Виктория Айвярд
Гибелна буря (38)

Епилог
Мер

— Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш и да я видиш?

— Взирам се в Килорн, сякаш току-що му е порасла втора глава. Предложението е толкова абсурдно, че за малко да не отговоря. Но той ме гледа с очаквателно изражение, невинен като дете. Или поне толкова невинен, колкото може да бъде. Килорн никога не е бил особено невинен дори когато бяхме деца.

Той напъхва ръце в джобовете на монтфортската си униформа, чакайки отговора ми.

— Да видя какво? — питам насмешливо и свивам рамене, докато вървим през въздушната база на Арчън. Облаци висят ниско на хоризонта и закриват залязващото слънце, както и дима, който се стеле от някои части на града. Мина цяла седмица, а още потушават пожари. — Една къща върху паянтови подпори? Вероятно е претършувана и ограбена, ако някой друг не живее там — промърморвам, докато си мисля за старата си къща в Подпорите. Не съм се връщала и нямам особено желание да се върна някога. Не бих се изненадала, ако наколното жилище вече не е на мястото си. Лесно мога да си представя Мейвън да го е разрушил от чиста злоба. Когато беше жив. Така или иначе, нямам желание да разбера.

— Защо, ти искаш ли да се върнеш в Подпорите?

Килорн поклаща глава и почти подскача, докато пристъпва:

— Не. Вече нищо, на което държах, не е там.

— Ласкателствата изобщо няма да ти помогнат — отвръщам. Струва ми се странно нетърпелив да се върне в Монтфорт. — А Камерън? — добавям, като внимавам да не повишавам тон. В момента Камерън и родителите й помагат на всички други да се координират с технологичните центрове. Очевидно познават някогашните гета най-добре и са най-наясно как да ги приспособят за други цели.

— Какво за нея? — Килорн свежда лице, ухилва ми се и също свива рамене. Опитва се да ме смути. Лека руменина обагря бузите му. — Смята да дойде в Монтфорт след около месец с контингента Червени от Норта и няколко новокръвни. Веднага щом нещата се успокоят малко.

— За да се обучава?

Руменината плъзва по лицето му:

— Разбира се.

Не мога да се сдържа и се ухилвам. Не трябва да забравям да го подразня по-късно, помислям си, докато се приближава Фарли, следвана по петите от няколко генерали от Командването. Суон кимва за поздрав, навеждайки глава.

Протягам й ръка и кимвам:

— Благодаря, генерал Суон.

— Казвай ми Адисън — отвръща по-възрастната жена. Усмихва ми се в отговор. — Мисля, че може да успеем да се отървем от кодовите имена за известно време.

Фарли само хвърля поглед между нас и се преструва, че е подразнена.

— Само де да можеше този джет да се задвижва с горещ въздух. При наличието на вас двете никога нямаше да се налага да го зареждаме с гориво — казва тя остро, но очите й издават едно от редките й добри настроения.

С усмивка хващам ръката й. Тя се отпуска в прегръдката ми. Съвсем нетипично за нея.

— Държиш се, сякаш не мога наистина да заредя един джет, Фарли.

Тя само завърта очи. Подобно на Килорн и мен, е готова да отиде в Монтфорт. Мога само да си представя колко се вълнува да остави Норта зад гърба си и да се върне при дъщеря си. Клара расте и заяква с главоломна бързина, доволна и защитена. Без никакъв спомен за онова, което е било преди нея.

Нито дори за баща си.

Мисълта за Шейд винаги помрачава и най-ведрите дни и сега не е различно. Но болката е някак по-малка. Все още мъчителна, все още стигаща до костите, но не толкова остра. Вече не ме оставя без дъх.

— Хайде — пришпорва ме Фарли и ме заставя да вървя в ритъм с по-бързите й крачки. — Колкото по-бързо се качим, толкова по-бързо ще полетим.

— Така ли работи? — не успявам да сдържа резкия си остроумен отговор.

