Виктория Айвярд
Гибелна буря (26)

Двайсет и шест
Мер

Отказвам да летя в един и същ десантен джет с Мейвън. Кал също. Макар и да е замаян, все още не можем да го погледнем. Джулиан, Дейвидсън и Анабел приемат това неприятно задължение вместо нас и ескортират Мейвън във втория джет, за да дадат известно пространство на останалите от нас.

Въпреки това не можем да говорим помежду си. Обратният полет до Харбър Бей минава в зашеметено мълчание. Дори Еванджелин и Птолемей са потресени и мълчаливи. Размяната разстрои всички. Още не мога да повярвам. Джулиан и Анабел, общуващи тайно с езерняците? Под носа ни? Без одобрението на Кал или участието на Дейвидсън? Няма логика. Дори Фарли, с нейната огромна мрежа от шпиони, изобщо не предусети това. Тя обаче е единствената от нас, която изглежда доволна. Усмихва се на мястото си, обзета от такава тръпка на вълнение, че едва не изскача от кожата си.

Чувството не би трябвало да е такова. Войната е спечелена. Няма повече битки, няма повече смърт. Мейвън изгуби короната си на остров Провинс. Никой дори не си направи труда да я вдигне, обръчът от студено желязо остана зарязан на острова. Айрис взе гривните му. Не би могъл да се бие с нас, дори и да иска. Всичко свърши. Момчето крал изгуби властта си. Не може да ме наранява дори миг повече.

Тогава защо се чувствам толкова ужасно? Ужасът се настанява под лъжичката ми, тежък като камък и също толкова труден за пренебрегване. Какво ще стане сега?

Отначало се опитвам да припиша вината на Айрис, на майка й, а също и на Бракън. Въпреки обещанието на Кал да уважат съюза съмнявам се, че ще го направят. Изгубиха твърде много, а никой от тях не изглежда да е от типа хора, които биха се прибрали у дома с празни ръце. Всички имат лични причини да търсят възмездие, а Норта все още е обезсилена, разделена от гражданска война. Лесна плячка за по-силни зверове. Какъвто и мир да установим днес, той съществува с време назаем. Почти чувам как часовникът тиктака и отнема от него.

Не това е причината да се страхуваш, Мер Бароу.

Снощи двамата с Кал се разбрахме да не правим никакви избори или да променяме вече взети решения. Определени неща можеха да бъдат пренебрегнати, когато залогът бе войната. Но си мислех, че ще имаме повече време. Не предполагах, че всичко ще приключи толкова бързо. Не знаех, че вече пристъпваме към ръба на пропастта.

Сега, когато Мейвън е съборен от власт, Кал е истински крал на Норта. Ще коронова себе си и ще приеме рожденото си право. Ще се ожени за Еванджелин. Никакви предишни уговорки няма да имат значение.

И отново ще бъдем врагове.

Монтфорт и „Алената гвардия“ няма да приемат поредният крал да управлява Норта.

Аз също не мога да го приема, независимо колко пламенно се кълне той да донесе промяна. Моделът просто ще се повтаря в децата му или внуците му, по цялата линия от крале и кралици. Кал отказва да види какво трябва да се направи. Няма кураж за жертвата, нужна за създаването на по-добър свят.

Крадешком хвърлям поглед към него, поглеждам през миглите си. Кал не забелязва, че се взирам в него: вниманието му е съсредоточено някъде другаде и е по-вглъбено. Мисли за брат си. Цената, която Мейвън Калоре трябва да плати за кръвопролитието, което причини, и за жестоките рани, които нанесе на всички ни.

Преди да щурмуваме затвора Корос, когато Кал мислеше, че може да открием Мейвън да ни причаква, Кал каза, че ще изгуби контрол. Ще се впусне да преследва Мейвън с всички сили и средства. Плашеше се, че умението му да се владее, е толкова несигурно. Казах му, че ще убия Мейвън, ако той не може. Тогава ми се струваше лесно да го обещая, но когато ми бе даден този шанс, когато Мейвън вдигна поглед към мен от ваната, уязвим като новородено, аз се отдръпнах.

