Виктория Айвярд
Гибелна буря (28)

Двайсет и осем
Айрис

Цитаделата на езерата е най-безопасното място, където някога бих могла да се намирам, и въпреки това съм напрегната, нервна, постоянно поглеждам през рамо. Виждам само познати пазачи в сините им униформи, почти сливащи се със ситната мокра мъгла на дъждовна лятна сутрин. Джиданса също е тук: старата телки крачи бавно след майка ми и мен, докато вървим по пътеките, които се извиват над обширния тренировъчен терен. Тя има успокояващо присъствие, до голяма степен като майка ми, и се опитвам да се отпусна, след като са толкова наблизо. Под нас полкове от езерняшката армия се готвят за война. Онези, които вече са се сражавали легиони, отстъпени на Мейвън, когато бяхме съюзници — са си заслужили много нужна почивка. Войниците тук са отпочинали, готови да се бият. Нетърпеливи да завоюват една страна за славата на Езерните земи. Хълмовете и реките, бреговете на Норта. Могъщите им технологични центрове, пращящи от електричество и толкова важни за икономиката. Кралство Норта е златна мина, която само чака някой да предяви претенции над нея.

Хиляди и хиляди войници провеждат учение в дъжда, без да се смущават от влажното време. Същото сигурно става и из цялото ни кралство. Призивът се е разнесъл от Цитаделата на снеговете до Цитаделата на реките. Мобилизираме всички, които можем да съберем — Сребърни и Червени. Армията на Езерните земи е събрана и готова да удари. Имаме нужната численост, имаме нужните способности. Врагът ни вече е обезсилен и трябва само да го избавим от мъките му.

Тогава защо се чувствам толкова смутена дълбоко в сърцето си?

Прегледът на войската не изисква кралски одежди и ние сме облечени като войниците, които подкрепяме, в сини униформи, поръбени с проблясващо сребърно и златно. Дори майка ми е спряла да носи траурните си черни дрехи. Но не сме забравили баща ми или желанието си за отмъщение. То притиска всички ни като тежък камък. Чувствам го с всяка стъпка.

Прекосяваме последния мост и излизаме на един от многобройните балкони, които обкръжават централната постройка на цитаделата. Прозорците сияят, зовящи с топлината си. Въпреки успокояващото въздействие на дъжда нямам търпение да се махна от това влажно време. Майка ми се движи бързо, налагайки темпото ни, и ни въвежда вътре. Предполага се да се срещнем с Тиора за обяд, но когато стигаме до стаята, подготвена за обяда ни, нея още я няма.

Не е типично за сестра ми да закъснява.

Хвърлям поглед към майка си за някакво обяснение, но тя просто заема мястото си начело на масата. Ако кралица Сенра не се притеснява от отсъствието на Тиора, тогава и аз няма да се притеснявам.

Също като майка си заемам мястото си, готова да чакам Тиора да пристигне. Пазачите се задържат пред вратата, заемат позиции от двете й страни, но Джиданса сяда. Тя е аристократка от рода Мерин, древна и изтъкната фамилия тук в Езерните земи, и ни служи от много години. Докато кралицата си взема малко пухкав хляб, аз оглеждам многобройните прибори за хранене. Вилици, лъжици — особено ножове. Преброявам възможните оръжия на масата по навик, като грижливо включвам в бройката и напълнените водни чаши. По-смъртоносни в ръцете ми от който и да е нож.

Взирам се във водата и я оставям да изпълни сетивата ми, както изпълва всяка чаша. Усещането е така познато като собственото ми лице. Но някак различно сега. След онова, което помогнах на майка ми да направи.

Минаха дни, откакто направихме размяната си, а не мога да си я избия от главата. Особено звука. Как лордът от Династия Айрал се давеше с последните си издихания, неспособен да ни отблъсне. Вуйчото на краля от Династия Калоре, някой си Джакос, е певец и отне на Айрал всяко способност да се съпротивлява, преди да можем да се доберем до него. Може би ако можеше да се съпротивлява, нямаше да се чувствам толкова странно. Той заслужаваше да умре. Заслужаваше по-ужасно наказание от онова, което му наложихме. Но споменът все още ме изпълва със странното, непознато чувство на срам. Сякаш съм предала боговете по някакъв начин. Тръгнала съм против волята и природата им.

