Виктория Айвярд
Гибелна буря (3)

Три
Мер

Смехът ми отеква надолу по източните стени и през тъмните поля. Превивам се на две с ръце, притиснати към гладкия парапет, задъхвам се и се мъча да си поема дъх. Не мога да го овладея. Истински смях, дълбок смях, който извира от вътрешността на стомаха ми, ме завладява. Звукът е глух, груб и прашен от неупотреба. Белезите ме болят, изпращат жилеща болка по врата и гръбнака ми, но не мога да го удържа. Смея се, докато ребрата ме заболяват и се налага да седна, опирайки гръб в студения камък. Смехът не спира и дори когато прехапвам устни, за да се затворят, през тях все още успяват да се промъкнат кратки изблици.

Не може да ме чуе никой, освен патрулите, а се съмнявам, че ги е грижа за едно-единствено момиче, което се смее самичко в тъмнината. Спечелила съм си правото да се смея или да плача, или да пищя, както намеря за добре. Малки частици от мен изпитват желание да направят и трите. Но смехът печели.

Звуча като умопобъркана и може би наистина съм. Със сигурност имам оправдание след днешния ден. Хората все още разчистват телата от другата страна на Корвиум. Кал предпочете короната си пред всичко, за което смятах, че се борим. И двете все още са кървящи рани, които никой лечител не може да излекува. Рани, които тъкмо сега трябва да пренебрегна в името на собствената си нормалност. Единственото, което мога да направя, е да отпусна лице в ръцете си, да стисна зъби и да се преборя с адския си, идиотски смях.

Това е пълно и абсолютно безумие.

Еванджелин, Кал и аз, потеглящи заедно към Монтфорт. Каква страхотна шега.

Казах поне това в съобщението си до Килорн, все още на сигурно място в Пиемонт. Той искаше да знае за всичко, колкото мога да кажа. След като го убедих да си остане там, справедливостта изисква да го държа в течение. А разбира се, искам той да е в течение. Искам още някой да се смее с мен и да ругае онова, което предстои.

Отново се засмивам мрачно и облягам глава на камъка. Звездите над мен са като миниатюрни точици, замъглени от градските светлини на Корвиум, както и от изгряващата луна. Звездите сякаш наблюдават, загледани надолу към укрепения град. Питам се дали боговете на Айрис Сигнет се смеят заедно с мен. Ако изобщо съществуват.

Питам се дали Джон също се смее.

Мисълта за него смразява кръвта ми и убива всеки безумен кикот, който евентуално ми е останал. Онзи проклет новокръвен пророк е някъде там навън, след като ни се измъкна. Но за да прави какво? Да седи на някой хълм и да гледа? Да остави червените си очи да се стрелкат напред-назад, докато се избиваме? Дали е някакъв зловещ кукловод, доволен да ни намества и да разиграва каквото бъдеще реши? Ако съществуваше и най-далечна възможност, щях да се опитам да го намеря. Да го принудя да ни защити от смъртоносна участ. Но това е абсурдно. Той ще предвиди появата ми. Можем да намерим Джон само ако иска да бъде намерен.

Ядосана и раздразнена, разтривам с пръсти лицето и главата си, прокарвам нокти през кожата си. Острото усещане ме връща в реалността малко по малко. Също и студът. Камъкът под тялото ми изстива с течение на нощта. Тънкият плат на униформата ми не успява да ме предпази кой знае колко от треперенето, а острите, солидни ръбове на стената трудно могат да се нарекат удобни. Въпреки това не помръдвам.

Да се раздвижа, означава сън, но означава също и да сляза обратно долу. При другите, в казармите. Дори и да си надяна най-сполучливата намръщена гримаса и да избягам, ще трябва да се изправя и пред Червените, и пред новокръвните, и пред и Сребърните. Пред Джулиан със сигурност. Направо си го представям как седи на койката ми, готов с поредната лекция. Нямам представа какво би могъл да каже.

