Виктория Айвярд
Гибелна буря (4)

Четири
Айрис

Водата на залива се плиска в голите ми глезени — освежаваща, обновяваща. Преди изгрева на слънцето е студено, но почти не усещам мразовития полъх. Намирам убежище в простичкото усещане. Познавам тези води така добре, както познавам собственото си лице. Мога да ги почувствам далече отвъд краката си, пулса на едва доловимото течение, най-лекото вълнение на реката, която се влива в залива, и залива, който захранва езерото. Настъпващата светлина на зората се разлива като кръв по гладката повърхност. Огледалният образ се разкривява в бледосини и розови ивици. Подобно спокойствие ми позволява да забравя коя съм, но не задълго. Аз съм Айрис Сигнет, родена принцеса, създадена кралица. Не разполагам с лукса да забравям каквото и да било, независимо колко много ми се иска.

Чакаме заедно: майка ми, сестра ми и аз, с внимание, приковано върху южния хоризонт. От другата страна на тясното устие на Клиър Бей е надвиснала ниска мъгла, която крие от поглед осеяния със стражеви кули полуостров, както и езерото Ерис оттатък. Няколко светлини от кулата примигват през мъглата като ниско надвиснали звезди. Когато мъглата се вдига, местейки се от вятъра, който вее откъм езерото, се показват още и още кули. Високи каменни постройки, подобрявани и престроявани сто пъти в течение на стотици години. Кулите са свидетели на повече война и разрушение, отколкото дори историците могат да опишат. Светлините им греят ярко, твърде много пламтящи светлини толкова късно призори. Но сигналните светлини ще останат да светят цял ден — горящи факли и ярки електрически лампи. Знамената, развяващи се на лекия ветрец, са различни от обичайния флаг на Езерните Земи. От всяка кула се развява кобалтовосинъо знаме с черни тънки ивици. За да отдадем почит на толкова много мъртви в Корвиум, да скърбим.

Да се сбогуваме с нашия крал.

Аз вече пролях сълзите си в часове, които прекарах в плач миналата нощ. Не би трябвало да са ми останали повече сълзи за проливане, но въпреки това те идват. Сестра ми Тиора по-добре успява да сдържи своите. Вдига брадичка: на челото й проблясва корона с формата на диадема. Представлява плитка от тъмни сапфири и кехлибар, смъкната ниско на челото й. Макар че сега съм кралица, моята корона е по-семпла: просто наниз от сини диаманти с червени скъпоценни камъни между тях, които Символизират Норта.

Имаме еднаква студена кожа с цвят на бронз, едни и същи лица, високи скули и остро извити вежди, но тя има дълбоките очи с цвят на махагон на майка ни. Аз имам сивите на баща ни. Тиора е на двайсет и три, с четири години по-голяма от мен, и наследница на трона на Езерните земи. Някога казвах, че по рождение е мрачна и мълчалива, мразеща да плаче, неспособна да се смее. Сериозният й характер й служи добре в качеството й на наследница на майка ми. Далеч по-умела е в контролирането на емоциите си, макар че аз полагам всички усилия да бъда спокойна като езерата. Тиора гледа право напред, с гръб, изправен в израз на гордостта, която дори едно погребение не може да сломи. Въпреки стоическата си природа дори тя плаче за погубения ни баща. Нейните сълзи не са така явни: бързо капят в залива, чиито води се вихрят около краката ни. Тя е нимфа като останалите от семейството ни и използва способността си, за да прогони сълзите и да не остави нищо от тях. Бих направила същото, ако имах сили, но точно сега не мога да призова никакви.

Не така стоят нещата с майка ни Сенра, властващата кралица на Езерните земи.

Сълзите й кръжат във въздуха — облак от кристални капчици, които улавят разпростираща се светлина на зората. Капка по капка, облакът нараства и сълзите се въртят равномерно, проблясват в такт и образуват бледи дъги, извиващи се по кафявата й кожа. Диаманти, родени от разбитото й сърце.

Тя стои пред нас, до колене във водата, траурната й рокля се носи плавно зад нея. Подобно на Тиора и мен, майка ни е облечена главно в черно, с прорези в нашето кралско синьо. Роклята е изящно изработена от сложни пластове тънка коприна, но е безформена и виси от тялото й някак неубедително. Докато Тиора се постара да се увери, че и двете сме добре подготвени за погребението, като избра бижута и рокли в тон, майка ни не направи подобно нещо. Тя изглежда неспретната, с коса, разпусната в лъскав шлейф от гарваново черно и буреносни цветове. Никакви гривни, никакви обици, никаква корона. Кралица само по осанка. И това е достатъчно. Изкушавам се да се вкопча в полите й, както правех като дете. Бих могла да се хвана за нея и никога да не се пусна. Да не напусна дома си никога повече. Никога да не се върна в двор, разпадащ се на парчета около един вече сломен крал.

Мисълта за съпруга ми ме кара да изстина. И ме прави решителна.

Сълзите засъхват по бузите ми.

Мейвън Калоре е дете, което си играе със зареден пищов. Дали умее да стреля, или не, тепърва остава да се разбере. Но аз със сигурност имам наум мишени, хора, към които да го насоча. Сребърният, който уби баща ми, разбира се. Някакъв лорд от Династия Айрал. Преряза му гърлото. Нападна го в гръб като безчестно псе. Но Айрал служеше на друг крал. Самос. Воло. Поредният, който не можеше да претендира за чест или достойнство. Той се вдигна на бунт заради някаква дребна корона, за не много повече от правото да се нарече господар на някакво незначително ъгълче от света. И не е единственият. Други фамилии от Норта го подкрепят, готови да заменят Мейвън с другия брат Калоре, изгнаника. Преди баща ми да загине, нямаше да имам нищо против, ако Мейвън внезапно се беше оказал детрониран или мъртъв. Ако мирът на Норта и Езерните земи удържеше, какво значение щеше да има за мен? Но не и сега. Орек Сигнет вече го няма. Баща ми умря заради мъже като Воло Самос и Тиберий Калоре. Какво само бих направила, за да ги изправя един до друг и да ги удавя с яростта си!

Какво ще направя.

