Виктория Айвярд
Гибелна буря (30)

Трийсет
Кал

Бъдещето ми винаги е предвиждало коронация. Церемониалната корона не е изненада. Въртя я в ръце, чувствайки страховитата тежест на желязо, сребро и злато. След по-малко от час баба ми ще положи чудовищното нещо върху главата ми. Баща ми също я носеше. Той вече е бил крал, когато съм се родил, с различна кралица от единствената, която си спомням.

Иска ми се да можех да си я спомня. Иска ми се спомените, които имам за майка си, да си бяха мои собствени, а не истории, разказани от Джулиан. Не мазката маслена боя вместо жива плът.

Копието от дневника все още е прибрано под ключ, скрито в едно чекмедже до леглото ми в покоите ми в Арчън. Скоро ще трябва да го преместя, веднага щом покоите на краля бъдат приготвени, измити и изчистени от присъствието на Мейвън. Потръпвам при мисълта. Не знам защо изпитвам такова колебание да взема в ръце такова малко и ужасно нещо. Това е просто книга. Просто бърканица от набързо надраскани букви, свързани заедно. Изправял съм се пред наказателни взводове и армии. Бил съм се срещу мълнии и бури. Избягвал съм куршуми. Падал съм неведнъж.

А по някакъв начин дневникът на майка ми ме плаши повече от каквото и да е друго. Едва успях да прелистя няколко страници и дори тях трябваше да прочета, след като свалих и захвърлих гривната си на възпламенител. Думите й ме смущават толкова много, че не исках да рискувам да изпепеля страниците в ръцете си. Последното късче от Кориан Джакос, грижливо съхранено от вуйчо ми. Оригиналът е отдавна изчезнал, но той е успял да спаси поне толкова от нея.

Не зная как е звучал гласът й. Бих могъл да разбера, ако наистина искам. Има много нейни записи, а също и снимки. Но подобно на баща си, стоя далече от тях. От един призрак, който никога не съм познавал.

Част от мен не иска да стане от масата тук, в тази стая. Тя е тиха, спокойна като вътрешността на мехур, който всеки момент ще се спука. Чувствам се, сякаш стоя на някакъв праг. Прозорците гледат към Площада на Цезар, предлагайки пълен изглед към предстоящия хаос. Сребърни в цветовете на родовете си се стичат напред-назад по площада, повечето — отправящи се към Кралския съд.

Едва мога да гледам постройката — една от многото, които обкръжават Площада.

Баща ми е бил коронясан там, под бляскав купол. А Мейвън се ожени тук преди няколко месеца.

Мер беше с него тогава.

Няма да е тук сега.

Загубата й още ми причинява болка като от дълбока рана, но й липсва предишната острота. И двамата знаехме какво правим, какви ще бъдат изборите ни, когато дойде време да избираме. Само ми се иска да бяхме имали още няколко дни, още няколко часа.

Сега тя си отиде. Отново с Мейвън.

Би трябвало да съм разгневен. Това си е все предателство, както и да го наречеш. Тя ми отмъкна ценен пленник. Екзекуцията му щеше да е лесен и почти безкръвен начин да обединя отново кралството си. По някакъв начин обаче не мога да изпитвам нищо, освен раздразнение. Отчасти защото не съм изненадан. И най-вече защото Мейвън е напълно недостижим за мен.

Сега той е неин проблем.

Поне няма да ми се налага аз да го убивам.

Това е мисъл, присъща на страхливец, нещо, което никога не ми е било позволено да бъда. Въпреки това го мисля.

Надявам се да умре безболезнено.

Почукването на вратата ме кара да стана по-бързо, отколкото искам, краката ми се разгъват под мен. Отварям рязко, преди Джулиан или Нанабел да пристъпи вътре, като се надявам да направя собственоръчно само едно последно нещо. Не съм глупак. Знам какво са те за мен, освен последните ми живи близки. Съветници, ментори.

Съперници помежду си. Само се надявам да не са дошли заедно, за да отровят покоя ми със съперничеството си.

Отвън за мое облекчение чака само Джулиан.