Мисля, че ще вземе страната на Кал. В края на всичко това. Когато стане ясно, че няма да позволим на Кал да си запази трона. Ако не друго, Сребърните са верни на кръвта. А ако не друго, Джулиан е верен на покойната си сестра. Кал е последното останало късче от нея. Джулиан няма да обърне гръб на това въпреки всичките си приказки за революция и история. Няма да изостави Кал.

Тиберий. Наричай. Го. Тиберий.

Боли ме дори от мисълта за името му. Истинското му име. Бъдещето му. Тиберий Калоре Седми, крал на Норта, Пламък на Севера. Представям си го на трона на брат му, защитен в клетка от Безмълвен камък. Или ще измъкне онзи адски трон от диамантено стъкло, на който седеше баща му? Ще унищожи всяко късче от Мейвън, ще го заличи от историята? Ще преустрои двореца на баща си. Кралство Норта ще стане същото като преди. С изключение на краля от Династия Самос в Пролома всичко ще стане пак такова, каквото е било замислено да бъде в деня, когато попаднах на арената.

Ще направи така, че всичко, случило се от онзи ден досега, да бъде напразно.

Отказвам да позволя това да се случи.

И за щастие, не съм сама в това усилие.

Лунната светлина сияе по черния камък и кара златните украси по всяка кула и парапет да проблясват. Под мен криволичат патрулите, които стоят на пост — гвардейци в червени и зелени униформи. От „Алената гвардия“ и Монтфорт. Съответстващите им пазачи, Сребърни в цветовете на династиите си, са по-редки и се събират на групички. Жълти Ларис, черни Хейвън, Айрал в червено и синьо, Леролан в червено и оранжево. Няма ги цветовете на Самос. Сега те са кралски особи благодарение на амбицията и шанса на Воло. Не е нужно да си губят времето за нещо толкова обикновено като нощни патрулни обиколки.

Питам се какво ли мисли Мейвън за това. Беше толкова обсебен от мисълта за Тиберий, че мога само да си представя колко силно го притеснява мисълта за друг съперник в лицето на крал като Воло. Всичко се въртеше около брат му, макар че Мейвън привидно имаше всичко, което може да иска. Короната, трона, мен. Все още усещаше онази сянка. Дело на Елара. Тя го манипулираше и моделираше, превръщайки го в онова, което й беше нужно, изрязваше и изграждаше в еднаква степен. Неговата мания подхранваше нуждата му от власт и правеше възможна нейната собствена. Ще се простре ли чак до крал Воло? Или най-мрачните и най-опасни желания на Мейвън се ограничават до нас? Да убие Тиберий, да задържи мен?

Само времето ще покаже. Когато удари отново — а той ще го направи — ще разбера.

Само се надявам, че сме готови.

Войските на Дейвидсън, „Алената гвардия“ и нашето все по-разрастващо се проникване във вражеските позиции — достатъчни сме. Трябва да сме.

Но това не означава, че няма да взема предпазни мерки.

 

 

— Кога тръгваме?

Нужно беше известно плашещо общуване, но успях да се добера до щаба на Дейвидсън. Той има на свое разположение няколко просторни канцеларии в административния сектор, оформящи апартамент, в момента пълен с висши офицери от Монтфорт. А също и от „Алената гвардия“, макар че Фарли не е тук. Офицерите приемат влизането ми спокойно, правейки път на тази, която все още наричат Мълниеносното момиче. Повечето са заети да опаковат. Най-вече книжа, папки, чертежи. Нищо, което принадлежи истински на когото и да било тук. Разузнавателни сведения, които да бъдат „погълнати“ от по-умни от мен хора. Вероятно останали от Сребърните офицери, последно използвали това място.

Ейда, една от вербуваните от мен новокръвни, е в центъра на оживлението. Очите й пробягват по всяко късче хартия, преди някой друг да го прибере. Тя запаметява всичко, използвайки съвършената си памет. Улавям погледа й, докато минавам, и си кимваме. Когато отидем в Монтфорт, Ейда ще бъде изпратена в Командването на заповедите на Фарли. Предполагам, че дълго няма да я видя.