Малки кораби пробиват мъглата, движат се бързо. Трите плавателни съда са ми познати, носовете им са боядисани в сребърно и синьо. Всеки е само с по една палуба. Корабите на зората не са построени за война, а за бързина, тишина, и волята на могъщи нимфи. Корпусите им са специално набраздени, за да улавят силните течения, както сега.

Идеята да изпратим корабите, беше моя. Не можех да понеса мисълта тялото на баща ми да бъде влачено по време на дългия поход от Моур, мястото, което жителите на Норта наричат Задушливите земи. Щеше да се наложи да мине през много градове по пътя, а новината за смъртта му да изпреварва това страшно шествие. Не, исках той да се прибере у дома, за да можем първо да се сбогуваме.

И за да не изгубя смелостта си.

Нимфи в синия цвят на езерняците, наши братовчеди от рода Сигнет, се тълпят по палубата на челната лодка на зората. Скръб засенчва мрачните им лица, всеки от тях скърби, както и ние. Баща ми беше много обичан сред представителите на нашия род, макар че произхождаше от по-незначителен клон на фамилията. Майка ми е тази с кралското потекло, произхождаща от дълъг, непрекъснат род на монарси. Поради това не й е позволено да пресича границите на страната ни, освен при най-сериозна необходимост. На Тиора изобщо не й е позволено да напуска страната дори по време на война, за да запази линията на наследяването.

Поне никога няма да споделят участта на татко — да загинат в битка. Или моята — да изживея дните си толкова далече от дома.

Съпругът ми не е труден за забелязване на фона на тъмносините униформи. Охраняват го четирима пазители, чиито пламтящи одежди са заменени с тактическа екипировка. Все още обаче носят маските си, инкрустирани с тъмни скъпоценни камъни, едновременно прекрасни и страховити. Мейвън е в обичайните си черни дрехи, открояващ се рязко въпреки липсата на медали, корона или отличителни знаци. Никой монарх не е толкова глупав, че да влезе в битка с подобна мишена, изрисувана върху тялото му. Не че мисля, че изобщо се е бил. Мейвън не е воин — поне не и на бойното поле. Изглежда толкова дребен редом до своите и моите войници. Слаб. Поне това си помислих, когато се срещнахме за пръв път, измервайки се взаимно с поглед от двете страни на павилиона насред минно поле. Той все още е юноша, не много повече от дете, година по-млад от мен. И въпреки това умее да използва външността си в своя полза. Възползва се от това възприемане. То действа на страната му, на хората, на които малко по малко се внушават лъжите му и неговата престорена невинност. Червените и Сребърните извън неговия двор поглъщат жадно разказите за брат му, златният принц, прелъстен от една шпионка и тласнат към убийство. Сочна история, чудесна клюка, за която хората да се заловят. Съчетана с факта, че Мейвън сложи край на войната между страните ни, това го прави много по-привлекателен. И го поставя в неравна позиция. Той е крал, подкрепян от народа си, но не и от онези, най-близки до него. Не и благородниците, които все още го следват неотлъчно. Те остават, защото им е нужно той да съхрани едно твърде крехко в момента кралство.

И колкото и да ми е омразно да го призная, защото Мейвън е умел в дворцовите кроежи. Балансира добре благородниците, насъсква династиите една срещу друга. И през цялото време държи в желязна хватка останалата част от страната.

Кралският двор на Норта е двор на змии — сега повече от всякога.

Машинациите на Мейвън обаче никога няма да въздействат върху мен. Достатъчно наясно съм, че не бива да го подценявам. Особено сега, когато маниите му, изглежда, са взели връх. Умът му е разделен като страната му. И това го прави още по-опасен.

Първата лодка се плъзва до брега, като гази достатъчно плитко, за да спре на брега на няколко метра от майка ми. Нимфите тръгват първи, потапят се във водата. Езерото отскача от краката им и позволява на братовчедите ни да вървят по сухо корито. Не заради тях, а заради Мейвън.

Той ги следва плътно: скача, за да се добере до сушата възможно най-бързо. Възпламенителите като него не обичат водата и той оглежда течните стени на пътя си с подозрение. Не очаквам никакво съчувствие, когато минава покрай мен със своите пазители по петите, и не получавам такова. Нито дори бегъл поглед. За човек, наречен Пламъка на Севера, сърцето му е жестоко студено.

Братовчедите от рода Сигнет остават до лодката и отпускат хватката си върху водите на залива. Те се втурват и набъбват, а после се издигат като създание, което надига глава. Или родител, който протяга ръце да прегърне дете.

Войниците повдигат една дъска от палубата и разкриват позната гледка.

Не съм невръстно дете. Виждала съм мъртви тела преди. Моята страна е във война от повече от столетие, а като по-малка дъщеря, като второ дете съм свободна да обхождам бойните позиции. Обучена съм да се бия, не да управлявам. Мой дълг е да подкрепям сестра си, както баща ми подкрепяше майка ми по всеки начин, по който е нужно.

Тиора сподавя едно ридание — нещо, рядко за нея. Хващам ръката й.

— Спокойна като езерата, Ти — прошепвам й. Тя стисва ръката ми в отговор. Чертите й се изопват в безизразна маска.

Нимфите от Династия Сигнет вдигат ръце и водата отразява като в огледало движението им, издувайки се нагоре. Бавно, войниците спускат дъската и трупа, обвит в един-единствен бял саван. Той се свлича от лодката и се понася по повърхността.

Майка ми прави няколко крачки напред и навлиза по-навътре в залива. Спира, когато китките й се потапят, и зървам едва доловимото движение на въртящите й се пръсти. Тялото на баща ми се плъзва по повърхността към нея, сякаш дърпано от невидими конци. Братовчедите ни маршируват успоредно на краля, застанали от двете му страни дори в смъртта. Двама от тях плачат.

Когато тя посяга към савана, се преборвам с порива да затворя очи. Искам да съхраня спомените, които имам за баща си, не да развалям всички тях с гледката на трупа му. Но един ден ще съжалявам за това. Дишам бавно, съсредоточавам се върху задачата да запазя известно спокойствие. Водите се пенят около глезените ми — леко, завихрено течение в тон с гаденето в стомаха ми. Приковавам поглед върху него, мислено описвам лениви кръгове, за да попреча на най-ужасната си скръб да се излее. Държа зъбите си стиснати, брадичката си — вдигната. Сълзите не са се върнали.