Искам го мъртъв. Заради това, което ми причини. Заради цялата болка, цялата сърдечна мъка. Заради Шейд.

Заради Червените, използвани като пионки в извратената му игра. Въпреки това не знам дали бих могла да го убия лично само за да премахна мъчението, което присъствието му представлява за мен. И не съм сигурна, че и Кал може.

Но той ще го направи и трябва. Този път води само натам.

Обратното пътуване до Харбър Бей ми се струва по-кратко отпреди и кацаме в покрайнините на Акуариан Порт: джетовете се струпват на някогашния пазарен площад досами водата. На пътя са се събрали в кръг войници на коалицията и стомахът ми се преобръща. Толкова много очи.

Поне този път не аз съм тази, която е изложена на показ. Макар да ми го е причинявал толкова много пъти, не изпитвам особено задоволство да гледам как принуждават Мейвън да слиза от десантен джет. Той се препъва в собствените си крака, крайниците му са натежали от въздействието на способността на Джулиан: изглежда като момче повече откогато и да било преди. Някой оковава ръцете му в белезници. Той не казва нищо, все още неспособен да говори.

Фарли се изправя внушително до рамото му, усмихната гордо, тържествуващо вдигнала едната си ръка. Сграбчва го отзад за яката.

— Надигнете се, червени като зората! — изкрещява тя. С един крак подритва Мейвън отзад по крака, както направи Айрис. Той пада на едно коляно — повален и унизен крал. — Победа!

Зашеметената тишина на площада бързо се разпръсва, когато тълпата осъзнава какво значи това. И дюдюканията се издигат бурно, с вой, докато крясъци на радост и отровна злоба отекват толкова силно, та си помислям, несигурно целият град знае.

Топлината на Кал се излъчва до мен, докато гледа демонстрацията с безизразно лице. Не се наслаждава на това.

— Да го отведем в двореца — промърморва на Анабел, когато тя се приближава. — Колкото можем по-бързо.

Тя го измерва с поглед, с раздразнена въздишка:

— Хората трябва да видят, Кал. Нека се насладят на победата ти. Нека те обичат за това.

Той трепва.

— Това не е обич — отвръща и посочва с брадичка към тълпата. Червените и новокръвните са далеч по-многобройни от собствените му Сребърни, но всички гледат Мейвън със злобни, озъбени усмивки и вдигнати юмруци. Площадът е завладян от ярост. — Това е омраза. Да го отведем в двореца и да го измъкнем от тълпата.

Това е правилният избор. И лесният. Кимвам му и докосвам ръката му, като я стисвам леко. Предлагам каквато утеха мога, докато все още мога. Подобно на съюза, ние съществуваме с време назаем.

Тонът на Анабел става остър.

— Можем да го преведем…

— Не — тросва се Кал с нисък и ръмжащ тон. Хвърля поглед между баба си и мен. Стягам се под погледа му. Няма да допусна неговите грешки.

— Чудесно — процежда тя през зъби. В края на площада бавно спират и се подреждат камиони, които чакат да ни откарат обратно в двореца. Кал се запътва право към най-близкия, а аз го следвам, като внимавам да спазвам почтително разстояние.

— Тепърва трябва да изпратим докладите и изявленията си — продължава Анабел, докато вървим. — Да съобщим на хората на Норта, че техният истински крал се е върнал. Да свикаме Висшите Династии, да получим клетви за вярност. Да накажем онези, които отказват да се закълнат в преданост към короната ти…

— Знам — казва той през зъби.

Зад нас чувам тътрене на крака и препъване. Фарли побутва Мейвън, а Джулиън върви до тях. Няколко войници хвърлят червени шалове в краката й, празнуват триумфа ни. Ликуват и крещят поравно.