Дейвидсън вдига поглед от опразненото си бюро. В ъгълчетата на полегатите му очи се появяват гънки единственият признак за усмивка. Въпреки рязката, сурова светлина на кабинета изглежда елегантен, както винаги. Забележителен. Внушителен. Крал по излъчването си на мощ, ако не по сила. Когато ми махва с ръка да се приближа, преглъщам с усилие, спомнила си как изглеждаше по време на обсадата. Окървавен, изтощен, изплашен. И решителен. Точно като останалите от нас. Това ме успокоява малко.

— Справи се добре там горе, Бароу — казва той. С тръсване на глава посочва в приблизителната посока на вътрешната кула.

Примигвам и изсумтявам насмешливо:

— Имате предвид, че си държах устата затворена.

До прозореца някой се засмива. Хвърлям поглед и виждам Тайтън, облегнал се на стъклото, със скръстени ръце, с обичайната къдрица бяла коса, увиснала над едното му око. Той също носи чиста горско зелена униформа, макар и малко къса на китките и глезените. Без отличителен знак с форми на мълния, който да го бележи като това, което е: електрикон като мен. Защото униформата не е негова. Последния път, когато го видях, беше оплескан в сребърна кръв от веждите до стъпалата. Барабани с пръсти по ръката си над лакътя, размахвайки ги като оръжия, каквито те наистина са.

— Възможно ли е? — пита с плътен глас, без да ме поглежда.

Дейвидсън ме оглежда внимателно и леко поклаща глава:

— Всъщност доволен съм от онова, което каза на другите, Мер. Че ще ме придружиш у дома.

— Както казах, любопитна съм за…

Премиерът вдига ръка с дланта навън, за да ме прекъсне:

— Спести си го. Мисля, че лорд Джакос е единственият човек тук, който прави нещо чисто и просто от любопитство. — Е, не греши. — Какво всъщност искаш от Монтфорт?

Очите на Тайтън потрепват на светлината, когато най-сетне благоволява да ме погледне.

Вдигам брадичка:

— Само онова, което обещахте.

— Осигуряване на ново място за живеене? — Като никога, Дейвидсън изглежда истински сепнат. — Искаш да…

— Искам семейството ми да е в безопасност. — Гласът ми не трепва дори за миг. Влагам в позата си малко от онова, което научих от една мъртва Сребърна и нейните правила за етикета. Изправен гръб, изопнати рамене. Гледай хората в очите.

— Наистина сме във война — казвам. — Норта, Пиемонт, Езерните земи, а също и вашата република. Никъде не е безопасно, от нито една от двете страни. Но вие сте най-далече и изглежда, че сте най-силните или поне най-защитените. Мисля, че ще бъде най-добре, ако успея да заведа семейството си там лично. Преди да се върна да довърша онова, което по-достойни хора започнаха.

— Обещанието важеше за новокръвните, госпожице Бароу — казва Дейвидсън тихо. Оживената дейност около нас почти удавя думите му.

Стомахът ме присвива, но си придавам по-сурово изражение:

— Не мисля така, господин премиер.

Той смъква от лицето си онази любезна усмивка и се оттегля зад обичайната си маска.

— Наистина, нима ме мислите за толкова безсърдечен? — Странна шега, но Дейвидсън безспорно е странен човек. Усмихва се и равните му зъби проблясват. — Разбира се, че семейството ви е добре дошло. Монтфорт с гордост ще ги приеме за свои граждани. Ибарем, може ли една дума? — добавя, провиквайки се през рамото ми.

Един мъж се появява забързано от една от свързаните стаи и аз неволно подскачам. Одрал е кожата на Раш и Тахир, новокръвните близнаци. Ако не знаех, че Тахир е все още в Пиемонт, а Раш — внедрен в Арчън, и двамата — предаващи сведения за каузата, щях наистина да го помисля за един от близнаците. Тройката близнаци — осъзнавам бързо и горчив вкус изпълва устата ми. Не обичам изненадите.