До джета с работещ на празни обороти двигател на пистата стои групичка хора, които чакат нас и останалите, заминаващи за Монтфорт днес. Дейвидсън вече замина, връщайки се при хората от страната си преди няколко дни. Някои от служителите му са оставени тук да координират нещата и забелязвам сред тях Тахир. Вероятно точно в този момент предава всичко това на братята си, с което позволява на премиера на Монтфорт да следи процеса на преустройване в реално време.

Джулиан се откроява от тълпата, облечен в нови дрехи вероятно за пръв път в живота си. Те блестят златисти, каквито бяха по-рано цветовете на неговата династия, и проблясват ярко на късното следобедно слънце. Сара чака до него, както и Анабел. Старата жена изглежда незавършена без короната си и ме поглежда с явна липса на интерес.

— Побързай, Бароу — казва Фарли и дава знак на Килорн да я последва на борда на джета си. Двамата кимват на Сребърните, докато минават, като ми дават пространството, от което се нуждая за собствените си сбогувания.

Не виждам Кал с вуйчо му или баба му, но не очаквам да стои на опашка. Чака по-надолу по ръкава за качване в самолета, отделно от останалите.

Джулиан протяга ръце към мен и аз го прегръщам силно, вдъхвам топлия мирис на стара хартия, който сякаш още е полепнал по него въпреки всичко преживяно.

След една дълга минута той ме побутва леко назад.

— О, хайде стига, ще се видим след около месец.

Подобно на Камерън, по разписание Джулиан трябва да посети Монтфорт след няколко седмици. Официално е пратеник на Сребърните от Норта. Но очаквам, че ще прекара повече време в преравяне на каквито там архиви Дейвидсън ще остави на негово разположение, оползотворявайки времето, като проучва появата на новокръвните.

Ухилвам се на някогашния си учител и го потупвам по рамото.

— Съмнявам се, че ще си в състояние да се откъснеш от хранилищата на Монтфорт за достатъчно време, за да кажеш „здрасти“.

До него Сара вдига глава.

— Ще се погрижа да го направи — казва тя тихо и хваща Джулиан под ръка.

Анабел не проявява такова разбиране. Поглежда ме на кръв за последен път, преди да изсумти силно, отвратена от присъствието ми, и да се отдалечи с резки крачки. Не я виня. В края на краищата от нейна гледна точка аз все още съм причината внукът й да отхвърли една династия, да захвърли една корона заради нещо толкова глупаво като любовта към едно Червено момиче.

Мрази ме за това. Макар и да не е вярно.

— Анабел Леролан може и да не проявява разум, но определено вижда логиката. Ти отвори врата, която не може да бъде затворена — казва Джулиан тихо, докато гледа как старата кралица се покатерва в един чакащ камион. — Сега не би могла да постави Кал обратно на трона, дори и той да го искаше.

— А Пролома? Езерните земи? Пиемонт?

Джулиан ме прекъсва с леко поклащане на глава:

— Мисля, че си заслужи правото известно време да не се притесняваш за такива неща. — Потупва ме мило по ръката. — Има метежи; има движение. Червени пресичат границите ни с хиляди. Знай, че промяната вече е в ход, скъпа.

За секунда се чувствам изтощена. Поравно щастлива и уплашена. Това не може да е трайно, помислям си отново, знаейки, че думите са верни. С въздишка ги оставям да си отидат. Това не е приключило, но за мен е. Засега.

Трябва да прегърна Джулиан още веднъж.

— Благодаря ти — прошепвам.

Той отново ме отблъсква с блестящи очи.

— Да, добре — достатъчно. Егото ми вече е по-голямо, отколкото би трябвало — изрича със запъване. — Пропиля достатъчно време с мен — добавя и ме побутва отново. В посоката на племенника си. — Върви.

Не ми е нужно повече подтикване въпреки нервите, които в момента ме опустошават. Преглъщам леко и подминавам останалите важни личности от нашия подновен съюз, усмихвам се пътьом. Никой не ме спира и ми позволяват да се приближа безпрепятствено до бившия крал.