Лицето му е странно, от него се е оттеглил както животът, така и цветът. Гладката му кафява кожа, почти без бръчки въпреки напредналата му възраст, има блед оттенък — от онзи, който изглежда болнав. Иска ми се да беше само болен, а не мъртъв. Майка ми поставя ръце от двете страни на лицето му, взира се в него със сила, която не мога да проумея. Сълзите й продължават да кръжат като рояк блещукащи насекоми. След един дълъг миг тя целува затворените му клепачи и прокарва пръсти през дългата му металносива коса. После свива ръцете си в шепи над лицето му, оформя купа. Сълзите се събират, стекли се в пръстите й. Най-сетне тя ги пролива.

Почти очаквам баща ми да трепне. Но той не помръдва. Вече не може.

След нея се приближава Тиора: загребва с шепи вода от залива и я оставя да намокри лицето му. Забавя се, загледана изучаващо в него. Винаги е била по-близка с майка ни, както изисква положението й. Това обаче не намалява болката й. Самообладанието й изневерява и тя се извръща, като вдига ръка да скрие лицето си.

Светът сякаш се свива, докато се движа през водата: крайниците ми са мудни и далечни. Майка ми се забавя за миг, едната й ръка е върху савана, който покрива останалата част от тялото. Гледа ме през него с неподвижно и празно изражение. Познавам този поглед. Самата аз го използвам винаги, когато имам нужда да замаскирам бурята от емоции отдолу. Носех го на сватбения си ден. Но тогава криех страх, не болка.

Не и така.

Повтарям движенията на Тиора и изливам вода върху баща си. Капчиците се търкулват от орловия му нос и надолу по скулите му, попиват в косата под главата му. Отмятам един тънък сив кичур и внезапно ми се приисква да можех да си отрежа една къдрица. В Арчън имам малък храм — всъщност по скоро параклис, — пълен със свещи и овехтели изображения на безименните богове. Колкото и да е тясно, мъничкото кътче от двореца е единственото място, където се чувствам себе си. Иска ми се да го задържа с мен там.

Неизпълнимо желание.

Когато се отдръпвам, майка ми пристъпва отново напред. Опира ръце в дървената дъска с плътно притиснати длани. Тиора и аз следваме примера й. Не съм правила това никога преди и ми се иска да не ми се налагаше. Но така повеляват боговете. Върнете се, повеляват те. Към това, което сте, към своята способност. Заровете зеления пазител. Положете каменокожия в гробница от мрамор и гранит. Удавете нимфата.

Ако съм жива, когато Мейвън умре, ще ми позволят ли да изгоря трупа му?

Бутаме, спускаме дъската с ръце. Използваме собствените си мускули и напора на течението, за да потопим тялото. Дори в плитчините водата разкривява лицето му. От лявата ми страна се разпуква зората, слънцето изгрява над ниските хълмове. Хвърля отблясъци по повърхността и ме заслепява за миг.

Затварям очи и си спомням татко какъвто беше.

Той се връща в прегръдката на водата.

 

 

Детраон е град на канали, изсечен от нимфите в основния пласт на западния край на Клиър Бей. Древният град, който някога бил разположен тук, вече не съществува, отнесен от наводнения преди повече от хиляда години. Надолу по течението на реката още има масивни наноси от отломки, задушени от прогнилите руини от едно друго време. Разяден от ръжда железен прах придава на пръстта червен цвят и до днес, а магнитроните „жънат“ тези участъци така, както фермерите жънат пшеница. Когато водите се отдръпнали, земята тук все още била идеалното място за нашата столица, разположена съвсем близо до езерото Ерис, с лесен достъп до езерото Нерон през един къс пролив и останалите езера оттатък. От Детраон, както по естествени, така и по създадени от нимфите водни пътища, можем бързо да достигнем до почти всяко кътче на нашето кралство. По целия път от Хъд на север чак до оспорваните граници по протежение на Грейт Ривър на запад и Охиус на север. Никой лорд на нимфите не би могъл да устои и затова оставаме тук, черпейки сила и безопасност от водите.

Каналите допринасят за лесно разделяне, разсичат града на четвъртини, които заобикалят централните ни храмове. Повечето Червени живеят на югозапад, най-далече от прекрасния квартал, разположен току на брега, докато кварталът с двореца и кварталът на аристокрацията се намират на самия залив, с изглед към водите, които обичаме толкова много. Кварталът на Водовъртежа, както е познат сред повечето хора, заема североизточната част, където в непосредствена близост живеят и по-заможни Червени, и по-незначителни Сребърни. В квартала на аристократите има главно търговци, бизнесмени, низши офицери и войници и бедни студенти от университета. Както и изтъкнати и необходими Червени. Опитни работници — обикновено независими. Слуги, достатъчно състоятелни или важни, за да живеят в Сребърни домакинства, а не в свои. Управлението на един град не е силната ми страна и е по-добре да го оставя на Тиора, но правя каквото мога, за да се запозная с тези неща. Дори и да ме отегчават, поне трябва да знам. Невежеството е бреме, което не възнамерявам да нося.

Днес не използваме каналите, тъй като дворецът е достатъчно близо до устието на залива. Хубаво, помислям си, докато се наслаждавам на познатата разходка. Арки опасват тюркоазено-златните стени на сектора на благородниците, толкова плавни и гладки, че могат да са дело само на Сребърни. Фамилни домове, които познавам наизуст, се подават над стените с прозорци, разтворени да приветстват утрото, с флаговете на династиите, развяващи се гордо на ветреца. Кървавочервеното знаме на рода Ренард, нефритено зелено за древния, буреносен род Сиел, който няма равен на себе си — назовавам мислено всеки от тях. Техните синове и дъщери се биха за новия съюз. Колко души загинаха редом с баща ми? Колко мои познати?

Денят изглежда прекрасен със слънцето, издигащо се през небе с оскъдни облаци. Вятърът откъм Ерис продължава, роши палаво косата ми с леки пръсти. Очаквам от изток да полъхне мирисът на разложение, разрушение, поражение. Но всичко, което долавям с обонянието си, са езерните води, зелени от лятото. Никаква следа от армията, куцукаща към нас, проляла напразно кръвта си по стените на Корвиум.