Звукът е ужасен, дори и издаван от собствените ми хора. Връща ме обратно в Арчън, когато бях принудена да вървя през града във вериги. Пленница, трофей. Мейвън ме принуди да коленича пред света. Тогава ми идваше да повърна, повръща ми се и сега. Не би ли трябвало да бъдем по-добри, отколкото бяха те?

Въпреки това чувствам в себе си същия противен глад. Желанието за отмъщение и справедливост. То умолява да бъде утолено. Отблъсквам го, опитвам се да пренебрегна чудовището, което нося със себе си, родено от всички злини, които извърших, и всички злини, които ми бяха причинени.

Анабел бъбри, докато стигаме до камионите, и Кал я отпраща с гневен поглед. Не си давам труд да погледна назад, преди да се кача в собствения ни камион, неспособна да гледам как някой друг се изправя дори пред частица от онова, което изстрадах в Арчън. Дори Мейвън.

Кал затваря вратата зад себе си и се отпуска тежко в полумрака. Преградата е вдигната и ни отделя от шофьора ни. Оставаме насаме заедно, без да е нужно да се преструваме. Почти тихо е: звукът на подигравателните викове е заглушен до ниско жужене.

Кал се навежда напред с лакти, подпрени на коленете, и заравя лице в ръцете си. Емоциите на този момент са просто твърде непосилни. Страх, съжаление, срам и толкова много облекчение. Всичките — подкопани от кипящото чувство на ужас заради знанието какво предстои. Притискам се обратно назад към седалката и допирам длани до очите си.

— Всичко свърши — чувам се да казвам, като усещам вкуса на лъжата. Кал диша тежко с лице, опряно в ръцете си, сякаш току-що се е върнал от тренировка.

— Не е свършило — казва. — Ни най-малко.

 

 

Покоите ми в Оушън Хил са от другата страна на етажа с жилищни помещения, точно срещу тези на Кал, отделени от неговите по моя лична молба. Те са добре обзаведени, светли и просторни, но банята е прекалено малка, а в момента твърде пренаселена. Потръпвам от топлата вода, оставям сапунените мехурчета да се носят около тялото ми. Температурата е успокояваща: облекчава болките и напрежението в мускулите ми. Фарли се е облегнала на ваната с гръб към мен, а Дейвидсън се обляга в същата поза на вратата: за лидер на нация изглежда шокиращо неофициално. Хубавият му костюм от срещата е разкопчан, разтворен и отдолу се показва бяла долна риза и подскачащо гърло. Той разтърква очи и се прозява, вече изтощен, въпреки че сутринта едва е приключила.

Отново разтривам лицето си с ръка и ми се иска да можех да изтрия раздразнението си така лесно, както потта и мръсотията. Невъзможно е да отмъкна дори една секунда за себе си.

— А когато откаже? — промърморвам към двамата. Планът ни, един последен шанс да овладеем положението, има толкова много пролуки, че е трудно да се изброят.

Дейвидсън сплита пръсти върху препънатото си коляно:

— Ако откаже…

— Ще откаже — казваме двете с Фарли в мрачен унисон.

— Тогава ще направим каквото казваме — казва простичко премиерът: раменете му се повдигат и спускат, когато ги присвива непринудено. Косо разположените му очи ме наблюдават уморено и внимателно. — С нас е свършено, ако не удържим на думата си. А имам да спазвам и обещания към собствената си страна.

Фарли кимва в знак на съгласие. Обръща се към мен през рамо, лицето й е на сантиметри от моето. Отблизо мога да преброя луничките по носа й, увеличаващи се с напредването на лятото. Контрастират с покритата й с белези уста.

— Аз също — казва тя. — Другите генерали от командването бяха съвсем ясни.

— Бих искал да се срещна с тях — промърморва Дейвидсън уж небрежно.

