Виктория Айвярд
Гибелна буря (32)

Трийсет и две
Еванджелин

Минаха поне две седмици, откакто Бароу си тръгна, седмица, откакто моят годеник беше коронован за крал, и няколко дни, откакто видях Илейн за последно. Въпреки това още мога да я почувствам, бледата й кожа гладка и хладна под пръстите ми. Но тя е напълно недостижима за мен. Изпратена обратно в Пролома, далече от опасността.

Кал щеше да ме остави да я задържа, ако баща ми го бе позволил. Въпреки всичко между нас започва да се заражда разбирателство. Странно, някога си мечтаех за такова нещо. Крал, който ме оставя да решавам сама и да нося спокойно короната си. Сега това е най-доброто, на което мога да се надявам, и въпреки това е затвор. Впримчва и двама ни, държи ни далече от онези, на които държим най-много. Той не може да върне обратно Мер, а аз не искам да върна Обратно Илейн. Не и с кралиците на Езерните земи на хоризонта и задаващата се неизбежна инвазия. Няма да рискувам живота й за няколко дни лично удобство.

Новите ми покои в двореца Уайтфайър са предназначени за кралицата и в тях още се долавя присъствието на Айрис Сигнет. Всичко е синьо, синьо, синьо — от завесите до меките килими, та дори до цветята, вехнещи в неприлично многобройни кристални вази. При намаления брой на слугите процесът по разчистването на стаите е бавна работа. В края на краищата смъквам сама повечето завеси. Все още са в салона пред спалнята ми и събират прах, струпани на купчина кобалтовосиня коприна.

Дългият балкон с изглед към реката е единственото място, където мога да се освободя от нея — далечната принцеса, която ще се върне да избие всички ни. И дори тук, застанала с лице към слънцето, не мога да избегна мисълта за нимфата от дома Сигнет. Река Капитъл тече отдолу и разделя град Арчън на две, докато лъкатуши към морето. Опитвам се да не обръщам внимание на шума на водата, макар и да е спокойна. Вместо това се съсредоточавам върху задачата да сплета косата си и да прибера сребристите кичури, за да не падат в лицето ми. Това простичко действие е добър начин за разсейване. Колкото по-стегнати са плитките, колкото по-строги, толкова по-решителна се чувствам.

Имам намерение да направя малко тренировки тази сутрин, да си давам вид, че всичко е наред. Да потичам по пистата в казармите, може би да направя един спаринг с Птолемей, ако иска. Улавям се, че ми се иска Бароу да беше тук. Тя е добра тренировка и добро предизвикателство. И е по-лесно да се справя с нея, отколкото с майка си.

Изненадана съм, че още не се е втурнала тук, както често прави напоследък. В опит да ме подтикне към по-подобаващи на кралица занимания, както се изразява тя. Днес обаче нямам желание да очаровам или стряскам благородници, особено пък заради нея. Родителите ми искат да привлека на наша страна още Сребърни, да спечеля верността, която са обещали на Кал. Да отдръпна съюзниците от него, сякаш спасявам плъхове от потъващ кораб.

Майка ми и баща ми искат да бъда негова кралица така, както Айрис беше кралица на Мейвън. Змия в леглото му, вълчица до него. Събираща сили и чакаща благоприятна възможност да нанесе удар. Макар че не обичам Кал и никога няма да го заобичам, по някакъв начин това ми се струва нередно.

Но ако Анабел и Джулиан изпълнят замисъла си…

Нямам представа в какво положение ме поставя това.

Застанала несигурно на мост, хваната натясно в средата, докато и двата края горят.

Мостът.

Ръцете ми се отпускат, оставят половината ми коса несплетена и примижавам към масивната конструкция, простираща се над реката. Другата страна на Арчън блести под изгряващото слънце, многобройните й постройки са увенчани със стомана и бронзови хищни птици. Нищf не ми изглежда нередно. Градът все още е шумен, изпълнен с транспортни средства и сновящи хора. Същото важи и за Моста: и трите му нива гъмжат от оживен трафик По-малък от обикновено, но това трябва да се очаква.

Това, което ме безпокои, са подпорите отдолу и водата, разбиваща се около тях. Все още спокойна, движеща се със същата скорост. Но течението, плискането на бялата вода от вълнолома в основата на всяка подпора…

Реката тече по погрешния начин.

И нивото на водата в нея се покачва.

Хуквам през спалнята си и съседните стаи, без да виждам нищо, докато стигам до покоите на Птолемей. Резето на заключената врата се вдига незабавно и тя се люшва назад върху разкривените панти, докато аз спринтирам през нея. Едва се чувам как крещя името му. Жуженето в главата ми е твърде силно, заглушава всичко, освен студения, рязък прилив на адреналин.

Той излиза с препъване в дневната и се запътва към мен, полуоблечен. През вратата зад него зървам измачкани чаршафи, както и синкавочерна ръка. Тя се раздвижва и изчезва, докато Рен Сконос се заема да навлича дрехите си.

— Какво има? — пита брат ми с разширени от паника очи.

Искам да побягна, искам да запищя, искам да се бия.

— Нахлуването.

— Как са могли да направят това? Да придвижат армията си, без да разберем?

Птолемей ме следва по петите, едва смогва да не изостава, докато се промъкваме из коридорите на двореца. Галерии, салони, зали за приеми и дори бални зали преминават размазано в периферното ми зрение. След няколко часа всичко това може да е разрушено. Опожарено или потопено, или просто заличено. За миг виждам трупа на брат си, изпотрошен и проснат върху изящния мраморен под, с кръвта му като огледало. Примигвам, отблъсквайки мисълта. Въпреки това в гърлото ми се надига жлъчка.

Хвърлям поглед назад към него — жив и дишащ, извисяващ се в бронята си — било то и само за да се убедя, че е още тук. Рен ме следва, униформата й на лечител има ясни отличителни знаци. Надявам се да останат заедно през следващите няколко часа. Бих я вързала за него, ако можех.

— Имахме съгледвачи, които да следят цитаделите им — промърморвам: говоря, за да остана съсредоточена. — Знаехме, че Езерните земи събират войска, за да предприемат нещо, но не и кога.

Говорът на Рен е бавен и овладян, но не успокояващ:

— Сигурно са отишли на север. Придвижили са се по суша.