Усмихва ми се криво и разперва широко ръце, демонстрира новото си облекло, специално изработено за коронацията. Преобладават цветовете на рода му — прашното златистожълто на дома Джакос оформя основата на елегантното му сако и панталона. Но реверите му са кървавочервени — това е собственият ми цвят. Демонстрира верността си не само към Династия Калоре, а към мен.

Това ме заставя да помисля за постъпката, която извърши в мое име. Размени срещу брат ми живота на един човек, а може би и на още един. Не съм забравил. Неговите кроежи, както и тези на баба ми, никога не са далече от ума ми. Това ме прави предпазлив дори по отношение на него.

Това ли е да бъдеш крал? Да нямаш доверие на никого?

Засмивам се насила, за да прикрия безпокойството си.

— Изглеждаш добре — казвам му. Не е типично за Джулиан да е толкова спретнат, почти красив със слабата си фигура.

Вуйчо ми пристъпва вътре:

— Това старо нещо? — подхвърля с иронична усмивка. — А ти? Готов ли си?

Посочвам собствените си дрехи. Вече познатият кървавочервен костюм, поръбен в черно, със сребърни украси и достатъчно медали да потопят езерняшки кораб. Още не съм сложил мантията, която върви с него. Твърде тежка е и изглежда някак глупаво.

— Не говоря за дрехите, Кал — казва Джулиан.

Бузите ми се обливат в гореща руменина. Обръщам се бързо, опитвам се да скрия всяка следа от слабост или безпокойство.

— Предположих.

— Е? — пита той и пристъпва по-близо.

Правя каквото винаги са ме учили. Отстоявам позицията си:

— Баща ми веднъж ми каза, че няма такова нещо като да бъдеш готов. Ако мислиш, че си готов, не си.

— Тогава предполагам, че е добре, дето имаш вид, сякаш може да избягаш през някой прозорец.

— Успокояващо.

— Баща ти също беше нервен — казва Джулиан меко. Предпазливо слага ръка на рамото ми: докосването му е като лека тежест.

Езикът ми залепва в устата, не мога да оформя думите, които искам да кажа.

Джулиан обаче е достатъчно прозорлив да знае какво искам да попитам.

— Майка ти ми каза — обяснява вуйчо ми. — Каза, че му се искало да е имал повече време.

Повече време.

Чувствам се, сякаш Джулиан току-що ме е ударил с чук в гърдите.

— Не го ли искаме всички?

Той свива рамене по обичайния си вбесяващ начин. Сякаш знае повече от мен и подозирам, че наистина е така.

— По различни причини, мисля — казва. — Странно, нали? Независимо колко сме различни, в крайна сметка всички искаме едно и също. — Избягвам очите му, когато се вдигат към моите. Приличат твърде много на очите от портрета на майка ми. — Но въпреки целия копнеж, всичките надежди, всички блянове…

Всичко, което мога да направя, е да кимна, прекъсвайки го рязко:

— Вече не разполагам с този лукс.

— Да мечтаеш? — Той примигва, объркан. Но също и заинтригуван. Вуйчо Джулиан се наслаждава на загадките и ме поглежда, сякаш и аз съм такъв. — Предстои ти да станеш крал, Кал. Би могъл да мечтаеш и сънуваш с отворени очи и да построиш каквото пожелаеш.

Отново чувствам как чукът се стоварва. Гърдите ме болят от силата на думите му, както и от осъждането, криещо се зад тях. И, разбира се, защото съм чувал същото това проклето мнение толкова много пъти.

— Уморих се да казвам на хората, че това не е вярно.

Джулиан присвива очи и аз инстинктивно скръствам ръце, за да се защитя.

— Сигурен ли си? — пита той.

— Ако говориш за Мер… тя вече е в другия край на континента. И няма…

Почти усмихнат, Джулиан вдига ръка и виждам дълги, тънки пръсти. Меки ръце, по-подходящи да обръщат страници. Ръце, които никога не са използвани във война. Никога не са били нужни в битка. Завиждам на тези ръце.