Тази нощ ще се помоля още малко и се надявам да намеря отговор в тяхната мъдрост.

— Яжте, преди храната да изстине — казва майка ми и посочва чиниите пред нас. — Тиора ще се присъедини към нас след миг.

Кимвам и с механични движения си сервирам. Трябва да се вземат предпазни мерки. Никакви Червени слуги, не и докато обсъждаме пътя напред. „Алената гвардия“ има уши и очи навсякъде. Трябва да сме бдителни.

По-голямата част от яденето се състои от риба. Пъстърва, почти разрязана на две, но така, че двете й части остават свързани, и изпържена с масло и лимон. Жълт костур, препечен с пипер и сол. Загряваща яхния от минога, чиито глави са отстранени и гордо изложени на показ в центъра на масата. Редиците им от спираловидни зъби блестят на меката светлина на трапезарията. В другите блюда има цели златисти царевици, листни зеленчуци, оваляни в пикантно олио, оформени като плитка хлябове — обичайното изобилие на езерняшката реколта. Нашите ферми са обширни и процъфтяващи, способни да изхранят страна, два пъти по-голяма от нашата. На езерняците никога не им липсва храна, дори и на Червените от най-низшите слоеве.

Вземам си по малко от всяко ястие, като внимавам да оставя змиорката за Тиора. Това е местен специалитет, да не споменавам, че й е любимото.

Още една минута изминава в мълчание, белязано само от лекото тиктакане на един часовник на стената. Навън дъждът се усилва и шиба прозорците с безмилостни струи.

— Добре е армията да се разпусне, докато времето се оправи — промърморвам. — Няма полза да оставим войниците си да се разболеят и да предизвикат епидемия от простуда.

— Вярно — отвръща майка ми между хапките храна. Дава знак с ръка на Джиданса, която се изправя бързо.

Джиданса се снишава в рязък поклон:

— Ще се погрижа, Ваше Величество — казва, а после се отправя да предаде заповедта.

— Останалите чакайте отвън — продължава майка ми, като хвърля поглед към всеки от телохранителите ни поред. Без да се колебаят, те почти скачат да изпълнят нарежданията й.

Обзета от нервност, гледам как стаята се опразва. Каквото и да иска да ми каже майка ми, не е предвидено да има слушатели. Когато вратата се затваря отново и оставаме сами, тя сплита вдигнатите си пръсти и се навежда напред.

— Не те безпокои дъждът, монамора.

За секунда се чудя дали да го отрека. Да си залепя усмивка, да се засмея насила и да махна пренебрежително с ръка. Но не обичам да нося маски пред майка си. Нечестно е. А и освен това тя вижда право през тях.

Въздъхвам и оставям настрана вилицата си.

— Постоянно виждам лицето му.

Тя омеква и с едно трепване се преобразява от кралица в майка.

— И на мен ми липсва баща ти.

— Не. — Думата излиза със запъване от устата ми и стряска майка ми. Очите й се разширяват леко, по-тъмни от обикновено на мъждивата светлина. — Наистина мисля за него постоянно, но… — Търся подходящия начин да кажа това. Вместо това го изричам без заобикалки. — Говоря за човека, който го уби.

— Когото ние след това убихме — казва майка ми с равен тон. Не е обвинение, а просто излагане на факт. — По твое предложение.

За пореден път изпитвам рядък за мен срам. По бузите ми пропълзява руменина. Да, моя идея беше да приемем предложението на кралица Анабел. Да разменим Мейвън срещу убиеца на баща ми. А по-късно — и с човека, по чиято заповед той уби баща ми. Но тази част от сделката тепърва предстои да бъде платена.

— Бих го направила отново — промърморвам, като си играя с храната, за да се разсея някак. Чувствам се разголена под погледа на майка си. — Той заслужава да умре сто пъти, но…

Тя се стяга, сякаш изпитва болка:

— Убивала си преди. За да защитиш собствения си живот. — Отварям уста, за да се опитам да обясня, само за да открия, че тя още говори. — Но не така — добавя тя, полагайки едната си ръка върху моята. Очите й блестят, пълни с разбиране.

— Не — признавам, огорчена и разочарована от себе си. Това беше справедливо убийство, възмездие за смъртта на баща ми. Не би трябвало да е така.

Пръстите на майка ми улавят моите.

— Разбира се, че ще ти се струва различно. Ще го чувстваш някак нередно.