— Без „Алената гвардия“ не ни останаха много съгледвачи в Езерните земи — казва троснато Птолемей, докато завиваме зад друг ъгъл и се отправяме към тройната зала.

Родителите ни още не са ни открили, а това може само да означава, че са с краля и съветниците му. Сигурно вече знаят.

Пазачи от дома Леролан ни отварят вратите, допирайки смъртоносните си ръце до високите, лакирани плоскости. Решително минаваме покрай тях заедно: тримата се движим в стегната формация с оглед на вероятността езерняците вече да са проникнали в града. Способността ми жужи, настроена на широк фронт, за да улови всеки заблуден куршум. Броя пълнителите в оръжията на пазачите и ги оставям да висят в периферията на сетивата ми, докато прекосяваме пода.

При повдигнатата платформа, на която се намира тронът на Кал, както и местата за вуйчо му и баба му, кралските особи се събират заедно. Майка ми и баща ми са тук и баща ми е облечен в броня, както обикновено. Отблясъците на слънчевата светлина отскачат от него при всяко дребно движение и е почти ослепителен за гледане. Майка ми е по-скромно облечена, без броня, но не и без оръжия. Ларенша Вайпър е изоставила за момента любимата си пантера въпреки ловните й умения. Вместо това в петите й седят два рунтави вълка: очите, ушите и муцуните им потрепват. И двата са страховита гледка, но точно толкова умели в подушването и откриването, колкото и в битките. Никой няма да завари майка ми неподготвена, когато те са на нейно разположение.

Джулиан Джакос и кралица Анабел стоят от двете страни на Кал. Тя е по-подготвена за битка, отколкото вуйчото певец: дребното й набито тяло е пристегнато в оранжева като пламък униформа и изглежда като изваяно в прилепваща плътно по тялото й броня. Ръцете й са голи, свалила е дори венчалната си халка. Джулиан не е толкова защитен. Около очите му има тъмни сенки, намекващи за безсънна нощ. Той остава близо до племенника си, който е само на няколко сантиметра от него. Не съм сигурна кой кого се стреми да предпази повече.

Самият крал на Норта носи лъсната до блясък сребристочервена броня, да не споменаваме и пистолет на единия хълбок и лъскав меч, закопчан на другия. По раменете му не се спуска мантия или плащ. Само ще му се пречка. Кал току-що е възмъжал, но сякаш се е състарил за една нощ. И то не от предстоящата битка. Войната или кръвопролитията не са му чужди. Нещо друго му тежи на сърцето, нещо, от което дори една инвазия не може да отвлече вниманието му. Вдига обвитото си в сенки лице и ме гледа, докато се приближавам.

— Колко време имаме? — питам високо, без да си губя времето с любезности.

Кал отговаря бързо:

— Въздушният флот е разположен по фланга — казва и хвърля поглед на юг. — В морето има буря, която се придвижва твърде бързо. Готов съм да се обзаложа, че навътре има езерняшка армада.

Това е тактика, която самите ние използвахме в битката при Харбър Бей, но с далеч по-малка численост и много по-малко сили. Потръпвам при мисълта как може да изглежда едно предприето от нимфи нападение, водено от самата кралица на Езерните земи. Както и преди, си се представям обгърната в стоманата си, как потъвам бързо през дълбоката и тъмна вода, за да не изплувам на повърхността никога повече.

Опитвам се да не позволя на този страх да се прокрадне в гласа ми.

— Целта им? — Това е най-добрият начин да се биеш и да отвръщаш на удара. Да установиш какво се опитва да направи противникът ти, и да пресметнеш как най-добре да го спреш.

Зад Кал вуйчо му пристъпва смутено от крак на крак. Свежда очи и докосва племенника си по рамото.

— Сигурно се насочват към теб, момчето ми. Доберат ли се до теб, всичко това ще свърши още преди да сме започнали.

Баща ми остава мълчалив, преценява възможните изходи. Какво означава за него, ако Кал бъде пленен или умре? Все още не сме женени. Кралството на Пролома не е така нерушимо обвързано с Норта точно както не бяхме обвързани с Мейвън. Последния път, когато вражески сили атакуваха Арчън, Династия Самос беше подготвена и побягнахме. Ще направи ли той отново същото?

Стисвам зъби, вече чувствам как на всичко отгоре започва да се заражда и главоболие.

— Влакът за бягство на Мейвън все още е в употреба — продължава Джулиан. В отговор Кал гъвкаво се измъква от хватката му. — Можем поне да те изведем от града.

Младият крал пребледнява, кожата му придобива цвета на стара кост. Предложението го отвращава:

— И да предадем столицата?

Джулиан отвръща бързо:

— Разбира се, че не. Ще я защитим, а ти ще си напълно извън опасност, далече извън техния обсег.

Отговорът на Кал е също толкова бърз и двойно по-решителен. Да не споменаваме, че е предсказуем:

— Не смятам да бягам.

Вуйчо му не изглежда изненадан. Все пак се опитва да възрази храбро. И напразно.

— Кал…

— Няма да оставя други да се бият, докато се крия.

Старата кралица е по-твърда: сграбчва го за китката.

Отчаяна съм от този семеен спор, но не ми остава кой знае какво друго. Въпреки че времето ни изтича:

— Вече не си принц или генерал — изрича умолително Анабел. — Ти си кралят и благополучието ти е от съществена важност за…

Както и с вуйчо си, Кал се измъква внимателно от хватката й, като отделя пръстите й един по един от себе си и отмества ръката й. Погледът му тлее.

— Ако изоставя този град, изоставям всяка надежда някога да бъда крал. Не допускайте страхът ви да ви направи слепи за това.

Отвратена от тези глупости, цъквам с език и изричам очевидното, макар и само за да спестя ценно време.

— Останалите Висши Династии никога няма да се закълнат пред крал, който бяга. — Повдигам брадичка и вкарвам в употреба всичките си дворцови маниери, за да представя образа на сила, който ми е нужен. — А онези, които се заклеха, никога няма да го уважават.

— Благодаря ти — казва Кал бавно.

Посочвам с пръст към прозорците в посока на зъберите:

— Реката потече в обратна посока, а нивото на водата се вдига. Достатъчно, за да позволи на най-големите им кораби да дойдат толкова нагоре по реката.