— Кал, аз съм романтик, но съжалявам да кажа, че не говоря за нея или твоето разбито сърце. Това… заема невероятно ниско място в списъка на тревогите ми. Имаш съчувствието ми, но точно сега има много, много други неща, които трябва да бъдат обмислени.

Нова топлина облива бузите ми и дори връхчетата на ушите ми. Джулиан я приема невъзмутимо и за щастие, отмества поглед.

— Когато си готов да тръгнеш, ще бъда отвън пред вратата.

Но времето настъпи. Не мога да се крия повече.

— Както казваше баща ми — промърморвам. Решително загръщам раменете си с мантията и я пристягам. — Никога няма да съм готов.

Заобикалям го и дръпвам вратата да я отворя. Да изляза от закрилата на личните си покои, ми се струва същото като да пробягам цяла миля. Боцкаща пот избива надолу по гърба ми и се стича по гръбнака ми. С всяка фибра отблъсквам порива да избягам, да се върна, да замръзна на място.

Джулиан върви плътно до мен, без да изостава, сякаш за да ми служи за опора.

— Горе главата — предупреждава. — Баба ти е зад ъгъла.

Хвърлям му най-убедителната усмивка, която успявам да докарам. Струва ми се немощна и фалшива. Подобно на толкова много неща напоследък.

Кристалният купол на Кралския съд е шедьовър на архитектурното майсторство на Сребърните. Като момче мислех, че е направен от звезди, откраднати от нощното небе, всяка — претопена до бляскаво съвършенство. Днес все още блести, но не така ярко, както би трябвало. Червените слуги са малобройни, тъй като много от тях са избрали да напуснат службата си, вместо да приемат по-добро заплащане и отношение. Не са тук, за да лъснат столицата до блясък, както подобава за една коронация. Дори не мога да изглеждам подобаващо за ролята, помислям си горчиво. Царуването ми започва в пепелища.

Потънал в пепелища е и пътят през столицата, и през новото ми кралство. Червените се стремят да заемат ново място в света, а Сребърните се мъчат да разберат какво означава това за останалите от нас. Градовете, служили като технологични центрове, са почти пусти, а поетапното изключване на електроподаването поразява много градове, включително Арчън. Бързо ще го последват и производствените ни възможности: снабдяването и запасите вече са затруднени. Почти невъзможно ми е да си представя ефекта, който това ще окаже върху военната ни кампания и военната ни мощ. Очаквах това, разбира се. Знаех, че ще се случи.

Поне войната с езерняците приключи. Или би трябвало да кажа първата война с езерняците. Със сигурност скоро ще започне нова. Само въпрос на време е Айрис и майка й да се върнат, следвани от армиите си.

Шепоти ме съпровождат надолу по дългата пътека на съда, докато стигам центъра на подиума под купола. Огромната зала ехти, сякаш изпълнена със съскащи призраци, всичките злорадстващи за провала ми, предателството ми, слабостта ми.

Опитвам се да не мисля за такива неща, докато коленича пред очите на десетки хора с гол и уязвим врат. Нападнахме Мейвън след церемония на същото това място. Кой може да е сигурен, че някой друг няма да постъпи по същия начин с нас?

Опитай се да не мислиш и за това.

Съсредоточавам се върху пода под коленете си — бял като кост мрамор с извиващи се въгленово сиви жилки. Идеята е отсъствието на цвят в помещението да изглежда поразително редом с многоцветна тълпа от представители на Висшите Династии. Бяло и черно на фона на всички цветове на дъгата. Съдът с лекота побира хиляда души, но днес тук присъстват по-малко от сто. Гражданската война намали драстично броя на членовете на много родове, загинали в битка от двете страни, за двамата синове на Династия Калоре. Членовете на династията на баба ми се открояват гордо в пламтящите си цветове, както и оцелелите членове на семейството на Еванджелин — както Самос, така и Вайпър. Съюзниците като династии Ларис и Айрал са лесни за различаване. Има и други семейства, които бяха верни на Мейвън преди, но вече не. Рамбос, Уел, Макантос седят, облечени в цветовете си. Червено-кафяво, зелено и златно, сребристосиньо. Други обаче липсват изцяло. Нимфите Осанос не се виждат никъде. Същото може да се каже за Айгри, Провос и за мое огорчение, за много лечители на повърхностни рани от рода Сконос и всички заглушители от дома Арвън. Те не са единствените. Сигурен съм, че Джулиан и Нанабел отмятат по списък всички, които са отказали да дойдат, и грижливо отбелязват кой е съюзник и кой все още е враг.