Кал усеща, че идвам.

— Да се поразходим — казва, вече размърдал се. Следвам го под едно от крилата на джета ни и влизаме в сенките. По-надолу по пистата с рев оживява двигател, достатъчно близо, за да ни прикрие от всеки, който би си направил труда да подслушва.

— Щях да дойда с теб, ако можех — казва той внезапно и се обръща да ме погледне с пламтящи очи с цвят на бронз.

— Не искам от теб да направиш това — отвръщам. Думите са познати. Досега вече сме обсъждали същото около дузина пъти. — Трябва да бъдеш тук, да събереш парчетата. И има работа за вършене на запад. Сирон, Тираксис — ако можем да направим нещо… — млъквам, без да довърша, и си представям онези далечни страни, обширни и непознати. — Мисля, че така е по-добре.

— По-добре? — тросва се Кал и въздухът се затопля около него. Внимателно слагам длан върху китката му. — Мислиш, че да си тръгнеш, е по-добре? Защо? Вече не съм крал. Дори не съм кралска соба. Аз съм…

— Не казвай „нищо“, Кал. Не си нищо.

Виждам обвинение в очите му, кожата му е гореща под пръстите ми. Боли ме да го гледам, да виждам болката, която причинявам.

— Аз съм това, което искаш да бъда — изрича той с усилие, с леко задавен тон.

Изведнъж осъзнавам, че не знам кога ще го видя отново. Но не мога да погледна обратно нагоре. Това само ще направи нещата по-трудни.

— Не се преструвай, че си се отказал от всичко това, защото аз съм те помолила. И двамата знаем, че не стана така. — Заради майка ти, заради това, което е правилно, заради самия теб. — И се радвам за това — промърморвам, все още загледана в ръката му, която е в моята.

Той се опитва да ме придърпа по-близо, но аз не отстъпвам.

— Имам нужда от време, Кал. Ти също.

Гласът му се снижава толкова много, че със същия успех би могъл и да изръмжи. От звука ме побиват тръпки.

— Аз решавам какво искам и от какво имам нужда.

— Тогава имай любезността да ми позволиш същото. — Без да мисля, отново вдигам рязко поглед и го изненадвам. Въпреки че се чувствам по всякакъв друг начин, но не и силна, играя ролята добре. — Остави ме да разбера коя съм сега.

Не Марийна, не Мълниеносното момиче. Нито дори Мер Бароу. А която там е излязла от другата страна на всичко това. Той също има нужда от пространство, независимо дали може да го признае, или не. Ние имаме нужда да се изцелим. Да се изградим наново. Точно като тази страна и останалите, които може да я последват.

Най-лошото от всичко, най-доброто от всичко — трябва да го направим един без друг.

Между нас все още има празнина, пропаст. Дори в смъртта Мейвън добре успява да ни държи разделени. Кал никога няма да го признае, но през онзи ден аз видях омразата в очите му. Тъгата и обвинението. Убих брат му и това още му тежи. Знам, че тежи и на мен.

Кал наблюдава очите ми: неговите проблясват, когато слънчевата светлина над нас се обагря в червено. Очите му сякаш са направени от пламък.

Каквото и да търси: слабост, пукнатина в решимостта ми — не го намира.

Една пламтяща ръка преминава бавно нагоре по врата ми, докато спира отстрани на челюстта ми с пръсти, отпуснати зад ухото ми. Кожата му не е достатъчно гореща, за да ме опари, не като тази на Мейвън, която ме беляза завинаги. Кал не би направил това, дори и ако го помоля.

— За колко време? — прошепва той.

— Не знам. — Това е истината, лесна за признаване. Нямам представа колко време ще ми отнеме да се почувствам отново като себе си или като тази, която съм сега, която и да е тя. Но съм само на осемнайсет. Имам време.