Кал кимва, благодарен, че се връщаме към темата. Раздвижва се, оставя известно разстояние между себе си и роднините си. Прекосява стаята и идва до мен.

— Те възнамеряват да разделят града на две — казва, местейки поглед между баща ми, който все още мълчи, и собствената си баба. — Вече дадох заповеди да поставят равен брой стражи от двете страни на града и да ги допълнят с войниците, които все още са на служба при нас.

Птолемей сбърчва нос:

— Няма ли да е по-добре да съберем силите си и да укрепим Площада и двореца? Да останем сплотени?

Брат ми е воин толкова, колкото и Кал, но не е стратег. Целият е само груба сила. А Кал побързва да изтъкне грешката му:

— Кралиците от дома Сигнет ще се опитат да разберат коя страна е най-слаба — казва той. — Ако двете страни са балансирани, няма да открият по-слаба страна, която да нападнат. И можем да ги притиснем в реката.

— Да съсредоточим Въздушния флот над града. — Не е предложение, а заповед. И никой не ми възразява. Въпреки надвисналата гибел изпитвам прилив на гордост. — Да използваме оръжията им срещу корабите. Ако успеем да потопим един надолу по течението на реката, ще забавим темпото им. — По устните ми заиграва мрачна усмивка. — Дори нимфите не могат да опазят от потъване кораб, покрит целият с пробойни.

У Тиберий Калоре няма радост, когато проговаря отново: в очите му потрепва някакво вътрешно терзание:

— Да превърнем реката в гробище.

Гробище за хора с двата вида кръв — Сребърни и Червени. Езерняци, войници на Пиемонт. Врагове. Те са само това. Безлики, безименни. Изпратени да ни убият. Лесно е да балансирам това уравнение, когато от едната му страна са хората, които обичам. И все пак стомахът ми леко се преобръща, макар че никога няма да го призная пред никого. Дори не и пред Илейн. Каква ще бъде на цвят реката, когато всичко това приключи?

— На земята ще бъдем превъзхождани по численост. — Кал започва да крачи напред-назад, думите му стават трескави и възбудени. Почти си говори сам, изготвя боен план пред очите ни. — А това, което техните създатели на бури успеят да забъркат, ще създаде доста работа на останалата част от Въздушния флот.

Баща ми още не е казал нито дума.

— Те сигурно имат Червени войници сред Сребърните — казва Джулиан. Звучи почти извинително. Стомахът ми отново започва да се бунтува и изглежда, че Кал изпитва същото безпокойство. Стъпките му стават леко колебливи.

Анабел просто изсумтява:

— Това поне е едно предимство. Те са по-уязвими. И по-малко опасни.

Разцеплението между най-доверените съветници на Кал вече зее като каньон. Джулиан едва не й се озъбва, обикновено спокойният му маниер леко се разклаща.

— Нямах това предвид.

По-уязвими. По-малко опасни. Анабел не греши, но не по причината, по която си мисли.

— Езерните земи не са смекчили отношението си към Червените — казвам. — Само Норта.

Посърналият поглед на старата кралица е смъртоносно красива гледка.

— Е, и?

Заговарям бавно, сякаш обяснявам теорията на войната на дете. Това я вбесява възхитително:

— Е, и Червените от Езерните земи може да не изпитват такава охота да се бият. Може дори да поискат да се предадат на една страна, където ще получат по-добро отношение.

Очите й се присвиват:

— Сякаш пък можем да разчитаме на това.

Свивам рамене с отработена самодоволна усмивка и стоманените нараменници се повдигат:

— Направиха го в Харбър Бей. Струва си да го имаме предвид.

Не е трудно да разтълкувам ококорените от изненада погледи на Сребърните около мен. Дори Птолемей е смутен от това, което казвам. Единствено Кал и Джулиан ми се струват отворени за идеята, с овладени, но странно замислени изражения. Погледът ми се задържа върху Кал и той среща твърдо погледа ми, като накланя глава в леко, почти незабележимо кимване.

Облизва устни и се впуска в нова серия от планове:

— Нямаме никакви новокръвни телепортатори, но ако по някакъв начин можем да прехвърлим вас двамата — той посочва Птолемей и мен — отново на бойните кораби, да неутрализираме оръдията им…

— Децата ми няма да направят такова нещо.

Тонът на Воло е тих, но отчетлив, почти вибрира във въздуха. Усещам го в гърдите си и внезапно отново съм малко момиче, треперещо пред властен баща. Готова да направя всичко, каквото трябва, за да е доволен, да си спечеля една рядка усмивка или проява на привързаност, макар и дребна.

Недей, Еванджелин. Не му позволявай да направи това.

Юмрукът ми се стяга отстрани до тялото, ноктите се впиват в плътта на дланта ми. Това ме приземява по някакъв начин. Острата болка ме връща към това, което съм, и към ръба на пропастта, на който стоим всички.

Кал открито се взира със злоба в баща ми, двамата са вкопчени в безмълвна битка на характери. Майка ми все така мълчи, отпуснала едната си ръка върху главата на един вълк. Жълтите му очи са вперени в младия крал, без нито за миг да се отделят от лицето му.

Родителите ми изобщо не възнамеряват да се бият или да позволят на нас да го направим. В Харбър Бей бяха готови да ни изпратят в боевете. Да изложат на риск и двама ни. За победата.

Мислят, че тази битка е вече изгубена.

Смятат да бягат.

Баща ми проговаря отново, нарушавайки напрегнатата тишина:

— Собствените ми войници и гвардейци, оцелелите ми братовчеди от Династия Самос, са твои, Тиберий. Но наследниците ми няма да бъдат на твое разположение, за да рискуваш живота им.

Кал стисва зъби. Решително опира ръце на хълбоците си, палците му барабанят по тях.

— А вие, крал Воло? И вие ли ще седите безучастно?

Примигвам, зашеметена. Той на практика нарече краля на Пролома страхливец. По тялото на вълка на майка ми пробягва разтърсваща тръпка, отразяваща като в огледало гнева й.