Подобно на братята си, Ибарем има тъмнокафява кожа, черна коса и добре оформена брада. Под космите на брадичката му едва зървам белег — една-единствена бяла линия от изпъкнала плът. И той е белязан, порязан от Сребърен лорд много отдавна, за да го отличават от съвсем еднаквите му братя.

— Приятно ми е да се запознаем — промърморвам, присвивайки очи към Дейвидсън.

Той долавя смущението ми:

— А, да, това сигурно е братът на Раш и Тахир.

— Нямаше да се сетя — изстрелвам сухо в отговор.

Устните на Ибарем се извиват в лека усмивка, докато кима за поздрав.

— Радвам се да се запознаем най-после, госпожице Бароу. — После се обръща очаквателно към премиера: — Какво ви е необходимо, господин премиер?

Дейвидсън го оглежда внимателно:

— Изпрати съобщение на Тахир. Поръчай му да уведоми семейство Бароу, че дъщеря им ще ги вземе утре. За пренастаняване в Монтфорт.

— Да, сър — отвръща той. Очите му стават изцъклени и лъскави за миг, докато съобщението пътува от мозъка му към този на брат му. Отнема само секунда въпреки стотиците мили разстояние между тях. Той отново свежда глава. — Предадено, сър. Тахир ви предава поздравления и ви казва „добре дошла“, госпожице Бароу.

Само се надявам родителите ми да приемат предложението. Не че не биха го приели. Гиза иска да отиде, а мама ще последва примера й. Брий и Трами ще последват мама. За татко обаче не съм сигурна. Не и ако знае, че няма да остана с тях. Моля те, отиди. Моля те, позволи ми да ти дам това.

— Благодари му от мое име — измънквам, все още смутена от него.

— Предадено — казва отново Ибарем. — Тахир те приветства горещо с „добре дошла“.

— Благодаря на двама ви — намесва се Дейвидсън, и то с основание. Братята могат да продължат да си разменят така реплики с влудяваща скорост, макар че е по-лошо, когато свързаните им умове са редом един до друг. Ибарем кимва, приемайки отпращането, а после се отдалечава с тътрене на крака да продължи работата си другаде.

— Има ли още от тях, за които бихте искали да ми кажете? — изсъсквам, като се навеждам напред, за да изскърцам със зъби към премиера.

Той приема раздразнението ми невъзмутимо:

— Не, макар че ми се иска да разполагах с още такива като тях — въздъхва. — Странни типове, тези братя. Обикновено Пламтящите имат съответствия при Сребърните, но никога не съм виждал подобни на тях, които да не са от нашата кръв.

— Мозъкът му ми се струва различен от който и да е друг — промърморва Тайтън.

Измервам го остро с поглед:

— Начинът, по който казваш това, е много обезпокоителен.

Тайтън само свива рамене.

Обръщам се обратно към Дейвидсън, все още жегната, но неспособна да пренебрегна факта какъв подарък ми направи току-що:

— Благодаря ви, че правите това. Знам, че сте лидер на страната, и може и да не ви се струва кой знае какво, но това означава много за мен.

— Разбира се, че означава — отвръща той. — И се надявам да направя същото за други семейства като вашето веднага щом сме в състояние. В момента моето правителство води дебати как да се справи с това, което бързо се превръща в бежанска криза, а също и как да премести вече настанени на друго място Червени и новокръвни. Но за вас, заради това, което направихте и ще продължите да правите, може да се направят изключения.

— А какво направих? Всъщност? — Думите се изплъзват, преди да успея да ги възпра. По бузите ми се разлива топлина.

— Направихте пукнатини в непробиваемото. — Дейвидсън говори, сякаш изтъква очевидното. — Направихте вдлъбнатини в бронята. Свършихте най-важната част от работата, госпожице Бароу. Нека сега я довършим. — Усмивката му е искрена, широка и бяла и стига от ухо до ухо. Напомня ми за котка. — И не е дребна работа това, че благодарение на вас предстои един претендент за трона на Норта да дойде в Републиката.