Следващата част е далеч по-трудна и дъхът ми пресеква:

— Няма да те моля да ме чакаш.

Когато устните му се допират до моите, докосването е мимолетно, то е сбогуване.

— За колкото време е нужно.

 

 

Райската долина е подходящо назована. Простира се в продължение на километри, диплеща се низина в подножието на планините. Реките и езерата са девствено чисти и непознати, не прилича на никое място, което съм виждала преди. Да не говорим за дивите животни и растителност. Нищо чудно, че Дейвидсън ни изпрати тук за малко спокойствие и тишина. Мястото изглежда недокоснато, откъснато от останалия свят.

Вървим по пътеката призори, като внимаваме да не се доближаваме много до нагорещените до червено гейзерни участъци, простиращи се по цялата дължина на сечището. Повечето водни езерца са спокойни и равни, но се извиват в спираловидна дъга от цветове. Красиви, но смъртоносни, в състояние са да сварят човек за броени секунди. Или така са ми казвали. В далечината едно от тях изплюва кипяща вода и облаци от пара високо в замъгленото пурпурно небе. Звездите избледняват една по една. Студено е и придърпвам тежкия вълнен шал по-плътно около раменете си. Стъпките ни отекват по дървеното мостче под нас, построено нагоре, и през ръждивото на цвят дъно на басейна.

Хвърлям кос поглед към Гиза, гледам я как се старае да не изостава. Напоследък е по-стройна и гъвкава, а тъмночервената й коса се спуска на дълга плитка. Кошницата за пикник виси в ръката й, полюшва се лениво. Тя искаше да гледа как слънцето изгрява над големия извор, а коя съм аз да откажа на малката си сестра каквото и да било?

— Погледни цветовете — промърморва тя, когато стигаме до мястото, към което сме се отправили. Наистина големият горещ извор изглежда като нещо, излязло от сън. Обграден в пръстен от червено, после от жълто, после от яркозелено и накрая — най-наситеното, най-чистото синьо, не изглежда истински.

Били сме надлежно предупредени и въпреки порива никоя от нас не топва пръст във водите отдолу. Нямам особено желание да ощавя кожата си. Вместо това Гиза сяда на мостчето, сгънала крака под себе си. Изважда миниатюрно тефтерче и започва да скицира, като от време на време нахвърля бележки.

Питам се какво може да вдъхнови това място у нея.

Аз по-скоро съм склонна да похапна, тършувам из кошницата и изваждам две още топли кифли. Мама се постара да сме добре заредени с провизии, преди да потеглим за цялата сутрин.

— Той липсва ли ти? — пита тя внезапно, без да вдига поглед.

Въпросът ме сварва неподготвена, особено неяснотата му. Тя може да говори за всеки.

— Килорн е добре. Върнал се е в Асендант, а Камерън ще бъде там след няколко дни.

Гиза няма нищо против мисълта някой друг да е с Килорн. Напоследък повече я интересува хубавичката млада продавачка в града.

— Нямам предвид Килорн — казва тя многозначително, подразнена от шикалкавенето ми.

— О? — питам, вдигнала театрално вежда.

Тя не изглежда развеселена.

— Разбира се, че ми липсва.

Имам предвид Кал. Имам предвид Шейд. Имам предвид Мейвън, макар и едва доловимо.

Гиза не настоява повече.

Мълчанието ме засища толкова, колкото и закуската. Тук е лесно да забравя. Да се почувствам изгубена в друго време. Наслаждавам се на откъснатостта, въпреки че в ъгълчетата на ума ми още се спотайват обичайните тревоги. Какво ще стане сега? Още не съм решила това.

И за кратко не ми се налага да решавам.

— Бизони — обажда се Гиза меко и вдига ръка да посочи през басейна на гейзера.