Баща ми вече е пуснал в ход собствените си кроежи. Сигурно го е направил. Или в противен случай нямаше да отмине тази обида с такава лекота. С махване на ръка пренебрегва обвинението:

— Не ми се налага да купувам вярност със собствената си кръв — казва той простичко, отвръща със собствено язвително подмятане. — Ще бъдем тук, ще отбраняваме Площада. Ако езерняците ударят двореца, ще срещнат силна съпротива.

Кал стисва зъби толкова силно, че те изскърцват. Навик, от който ще трябва да се отучи, ако изобщо се надява да владее трон. Кралете не бива да са толкова лесни за разгадаване.

Вуйчо му се извисява застрашително близо до рамото му, собствените му воднисти очи са блеснали, докато се взира.

В баща ми.

Почти усмихнат, Джулиан отваря уста, устните му се разтварят, за да поемат продължителен, заплашителен дъх. Очаквам баща ми да сведе поглед. Да прекъсне зрителния контакт. Да отнеме оръжието на певеца. Но тогава това би било признаване на страх. Той никога не би направил това, дори и за да предпази собствения си ум.

Това е задънена улица.

— Благоразумно ли е това, Джакос? — измърква майка ми, а вълците до коленете й изръмжават в отговор.

Джулиан просто се усмихва. Острата нишка на напрежението се скъсва.

— Не знам какво имате предвид, Ваше Величество — казва той с блажено нормален тон. Никаква натрапчива мелодичност, никаква аура на власт. — Но Кал, ако успея да стигна до кралицата на езерняците, мога да бъда от известна полза — добавя меко. Не заради някаква част от постановката. Това не е преструвка, за да изпрати послание. Истинско предложение е.

По лицето на Кал преминава неподправена болка. Той се обръща, забравил родителите ми.

— Това не е много по-различно от самоубийство, Джулиан — изсъсква той. — Няма дори да се доближиш до нея.

Старият певец просто повдига вежда:

— А ако го направя? Бих могъл да сложа край на това.

— Нищо няма да свърши. — Кал прави рязък, режещ пренебрежителен жест с ръка и се кълна, че почти чувам как въздухът се опърля. Очите му са широко отворени, отчаяни, всякакви маски на благоприличие се смъкват. — Не можеш с пеене да отстраниш и Сенра, и Айрис от тази война. Дори да успееш да накараш с пеене и двете да се удавят или да обърнат цялата си армия, те просто ще се върнат. Друг Сигнет чака в Езерните земи.

— Това би могло да ни откупи ценно време.

Вуйчото не греши, но Кал не иска и да чуе:

— И ще стане причина да изгубим ценен човек.

Джулиан свежда очи и отстъпва назад:

— Много добре.

— Всичко това е много трогателно — промърморвам, без да успея да се сдържа.

Скъпият ми брат е на абсолютно същото мнение. Изненадана съм, че когато завърта очи, те не изскачат от орбитите.

— Като оставим това настрана, знаем ли пред какво предстои да се изправим там?

Майка ни изсумтява насмешливо в отговор. Подобно на баща ни, смята, че тази битка вече е безнадеждна. Градът — вече изгубен.

— Освен пълната мощ на Езерните земи? Червени легиони с всички Сребърни, които успеят да съберат, да не говорим за могъщи нимфи, които разполагат с цяла река за да я използват като оръжие?

— А навярно и известна мощ от Норта. — Потупвам с пръст по устната си. Не съм единствената, която си мисли това. Не може да съм. Твърде очевидно е. Ако съдя по руменината, нахлуваща в лицата около мен, другите осъзнават какво казвам, и са имали същите подозрения. Висшите Династии, които отсъстваха от коронацията ти. Никой не дойде да се закълне във вярност. Никой не откликна на заповедите ти.

Гърлото на Кал подскача. Сребриста руменина разцъфва високо по бузите му.

— Не и докато Мейвън е жив. Те все още коленичат пред друг крал.

— Коленичиха пред друга кралица — казвам замислено.

Лицето му посърва, тъмните вежди се събират.

— Мислиш, че Айрис има жители на Норта на своя страна?

— Мисля, че би била глупава да не опита. — Свивам рамене. — А Айрис Сигнет е всичко друго, но не и глупава.

Намекът надвисва над нас, плътен като мъгла, и също толкова труден за пренебрегване. Дори баща ми сякаш е смутен от възможността за ново разцепление в кралството на Норта, отделящо от него земя, която той се надява някой ден да контролира.

Анабел се размърдва, смутена до дъно. Прокарва ръка през стегнато опънатата си сива коса, приглажда и без това строгата си прическа. Старата жена си мърмори.

— Не смятах, че е възможно, но май ми липсват онези мърляви Червени.

— Малко е късно за това — изръмжава Кал: тонът му напомня за яростна гръмотевица.

Устната на баща ми се присвива леко: най-близкото подобие на трепване, което е показвал досега.

 

 

Разбира се, има готови планове. Тактики и стратегии за отбраняване на столицата срещу инвазия. След цяло столетие война с езерняците би било глупаво да мислим иначе. Но каквото и да са измислили кралете от Династия Калоре, за да отблъснат нимфите от дома Сигнет, то се е осланяло на неща, които вече не съществуват. Армия на Норта в пълен състав. Сплотена страна. Технологични центрове, работещи на пълен капацитет, бълващи електричество и муниции. Кал не може да разчита на нищо от това.

Казармите и помощните им постройки в съседство с Площада са най-сигурното място извън спираловидно криволичещите трезори на Хазната, но нямам особено желание да се заровя под земята, като разчитам само на някакъв несигурен влак. Родителите ми намират убежище в основния център на Военното командване, преглеждат многобройните доклади, които прииждат от ръмжащия Въздушен флот. Подозирам, че крал Воло изпитва наслада от факта, че е отседнал на място, което излъчва такава сила, особено когато Кал се готви да поведе батальон в битката.

Не съм толкова склонна да се взирам в разпечатки и зърнести кадри и да наблюдавам битката отдалече. Бих предпочела да се доверя на собствените си очи. И не мога да бъда близо до родителите си точно сега. По някакъв начин приближаващата армия, корабите, скрити зад обвития в облаци хоризонт, правят изборите ми много ясни.