При тези думи през тялото ми преминава разтърсваща тръпка. Заплаха ли е това? Придвижвам се бързо и се надвесвам над бюрото му с длани, вкопчени в дървото, и казвам с нисък глас и предупредителен тон:

— Искам думата ви, че никой няма да му навреди.

Той не се колебае:

— Имате я — казва със същия тон като мен. — Няма да докосна дори косъм от главата му. Нито пък някой друг ще го стори, не и докато Калоре е в моята страна. Имате тържественото ми обещание. Това не е моят начин на действие.

— Хубаво — отвръщам. — Защото би било абсурдно глупаво да отстраним буфера между нашия съюз и Мейвън Калоре. А вие не сте глупав човек, нали, господин премиер?

Онази котешка усмивка става по-широка. Той кимва.

— Няма ли да е добре за малкия принц да види нещо различно? — Дейвидсън извива едната си добре оформена сива вежда. — Една страна без крал?

Да види, че това е възможно. Че короната, тронът — те не са неговият дълг. Не е длъжен да бъде крал или принц. Не и ако не иска да бъде.

Аз обаче мисля, че иска да бъде.

— Да — е всичко, което мога да кажа. И всичко, на което мога да се надявам. В края на краищата нима не срещнах Тиберий за пръв път в една тъмна кръчма, където се преструваше на друг човек, за да може да види как всъщност изглежда светът? Да види какво би трябвало да се промени?

Дейвидсън се обляга назад, явно приключил с мен. Аз правя същото.

— Смятайте молбата си за удовлетворена — казва той. — И смятайте, че извадихте късмет, задето така или иначе трябва първо да се върнем в Пиемонт, или в противен случай можеше да не съм толкова благосклонен към идеята да прибера цял куп представители на семейство Бароу.

Той почти намига.

Аз почти се усмихвам.

 

 

На половината път до казармите осъзнавам, че ме следят из укрепения град. Нечии стъпки вървят плътно зад мен, чевръсти и равни по криволичещата улица. Флуоресцентните светлини хвърлят две сенки — моята и нечия друга. Напрягам се, смутена, но не изплашена. Корвиум гъмжи от войници на коалицията и ако някои от тях са достатъчно глупави да искат да ми навредят, добре дошли са да опитат. Мога да се защитя. Искрите се раздвижват като леки вълнички под кожата ми, готови да се отприщят. Готови да избухнат.

Обръщам се на тока на ботуша си с надеждата да хвана преследвача, който и да е той, неподготвен. Не се получава.

Еванджелин спира плавно, очаквателно, със скръстени тъмни ръце, с повдигнати съвършени вежди. Все още носи пищната си броня, която подхожда повече за кралски двор, отколкото за бойно поле. Няма корона обаче. Преди прекарваше свободното си време в изработване на тиари и диадеми от всеки метал, до който успееше да се докопа. Но сега, когато има пълно право да носи корона, на главата й няма нищо.

— Проследих те през два сектора на града, Бароу — казва тя, като отмята глава назад. — Мислех, че се предполага да си нещо като крадла?

Неудържимият ми смях от по-рано отново напира, не успявам да се сдържа и пускам една самодоволна усмивка, издишвайки шумно. Хапливото й държание ми е познато, а точно сега всичко познато ми се струва като утеха.

— Никога не се променяй, Еванджелин.

Усмивката й проблясва, бърза като нож:

— Разбира се; че не. Защо да променям съвършенството?

— Е, моля те, нека не ви задържам да се върнете при съвършения си живот, Ваше Височество — казвам й. Все още ухилена, отстъпвам встрани, за да й направя път. Предизвиквам я да разкрие картите си. Еванджелин Самос не ме е проследила, за да си разменяме обиди. Поведението й в залата на съвета даде съвсем ясно да се разбере какви са мотивите й.

Тя примигва и част от дързостта й се стопява.

— Мер — казва тя, сега по-меко. Умоляваща. Но гордостта й няма да й позволи да направи кой знае какво повече, освен почти да моли. Онази проклета твърдост на Сребърните. Тя не умее да се огъва. Никой не я е учил и никой дори не би й позволил да опита.