Недостатъчно от едните, твърде много от другите.

Над мен Нанабел внимава да не изглежда смутена от очевидните отсъствия в съда. Изражението й е неподвижно и гордо, бронзовите й очи — почти пламтящи, докато държи короната на баща ми.

— Да живее законният крал Тиберий Седми! — изрича тя твърдо: гласът й отеква из залата.

Макар че допирът на железния кръг върху челото ми е студен, не се стряскам, нито трепвам. Обучен съм дори да не мигвам пред пушечна стрелба или пламък. Но когато Сребърните благородници около мен повтарят думите й, започвам да треперя. Те повтарят фразата отново и отново. Законният крал. Тя отеква като биене на сърце. Истинско е. Това се случва.

Аз съм крал, кралят. Най-сетне съм там, където съм роден да бъда.

От една страна, се чувствам същият като тази сутрин. Все още съм Кал. Все още измъчван от стари и нови болки, видими и невидими синини. Все още ужасен от това, което предстои, и от мисълта какво може да ми се наложи да направя, за да защитя слабото си кралство. Ужасен о: мисълта в кого ще ме превърне тази корона.

Дали трансформацията вече е започнала?

Навярно. В малки части от мен, забравени кътчета, може би се променям. Вече се чувствам откъснат, сам Въпреки Джулиан и баба ми, изправили се наблизо, моята собствена плът и кръв. Но твърде много хора липсват.

Майка ми.

Баща ми.

Мер.

А също и Мейвън. Братът, когото мислех, че имам, човекът, който почти не е съществувал.

Никога не е съществувал.

Израснахме, знаейки, че аз ще бъда крал, а той ще ме подкрепя. Моят най-силен съюзник, моят най-пламенен поддръжник. Моят най-добър съветник, щит и опора. Човек, до когото да се допитвам. Убежище. Нито веднъж не се усъмних в тази подредба на нещата и никога не съм помислял, че той се е съмнявал. Колко съм грешил.

Загубата му ми причиняваше болка преди, но сега, с корона на главата ми, без никого, който да заеме мястото му…

Изведнъж ми е много трудно да дишам.

Налага се да погледна към Нанабел с надеждата да намеря някаква утеха в баба си.

Тя се усмихва само за мен и опира ръце на раменете ми. Опитвам се да видя в нея баща си. Несъвършен крал, несъвършен родител. И ми липсва ужасно, особено точно в този момент.

Бих я прегърнал, ако ми позволи, но тя ме държи на дистанция, скръстила ръце. Принуждава ме да се изправя, да застана на показ. Като на парад. Демонстрация за благородниците, послание.

Тиберий Калоре е крал и няма да коленичи никога повече.

Дори не и пред Воло Самос.

Приближаваме се към него първи, Нанабел — опряна на ръката ми, като един крал към друг. Свеждам глава и Воло прави същото.

Оглежда ме бавно от глава до пети, изражението му е каменно, но неясно.

— Поздравления, Ваше Величество — казва той, оглеждайки короната ми.

Правя същото, като кимам към лишената от украса стомана на челото му.

— Благодаря, Ваше Величество.

До него кралицата от рода Вайпър се вдървява, решително положила длан върху ръката на съпруга си. Сякаш за да го удържи. Но Воло не прави нищо, нито пък аз. Двамата с баба ми успяваме да минем без произшествия, кимаме на свой ред на кралските особи от Династия Самос.