Птолемей седи с мен, приседнал на стъпалата на Военното командване. Бронята му се дипли леко, все още приема форма по очертанията на мускулите му. Опитва се да открие най-добрата форма. Той накланя глава назад и нагоре към небето, очите му обхождат събиращите се сиви облаци. Те стават все по-гъсти с всяка изминала минута. Рен също е наблизо, кръжи до рамото му, ръцете и са голи и готови да лекуват.

— Ще вали — казва той и подушва. — Всеки момент.

Рен поглежда покрай нас, към Моста на Арчън в далечния край на портите на Площада. Многобройните му арки и подпори изглеждат избледнели, сякаш настъпващата мъгла се процежда в града.

— Питам се колко ли е придошла вече реката — промърморва тя.

Осланям се на способността си и се опитвам да различа армадата, която бързо скъсява разстоянието. Но корабите все още са твърде далече на изток. Или аз съм твърде разсеяна.

Баща ми отново ще бяга. Династия Самос ще бяга. Ще остави Норта да рухне, ще се съхрани само Пролома — остров, устояващ на плискащото се море на Сигнет.

В крайна сметка и ние ще бъдем премазани.

Кралица Сенра няма синове. Никого, на когото да ме продадат. На Воло Самос не са му останали повече сделки за сключване. Ще трябва да се предаде.

И вероятно да загине, убит от нея. Както загина Салин.

Ако изобщо оцелее днес.

Така че в какво положение съм аз?

Ако баща ми е заплашен от поражение толкова, колкото и годеникът ми?

Мисля… че това ме оставя свободна.

— Толи, обичаш ли ме?

Както Рен, така и брат ми се сепват и застиват неподвижни и изпънати, лицата им се извъртат рязко към моето. Птолемей почти пелтечи, устата му рязко се отваря и затваря от изненада:

— Разбира се — казва той толкова бързо, че едва го разбирам. Сребристите му вежди се смръщват и подобие на гняв преминава по чертите на лицето му.

— Как можеш дори да ми задаваш такъв въпрос?

Дори самият прост въпрос го обижда, наранява го. Би подействал по същия начин и на мен.

Хващам ръката му и я стискам здраво. Напипвам костите на наново израслата част на мястото на онази, която изгуби преди няколко месеца.

— Отпратих Илейн от Ридж. Когато се прибереш у дома, тя няма да е там.

Червена коса, планински ветрец. Струва ми се като сън. Би ли могло да е истинско? Това ли е шансът ми?

— Ева, за какво говориш? Къде…

— Няма да ти кажа, за да не се налага да лъжеш.

Бавно се заставям да се изправя на странно треперещите си крака. Като бебе, което се учи да ходи, правещо стъпки за пръв път. Тръпна цялата от пръстите на краката до връхчетата на пръстите на ръцете.

Птолемей скача заедно с мен и се навежда, така че да сме очи в очи, на сантиметри един от друг. Ръцете му са опрени здраво на раменете ми, но недостатъчно, за да ме задържат на място, ако реша да се дръпна.

— Влизам вътре. Трябва да му задам един въпрос промърморвам. — Но мисля, че вече знам отговора.

— Ева…

Вглеждам се в очите му, същите като моите. Като тези на баща ни. Бих го помолила за помощ, но да го разкъсвам така, да искам от него да избере страна? Обичам брат си и той ме обича, но обича и родителите ни. Той е по-добър наследник, отколкото аз някога съм била.

— Не ме следвай.

Все още трепереща, го притеглям в смазваща прегръдка. Той отвръща на жеста по рефлекс, но се запъва с думите, неспособен да разбере какво казвам.

Не се обръщам назад, макар че може би това ще е последният ми поглед към любимото лице на брат ми. Твърде трудно е. Той може да умре днес или утре, или след месец, когато кралиците от рода Сигнет щурмуват дома ми, за да унищожат семейството ми. Искам да помня усмивката му, а не объркана гримаса.

Във Военното командване цари бъркотия, истинско олицетворение на хаоса. Сребърни офицери профучават из коридори и стаи, подвиквайки, за да съобщят развитие то на събитията и придвижването на армията. Лодките на Езерните земи, въздушните джетове на Пиемонт. Всичко прелита като размазано очертание пред очите ми.

Лесно е да намеря родителите си. Вълците на майка ми пазят вратата към едно от помещенията за свръзка, застанали от двете страни с блеснали, свирепи очи. Зверовете се обръщат едновременно към мен — нито враждебни, нито дружелюбни, докато минавам.

Наситени със статично електричество екрани изпълват командното помещение с пукащ проблясък на местеща се светлина. Само няколко все още са годни за използване. Това не е добър знак. Въздушният флот сигурно е навлязъл доста навътре в бурята. Ако изобщо още съществува.

Воло и Ларенша стоят твърдо и решително, огледални образи един на друг. С жестоко изправена стойка, немигащи, докато попиват с поглед тежката ситуация. На един от екраните се оформя първият кораб от армадата — обемиста сянка, затъмнена от мъгла. На фокус бавно се появяват и други. Поне дузина. И още.

Виждала съм тази стая преди, но никога толкова празна. Силно намален състав от Сребърни офицери обслужва екраните и радиостанциите, опитва се да смогне с прииждащия поток от информация. Куриери влизат и излизат забързано, отнасят най-новите сведения. Вероятно на Кал, където и да е той сега.

— Татко? — Звуча като дете.

А той ме пренебрегва, сякаш наистина съм такова.

— Не сега, Еванджелин.

— Какво ще стане, когато се приберем у дома?

Той поглежда през рамо с подигравателна усмивка. Баща ми е подстригал косата си по-къса от обикновено, смъкнал е сребристите кичури почти до кожа. Това придава на главата му вид на мъртвешки череп.

— Когато тази война бъде спечелена.

Оставям го да повтаря като папагал лъжата и чувствам как се стягам, докато бълва глупости. Ще бъдеш кралица. Ще се възцари мир. Животът ще се върне в предишното си русло. Лъжи, всичките до една.

— Какво ще стане с мен? Какви планове кроиш? — пи там, докато стоя на прага. Ще трябва да съм бърза. В коя ще ме накараш да се превърна следващия път?

И двамата знаят какво питам, но никой не може да отговори. Не и докато наблизо има офицери на Норта, макар да са малобройни. Трябва да поддържат илюзията за този съюз до последната секунда.