Тя се подсмихва горчиво:

— Ако това мине, както смятаме, ще ни чакат, когато се върнем.

— Хубаво — отвръща той.

Разпервам пръсти по повърхността и прокарвам линии през млечнобялата, ароматизирана вода.

— Колко време ще имаме? — задавам въпроса, който всички умишлено избягваме. — Преди Езерните земи да отвърнат на удара?

До мен Фарли отново се обръща и подпира брадичка на прегънатото си коляно. С щракване стисва зъби, обзета от нервност. Странна емоция за нея.

— Разузнаването в Пиемонт и Езерните земи докладва за движение във фортовете и цитаделите си. За събирани на армии. — Тонът й се променя и натежава. — Няма да мине много време.

— Ще вземат на прицел столицата — казвам без заобикалки. Не е въпрос.

— Вероятно — казва Дейвидсън. Замислено потупва устната си. — Символична победа в най-лошия случай. А в най-добрия, ако другите градове и райони се предадат бързо завоюване на цялата страна.

При това предположение Фарли се стяга:

— Ако Кал загине в нападението… — млъква, без да довърши, възпирайки се сама. Въпреки топлата вана по тялото ми пробягва студ при мисълта. Отмествам поглед от силуета й и вместо това поглеждам към прозореца. Пухкави бели облаци се движат лениво по дружелюбно синьо небе. Твърде ярки и ведри за такъв разговор.

Независимо дали го знае, или не, Дейвидсън завърта ножа, който е постоянно забит в стомаха ми, когато подема нишката на мисълта на Фарли:

— Без наследници от Династия Калоре. Без крал. И в страната ще се възцари хаос.

Казва го, сякаш това е някакъв вариант. Раздвижвам се бързо във водата и го поглеждам гневно. Слагам едната си ръка на порцелановия ръб на ваната и пускам заплашителна искра да пробяга по единия ми пръст. Той се дръпва назад съвсем леко.

— Това ще доведе до още проливане на Червена кръв. Мер — обяснява. Звучи като извинение. — Нямам интерес от подобни неща. Трябва да спечелим Арчън, преди те да успеят.

Фарли кима и свива юмрук. Решително.

— И да принудим Кал да се оттегли. Да го накараме да види, че няма друг избор.

Не помръдвам, все още взирайки се в премиера.

— А Пролома?

Очите му се присвиват, превръщат се в цепки:

— Воло Самос никога няма да търпи свят, който не може да управлява, но Еванджелин… — преобръща името й в устата си. — Тя би могла да бъде убедена. Или най-малкото подкупена.

— С какво? — изсумтявам насмешливо. Знам, че Еванджелин би направила всичко, за да спре женитбата си с Кал, но да предаде семейството си, да захвърли собствената си корона? Не мога да си го представя. Би предпочела да страда. — Тя е по-богата от всички ни. И твърде горда.

Дейвидсън вдига брадичка с изражение на превъзходство, сякаш знае нещо, което не е известно на нас.

— Със собственото й бъдеще — казва той. — Със свобода.

Сбърчвам нос, неубедена.

— Не съм сигурна какво можете да поискате от нея. Няма да се отърве от родния си баща.

Премиерът накланя глава в знак на съгласие:

— Не, но може да разруши един съюз. Да откаже да се омъжи. Да откъсне Пролома от Норта. Да не остави на Кал друг вариант. Да помогне да го принудим да действа. Той не може да оцелее без съюзници.

Той не греши, но този резервен план е твърде несигурен. Да го оставим да зависи от това, че Еванджелин споделя поне един мотив с нас, е едно, но верността й към нейната кръв? Към семейството й? Струва ми се невъзможно. Тя самата каза, че не може да отхвърли годежа и не може да се противопостави на желанията на баща си, когато всичко приключи.

В тишината се издига пара, вие се на спирали из въздуха.