Еванджелин улавя погледа ми: изглежда дребна до брат си. По-сдържана е от обикновено, роклята и бижутата са безлични в сравнение с вида на останалите от семейството й. Сребриста коприна, толкова тъмна, че изглежда черна, сякаш тя се готви да присъства на погребение, а не на коронация. След онова, което каза преди седмица, като нищо може и да стане така. Ако подозренията й са верни, баща й живее с време назаем, а тя няма да си помръдне и пръста, за да спре това.

Вълнение потрепва помежду ни, породено от обща тайна и разбиране, че никой от нас не желае онова, което следва.

Сега, когато официално съм крал на Норта, нищо не пречи на женитбата ми с Еванджелин. Отлагахме я дълго и въпреки това някак не съвсем достатъчно дълго.

Вече нямаме илюзии за целта на този годеж. Изражението на Еванджелин посърва, превръща се от отчуждена апатичност в отвращение. Тя се извръща и скрива лице зад едрото тяло на брат си.

Следващите няколко часа се сливат във вихър от цветове и любезности. Кралските празненства не са нещо непознато за мен. Лесно е да вляза отново в ритъма, да участвам в непринудената игра на разговори. Да казвам много и въпреки това да не казвам абсолютно нищо. Нанабел и Джулиан остават с мен през цялото време, докато трае празненството, и съставляваме внушителен екип. Само те двамата да не показваха толкова очевидно каква игра играят. Сега, когато Мейвън е победен, а една война — приключила за момента, съюзът им е в най-добрия случай несигурен. Няма нищо, което да ги обединява, освен мен, и се чувствам като не много повече от кокал, за който се борят две хрътки. Баба ми е по-ожесточена, по-дръзка, дългогодишна кралица, която умее да се справя както в кралски двор, така и на бойно поле.

Но Джулиан познава сърцето ми по-добре от нея.

Полагам всички старания да се насладя на храната на вечеря. Прилична е, но нищо, което може да се сравни с някогашните ни пиршества. По някакъв начин се улавям, че ми липсва вечерята с Кармадън и премиера Дейвидсън. Макар сегашната да е безкрайно по-малко неловка, онова, което те приготвиха, беше вкусно.

Не съм единственият, който забелязва качеството. Еванджелин не докосва нито едно блюдо, а майка й дори не благоволява да даде месото си на пантерата, увила се около глезените й.

Подобно на електричеството, подобно на слугите, подобно на фабриките, които внезапно спират работа из цяла Норта, добрата храна сякаш става оскъдна. В нивите, доставките, приготвянето. Готов съм да се обзаложа, че дворцовите готвачи също са си отишли.

Нанабел омита храната в чинията си, сякаш няма нищо нередно.

— Ще загубим тази война — промърморвам, без да успея да се сдържа, и се накланям наляво, така че да може да ме чуе само Джулиан.

Един мускул се присвива на бузата му и той пресушава чашата си с вино.

— Не тук, Кал — отвръща, като крие уста с ръба на чашата си. — Би ли желал кралят да се оттегли?

— Кралят би желал.

— Много добре — промърморва чичо ми и оставя чашата си обратно на масата.

За секунда не знам какво да правя. Осъзнавам, че чакам да бъда освободен да си вървя, но никой тук не може да направи такова нещо. Тронът и дворецът са мои. Нужно е само да се изправя.

Правя го бързо, прочиствам гърло, за да се извиня. Нанабел разпознава бързо сигнала. Имам нужда да приключа с това.

— Благодарим ви за присъствието ви днес и за верността ви — казва тя, разперила широко ръце, за да привлече по-добре вниманието на хората в залата. Благородниците пред нас замлъкват, шепотите и разговорите им плавно спират. — Всички преминахме през бурята, така да се каже, и говоря от името на кралската фамилия, когато казвам колко признателни сме, че сте с нас. И да сплотим отново Норта.

Това е явна лъжа, проста като храната, която стои забравена в толкова много чинии. Норта далеч не е сплотена и цяла. Полупразната зала за пиршества е доказателство за това. И макар да не искам да бъда крал като Мейвън, като изграждам управлението си върху измама и безчестие, сега не виждам друг вариант. Нужно е да бъдем силни дори ако това е само илюзия.

