Виктория Айвярд
Гибелна буря (36)

Трийсет и шест
Мейвън

След толкова много дни в плен, задушаван от Безмълвен камък и лишен от гривните си, избухването на пламъка е по-утоляващо от водата за жаден човек. Оставям го да се промъкне в мен бавно и продължително като целувка на любим човек и да експлодира по протежение на кожата ми, достатъчно мощен и яростен да отхвърли онзи проклет електрикон. Той пада и Мер също пада, и двамата — стоварващи се силно назад върху твърдата настилка на Площада на Цезар.

Не я удостоявам дори с бегъл поглед, докато тичам, оставил зад себе си огнена стена, която да защити бягството ми. Държа нова експлозия от пламък, свит на кълбо в юмрука ми, като използвам цялата си енергия, за да го поддържам. Краката ми ме носят през Площада и спринтирам, както никога преди. Не съм Кал, не съм особено бърз или силен, но страхът ме държи нащрек и поддържа дързостта ми. Хаосът на Арчън работи в моя полза, да не споменаваме и това, че познавам отблизо двореца. Уайтфайър беше мой дом и не съм го забравил.

Внезапното пристигане на стотици войници от „Алената гвардия“ е предостатъчно, за да отвлече вниманието на войските на Кал, които още се опитват да се организират, за да отблъснат нападението на езерняците. Въпреки това си държа главата наведена, черната коса пада напред, за да скрие твърде разпознаваемото ми лице.

Тези войници бяха мои. Би трябвало още да са мои.

Гласът в главата ми се променя и вече не е моят, а нейният.

Глупаци, всичките до един, изсумтява язвително майка ми. Почти мога да почувствам ръцете й, шарещи призрачно по раменете ми, поддържащи ме изправен, докато бягам. Да те заместят с онова проклето, безгръбначно момче. Той ще погуби една династия. Ще сложи край на една ера.

Тя не греши. Никога не е грешила истински.

Де да можеше баща ти да те види сега, Кал. Да види в какво се превърна и какво причини на неговото кралство.

От всичките ми многобройни желания и разкаяния това се врязва най-дълбоко. Баща ми е мъртъв, но умря, като обичаше Кал, доверяваше се на Кал, вярваше във величието и съвършенството на Кал. Питам се дали трябваше да оставя нещата да следват посоката си. Дали по някакъв начин съм могъл просто да го накарам да видя колко пълен с недостатъци е съвършеният му син.

Но майка ми си имаше причини. Тя знаеше най-добре.

А това е просто още един непоет път. Мъртво бъдеще, както би казал Джон.

Нова ракета избухва наблизо и както преди, аз се възползвам от породената от нея експлозия. Тя избухва около мен, без да нанесе щети, позволява ми да избягам през облак от дим и огън. Не мога да се върна в тунелите на Хазната, не и докато онези Червени плъхове още пълзят наоколо. Но има и други пътища, които водят надолу към релсите, други пътища, по които да изляза от Арчън незабелязан. Пътищата, които познавам най-добре, са в самия Уайтфайър и се отправям към двореца колкото мога по-бързо.

Онзи проклет влак. Проклинам човека, който го е отмъкнал, който и да е той, което и да е подло страхливо създание, пътуващо сега с него здраво и невредимо. Поне още мога да вървя по релсите. Досега вече съм добре привикнал с тъмнината. Какво са още няколко мили?

Абсолютно нищо. Винаги съм чувствал навсякъде по себе си тъмнина, упорита като петно. Тя ме следва, където и да отида.

А къде ще отида? Къде мога да отида?

Аз съм свален от власт крал, убиец, изменник. Чудовище за всеки, който има очи и поне малко разум. Всички са готови да ме убият — в Езерните земи, в Монтфорт, в собствената ми страна. Заслужавам го, помислям си, докато бягам. Би трябвало да съм хилядократно мъртъв, екзекутиран по сто различни начина, един от друг по-болезнени.