Дъхът ми засяда в гърлото, докато се взирам в преплетените ни ръце.

— Ще си отиде ли? — промърморвам, заставила се да вдигна отново поглед към нея.

Но майка ми не ме гледа. Хвърля поглед навън през прозореца, в замъгляващия стъклото дъжд. Очите й танцуват заедно с шибащата вода. Колко души е убила? — питам се. Няма как да знам и няма как да открия.

— Понякога — казва тя накрая. — Понякога не.

Преди да успея да подхвана тази нишка, за да разкрия точно какво има предвид, Тиора влиза в стаята, оставила собствените си телохранители в коридора като нашите. Докато майка ни дойде в Норта за кратко в противоречие с всички традиции на Езерните земи, Тиора остана, за да опази границите на страната ни в безопасност. А армиите ни — готови за следващата стъпка в пътуването ни. Беше подходяща за задачата и изглежда, че тя я разведрява, макар да прескачаме от една война към друга.

Наследницата на трона на Езерните земи изглежда просто като поредния войник, униформата й е измачкана, без никакви специални цветове или отличителни знаци по нея. Би могла да мине за обикновен пратеник, ако не е типичната й за рода Сигнет външност. Високи скули и още по-високо самомнение.

Сяда с грациозността на баща ни и подгъва дългите си крака в стола срещу моя.

— Прекрасно, умирам от глад — казва тя и напада угощението с две ръце. Побутвам яхнията в нейната посока заедно с подредените глави от змиорка. Като деца се замервахме с тях. Тиора си спомня и се ухилва леко и отговор.

После се залавя за работа и поглежда майка ми в лицето с мрачната сериозност на генерал:

— Получихме вест от Снеговете, Хълмовете, Дърветата, Реките и Низините — казва, изброявайки скорострелно другите цитадели, осеяли обширната територия на Езерните земи. — Всички са готови.

Кралица Сеира кимва, доволна от новината.

— Както и би трябвало. Времето да нанесем удар настъпва, и то скоро.

Времето да нанесем удар. Не сме говорили за нищо друго, откакто се върнах в родната си страна. Дори не съм имала време да се насладя на свободата си отвъд границите на кралството на Мейвън или брака си. Майка ми ме кара да присъствам на безкрайни срещи и прегледи на войската. В края на краищата аз съм единствената от нас, която се е изправяла лице в лице с Тиберий и контингента му от непознати Червени войници, да не говорим за съюзниците му от Пролома.

Имаме на наша страна Бракън и Пиемонт, да, но дали той е по-добър съюзник, отколкото беше Мейвън? По-добър щит срещу брата Калоре, който сега е на трона? Има ли изобщо полза да се чудя? Решението ни е отдавна взето. Мейвън е карта, която вече изиграхме и заменихме.

Тиора продължава упорито:

— По-важното, изглежда, е, че новосъздаденото кралство на Тиберий Калоре отново се разцепва.

Примигвам към нея, забравила храната в чинията си:

— Как така?

— Червените вече не са с него — отвръща тя. Усещам как трепвам от изненада. — Според докладите от нашето разузнаване всички — „Алената гвардия“, онази странна новокръвна и армиите на Монтфорт — са изчезнали. Мислим, че са се върнали в планините. Или са минали в нелегалност.

Начело на масата, майка ми въздъхва гласно. Вдига ръка и масажира слепоочието си.

— Кога някой ще се научи, че младите крале са глупаци?

Тиора се подсмихва развеселено, наслаждава се на показаното от майка ни типично женско раздразнение.

За мен е по-интересен намекът за дезертиране на Червените. Без Монтфорт, новокръвните, шпионите на „Алената гвардия“, без Мер Бароу везните със сигурност се наклониха срещу Тиберий Калоре. И не е трудно да се разбере защо.

— Червените няма да го подкрепят на трона — казвам. Не познавах Мер добре, но видях достатъчно от нея, за да се досетя. Тя се бореше с Мейвън постоянно дори като пленница. Със сигурност не би приела поредния крал. Сигурно са сключили споразумение — да спечелят обратно страната и да градят наново. Тиберий е отказал да изпълни своята част от сделката. Сребърните още управляват в Норта.

След хапка от змиорката Тиора поклаща глава:

— Не напълно. Има прокламации. Повече права за Червените на Норта. По-добро заплащане. Край на принудителния труд. Прекратили са и принудителното вземане и армията.