Внимателно слагам ръка на рамото на Нанабел. Тя се подчинява и се отдръпва, за да ме остави да говоря.

— Една буря отмина, да. Но бих бил глупак да се преструвам, че на хоризонта не се задава друга — казвам възможно най-ясно. Толкова много очи поглеждат обратно към мен. Дрехите и цветовете им са различни, но не и кръвта им. Всички, насядали тук, са Сребърни и потръпвам при намека. Нашите Червени съюзници си отидоха завинаги. Когато войната избухне отново, ще се бием сами. — Езерните земи няма да са доволни зад границите си. Не и когато бяха толкова близо до възможността да получат контрол над Мейвън чрез своята принцеса.

Някои от благородниците шушукат, доближили глави. Воло не помръдва, взира се в мен от мястото си по-надолу на високата маса. Имам чувството, че погледът му ме пронизва.

— Когато бурята избухне, ще бъда готов. Обещавам ви това.

Готов да се бия. Да загубя. И вероятно да загина.

— Сила и власт! — изкрещява някой от тълпата, подемайки стария възглас на баща ми и неговия баща преди него. Символ на управляваната от Сребърните Норта.

Други повтарят вика като ехо. Аз също би трябвало да го направя.

Но не мога. Знам какво означават тези думи. Точно над кого имаме сила и власт. Челюстта ми остава решително стисната.

Джулиан остава плътно зад мен, докато излизам от банкетната зала. Минавам по тесните проходи за слугите вместо по главните коридори. Баба ми ни следва: войниците й от дома Леролан вървят най-отзад в импровизираното ни шествие. Все още нямам пазители, както се полага на един крал, както имах, когато бях принц и нещата все още бяха каквито трябва. С право сме предпазливи по отношение на телохранителите, някога заклели се да пазят Мейвън, макар че много от тях са се заклели във вярност на родовете си. Да си намеря собствени телохранители, хора, на които мога да имам доверие, е просто поредната точка в един все по-дълъг списък от неща, които трябва да се свършат. Дори само мисълта за това ме изтощава.

Вече се прозявам, когато стигам до вратата на временните си покои, макар че е едва малко след свечеряване. Поне имам добро оправдание да съм уморен. Човек не всеки ден става крал. Короната е постоянно напомняне.

Както Нанабел, така и Джулиан ме следват в съседния салон, пазачите остават в коридора. Спирам баба си с поглед.

— Всичко е наред, бих искал да говоря с Джулиан. — Опитвам се да придам на думите си заповеднически тон. Не би трябвало да искам позволение да говоря насаме с един от най-близките си съветници. Въпреки това се чувствам нерешителен и звуча още по-зле.

Лицето й посърва, изопва се в оскърбено, навъсено изражение. Дори наранено. Сякаш съм й причинил болка.

— За малко — добавям, като се опитвам да смекча нещата. До нея Джулиан сключва ръце, с безизразно лице.

Тя се сковава.

— Разбира се, Ваше Величество — промърморва, свела глава. Металносивата й коса отразява светлините на лампите като проблясваща стомана. — Ще ви оставя да се занимавате с това.

С прошумоляващ вихър от одежди в цвета на пламък баба ми се завърта на пета, без да каже нито дума повече. Юмрукът ми се свива, възпира ме да протегна ръка. Трудно е да съвместяваш обичта към семейството с нуждите на едно кралство.

Вратата се затваря зад нея по-рязко, отколкото е необходимо. Трепвам при звука.

Без да губи време, Джулиан отваря уста още преди да успее да седне на заоблената софа. Напрягам се в очакване на неизбежната лекция.

— Не бива да говориш така на всеослушание, Кал.

Ще изгубим тази война.

Той не греши. Въпреки това правя гримаса, като прекосявам стаята и отивам до сводестите прозорци с изглед към Моста на Арчън, реката и осеяния със звезди хоризонт оттатък. От това разстояние корабите по реката също приличат на звезди. Както и с тълпата на коронацията, корабите са по-малобройни, отколкото би трябвало. По-малко търговия, по-малко пътувания. Крал съм само от един ден, а кралството ми вече живее с време назаем. Мога само да предполагам какво може да стане с хората и него, ако останалото рухне.