Помислям си за Мер зад мен, просната върху настилката на Площада. Как се надига отново, готова да се впусне в преследване. Също и брат ми, начело на някакъв глупашко храбър опит да защити града и нечестно спечеления си трон. Изсумтявам насмешливо при мисълта, докато тичам нагоре по стъпалата на Уайтфайър и прелитам над познатия камък. Пламъкът в дланта ми догаря, намалява до леко потрепване, преди да го побутна и съживя отново и да го оставя да обгърне ръката ми.

Вътрешността е точно толкова празна, колкото е пълен площадът. Благородниците и придворните, които не са излезли да се бият, сигурно са дълбоко навътре в двореца, барикадирани в покоите си, или навярно също са избягали. Във всеки случай стъпките ми са единственият звук, докато прекосявам входната зала: пътят ми е толкова познат, колкото и биенето на собственото ми сърце.

Въпреки че е средата на деня, коридорите са тъмни и студени, с прозорци, затъмнени от мъгла и дим. Светлините на лампите потрепват, докато електрическата инсталация реагира на битката отвън, и лампите ту светват, ту гаснат изведнъж без никакъв ред. Хубаво, помислям си. В сивите си дрехи мога да се слея със сенките на Уайтфайър. Често го правех като момче: криех се в нишите или зад завесите. Шпионирах и подслушвах — тогава не по поръчение на майка си, а воден от собственото си любопитство.

Кал шпионираше с мен, когато имаше време. Или ме покриваше по време на уроците, като казваше на учителите, че съм болен или възпрепятстван по някакъв друг начин. Странно, че си спомням всичко това, но емоцията зад него, връзката, която трябва да е съществувала между нас, е почти напълно изчезнала. Прекъсната или хирургически отстранена от майка ми. И повече никой не може да я накара да се зароди обратно.

Въпреки че той се опита. Търсеше. Искаше да те спаси. Мисълта почти ми докарва повръщане и я отблъсквам.

Вратите на тройната зала са по-тежки, отколкото очаквах. Странно е, като си помисля, че никога не съм ги отварял сам. Винаги е имало страж или пазител, обикновено някой телки. Чувствам се слаб, когато забивам рамото си в едната и я открехвам достатъчно, за да се провра през нея.

Тронът ми от Безмълвен камък е изчезнал, извлечен нанякъде — само Кал знае къде. На негово място е върнат тронът на баща ни — адският трон, издялан от диамантено стъкло. Усмихвам се злобно при вида на искрящото чудовищно нещо, символизиращо баща ни, короната му и всичко, което му липсваше. От двете страни на трона на Кал има други столове: един за Джулиан Джакос и един за баба ни. При мисълта за двамата присвивам презрително устна. Без тях Кал никога нямаше да стигне толкова далече. А онази змия Айрис никога нямаше да ме предаде.

Надявам се да се удави в реката, задушена от собствената си способност.

Не, още по-добре: надявам се да изгори. Не е ли това наказанието, което изпращат нейните богове — да страдаш вечно под ударите на противоположна на твоята стихия? Може би Айрис и Кал ще успеят да се убият един друг. Последния път бяха на косъм.

Едно момче със сигурност може да се надява.

Вратата вляво от трона е по-малка: води до личните покои на краля, които включват кабинет, стаи за срещи и залата на съвета. Когато влизам в дългото помещение с обточени с рафтове стени, лампите отново угасват и ме потапят в полумрак. Прозорците тук вътре са високи, с изглед към сив, пуст вътрешен двор. Подминавам ги бързо, като броя. Едно, две, три…

След четвъртия прозорец спирам и броя лавиците. Три отдолу нагоре…

За щастие, Кал не е имал време да пренареди книгите тук. Или в противен случай щеше да е открил механизма, прикрепен към един подвързан с кожа том по въпросите на икономическата нестабилност през последното десетилетие.

Рафтът се плъзва напред при най-лекото дръпване и задейства въртящи се механизми зад лакираното дърво. Цялата полица се люшва напред и разкрива тясно стълбище, изсечено във външната стена.

Използвайки все още горящия си пламък като факла, се спускам надолу, като оставям рафта да се люшне и да се върне на мястото си зад мен.