Очите ми се разширяват. Най-вече от шок, но също и от безпокойство. Ако на Червените от другата страна на границата се предлагат такива преимущества, какво ще стане с Червените в Езерните земи? Ще настъпи масово преселение, всички ще се втурнат да бягат.

— Трябва да затворим границите си — казвам бързо. Да попречим на каквито и да е Червени да преминат границата ни и да влязат в Норта.

Майка ми отново въздъхва.

— Наистина е глупак — промърморва тя. — Разбира се, ще удвоим охраната си по границата с Норта. Типично за един Калоре да ни причини още главоболия.

Тиора издава ниско, гърлено хъмкане.

— Причинява главоболия и на себе си. Технологичните им центрове се опразват и мощта им пресъхва в същия този момент, докато си говорим. Предполагам, че и всяка евентуална икономическа мощ, която може да имат в момента, скоро ще ги последва.

Щом чува това, майка ни почти се засмива. Бих се присъединила към нея, ако можех. Всичко, за което мога да мисля, е неимоверната глупост на Тиберий Калоре. Той едва спечели обратно трона си, а сега се стреми да лиши страната си от най-големите й сили? За кого? Някакви червенокръвни нищожества? В името на мита за равенство, справедливост, чест или какъвто там друг глупав идеал се надява да постигне? Изсумтявам насмешливо. Питам се дали, оставен сам на себе си, кралят от Династия Калоре просто ще се удави под тежестта на короната си. Или ще бъде погълнат от краля на Пролома, който крои планове да изсмуче каквото успее, от така наречения Пламък на Севера.

Няма да е единственият Сребърен в териториите на Норта, който ще се ядосва заради прокламациите. Чувствам как злобна усмивка заиграва по устните ми и се разкривява на една страна, докато мисля.

— Съмнявам се, че това ще се хареса на Сребърните от Норта — казвам и размахвам пръст над чашата си с вода. Вътре течността се завихря от движенията ми.

Майка ми ме измерва с поглед, опитва се да проследи нишката на мисълта ми.

— Наистина.

— Бих могла да се опитам да въздействам на няколко от тях — продължавам: планът се заражда с бързината, с която го изричам. — Да изкажа съболезнования. Или стимули.

— Ако някои могат да бъдат убедени, само няколко ключови района… — казва майка ми и сякаш се разведрява.

Кимвам:

— Тогава тази война ще приключи с една-единствена битка. Арчън пада, а с него и Норта.

Срещу мен Тиора избутва любимата си яхния:

— А Червените?

Посочвам към нея с разтворена длан:

— Ти сама го каза. Покрили са се. Оттеглили са се. Оставили са Норта на разположение на всеки, който иска да я вземе. — Ухилено местя поглед между майка си и сестра си. Всякакви мисли за лорда от Династия Айрал и смъртта му сякаш се изпаряват от ума ми. Имаме да се тревожим за по-важни неща. — И трябва да я вземем.

— В името на боговете — прошепва едва чуто Тиора и леко удря с юмрук по масата.

Потушавам порива да поправя по-голямата си сестра. Вместо това свеждам глава към нея:

— За наша собствена защита.

Тя примигва, объркана:

— Наша защита?

— Седим тук и си сервираме сами обяда от страх пред „Алената гвардия“. Червените ни обкръжават — в страната ни и извън нея. Ако бунтът им продължи да се разпростира, лаком като разяждащ плътта рак, в какво положение ще ни остави това? — Леко махвам с пръсти над чиниите и чашите, после посочвам към празната стая и прозорци. Дъждът е отслабнал, намалял е до равномерно капене. В далечината на запад слънцето прониква през сивите облаци на мънички петънца светлина. — А Монтфорт? Цяла страна от Червени и онези странни новокръвни, настроена срещу нас? Трябва да се защитим. Да станем твърде големи и твърде силни, за да бъдем предизвикани.

Никой от вас не е бил там. Не сте виждали града им високо в планините. Червени, Сребърни и новокръвни — съюзени. И по-силни благодарение на този съюз. Беше лесно да се вмъкна в Асендант, да спася децата на Бракън, но не мога да си представя една армия да направи същото. Всяка война с Монтфорт ще бъде кървава и за двете страни. Трябва да бъде предотвратена, направена невъзможна още преди да може да започне.