Напрягам се, готова да скоча. Ако някой от онези зверове се приближи твърде много, ще бъде моя отговорност да измъкна Гиза благополучно оттук. Мълнията боцка под кожата ми, готова да се отприщи. Напоследък ми се струва почти непозната. Не тренирам, нито се включвам в спаринги, не и откакто се върнахме в Монтфорт. Постоянно си казвам, че имам нужда от тази почивка. Брий и Трами постоянно ми повтарят, че съм мързелива.

Бизоните са далече, поне на петдесетина метра, и се тътрят бавно в противоположната посока. Стадото е малко, но впечатляващо: поне дузина, всичките — рунтави и тъмнокафяви, движещи се изненадващо грациозно за такива едри и тежки създания. Спомням си последната си среща с бизон. Не беше точно спокойна и мирна.

Гиза отново започва да скицира, замислена.

— Водачката на Дейвидсън ми каза нещо интересно. — Премиерът беше така любезен да изпрати придружителка с нас в долината.

— О, какво? — питам, без да откъсвам очи от стадото. Ако се втурнат, ще бъда готова.

Сестра ми продължава да бъбри в неведение за възможната заплаха, която в момента си проправя път през басейна. Изпитвам тихо щастие, че не знае достатъчно, за да се страхува.

— Тя каза, че някога бизоните били почти изчезнали. Хиляди и хиляди, може би милиони, ловени и убивани, докато на целия континент останали само няколко.

— Това е невъзможно — изсумтявам насмешливо. — Плъзнали са из цял Парадайз и в низините.

— Е, така каза водачката — отвръща Гиза: звучи подразнена от това, че отхвърлям думите й. — А работата й е да знае какво става тук горе.

— Хубаво — въздъхвам. — Е, какво станало?

— Върнали се. Бавно, но се върнали.

Челото ми се набраздява: объркана съм от това колко прост е отговорът й.

— Как?

— Хората — казва тя без заобикалки.

— Мислех, че хората са ги избили…

— Така е, но нещо се променило — отвръща тя: тонът й става по-остър. Сега си мисля, че вече е отчаяна и мисли, че не мога да разбера. — Нещо достатъчно важно, за да… смени посоката.

Не знам защо, но това ми напомня за нещо, на което ме научи Джулиан някога, отдавна.

Ние рушим. Това е константата на нашия вид.

Видях лично това. В Арчън, в Харбър Бей, на всяко бойно поле. В начина, по който Червените бяха третирани и все още са третирани от другата страна на континента.

Но онзи свят се променя.

Ние рушим, но също и изграждаме отново.

Бизоните се отдалечават, бавно изчезват в дърветата на хоризонта. В търсене на нови пасища, в неведение за присъствието на две малки момичета, седнали до водата.

Възродили са се след изтреблението. Същото ще направим и ние.

Докато се връщаме към къщичката, сега потящи се под горещината на изгряващото слънце, Гиза продължава да бъбри за всичко, което е научила през изминалата седмица. Харесва водачката, а мисля, че Брий също я харесва по повече от един начин.

Умът ми се отнася, както прави често в тези дребни мигове. Носи се назад през спомена, а също и напред. Ще се върнем в столицата на Монтфорт след няколко седмици. Питам се колко ли различен ще е светът дотогава. Вече беше неразпознаваем, когато заминахме. Еванджелин Самос, тъкмо тя от всички хора, живееше в Асендант, доколкото разбрах последно, като почетна гостенка на премиера. Част от мен още я мрази, нея и семейството й, заради всичко, което ни отнеха. Но се уча да живея с гнева, да го държа наблизо, без да му позволявам да ме изяжда жива.

Бавно докосвам камъчетата, нанизани по ухото ми, и назовавам всяко по ред. Те ме приземяват. Розово, червено, пурпурно, зелено. Брий, Трами, Шейд, Килорн.

Не можех да остана, помислям си отново — за хиляден път. Все още не знам дали той ще ме чака.

Но може би, когато се върна…

Пръстите ми леко докосват последната обица, най-новата. Това е още един червен камък, червен като огън, червен като кръвта ми.

Ще се върна.