Тъмнината е наситена с влага, а въздухът е застоял. Въпреки това го всмуквам през зъби, като внимавам по стъпалата на слизане. Това е старо стълбище за слугите, което отдавна не се използва, но все още е свързано с другите проходи под двореца. Оттам мога да стигна до Хазната, Военното командване и съдилищата или до което и да е друго важно място из Площада на Цезар. Предците ми построили тези проходи, за да се използват по време на война и обсада. Доволен съм от далновидността им, както и от своята.

Стъпалата извеждат в по-широк коридор, обточен с груб камък: подът долу се спуска под лек наклон. Вървя с усилие и се осмелявам да задишам малко по-дълбоко и по-бавно. Над главата ми бушува битка, но отдавна съм си отишъл. Единствените хора, които знаят за тези тунели, са заети с друго.

Може наистина да преживея това.

После нещо потрепва напред — отражение на огън, но някак разкривен, надиплен. Забавям ход, като влача крака, за да заглуша звука от стъпките си. Още едно дълбоко поемане на дъх и усещам мирис на вода.

Онези проклети езерняци.

Пътеката пред мен се спуска под наклон в черна вода, чиято повърхност отразява пламтящата ми ръка. Идва ми да фрасна с юмрук някоя стена. Вместо това изругавам през зъби. Въпреки влагата правя няколко крачки напред, докато водата започва да се плиска по глезените ми и ме смразява до кости. Само става по-дълбока. Вбесен, с усилие излизам обратно и подритвам пръстения под. Няколко късчета отхвръкват и цопват в непрогледното течение. Сподавям нова ругатня и се обръщам, бързам обратно в посоката, от която дойдох.

Тялото ми гори от безсилно раздразнение, а по бузите ми се разлива топлина. Още едно стълбище, още един тунел, казвам си, макар да знам точно докъде ще ме доведе.

Още един наводнен проход. Още един препречен изход.

Внезапно стените ми се струват твърде близо, притискащи ме от двете страни. Забързвам крачка, огънят в ръката ми отслабва, когато започвам да се препъвам. Пръстите ми одраскват близкия камък, преминават леко по неравната повърхност, когато отново стигам до стъпалата. Почти спринтирам, щом стигам върха, и отново изскачам на свежия въздух на съседната стая.

Ако не мога да вляза в тунелите, ще трябва да се прехвърля през стените. По някакъв начин да се кача и да сляза и да се отправя на запад, като избягвам гетата нагоре по реката, обширните имоти, обграждащи земята около столицата. Ще трябва да замаскирам лицето си по някакъв начин. Вместо да се фокусира, умът ми се разконцентрира, парализиран от страх. Трябва да се съсредоточа върху настоящата задача — да се махна от града — но всичко се размазва пред погледа ми. Имам нужда от храна, от карта, от припаси. Всяка стъпка над земята е стъпка към опасността. Ще ме заловят и ще ме убият. Мер и брат ми, ако успеят да оцелеят.

Нападам първо кабинета, напразно търся нещо, което може да ми е от полза. Особено гривни. Възпламенители. Кал може и да държи резервен чифт някъде, но в множеството чекмеджета и отделения на красивото писалище, което някога беше мое, няма нищо. За момент оглеждам един особено остър нож за отваряне на писма, като вдигам подобното на кинжал парче метал към лъч слаба светлина. С бързо движение на ръката срязвам един портрет на баща ми. Дори и обезобразено, лицето му все още ме предизвиква с очи, пламтящи от разкъсаното платно. Стисвам по-здраво ножа за писма, докато се извръщам, неспособен да издържа погледа му много дълго.

Следва кралската спалня. Примигвам и съм там, като с един ритник почти избивам вратите от пантите. Но спирам рязко, озадачен. Вместо луксозен апартамент, подобаващ само за краля на Норта, откривам празни стаи без никаква мебелировка и дори без никаква боя. Никакви завеси, никакви килими. Нищо, освен разнородна сбирка от средства за почистване.

Кал не спи тук. Не и докато наоколо все още витаят частици от мен. Страхливец.

Този път наистина удрям с юмрук една стена и кокалчетата ми се охлузват и започват да парят.