Нашият ескорт се подрежда в разгънат строй: войници от Езерните земи със сурови и твърди като кремък погледи, съчетани с контингента на самия Мейвън. Повечето от неговите благородници са все още с армията и се придвижват толкова бързо, колкото останалите позволяват. Но той все още разполага със своята охрана от пазители. Те се навъртат наблизо, както и двама от висшите му военачалници, всеки със собствени адютанти и охрана. Лорд генералът от Династия Греко е белокоса, измамно слаба за силноръка, но няма как да сбъркам ярката жълто-синя емблема на рамото й. Тиора се постара да запаметя изтъкнатите родове на Норта, техните династии, докато ги запомня вече толкова добре, колкото нашите. Другият, лорд генерал Макантос — в синьо и сиво — е млад, с пясъчноруса коса и неспокойни очи. Твърде млад за поста си. Подозирам, че наскоро е получил чина си и е заместил свой наскоро починал роднина.

Мейвън е достатъчно умен, за да окаже почит на майка ми в собствената й страна, и върви на няколко крачки зад нея. Аз правя каквото се очаква от мен, и вървя редом с него. Не се докосваме. Дори не преплитаме безобидно пръстите или ръцете си. Това правило е наложено от него, не от мен. Той не желае да ме докосва, не и след деня, в който изпусна от хватката си Мер Бароу. Последното, което всеки от нас почувства от другия, беше студена целувка под прииждаща буря.

Изпитвам тиха благодарност за това. Знам какъв е дългът ми като Сребърна, като кралица, като мост между страните ни. Това е и негов дълг, бреме, което се предполага и двамата да носим. Но ако той не иска да повдига темата за наследници, аз със сигурност няма да го направя. Първо, аз съм само на деветнайсет. Пълнолетна, със сигурност, но имам време в изобилие. И второ — ако Мейвън се провали, ако брат му си извоюва обратно короната, няма да имам причина да остана. Без деца ще бъда свободна да си дойда у дома. Не искам нищо, което да ме закотвя в Норта, ако не ми е необходимо.

Роклите ни се влачат и оставят мокри следи по широката улица, която стига досами водата. Слънчева светлина хвърля отблясъци по белия камък. Очите ми се стрелкат напред-назад, попиват гледката на летен ден в старата ми столица. Иска ми се да можех да спра, както правех едно време. Да кацна на ниската стена, разделяща булеварда от залива. Да упражнявам способностите си с лениво внимание. Може би дори да изкуша Тиора и да я предизвикам в малко приятелско състезание. Но няма време, нито подходяща възможност. Не зная колко време ще останем или колко време имам още с остатъка от семейството си. Всичко, което мога да направя, е да удължавам миговете. Да ги запечатвам в паметта си. Да ги татуирам върху ума си като развихрените вълни, изрисувани с туш на гърба ми.

— Аз съм първият крал на Норта, който стъпва тук от един век насам.

Тонът на Мейвън е нисък, студен като озъбената заплаха на зимата през пролетта. След толкова много седмици в двора му започвам да опознавам настроенията му, изучавам го така, както изучавах страната му. Кралят на Норта не е мило създание и макар оцеляването ми да е необходимо за нашия съюз, удобството ми вероятно не е. Опитвам се да си спечеля благоволението му и досега това изглежда съвсем лесно. Той не се държи лошо с мен. Всъщност не може да се каже, че показва кой знае какво отношение към мен. В обширния дворец Уайтфайър не са ми нужни големи усилия, за да не се изпречвам на пътя му.

— Повече от век, ако не ме лъже паметта — отговарям, скривайки изненадата си от факта, че ме е заговорил. — Тиберий Втори бил последният крал от Династия Калоре, направил държавно посещение. Преди вашите и моите предци да започнат войната.

Той изсъсква, щом чува името. Тиберий. Омразата и враждите между братя или сестри не са ми непознати. У Тиора има много неща, за които й завиждам. Но никога не съм изпитвала нищо подобно на дълбоката и всепоглъщаща ревност, която Мейвън изпитва към своя брат изгнаник. Тя се просмуква чак в костите. Всяко негово споменаване, дори по официален повод, го провокира като пробождане на нож. Предполагам, че родовото име е поредното нещо, за което да копнее. Още един белег на истински крал, който той никога няма да притежава.

Навярно именно затова така упорито преследва Мер Бароу. Историите ми се струват съвсем верни. Виждала съм с очите си доказателства за тях. Тя не е просто могъща новокръвна, онзи странен вид Червени със способности като нашите собствени, а и принцът изгнаник я обича. Нея, едно Червено момиче. След като я срещнах, почти мога да разбера защо. Дори затворена, тя се бореше. Съпротивляваше се. Беше пъзел, чието сглобяване би ми доставило удоволствие. И изглежда, е трофей, за който братята Калоре се препират. Нищо особено в сравнение с короната, но все пак нещо, което ревниви, враждуващи момчета да размятат и да си подхвърлят като кучета, които се карат за кокал.

— Мога да уредя обиколка на столицата, ако Ваше Величество желае — продължавам. Макар че да прекарам с Мейвън повече време, отколкото съм длъжна, едва ли е идеалният вариант, това би означавало повече време в града. — Храмовете са прочути из цялото кралство с великолепието си. Вашето присъствие със сигурност ще бъде чест за боговете.

Подхранването на егото му не действа, както обикновено се получава при благородниците и придворните. Устната му се присвива.

— Опитвам се да остана съсредоточен върху нещата, които наистина съществуват, Айрис. Като войната, която и двамата се опитваме да спечелим.

Както искаш. Преглъщам отговора с хладна безстрастност. Хората, които не вярват, не са мой проблем. Не мога да им отворя очите и не е моя работа да го правя. Нека срещне боговете в смъртта и разбере колко е грешил, преди да влезе в ад, създаден от самия него. Ще го давят цяла вечност. Това е наказанието за възпламенителите в отвъдния живот. Точно както пламъците ще бъдат моите вечни мъки.

— Разбира се. — Свеждам глава и усещам скъпоценните камъни на челото си. — Когато пристигне, армията ще отиде в Цитаделата на езерата за възстановяване и превъоръжаване. Редно е да сме там, за да ги посрещнем.

Той кимва:

— Би трябвало.