— Ако ще бягате, същото ще направя и аз — промърморвам.

Кралят на Пролома стисва юмрук и металът из цялата стая реагира подобаващо. Няколко екрана изпращяват с рамки, разкривени от яростта му.

— Никъде няма да ходим, Еванджелин — изсъсква той.

Майка ми опитва друга тактика, като скъсява разстоянието между нас. Тъмните й ъгловати очи се разширяват и придобиват умолително изражение. Подражава на кученце или лисиче. Тя докосва лицето ми — истинско олицетворение на любяща майка.

— Нуждаем се от теб — прошепва. — Семейството ни, брат ти има нужда от теб…

Измъквам се от хватката й и се отправям отново към коридора. Подмамвам и двамата със себе си. Две надясно, една напред, на Площада…

— Пуснете ме.

Баща ми се провира с рамото напред покрай майка ми и едва не я събаря, за да може да застане над мен. Хромовата броня свети със суров блясък на флуоресцентната светлина.

Той знае какво искам да кажа, за какво всъщност моля.

— Няма — изсъсква. — Ти си моя, Еванджелин. Моя собствена дъщеря. Мястото ти е при нас. Имаш дълг към нас.

Още една стъпка назад. Пред вратата вълците се изправят на крака.

— Нямам.

Като сянка, като великан баща ми се движи заедно с мен, подражава на стъпките ми.

— Каква си ти, ако не Самос? — озъбва се той. — Нищожество.

Знаех, че отговорът му ще е такъв, и последната нишка, вече тънка и раздърпана, рязко се скъсва. Против волята ми сълзи парват ъгълчетата на очите ми. Не знам дали се отронват. Не чувствам нищо, освен паренето на собствения си гняв.

— Вече нямаш нужда от мен. Нито заради власт, нито от алчност — изсъсквам в отговор в лицето му. — И въпреки това не искаш да ме освободиш.

Той примигва и за една кратка секунда гневът в него се разсейва. Номерът почти сработва. Той ми е баща и не мога да не го обичам. Въпреки че се отнася към мен така. Въпреки че иска да се възползва от тази обич, за да ме държи под ключ, пленница на собствената ми кръв.

Бях възпитана да ценя семейството над всичко друго. Вярност към своите.

А Илейн е именно това. Мое семейство, една от моите хора.

— Дотук бях с искането на позволение от теб — прошепвам и свивам юмрук.

Лампите над главата ми се откъсват и се разбиват — силен удар, който заварва дори баща ми неподготвен. От порязани места на главата му избликва сребриста кръв, докато се препъва, замаян. Но не мъртъв. Дори не и обезсилен. Не мога да намеря смелост за това.

Никога не съм тичала толкова бързо, не съм спринтирала така никога през целия си живот, дори не и в битка. Защото никога не съм се страхувала толкова.

Вълците са по-бързи от мен. Зъбят се по петите ми и се опитват да ме препънат. Посягам да ги ударя с метала по ръцете си, като изтеглям бронята и я превръщам в ножове. Единият вие и започва да скимти, когато нанасям рубиненочервена порезна рана по корема му. Другият е по-силен, по-едър и скача, за да ме събори.

Опитвам се да се отдръпна и в крайна сметка се просвам по гръб, докато един вълк се хвърля към гърлото ми. Приземява се тежко, почти деветдесет килограма мускули, стоварващи се върху гърдите ми. Задъхвам се, чувствам как въздухът бързо излиза от гърдите ми.

Зъби се сключват около гърлото ми, но не го прегризват. Върховете им се впиват достатъчно, за да ме натъртят. Достатъчно, за да ме приковат неподвижно.

Отгоре, навсякъде наоколо, лампите потрепват в металните си опори, а пантите на вратите се разтърсват.

Не мога да помръдна, почти не мога да дишам.

Успях да измина цели десет метра.

— Не помръдвай и пръст — ухилва се злорадо майка ми, пристъпвайки в линията на много ограниченото ми полезрение. Над мен вълкът трепери, жълти очи се забиват като свредели в моите.

Баща ми потръпва силно до нея — буреносен облак о: ярост. Притиска едната си ръка към главата, за да спре течащата кръв. Очите му са по-страшни от тези на вълка.

— Глупаво момиче такова — прошепва. — След всичко, което направихме за теб. Всичко, в което те превърнахме.

— С изключение на един недостатък — отвръща майка ми. Издава звук на недоволство, цъкайки с език над мен. Сякаш съм някое от скъпоценните й животни, отгледана за нейна лична употреба. Предполагам, че не е невярно. — Един дълбок, неестествен недостатък.

Опитвам се да си поема отново дъх, докато вълкът ме държи в хватката си, макар и само за да сподавя едно ридание. Стомахът ми се гърчи и гори. Пусни ме, искам да се примоля.

Но той никога няма да го направи. Не знае как.

И навярно вината за това е на родния му баща и на неговия баща.

Не знам защо, но се сещам за Мер Бароу. За родителите й, които я прегръщаха, сбогувайки се, когато потегляхме от Монтфорт. Те са нищожества, незначителни хора, без голяма красота, интелект или власт. Завиждам им толкова дълбоко, че ми призлява.

— Моля те — успявам да изрека с мъка.

Вълкът държи здраво.

Баща ми пристъпва по-близо с пръсти, оцветени в течно сребро. С леко движение на ръката ме опръсква с кръвта си. С това, което сторих.

— Лично ще те завлека обратно в Пролома.

Не се съмнявам.

Взирам се в него, мъча се да си поема дъх, дращя с пръсти по пода. Дори собствената ми броня ме предава: стопява се и се смъква от тялото ми по негова воля. Оставя ме гола и без оръжия. Уязвима. Пленница все още и винаги.

После баща ми политва от мен и пада с трясък назад с лице, изопнато в непознато изражение на изненада. Хромът, изрисуван нагоре и надолу по тялото му, го повлича.

Блъсва се в най-близката стена, главата му се отмята с пукот назад. Майка ми изпищява, когато той се свлича напред с очи, въртящи се в черепа му.

Вълкът над мен е сполетян от друга участ.

Едно острие прерязва гърлото му и отделената глава полита и се приземява с противен жвакащ звук на няколко стъпки от мен. Гореща струя от прясна, алена кръв опръсква лицето ми.