Въпреки всичко между нас тънка игличка на съжаление пронизва сърцето ми. Еванджелин е израсла в двора на Сребърните, родена да крои заговори и да се стреми към издигане, създадена да се бори така ожесточено, както брани ума си. Но маската й далеч не е съвършена, особено в сравнение с тази на Мейвън. След месеци на разчитане на сенките в очите му виждам мислите на Еванджелин, отразени в нейните ясно като бял ден. От нея се излъчва болка. Копнеж. Създава усещането за хищник в клетка без шанс за измъкване. Част от мен иска да я остави хваната в капан. Да я оставя да осъзнае точно какъв живот е искала. Ще ми се да вярвам, че не съм толкова жестока. И не съм глупава. От Еванджелин Самос би станала могъща съюзница и ако трябва да я купя с каквото там иска, така да бъде.

— Ако търсиш съчувствие, продължавай нататък — Промърморвам и посочвам отново към безлюдната улица. Безполезна заплаха, но въпреки това тя се наежва. Очите й, вече черни, потъмняват. Подигравателното подмятане върши работа: притиска я в ъгъла, заставя я да проговори.

— Не искам от теб и капчица съчувствие — процежда Еванджелин. Острите като игли краища на бронята й се изострят още повече от гнева й. — И знам, че не го заслужавам.

— Определено не — изсумтявам. — В такъв случай значи искаш помощ? Оправдание да не отидеш в Монтфорт с останалите от нашата весела тайфа?

Лицето на Еванджелин се разкривява в нова хаплива усмивка:

— Едва ли съм достатъчно голяма идиотка, че да ти дължа каквото и да е. Не, говоря за размяна.

Запазвам неподвижно изражение с очи, приковани върху нейните. Пускам в ход малко от спокойното, непроницаемо безразличие на Дейвидсън:

— Помислих си, че може да говориш за това.

— Хубаво е да знам, че не си толкова тъпа, колкото, изглежда, мислят хората.

— Е, какво имаш? — питам: искам да забързам това. Заминаваме за Пиемонт, а оттам — за Монтфорт, утре. Не разполагаме с лукса на обичайните си заядливи разговори. — Какво искаш?

Думите засядат в гърлото й. Тя прокарва зъби по устните си, изстъргвайки малко от пурпурното петно. На суровата светлина на улицата в Корвиум гримът й изглежда груб, по-скоро като цветове на войната. Предполагам, че е именно това. Лилавите сенки под скулите й, целящи да придадат на чертите й неправдоподобна острота, я правят да изглежда болнаво в тъмното. Дори блещукащата бяла пудра по кожата й, смекчаваща тена й, който напомня за цвета на лунни лъчи, се е напукала. Пътечки от сълзи. Опитала се е да ги прикрие, но доказателството още е там. Неравномерен цвят, едва забележима черна боя от миглите й, все още оставила следи. В стените й от красота и смъртоносно великолепие има дълбоки пукнатини.

— Но това е лесно, нали? — отговарям на собствения си въпрос, като правя една крачка по-близо. Тя почти трепва. — Цялото това време, всичките ти кроежи. Имаш Тиберий. Имаш трети шанс да се омъжиш за крал от Династия Калоре. Да станеш кралица на Норта. Да постигнеш всичко, за което си работила.

Гърлото й подскача, докато преглъща вероятно груб отговор. Не сме особено свикнали да бъдем любезни една с друга.

— И искаш да се измъкнеш — прошепвам. — Не искаш да бъдеш това, за което си родена. Защо е това внезапно откровение? Защо да захвърляш всичко, което преди искаше толкова много?

Сдържаността й се пропуква:

— Не съм длъжна да ти обяснявам себе си или причините си.

— Твоята причина има червена коса и отговаря на името Илейн Хейвън.

Еванджелин се напряга, юмруците й се свиват, а люспите на бронята й се стягат в отговор на внезапно обзелата я емоция.