Долепям ръка до стъклото на прозореца. То се замъглява под докосването ми.

— Не разполагаме с нужната численост, за да отблъснем една инвазия.

— След влизането в сила на твоя указ армията ни разполага с четиресет процента от досегашната си численост, ако настоящите доклади са точни. Повечето Червени войници са напуснали военната служба или напускат в момента. Най-вече новобранците. Тези, които остават, поне са закоравели в битки — казва той.

— Но твърде малобройни — промърморвам. — По границата с езерняците отново има враждебни настроения, да не говорим за Пиемонт на юг. Обкръжени и превъзхождани по численост сме. А при положение че идва есента, каква реколта можем да очакваме без фермери? Как можем да стреляме с пушките, ако никой не прави куршумите?

Вуйчо ми прокарва леко ръка под брадичката си и ме поглежда изпитателно:

— Съжаляваш, че си издал указите си.

Той е един от само двама души, пред които някога бих го признал:

— Да.

— Беше правилното решение.

— За колко време? — процеждам, без да успея да се сдържа. Пламнал от горещина, се извръщам от прозореца и едновременно с това разкопчавам горните копчета на куртката си. По-студеният въздух лъхва трескавата ми кожа, мразовит и успокояващ. — Когато Езерните земи ударят отново, ще заличат всичко, което се опитах да направя.

— Така вървят нещата, Кал. — Спокойният тон на Джулиан само ме потиска още повече. — В протичането на историческите процеси е нужно време големите периоди на катаклизми, разместването на цели пластове в обществото да отминат и всичко да си дойде отново на мястото. Червените ще се върнат на работа, макар и с по-добро заплащане и отношение. И те трябва да хранят и закрилят семействата си.

— Не разполагаме с такова време, Джулиан — промърморвам раздразнен. — Мисля, че някой ще трябва много скоро да преначертае картите ти. Кралство Норта ще падне.

Той ме следи с поглед, докато крача, без нито за миг да помръдне от мястото си.

— Предполагам, че трябваше да задам този въпрос още преди дни, но има ли причина да се вкопчиш така здраво в идеята за това кралство? И тази корона?

Вместо да се завърти шеметно, умът ми се забавя. Усещам езика си натежал в устата като камък, притискащ надолу всичко, което бих се помъчил да кажа. Джулиан продължава, докато аз все така мълча.

— Сега казваш, че според теб ще изгубим, ти ще изгубиш заради указите и промените, които избра да направиш. Защото нямаш съюзници. — Както е на софата, той се протяга и прави жест с една ръка. Разперва рязко и многозначително пръсти към прозореца. — Направи почти всичко, което „Алената гвардия“ и Монтфорт поискаха. Направи всички поискани от тях отстъпки. С изключение на това. — Посочва короната, все още крепяща се на главата ми. — Защо? Ако знаеш, че никога няма да можеш да я задържиш?

Отговорът ми звучи глупаво, сякаш изречен от дете. Въпреки това го изричам.

— Това е короната на баща ми.

— Но короната не е баща ти — казва той бързо, като се изправя на крака. С две големи крачки вече ме е хванал за рамото и тонът му омеква: — Не е и майка ти. И няма да върне обратно никого от двамата.

Непоносимо ми е да го погледна. Прилича твърде много на нея, сянката на майка ми, която нося в ума си. Желание и блян, вероятно не истинско нейно отражение. Нещо невъзможно. Мейвън бе измъчван от майка си, която живееше и дишаше, но аз също съм измъчван. Измъчван от жена, която ми е отнета.

— Това съм аз, Джулиан. — Опитвам се да поддържам дишането си равномерно, опитвам се да звуча като крал. Думите ми се струват логични, когато ги мисля, но излизат не както трябва. Със запъване, несигурни. — Това е всичко, което някога съм познавал, единствената пътека, която някога съм искал или съм бил заставян да искам.