— А трябва да вземем предвид и Пиемонт — добавям. Не бях в Норта, когато лордовете, верни на принц Бракън, потърсиха помощта на Мейвън. Тогава страните ни все още бяха във война. Но докладите от разузнаването бяха достатъчно ясни.

Едно мускулче потрепва на бузата на Мейвън.

— Принц Бракън няма да се бие срещу Монтфорт, не и докато онези копелета държат децата му като заложници. — Говори, сякаш съм слабоумна.

Сдържам гнева си и свеждам глава.

— Разбира се — отвръщам. — Но ако един съюз може да бъде спечелен тайно? Монтфорт ще изгуби базата си на юг, всички ресурси, които Бракън им е отпуснал, и ще се сдобият с могъщ враг. Още едно Сребърно кралство, срещу което да се бият.

Стъпките му отекват, високи и равномерни по свързващия пасаж. Чувам го как диша, изпуска дъха си в приглушени, жужащи въздишки, докато чакам някакъв отговор. Макар че сме почти еднакви на ръст и вероятно тежа колкото него, ако не и повече, се чувствам дребна редом до Мейвън. Дребна и уязвима. Птица, сключила съюз с котка. Не ми харесва чувството.

— Връщането на децата на Бракън може да се окаже глупава и неуспешна мисия. Не знаем къде са или колко добре охранявани може да са. Може да са на другия край на континента. Доколкото знаем, като нищо може да са мъртви — промърморва Мейвън. — Би трябвало да се съсредоточим върху брат ми. Когато него вече го няма, няма да им е останал никой, когото да подкрепят.

Опитвам се да не изглеждам разочарована, но въпреки това усещам как раменете ми увисват. Имаме нужда от Пиемонт. Знам, че имаме. Да ги оставим на Монтфорт, е грешка, и то такава, която може да завърши със смъртта и унищожението ни. Затова опитвам отново.

— Ръцете на принц Бракън са вързани. Не може да се опита да спаси децата си, дори и ако знаеше къде са — промърморвам, понижавайки тон. — Рискът от провал е твърде голям. Но би ли могъл някой друг да го направи вместо него?

— Да не би да предлагаш себе си за задачата, Айрис? — пита рязко той и ме поглежда презрително.

Стягам се при подобна глупава мисъл:

— Аз съм кралица и принцеса, а не куче, което тича да улови подхвърлена топка.

— Разбира се, че не си куче, скъпа моя. — Мейвън ми се усмихва злобно, без изобщо да се смути. — Кучетата се подчиняват.

Вместо да се отдръпна стреснато, отминавам непресторената обида с въздишка:

— Предполагам, че сте прав, кралю мой. — Последната карта, която ми е останала, е добра. — В края на краищата вие имате опит в ситуации, в които става въпрос за заложници.

До мен припламва горещина — толкова близо, че по тялото ми в миг избива пот. Да напомня на Мейвън за Мер — и как я изгуби — е лесен начин да възпламеня гнева му.

— Ако децата могат да бъдат открити — изръмжава той, — тогава навярно може да се уреди нещо.

Само това получавам от краля от Династия Калоре. Смятам го за успешен разговор.

Стените се променят — от полирана позлата и боя с цвета на тюркоаз към блестящ мрамор, бележейки края на сектора на аристократите и началото на кралския дворец. Арки все още сочат пътя, но имат порти и са охранявани: при всяка стои войник на Езерните земи в строга синя униформа. Още други вървят по протежение на стената и гледат надолу към своята кралица, когато минава. Походката на майка ми леко се забързва. Няма търпение да влезе вътре, далече от любопитните очи. Насаме с нас. Тиора я следва по петите не за да остане близо до нея, а за да се държи на разстояние от Мейвън. Той я смущава — каквото е въздействието му върху повечето хора. Нещо в настоятелния поглед на електриковосините му очи. Изглежда нередно у толкова млад човек. Дори изкуствено. Натрапено.

С майка като неговата като нищо може и да е така.

Ако беше жива, нямаше да я допуснат в Детраон, а какво остава пък достатъчно близо до кралското семейство. В Езерните земи Сребърните като нея, притежаващи контрол над умовете внушители, не се ползват с доверие. Нито пък съществуват все още. Родът Сервон бил унищожен отдавна, и то с основание. Колкото до Норта, имам предчувствие, че Династия Мерандус може скоро да бъде сполетяна от същата участ. Откакто дойдох в Уайтфайър, още не съм говорила с внушител, а след като братовчедът на Мейвън загина на сватбата ни, мисля, че той сигурно държи останалите от рода на майка си надалече, ако изобщо са живи.

Ройел, нашият дворец, лъкатуши спираловидно през обширната територия на сектора, в който е разположен. Има собствени канали и акведукти, чиито води се изливат във фонтани и водопади. Някои се извиват в дъги над пътя ни, понесени към залива, докато други текат под свързващия пасаж. През зимата повечето от тях замръзват, украсявайки пътеката с ледени скулптури, които никоя човешка ръка не може да сътвори. Жреци от храмовете гадаят по леда, в свещените дни и на празници, за да съобщят волята на боговете. Обикновено говорят с гатанки, пишат думите си по земята и езерата, така че да ги видят само благословените и да ги разберат само малцина.

Изисква се смелост един крал възпламенител от доскоро враждебна страна да влезе в твърдината на Езерните земи, а Мейвън го прави, без да трепне. Друг навярно би си помислил, че той не е способен да изпитва страх. Че майка му е отстранила подобна слабост. Но не е вярно. Виждам страх във всичко, което прави. Страх от брат му най-вече. Страх, защото онова момиче Бароу се измъкна безвъзвратно от хватката му. И като всеки друг в нашия свят той се страхува до смърт да не изгуби властта си. Именно това е причината, поради която е тук. Поради която се ожени за мен. Готов е да направи всичко, за да запази короната си.

Такава отдаденост. Това е едновременно най-голямата му сила и най-голямата му слабост.