— Не говори за нея — процежда тя, разкривайки слабостта си, лесното средство, с което можем да си послужим, за да постигнем целта си.

Тя скъсява разстоянието между нас. Еванджелин е няколко сантиметра по-висока от мен и добре използва това дребно предимство. С ръце на хълбоците, с гневно втренчени очи, тя изпъва рамене срещу светлините на града. Аз съм изцяло в сянката й.

Примигвам нагоре към нея и накланям глава.

— Значи искаш да се върнеш при нея. И какво, мислиш, че мога да попреча на Тиберий да се ожени за теб?

— Не се ласкай — процежда тя в отговор и завърта очи. — Ти си добро средство за отвличане на вниманието на кралете от Династия Калоре, да. Но не се заблуждавам. Кал няма да развали годежа ни. Мейвън може би. Ти със сигурност повлия на решението му да ме отхвърли.

— Сякаш наистина някога щеше да се омъжиш за Мейвън — казвам бавно на Еванджелин. Видях повече, отколкото си дава сметка, в двора на Мейвън. Семейството й прие огромната обида твърде добре. Кралството на Пролома беше планирано дълго преди да насоча Мейвън в каквато и да е посока.

Еванджелин свива рамене:

— Никога нямаше да бъда негова кралица, след като Елара умря. Извинявай — след като ти я уби — казва бързо. — Тя поне можеше да го обуздава. Да го възпира. Не мисля, че някой жив човек е способен на това сега, дори не и ти.

Кимвам в знак на съгласие. Мейвън Калоре не подлежи на контрол.

Въпреки че със сигурност се опитах. Жлъчка се надига в гърлото ми при спомена: опитите ми да манипулирам момчето крал, като се възползвах от слабостта му към мен. А после Мейвън размени Династия Самос срещу мира, срещу Езерните земи, срещу една принцеса, точно толкова смъртоносна и вероятно двойно по-коварна от Еванджелин. Питам се дали си е намерил майстора в лицето на Айрис Сигнет, сдържаната, пресметлива нимфа.

Опитвам се да си го представя сега как бяга от Корвиум за Езерните земи. Бялото му лице над униформа в черно и червено, сини очи, искрящи от сдържана ярост. Оттеглящ се в непознато кралство и непознат двор, без защитата на своя Безмълвен камък. Без нищо, което да покаже, освен трупа на краля на Езерните земи. Знанието, че се проваля така зрелищно, ме утешава малко. Навярно кралицата на Езерните земи ще го убие моментално, за да го накаже, че е погубил живота на съпруга й по време на обсадата.

Аз не можах да удавя Мейвън, когато имах този шанс. Може би тя ще го направи.

— А не можеш да командваш и Кал. Не и по какъвто и да е начин, който би могъл да постигне каквото искам. — Еванджелин продължава да упорства, думите й са като нож, който се завърта в раната. — Той няма да ме отхвърли заради теб, не и ако залогът е короната. Съжалявам, Бароу. Той не е от типа крале, които абдикират.

— Знам какъв е — отвръщам язвително, почувствала злобната й реплика така остро, както тя чувства моята. Ако животът ми продължава така — почти всяко мое действие да разчовърква тази рана, — съмнявам се, че някога ще има време да зарасне.

— Той направи избора си — казва тя. Както за да ме накаже, така и да изтъкне довод. — Когато спечели обратно Норта — а той ще я спечели — ще се омъжа за него. Ще утвърдя един съюз, ще се погрижа Пролома да оцелее. Ще продължа завета на Воло Самос и неговите крале от стомана. — Еванджелин плъзва поглед покрай мен надолу по тъмната улица. Един патрулен отряд обхожда съседния булевард на десетина метра от нас, гласовете им са ниски И равни като стъпките им. „Алената гвардия“, ако се съди от униформите с цвят на ръжда. Повечето са преправени от униформите на Червените в армията на Норта, с отпрани отличителни знаци. Съмнявам се, че Еванджелин забелязва. Очите й придобиват отнесено изражение, тя мисли за нещо далечно. Нещо, което изобщо не й харесва, ако съдя по стиснатата й челюст.