Вуйчо ми стисва по-здраво раменете ми.

— Брат ти би могъл да каже същото, а докъде го доведе това?

При тези думи се наежвам и го поглеждам на кръв:

— Ние не сме еднакви.

— Не, не сте — отвръща припряно той. После поведението му се променя, по лицето му преминава странно изражение. Джулиан присвива очи, стисва устни в тънка, мрачна линия. — Не си прочел дневника, нали?

Отново свеждам поглед. Засрамен от това колко се страхувам от една обикновена, малка книга.

— Не мисля, че мога — прошепвам едва чуто.

Джулиан не ми предлага никаква пощада, никаква утеха. Отстъпва назад и скръства ръце. Не са му нужни много думи, за да ме упрекне.

— Е, трябва — казва простичко, възприел отново поведението на учител. — Не само заради себе си. А и заради останалите от нас. Всички нас.

— Не виждам как дневникът на една мъртва жена може да е от някаква помощ точно сега.

— Е, надявам се, че ще събереш смелост да откриеш.

Да го чета, е като да бутам камък през кал. Мудно, трудно, глупаво. Думите ме дърпат с мастилени пръсти, опитват се да ме удържат. Всяка страница е по-тежка от предишната. Докато престават да бъдат такива. Докато камъкът вече се търкаля надолу по хълм, а гласът, който давам на майка си, звъни в главата ми и говори толкова бързо, колкото умът ми позволява. Понякога очите ми се замъгляват. Не спирам, за да избърша сълзите от страниците, и ги оставям да бележат часовете, докато нощта отминава. Понякога се хващам, че се усмихвам. Майка ми е обичала да човърка из нещата. Да поправя и да строи. Точно като мен.

Понякога дори се засмивам. Начинът, по който говори за Джулиан, добродушната им съперничество, как й давал книги, които тя никога не четяла. Почти мога да се подлъжа да мисля, че е жива. Седнала до мен, а не уловена и страниците на книга.

Но най-вече изпитвам дълбока тъпа болка. Копнеж по нея. Тъга. Съжаление. Майка ми е имала своите демони също като всички нас. Собствени страдания, започнали дълго преди да стане кралица. Преди баща ми да се ожени за нея и да я превърне в мишена.

Записките й стават по-оскъдни с течение на времето. Докато животът й се променя.

Има само няколко страници, посветени на мен.

Той няма да бъде войник. Дължа му поне това. Твърде дълго синовете и дъщерите на Династия Калоре се сражават, твърде дълго тази страна е имала крал воин. Твърде дълго сме във война, на фронта, и… и също и отвътре. Може да е престъпление да пиша такива неща, но аз съм кралица. Аз съм кралицата. Мога да казвам и пиша каквото мисля.

Калоре са деца на огъня, силни и опустошителни като пламъка си, но Кал няма да бъде като другите преди. Огънят може да разрушава, огънят може да убива, но може и да създава. Гора, изгорена през лятото, ще бъде зелена през пролетта, по-здрава и по-силна отпреди. Пламъкът на Кал ще гради и ще издигне основи от пепелищата на войната. Оръдията ще замлъкнат, димът ще се проясни, а войниците, както Червени, така и Сребърни, ще се приберат у дома. Сто години война и синът ми ще донесе мир. Няма да загине в битка. Няма. НЯМА.

Прокарвам пръст по буквите, усещам натиска на далечно перо. Това не е нейният почерк, а на Джулиан. Истинските й дневници са били унищожени от Елара Мерандус, но Джулиан е имал благоразумието да запази нещо, преди да изчезнат. Старателно е преписал всяка буква, дори тези. Почти е пробил дупка в листа, изписвайки тези думи.

Те със сигурност пробиват дупка в мен.

Кориан Джакос е искала различен живот за сина си, напълно различен от начина, по който бях отгледан, и човека, в когото ме превърна баща ми.

Принуден съм да се запитам дали има някаква съдба между това, което всеки от родителите ми е искал за мен, пътека, която наистина мога да избера сам.

Или просто е твърде късно?