Приближаваме към внушителните порти, отварящи се към залива, пазени от двете страни от стражи и водопади. Мъжете се покланят на майка ми, докато минава, и дори водата се надипля леко, притеглена от могъщата й способност. Зад портите на залива се намира любимият ми вътрешен двор: обширно, добре поддържано пространство, пълно с всевъзможни пъстри цветя. Рози, лилии, хортензии, лалета, хибискус — венчелистчета в нюанси от синьо-лилаво до наситено индигово. Поне би трябвало да са сини. Но подобно на знамената, подобно на семейството ми цветята скърбят.

Венчелистчетата им са черни.

— Ваше Величество, мога ли да помоля за присъствието на дъщеря ми в нашето светилище? Както повелява традицията ни?

Това е първият път тази сутрин, в който чувам майка ми да проговаря. Използва дворцовия си тон, както и езика на Норта, така че Мейвън няма оправдание да разбере погрешно молбата й. Акцентът й е по-добър от моя, почти недоловим. Сенра Сигнет е умна жена, със слух за езиците и нюх за дипломацията.

Тя спира, за да огледа Мейвън, обръща се с лице към него в демонстрация на обичайна вежливост. Не върви да стои с гръб към един крал, докато го моли за нещо. Въпреки че молбата й се отнася за мен, нейна дъщеря, живо момиче със собствена воля — помислям си, докато в устата ми се надига кисел вкус. — Но не и наистина. Той стои по-високо от теб. Сега си негова поданица, не нейна. Прави каквото пожелае той.

Поне привидно.

Нямам намерение да бъда кралица на каишка.

За щастие, пред майка ми Мейвън не показва такова пренебрежително отношение към религията. Усмихва се едва-едва и се покланя леко. Редом с майка ми, с нейната сивееща коса и ситни бръчици покрай очите, изглежда по-млад. Новак. Неопитен. А е всичко друго, но не и това.

— Трябва да зачитаме традицията — казва той. — Дори в смутни времена като тези. Нито Норта, нито Езерните земи могат да забравят кои са. Това може да е нещото, което да ни спаси накрая, Ваше Величество.

Говори добре, думите са гладки като сироп.

Майка ми показва зъбите си, но усмивката не стига до очите й.

— Наистина може. Ела, Айрис — добавя и ме вика с жест.

Ако нямах задръжки, щях да я хвана за ръка и да побягна. Но имам задръжки в изобилие и вървя спокойно и равномерно. Почти прекалено бавно, докато вървя след майка си и сестра си през черните цветя и покрай стените със сини шарки и стъпвам на свещената земя, която е личният храм на кралицата в Ройел.

Редом с покоите на монарха, уединеният храм е семпъл, скрит сред салоните и спалните. Традицията е запазена в обичайните украси. Ромолящ водоскок, висок до кръста, бълбука неспирно в центъра на малкото помещение. Овехтели лица с безизразни черти, едновременно чужди и познати, ни гледат отвисоко от тавана и стените. Нашите богове нямат имена, нито йерархия. Благословиите им са случайни, думите — оскъдни, наказанията, които изпращат — невъзможни за предсказване. Но съществуват във всички неща. Усещаме ги във всеки миг. Намирам любимото си божество — лице със смътно женствени черти, с празни и сиви очи, отличаващо се само по лека извивка на устните, която може да е някакъв дефект в камъка. Тя сякаш се усмихва многозначително. Утешава ме дори сега, в сянката на бащиното ми погребение. Струва ми се, че казва: Всичко ще е наред.

Стаята не е толкова просторна, колкото другият дворцов храм, онзи, който използваме за дворцови служби, или толкова великолепна като големите храмове в центъра на Детраон. Няма златни олтари или украсени със скъпоценни камъни богослужебни книги. Нашите богове не се нуждаят от много повече от вяра, за да оповестят присъствието си.

Полагам ръка върху един познат прозорец и чакам. Изгряващото слънце прониква слабо през дебелото диамантено стъкло: стъклата са оформени като спираловидно развихрени вълни. Едва когато вратите на светилището се затварят зад нас, заключвайки ни насаме с боговете и една с друга, изпускам тиха въздишка на облекчение. Преди очите ми да се приспособят към мъждивата светлина, майка ми улавя лицето ми в топлите си ръце и аз неволно трепвам.

— Не е нужно да се връщаш — прошепва майка ми.

Никога не съм я чувала да умолява. Този звук ми е непознат.

Гласът ми засяда в гърлото:

— Какво?

— Моля те, любов моя. — Тя умело преминава отново на езерняшки, предпочита да използва родния ни език. Очите й се изострят, по-тъмни в сенките на тясната стая. Те са дълбоки кладенци, в които бих могла да падна и никога да не се изкатеря навън от тях. — Съюзът може да оцелее, без ти да го крепиш.

Не пуска лицето ми, палците й пробягват по скулите ми. За един дълъг миг бавя отговора си. Виждам как надеждата разцъфва в очите й, и здраво стисвам клепачи. Бавно поставям ръце върху нейните и ги отдръпвам.

— Знаем, че това изобщо не е вярно — казвам на майка си, като се заставям да я погледна отново в лицето.

Тя стисва челюст и си придава твърдост. Една кралица никога не е свикнала да й отказват.

— Не ми казвай какво знам или не знам.

Но аз също съм кралица.

— Нещо друго ли са ти казали боговете? — питам. — От тяхно име ли говориш? — Богохулство. Можеш да чуваш боговете в сърцето си, но само жреците могат да разпространяват словата им.

Дори кралицата на Езерните земи се покорява на подобни връзки. Отмества поглед, засрамена, а после се обръща към Тиора. Сестра ми не казва нищо и изглежда дори по-мрачна от обикновено. Забележително постижение.

— От името на короната ли говориш? — продължавам настоятелно, като увеличавам разстоянието между нас. Майка ми трябва да разбере. — Това ли ще помогне на страната ни?

Отново мълчание. Майка ми отказва да отговори. Вместо това се подготвя да действа решително, преобразява се в кралска особа пред очите ми. Сякаш става по-твърда и по-висока. Почти очаквам да се вкамени. Няма да те излъже.

— Или говорите от свое име, майко? Като скърбяща жена? Току-що изгубихте баща ми и не искате да ме изгубите…

— Не мога да отрека, че те искам тук — казва тя твърдо и разпознавам гласа на суверен. Онзи, който използва в дворцовите постановления. — На сигурно място. Защитена от чудовища като него.