Не трепвам. Позната, хладна ръка се сключва около китката ми и ме дръпва.

— Обучихте ни прекалено добре — казва Птолемей и ми помага да се изправя на крака.

Побягваме заедно и този път поглеждам назад.

Майка ни се е навела над баща ни, ръцете й пробягват по него. Той се опитва да се надигне, но залита от удара. Още е жив.

— Сбогом, Еванджелин — казва друг мъж.

Джулиан Джакос излиза от един съседен коридор, а Анабел е с него, пръстите й барабанят. Не си прави труда да ме погледне, докато приближава с вдигнати длани. Такава смъртоносна сила в такава дребна жена.

— Бягай надалече, Ларенша. — Преборвам се с порива да запуша уши, въпреки че мелодичният глас на Джулиан не е насочен към мен. Въпреки това мощта на певеца потръпва по въздуха, осезаема като запарен вкус. — Забрави децата си.

Стъпките й са бързи и пъргави като на някой от нейните плъхове шпиони.

— Ларенша! — изгъргорва баща ми, почти неспособен да говори в замаяното си състояние.

Със сигурност обаче може да пищи.

Оставям го на Анабел и Джулиан. На каквато там съдба са подготвили за краля на Пролома.

Отвън мъглата вече се е спуснала истински и покрива Площада в сив воал, твърде плътна, за да е дело на природата. Рен стои, очертана като силует, и ни чака: стегнатото й тяло се очертава рязко на фона на другите сенки, които се подреждат, приведени. Войската на Кал, може би дори цял легион, ако съдя по многобройните очертания.

При вида ни Рен махва с ръка.

— Насам — провиква се тя, преди да се обърне към мъглата и войниците.

Нещо натежава в периферното ми зрение — достатъчно тежко е, за да го забележа дори от голямо разстояние. Езерняшките кораби. Те трябва да са. Над нас невидими джетове прелитат с пронизителен шум напред-назад. Някъде, свистят и трещят бомби, бълват взривове от пламък там, където трябва да е армадата. Чувствам се хваната като в капан от мъглата и заслепена. Всичко, което мога да направя, е да се съсредоточа върху Рен и Птолемей, оставайки достатъчно близо до силуетите им, докато се устремяваме през легионите, които маршируват и заемат местата си. Няколко войници се вглеждат в нас, докато минаваме, но никой не се опитва да ни спре. И скоро Военното командване се стопява в далечината, погълнато от мъглата.

Насочваме се през Площада на път към Хазната. Странно, познато чувство ме обзема, когато си спомням сватбата на Мейвън. И тогава Площадът беше бойно поле и той побягна към влака си, скъпоценното му средство за измъкване. Никога не съм харесвала това съоръжение, но отблъсквам чувството на безпокойство. Това е най-бързият изход. Най-сигурният. Ще бъдем далече отвъд града още преди битката да е свършила.

А после…

Нямам нужното време или енергия да проследя тази мисъл.

Мъглата е последвана от дъжд, който руква силно с внезапно съскане. За секунди подгизвам до кости, а пороят прави Площада хлъзгав и ни принуждава да забавим ход, иначе рискуваме да си счупим някой глезен. Долу в реката се разнася гръм, подобен на барабанен бой, ритмичен и разтърсващ. Разлюлява земята под краката ми.

Корабите обстрелват града, тежките им залпове обсипват както Източен, така и Западен Арчън.

Посягам към Птолемей, пръстите ми се хлъзгат по мократа му броня, докато се опитвам да намеря как да го хвана. Останалата част от мен се напряга за неизбежния удар, когато стрелбата на езерняците достига до тази част от града.

Инстинктите ми не грешат.

Първата бомба преминава с вой над портите на Площада, почти невидима, когато, описвайки дъга, влиза и излиза от прикритието на мъглата. Не виждам къде се приземява, но ако съдя по разтърсващия взрив зад нас, бих предположила, че Уайтфайър току-що е понесъл директно попадение. Силата събаря няколко войници и ни кара да се олюлеем. Птолемей и аз се притискаме в бронята си, а Толи улавя Рен, преди тя да падне, и я държи здраво.

— Не спирай да се движиш! — изкрещявам, за да надвикам пронизителното свистене на нов залп: този избухва някъде близо до Военното командване.

Някой друг също крещи, лае едва доловими заповеди над шумотевицата. Тънък стълб пламък придружава гласа му и се извива през мъглата недалеч от челните редици на събрания легион. Каквато и надъхваща реч да е съчинил Кал, тя няма да е от голяма полза сега. Твърде шумно е, твърде мокро, а войниците му са твърде разсеяни от армадата, която в момента задръства реката. Въпреки това те започват да маршируват, люшват се напред, за да последват заповедите му, каквито и да са те. Вероятно да се строят от двете страни на зъберите. Да съсредоточат атаката си върху реката отдолу.

Внезапно сме уловени в движението им.

Легионът се втурва като прилив и ни понася със себе си. Опитвам се да изблъскам униформените тела, търся Птолемей и Рен сред Сребърните лица. Все още са близо, но разстоянието между нас постепенно расте. Опитвам се да усетя медта в колана на брат си, задържам усещането за метала.

— Мърдай — изръмжавам и се опитвам да си проправя със сила път през тълпата. Използвам бронята си, за да ме тласка, използвам тази на Птолемей като насочващ лъч. — Мърдай!

Следващият удар е по-близо, право в целта, стоварващ се от небето като чук. Снаряд, не бомба. По-малък, ненасочван, но въпреки това смъртоносен. Едновременно, макар и да сме разделени, двамата с Птолемей вдигаме ръце, запращаме смъртоносната си способност с мощен взрив на енергия.

Посягам да уловя стоманената обвивка и стискам зъби, за да удържа на усилието да възпра бързо движещо се метателно оръжие. Но успяваме и с еднакво сумтене запращаме снаряда обратно в мъглата, профучаващ спираловидно, за да избухне някъде — надявам се, във флота на езерняците. Няколко телкита сред легиона на Кал правят същото, обединяват усилия, за да запращат обратно снаряди и бомби. Но от мъглата се изстрелват твърде много заряди, падат почти върху нас още преди да се усетим.