Няма как да разбера коя стая може да е неговата. В жилищните крила има десетки спални и едва ли имам време да претърся всичките. Ще трябва да се задоволя да отмъкна каквото мога извън града. Кремъкът и стоманата произвеждат искри толкова лесно, колкото и всяка гривна. Мога да се сдобия с това. Все някак.

Периферното ми зрение се замъглява: странна мъгла, която пулсира в такт с бързо усилващото се биене на сърцето ми. Поклащам глава в опит да накарам усещането да се разсее, но то си остава там. В черепа ми се заражда внезапна болка и се впива в костта. Отново вдишвам през зъби, насилвам се да поемам големи глътки въздух в опит да се успокоя. Както и в тунела, стените ми се струват твърде близо и сякаш се приближават все повече с всяка секунда. Питам се дали прозорците всеки момент ще се пръснат над мен, нарязвайки плътта ми на лентички.

Препъвам се по стълбите, докато слизам обратно към тройната зала. Нямаш избор, Мейвън, гука ми напевно майка ми, когато се вмъквам отново вътре. Това е всичко, което получавам. Никога не е било в стила й да съветва някого да отстъпи или да се предаде. Елара Мерандус не отстъпваше приживе и насади същия инстинкт у мен. Главоболието ми се разпространява, разклонява се из черепа ми като паяжина.

Над мен светлините отново се включват толкова ярко, че издават тихо свистене в крушките си. Приливът на електричество е твърде силен.

Една по една, те се пукат и посипват разбити стъкла по излъскания под зад мен. Успявам да се дръпна, когато крушката над главата ми се разбива с остър звук.

Жичките продължават да горят, искрящи в бяло.

И пурпурно.

Сурова, спокойна и смъртоносна, Мер Бароу стои решително, очертана като силует в тесния отвор. Без да мигне, тя се плъзва през него и затваря вратата зад себе си. Заключва и двама ни вътре. Заедно.

— Всичко свърши, Мейвън — прошепва.

Този път спринтирам към другата страна на трона и нахълтвам в други покои, обикновено запазени за кралицата. Направих собствени промени в тях. Промени, които повечето хора не биха одобрили.

Мер е по-бърза от мен, но ме следва с отпуснато темпо. Преследва ме. Дразни ме. Би могла да ме смачка всеки момент. Да ме убие с електричество чрез една добре прицелена мълния.

Хубаво, помислям си. Продължавай да настъпваш, Бароу.

Чувствам издайническото щракване далеч напред. Празната болка, която измъчва всички Сребърни и новокръвни. Още една врата за отваряне. Един последен шанс да оцелея, където толкова много други биха загинали.

Няма да се проваля, майко.

Ухилен, се обръщам и оставям Мер да ме гледа, докато се оттеглям по-навътре в тъмната стая. Единственият прозорец е малък и слаба светлина изпълва пространството. Осветява тъмните стени, шахматно оцветени като сиви и черни квадрати. Сивите късчета имат матов блясък, в тях се виждат нишки течно сребро. Кръв на Арвън. Заглушаваща кръв.

Тя се поколебава на прага, чувства натиска на Безмълвния камък. Гледам как я съсипва.

Цветът се оттегля от лицето й и тя почти изглежда Сребърна в студената, сива светлина. Продължавам да вървя назад и все по-назад към следващата врата. Следващият проход. Моят шанс.

Тя не ме спира.

Гърлото й подскача, когато преглъща, за да прогони страха, който протяга ноктите си към нея. Аз й причиних тази рана. Аз я заключих във вериги, пресуших способността й, принудих я да живее като чезнещ призрак. Ако пристъпи напред, няма да има никакви оръжия. Никакъв щит. Никаква гаранция.

Ножът за писма в ръката ми внезапно ми се струва тежък.

Бих могъл да го пусна. Да зарежа хладното оръжие и да побягна.

Бих могъл да я оставя жива.

Или бих могъл да я убия.

Изборът е лесен. И толкова ужасно труден.

Не отстъпвам.

Стисвам по-здраво желязото.