Придавам си решителност:

— Не им давайте шанс да се надигнат или да застанат срещу нас.

Майка ми побързва да реагира:

— Съгласна.

— Съгласна — обажда се Тиора също толкова бързо. Дори вдига чашата си: бистрата течност се завърта в многостенния съд.

Когато дъждът отвън утихва, се чувствам малко по-спокойна. Все още притеснена за това, което предстои, но доволна, че планът се оформя. Ако можем да спечелим лоялността на подкрепящите Мейвън династии, тогава Тиберий ще бъде жестоко обезсилен. Постоянно ще губи съюзници. За никого не е безопасно да е сам на трона.

Мейвън също беше сам, независимо колко много съветници и благородници го заобикаляха. Радвам се, че така и не се опита да ме накара да споделям празните му часове, поне не повече от необходимото. Плашеше ме, когато бе жив. Беше непредсказуем. Никога не знаех какво може да каже или направи, и това ме принуждаваше да живея в напрежение. Едва започнах да наваксвам с всичкия сън, изгубен в двореца му — бях твърде близо до този крал чудовище, за да съм спокойна.

— Изненадана съм, че не го екзекутираха публично — размишлявам гласно с нисък тон. — Питам се как ли са го направили.

Представям си мислено Мейвън, съпротивляващ се немощно на пазачите ни. Не го е предусетил. И аз съм непредсказуема.

Сестра ми потапя лъжицата си в яхнията от змиорки: не яде, а побутва течния сос насам-натам. Той се плиска, изпълвайки тишината.

— Какво има, Тиора? — пита настоятелно майка ни, прозряла демонстрацията й.

Тиора се колебае, но не задълго:

— Има някои спекулации по въпроса — казва. — Не са го чували или виждали, откакто беше отведен в двореца и Харбър Бей.

Свивам рамене:

— Защото е мъртъв.

Тиора не ме поглежда. Не може да ме погледне.

— Нашите шпиони не мислят така.

Въпреки топлината на стаята и храната усещам внезапна мразовита тръпка дълбоко в гърдите. Преглъщам с усилие, опитвам се да разбера — и пренебрегвам страха, който заплашва да се върне. Не бъди страхливка. Той е далече, затворен, ако не мъртъв. Вече не е твой проблем.

Майка ми не споделя никаква част от ужаса ми. Просто избухва гневно:

— Защо да го държат жив? Кълна се, тези братя Калоре се опитват да се надминат взаимно по глупост.

Опитвам се да бъда по-тактична. Проговарям, макар и само за да прикрия безпокойството си:

— Навярно по-големият брат не може да го направи. Струва ми се мекосърдечен. — Сигурно е такъв, щом позволява да бъде манипулиран така от едно Червено момиче.

Тиора е точно толкова наблюдателна, колкото майка ни, и се опитва да бъде внимателна, докато обяснява:

— Има слухове, че Мейвън вече не е там.

Кралицата на Езерните земи пребледнява като платно:

— Е, къде би могъл да бъде?

Има няколко варианта и аз ги прехвърлям бързо из ума си. Разбира се, един е по-очевиден от останалите. И трагично ужасен за онова мълниеносно момиче. Аз поне се измъкнах от Мейвън Калоре. Тя, изглежда, не може.

— Подозирам Монтфорт — казвам. — Той е с новокръвните и „Алената гвардия“. С Мер Бароу.

Тиора навежда глава, мисли, докато кима.

— Значи когато Червените си тръгнаха…

— Той е ценен заложник, да — казвам й. — Ако Мейвън е още жив, Тиберий е уязвим. Благородниците може още да са верни на брат му.

Майка ми ме поглежда внимателно като съветник, не като дъщеря. Това ме изпълва с тръпка на вълнение и чувствам как гръбнакът ми се изправя, и притискам гръб плътно към стола си, докато се изпъвам в цял ръст.

— Мислиш ли, че е възможно? — пита тя.

Поколебавам се с отговора за момент, претеглям това, което знам за Норта и нейните Сребърни.

— Мисля, че онези Сребърни фамилии просто искат причина да не подкрепят Тиберий. Да запазят страната си същата като досега. — Както майка ми, така и Тиора, една настояща и една бъдеща кралица, ме наблюдават мълчаливо. Вдигам брадичка:

— Предлагам да им дадем причина.