— Мога да се справя с Мейвън. Справям се вече от месеци. Знаете това. — Подобно на нея, разчитам на Тиора за някаква подкрепа. Лицето й не се променя, тя запазва неутралитет. Наблюдателна, сдържана и пресметлива, каквато е редно да е една бъдеща кралица.

— О, чета писмата ти, да. — Майка ми махва с ръка в пренебрежителен жест. Пръстите й винаги ли са били толкова тънки, толкова сбръчкани, толкова стари? Поразена съм от гледката. Толкова много сиво, отбелязвам си замислено наум, наблюдавайки я, докато крачи. Косата й проблясва на мъждивата светлина. Много повече сиво, отколкото си спомням.

— Получавам както официалната ти кореспонденция, така и тайните доклади, които изпращаш, Айрис — казва майка ми. — Нито едно от двете не ме изпълва с увереност. А като го виждам сега… — Замислена, тя изпуска тежка накъсана въздишка. Кралицата прекосява стаята и отива до отсрещния прозорец и прокарва пръст по извивките на диамантеното стъкло. — Онова момче е изтъкано от остри ръбове и празнота. У него няма душа. Той уби родния си баща, опита се да стори същото със своя брат изгнаник. Стореното от демоничната му майка, каквото и да е то, е обрекло краля на Норта на мъчителен живот. Няма да те обрека на същото. Няма да позволя да пропилееш живота си редом с него. Само въпрос на време е неговият двор да го погълне или той да погълне него.

Споделям този страх с нея, но няма полза да се разкайвам за вече направени избори. Вече отворени врати. Пътища, по които съм поела.

— Де да ми беше казала това по-рано — изсумтявам. — Можех да го оставя да умре, когато онези Червени нападнаха сватбата ни. Тогава татко щеше още да е жив.

— Да — промърморва майка ми. Оглежда прозореца внимателно като изящна картина, за да не й се налага да поглежда дъщерите си.

— А после, ако загинеше… — Снижавам глас, опитвам се да звуча силна като нея. Като майка ми, като Тиора. Родена кралица. Бавно отивам до майка си и слагам ръце върху тесните й рамене. Винаги е била по-слаба от мен. — Щяхме да водим война на два фронта. Срещу нов крал в Норта и Червения бунт, който, изглежда, кипи по цял свят. — В собствената ми страна — изругавам мислено. Червеният бунт започна в границите на нашата страна, под нашите носове. Оставихме тяхното разложение да се разпростре.

Клепачите на майка ми потрепват, тъмни на фона на кафявите бузи. Ръката й покрива моята:

— Но щях да имам и двете ви. Щяхме още да сме заедно.

— За колко време? — пита сестра ми.

Тиора е по-висока от нас и погледът й ни изучава от висините на орловия й нос. Скръства ръце и синьо-черната коприна прошумолява. В уединения, малък храм тя прилича на статуя, извисяваща се редом със самите богове.

— Кой може да каже, че тази пътека няма в крайна сметка да доведе до още смърт? — пита тя. — Че телата на всички ни няма да се окажат на дъното на залива? Мислиш, че „Алената гвардия“ ще ни остави живи, ако събори кралството ни? Аз не.

— Нито пък аз — измънквам и облягам чело на рамото на майка ни. — Майко?

Тялото й се вдървява под докосването ми, мускулите се стягат.

— Може да се направи — заявява. — Този възел може да бъде разплетен. Все още можеш да останеш с нас. Но трябва да направиш сама избора си, монамора.

Любов моя.

Ако можех да поискам от майка си едно нещо, то би било да избере вместо мен. Да направи, както е правила вместо мен толкова хиляди пъти. Облечи това, изяж онова, кажи каквото ти наредя. Тогава приемах с неохота съветите й, сърдех се за това как тя или баща ми снемаха отговорността от мен. Сега ми се иска да можех да захвърля тази отговорност. Да поставя съдбата си в ръцете на хората, на които имам доверие. Само ако бях още дете, а всичко това беше лош сън.

Поглеждам през рамо, търся сестра си. Тя ми се намръщва, сломена, и не предлага спасение.

— Бих останала, ако можех. — Опитвам се да звуча като кралица, но думите са треперливо изречени. — Знаеш това. И знаеш дълбоко в себе си, че това, за което молиш, е невъзможно. Предателство спрямо короната ти. Какво ни казваше?

Тиора отговаря, когато майка ми трепва:

— Дългът на първо място. Честта винаги.

Споменът ме стопля отвътре. Онова, което ми предстои, не е лесно, но е каквото трябва да направя. Това поне е някаква цел.

— Моят дълг е да защитавам Езерните земи така добре, както го правите вие — казвам им. — Женитбата ми с Мейвън може и да не доведе до спечелване на войната, но ни дава шанс. Издига стена между нас и вълците пред вратата. Колкото до честта ми — нямам такава, докато баща ми не бъде отмъстен.

— Съгласна — изръмжава Тиора.

— Съгласна — прошепва майка ми с едва доловим глас.

Взирам се над рамото й, към лицето на усмихнатото божество. Черпя сила от неестествената усмивка на богинята, от нейната увереност. Тя ме успокоява.

— Мейвън, неговото кралство — те са щит, но също и меч. Трябва да го използваме, макар да представлява опасност за всички ни.

Майка ми изсумтява:

— Особено за теб.

— Да, особено за мен.

— Изобщо не биваше да се съгласявам — изсъсква тя. — Идеята беше на баща ти.

— Знам и беше добра. Не го виня. — Не го виня. Колко нощи прекарах сама в двореца Уайтфайър, будна и повтаряща си, че не изпитвам разкаяние? Нито гняв, задето ме продават като домашен любимец или акър земя? Това беше лъжа тогава, лъжа е и сега. Но гневът ми заради подобни неща умря заедно с баща ми.

— Когато всичко това приключи… — подема майка ми.

Тиора я прекъсва рязко:

— Ако спечелим…

— Когато спечелим — казва майка ни и се завърта на пета. Очите й проблясват, уловили ивица светлина. В центъра на храмовото помещение виещите се струи на водоскока забавят движението си, водата пада равномерно и поема по-бавно по пътя си. — Когато баща ви бъде окъпан от кръвта на убийците си, когато „Алената гвардия“ бъде изтребена като шайка огромни плъхове — водата спира, възпряна от пламенния й гняв, — няма да има особена причина да те оставяме в Норта. И още по-малка причина да оставим един нестабилен, негоден крал на трона в Арчън.