Въздушният флот се устремява през облаците, като все още лъкатуши из небето и полага всички усилия да обсипва армадата с наличните си боеприпаси. Те не са единствените джетове там горе. Езерняците имат собствени въздушни батальони, както и Пиемонт, но по-малочислени. Между тътена на корабите и пронизителния писък на джетовете едва чувам мислите си. А оръдията на Норта само допълват хаотичната шумотевица. Оръдейните кули далеч напред бълват искри и горещо желязо и оттам проблясва пушечна стрелба. Обикновено са замаскирани като част от стените около Площада или като подпори на Моста, но не и сега. На кулите стоят няколко телкита и използват способностите си, за да мятат експлозиви със смъртоносна точност.

Този град е построен, за да оцелее, и именно това се опитва да направи.

Надига се вятър, вероятно предизвикан от собствените ни вятърни тъкачи. Династия Ларис е все още в съюз с Кал и използва способността си в пълна степен. Над Площада с вой се извива ураганен вятър, идващ зад нас. Отклонява някои от бомбите и снарядите и няколко падат, без да причинят щети, в реката, докато други профучават спираловидно в мъглата. Примижавам, за да се предпазя от шибащия вятър, като внимавам да не изпускам Птолемей и Рен от поглед, но ураганната стихия кара войниците да сгъстят редиците си, смачква ни вътре заедно с тях.

Стиснала зъби, с усилие си проправям път: провирам се под ръце, притискам се към пушки и тела. Всяка стъпка е изпитание, затруднено от шибащия вятър, дъжда, напора на легиона. Множеството се мята като реката отдолу, сега покрита с шапки бяла пяна от надигащите се вълни.

Ръцете ми се сключват върху китката на Толи, допирът на бронята му до пръстите ми е студен. Той диша задъхано, дърпа ме към себе си в продължение на последния метър, докато вече съм на сигурно място до него. Брат ми държи Рен по същия начин, притиснал ръце върху раменете и на двете ни.

Какво сега?

Трябва да се доберем до периферията на тълпата, но стените и постройките на Площада държат легиона обкръжен и насочват всички ни към Моста. Дори отдалече виждам Кал застанал високо над останалите, червената му броня прилича на кръв на фона на виещата буря. Стои откъм страната на отворените порти, покачен върху каменна оръдейна кула.

Като някаква идиотска мишена.

Един добър снайперист би могъл да го улучи от близо километър, ако реши да опита.

Но той рискува в името на бойния дух на войската си, надава насърчителни викове, докато войниците връхлитат върху Моста. Още снаряди политат към него, но той махва леко с ръка и взривява зарядите във въздуха, преди да успеят да нанесат каквито и да е щети.

На самия Мост Сребърните войници изчезват в мъглата. Мога да предположа в коя посока се отправят. Дори сега равномерният, натрапчив барабанящ звук от оръдията на армадата нарушава ритъма си. Опитвам се да не си представям войниците на Норта, които се бият по палубите на корабите, изправени срещу пълната мощ на войските на кралица Сенра и принц Бракън.

Ако успеем да качим вас двамата на корабите… Гласът на Кал отеква в главата ми. Стисвам зъби, за да устоя на пристъпа на срам, който ме обзема. Няма да нагазя и тази битка, не и по друга река. Не и когато те са там долу.

Това е шансът ни и трябва да се възползваме от него.

— Не спирай да настъпваш! — изкрещявам с надеждата, че Толи може да ме чуе над шумотевицата. Сега Хазната е зад нас, разстоянието се увеличава с всяка следваща стъпка. Задушаващо е да бъда блъскана така, подкарвана напред против волята си.

Не ми е останала кой знае колко броня — баща ми изтръгна по-голямата част от нея, — но малкото, което имам, се оформя отново по протежение на ръката ми, сплесква се и оформя кръгъл щит. Птолемей подражава на действието ми и създава гладък диск върху ръката си. Използваме ги като тарани, притискаме човешкия прилив със способностите си и собствената си сила. Получава се бавно, но постепенно ни създава достатъчно пространство за придвижване.

Докато пътят ни е препречен от краля в червена броня и с огнено кълбо, кръжащо над едната му ръка.

Кал мести поглед между нас и очаквам обвинение. Пламъкът му догаря, но все още отказва да се предадена дъжда. Войниците образуват защитен пашкул около краля.

По лицето му капе дъждовна вода и от голата кожа се вдига пара.

— Колко души вземате със себе си? — пита той едва чуто.

Примигвам, за да прогоня влязлата в очите ми вода, и вцепенено посочвам към Рен и Птолемей.

— Баща ти, Еванджелин. С колко души ще успее да избяга? — Кал прави дълга крачка напред, без нито за миг да прекъсва зрителния контакт. — Нужно ми е да знам кой още ми е останал.

Нещо се освобождава в гърдите ми. Поклащам глава отначало бавно, после по-бързо и по-бързо.

— Нямам представа — промърморвам.

Изражението на Кал не се променя, но за миг ми се струва, че пламъкът в ръката му гори малко по-ярко. Погледът му отново отскача между брат ми и мен, преценява двама ни. Оставям го да ме залее като дъжда, мъглата и издигащия се дим. Тиберий Калоре вече не е моето бъдеще.

Той се отдръпва настрана без нито дума повече и раменете му се раздвижват. И разчистват пътека по хлъзгавите плочки на Площада.

Докато го подминавам, усещам как полъх на топлина лъхва от дланта му, която кръжи над ръката ми. Мисля, че почти ме прегръща. Кал винаги е бил чудак, различен от другите Сребърни. Странен и деликатен по отношение на наклонностите си, докато останалите от нас бяха възпитани да приличат на остриета и твърди ръбове.

Вместо да го прегърна, улавям ръката му само за миг. Придърпвам го достатъчно близо за един последен шепот, едно последно остро и язвително подмятане от Еванджелин Самос, преди тя да изчезне. Без короната си, без рода си, без своите цветове. Да се превърне в изцяло нова личност.

— Ако не е твърде късно за мен, не е твърде късно и за теб.

Когато сядаме във влака, чиито светлини потрепват, а двигателят му оживява със силно боботене, едва тогава се запитвам смътно къде свършват релсите.

Пътят до Монтфорт ще е дълъг.