— А ако не се омъжиш за него? — настоявам, връщайки я към разговора.

Това е лесният, очевиден въпрос, но тя побелява като платно, смутена от намека. Очите й се разширяват, устата й увисва отворена от шока.

— Невъзможно — изсумтява. — Няма как да се измъкна. Освен да избягам в Тираксис или Сирон, или някое друго затънтено място, където баща ми не може да нахлуе — добавя, засмивайки се мрачно при тази мисъл. — Дори това няма да свърши работа. Той ще ме намери, където и да отида, ще ме довлече обратно и ще ме използва така, както е планирано да бъда използвана. Единственият път, който виждам, единственият вариант, който имам, е много прост.

Разбира се, че е, Еванджелин.

Нашите цели са еднакви, въпреки че мотивите ни се различават. Оставям я да говори, постепенно тя разкрива точно това, което искам да чуя. Нещата ще бъдат по-лесни, ако мисли, че всичко това е нейна собствена идея.

— Няма да има женитба, ако Кал се провали. — Еванджелин се взира през мен. Изрича насила думите. Те са измяна — спрямо нейната династия, спрямо цветовете й, спрямо баща й, спрямо кръвта й. Това чувство се врязва чак до костите й. — Ако той не е крал на Норта, баща ми няма да ме прахоса за него. А ако изгуби своята война за короната, ако изгубим, баща ми ще е твърде ангажиран с опитите да запази собствения си трон, за да ме продаде на някой друг. Или поне да ме продаде някъде далече.

От Илейн. Ясно е какво иска да каже.

— Значи искаш да попреча на Кал да спечели обратно кралството си?

Тя се усмихва саркастично и отстъпва назад:

— Ти научи много неща в дворовете на Сребърните, Мер Бароу. По-умна си, отколкото изглеждаш. Няма да те подценя никога повече, а и ти по-добре не ме подценявай. — Докато говори, бронята й се раздвижва плавно, променя формата си и се извива по крайниците й. Люспите се свиват и пълзят. Подобно на насекомите, които майка й може да контролира, всяка една от люспите е точица от черно и сребърно. Тя променя формата на облеклото си, преобразява го в нещо по-практично, не толкова пищно. Истинска броня, предназначена за битка и нищо друго. — Когато казвам, че искам да спреш Кал, имам предвид твоето малко обкръжение. Макар да не знам за колко „малки“ могат да бъдат смятани Монтфорт и „Алената гвардия“. В края на краищата не могат наистина да възнамеряват да подкрепят ново Сребърно кралство. Не и без някои сериозни последици.

— А. — Сърцето ми леко се свива. Ето една разкрита карта, такава, която бих искала да държа скрита.

— Да, добре. Не е нужно да си политически гений, за да знаеш, че една коалиция между Червени и Сребърни ще е изпълнена с предпоставки за предателство. Сигурна съм, че всички лидери са наясно, че не бива да си имат доверие. — Очите й проблясват, когато се обръща с намерението да ме зареже. — С изключение може би на един домогващ се до трона крал — добавя през рамо.

Факт, който знам твърде добре. Тиберий е доверчив като новородено кученце, лесно подвеждан от хора, които обича. Мен, баба си и най-вече — мъртвия си баща. Преследва короната заради него, за да послужи на една връзка, която не се е разкъсала. Макар че увереността, куражът и упоритото му фокусиране го правят силен, те го правят и сляп навсякъде другаде, освен на бойното поле. Може да предвиди връхлитащите армии, но не и заговорничещите хора. Няма да види или не може да види машинациите около себе си. Не ги виждаше преди и отново няма да ги види.

— Със сигурност не е Мейвън — промърморвам, макар и само на себе си.

Въпреки това чувам ехо от Еванджелин, отекващо между каменните стени на Корвиум.

— Със сигурност не е — отвръща тя.

В гласа й чувам същите неща, които изпитвам.

Облекчение. И съжаление.