Особено такъв, който така лекомислено пролива кръвта на собствения си народ и нашата.

— Съгласни — прошепваме двете със сестра ми в един глас.

С равномерно движение майка ни обръща глава към замръзналия фонтан и оформя течността така, както й харесва. Тя се извива като дъга във въздуха подобно на сложна стъклена конструкция. Светлината отскача в игриви отблясъци от водата и се разделя на призми във всевъзможни цветове. Майка ни не трепва, немигаща срещу блясъка на слънцето.

— Езерните земи ще отнесат като потоп онези безбожни нации. Ще завладеят Норта. А също и Пролома. Те вече се дърлят помежду си, жертват своите заради подобни дребнави съперничества. Не след дълго силите им ще бъдат изчерпани. Няма да има спасение от гнева на рода Сигнет.

Винаги съм се гордяла с майка си, дори като дете. Тя е велика жена, олицетворение на дълга и честта. С бистър поглед, неподатлива. Майка както на децата си, така и на цялото си кралство. Сега си давам сметка, че не съм познавала и половината от това. Решимостта под спокойната й повърхност, по-силна от всяка буря. И каква буря ще бъде само.

— Нека се изправят пред потопа — казвам: старо обещание за присъда. Онази, с която наказваме предателите. И всякакви врагове.

— Ами Червените? Онези, които притежават способности, в планинската страна? Те са разпратили шпиони из цялото ни кралство. — Тиора сбърчва чело и бръчките прорязват каньон в кожата й. Искам да премахна с милувка безкрайните й тревоги, но тя е права.

Трябва да се справим с хората като Мер Бароу. Те също са част от това. Бием се и срещу тях.

— Ще използваме Мейвън срещу тях — казвам на Тиора. — Той е обсебен от мисълта за новокръвните, особено Мълниеносното момиче. Ще ги преследва до края на земята, ако трябва, и ще изчерпи всичките си сили, докато го прави.

Майка ни кимва в израз на мрачно одобрение.

— А Пиемонт?

— Постъпих, както каза. — Бавно се изправям, горда със себе си. — Това семенце е посято. Мейвън се нуждае от Бракън толкова много, колкото и ние. Ще се опита да спаси децата. Ако успеем да спечелим Бракън на наша страна, да използваме армиите му вместо нашите собствени…

Сестра ми довършва вместо мен:

— Езерните земи могат да бъдат запазени. Силите ни — събрани и чакащи. Бракън може дори да бъде накаран да се обърне срещу Мейвън.

— Да — казвам. — Ако имаме късмет, всички те ще се избият помежду си дълго преди да покажем истинското си лице.

Тиора цъка с език:

— Не разчитам много на късмета, когато залогът е животът ти, петасоре. — Сестричке.

Макар да изрича думата с обич, без да възнамерява да прояви непочтителност, това все пак ме смущава. Не защото тя е наследницата, най-голямата, дъщерята, предопределена да управлява. А защото показва колко много я е грижа и колко много е готова да пожертва за мен. Нещо, което не искам от нея или от майка си. Семейството ми е дало достатъчно.

— Трябва ти да спасиш децата на Бракън — казва майка ми с мрачен и студен тон. Очите й отговарят на тона. — Дъщеря на рода Сигнет. Мейвън ще изпрати своите Сребърни, но няма да отиде лично. Не притежава нужните умения или кураж за такива неща. Но ако отидеш с войниците му, ако се върнеш при принц Бракън с децата му в обятията си…

Преглъщам с усилие. Не съм куче, което тича след подхвърлена топка. Казах това на Мейвън само преди минути и едва не казвам същото на майка си, кралицата.

— Твърде опасно е — обажда се Тиора бързо и едва не се изпречва между нас.

Майка ми не отстъпва, непоколебима е, както винаги:

— Не можеш да напускаш нашите граници, Ти. А ако Бракън трябва да бъде привлечен на наша и само на наша страна, трябва ние да сме тези, които да му помогнат. Така се прави в Пиемонт. — Тя стисва зъби. — Или би предпочела Мейвън да го направи и да си спечели верен съюзник? Това момче е достатъчно опасно и само. Не му давай още един меч, който да размахва.

Макар че това накърнява и гордостта, и решимостта ми, виждам здрав разум в думите й. Ако Мейвън тръгне начело на спасителна мисия за връщане на децата на Бракън или даде заповедта за нея, то тогава със сигурност ще спечели верността на Бракън. Не можем да допуснем това.

— Разбира се, че не — отговарям бавно. — В такъв случай трябва да съм аз. По някакъв начин.

Тиора също отстъпва. Тя сякаш се смалява.

— Ще наредя на дипломатите си да влязат във връзка с него. Възможно най-дискретно. Какво друго ти е необходимо?

Кимвам, но чувствам скованост в пръстите си. Да спася децата на Бракън. Дори не знам откъде да започна.

Секундите се влачат, по-трудни за пренебрегване.

Ако останем тук още дълго, жителите на Норта ще станат мнителни — помислям си, хапейки устна. — Особено Мейвън, ако вече не е обзет от подозрения. — Краката ми натежават като олово, когато се отдръпвам от майка си, ръцете ми внезапно са студени без нейната топлина.

Докато минавам край фонтана, прокарвам пръсти по описващата дъги вода и намокрям връхчетата им. Прокарвам течността по клепачите си и размазвам тъмния грим по миглите си. По бузите ми се търкулват фалшиви сълзи, черни като траурните цветя.

— Моли се, Ти — казвам на сестра си. — Довери се на боговете, ако не се доверяваш на късмета.

— Доверието ми в тях е безусловно — отвръща тя механично, автоматично. — Ще се моля за всички ни.

Забавям се на прага с една ръка върху простата топка на дръжката.

— Както и аз. — После дръпвам, спуквам мехура около нас, слагам край на това, което може да са последните ни мигове на сигурност за години напред. Промърморвам си приглушено: „Дали ще се получи?“.

По някакъв начин майка ми ме чува. Вдига очи: не мога да избягам от погледа й, докато се извръщам.

— Единствено боговете знаят.