От другата страна на вратата се разнася раздразнен глас:

— Какви са шансовете нещо от това наистина да мине по план? — обажда се Килорн от спалнята ми.

Принудена съм да се засмея:

— Да е минавало някога?

Той отвръща с продължително, раздразнено пъшкане. Вратата се разтърсва, когато главата му се удря с тъп звук в нея.

 

 

Килорн и Дейвидсън са така добри да ме оставят да се облека на спокойствие, но Фарли остава на мястото си, просната върху морско зелените завивки на леглото ми. Отначало ми се иска да я изпъдя навън, за да мога да имам малко време насаме, но докато минутите минават, се радвам за присъствието й. Ако съм сама, може изцяло да загубя самообладание и да не отворя вратата никога повече. След като Фарли е тук, нямам извинение, освен да се приготвя колкото мога по-бързо. Надявам се инерцията да ми помогне да преживея остатъка от това, което се очертава да бъде интересен ден.

Тя се изкисква леко, докато се напъхвам с усилие в парадна униформа на „Алената гвардия“. Прясно почистена и ушита по поръчка, само за мен. Служа вярно на Гвардията от почти година, но никога не е било официално. Предполага се униформата да служи като символ, да ме отдели подобаващо от Кал и неговите Сребърни съюзници, но всъщност мисля, че Фарли просто искаше и някой друг да страда заедно с нея. Ярката, кървавочервена униформа е впита и твърда, закопчана прекалено високо на гърлото ми. Суетя се с нея, опитвам се малко да разхлабя задушаващата хватка.

— Не е забавно, нали? — подсмихва се Фарли. Собствената й яка е разкопчана и пригладена назад за момента.

Хвърлям поглед към себе си в огледалото и отбелязвам как специално изработената дреха подчертава фигурата ми. Отгоре е доста непривлекателна, с прав панталон, загаснат в ботушите, и придава по-скоро правоъгълна форма на силуета ми. Не е бална рокля, това поне е сигурно.

Макар че копчетата са излъскани и блестящи, нямам друга украса по униформата си. Никакви ордени, нито отличителни знаци. Прокарвам ръка по гърдите си: по плата няма нищо.

— Ще получа ли най-сетне чин? — питам и хвърлям поглед към Фарли. Както и в Галерията на народа, тя носи върху яката си трите си генералски квадратчета, но повечето фалшиви медали и ленти са зарязани. Безсмислено е да стои церемониално издокарана пред Кал, който ще е наясно с истинското положение.

Тя се обляга назад и се заглежда в тавана. Кръстосала е крак върху крак, стъпалото й се полюшва свободно.

— „Редник“ звучи добре.

Слагам ръка на сърцето си и се преструвам на обидена:

— С вас съм повече от година.

— Може би мога да задвижа някои връзки — казва тя. — Да подхвърля по някоя добра дума тук-там. Да уредя да те повишат до ефрейтор.

— Каква щедрост.

— Отговаряш пред Килорн.

Въпреки примесения с нервност страх, който разкъсва вътрешностите ми, се изсмивам на глас.

— Каквото и да правиш, не му казвай това. — Мога само да си представя как ще ме побърка. Заяждането, фалшивите заповеди. Няма да го преживея.

Фарли се засмива заедно с мен: късата й руса коса се разстила около лицето й като златен ореол. Не може да се каже, че пести усмивките или смеха си, но това е различно. Не е отровено от самодоволна усмивка или каквато и да е остра нотка. Малък изблик на истинско щастие. За всички ни това е нещо рядко тези дни.

Тя се овладява бавно, ехото на смеха замира в гърлото й. Отмествам бързо поглед, все едно съм видяла нещо, което не бива.

— Остана с него снощи. — Тонът й е уверен. Тя знае, както съм сигурна, че знаят всички. Едва ли може да се каже, че с Кал бяхме дискретни.

Отговарям без заобикалки, без срам:

— Да.

Усмивката й помръква и тя се надига до седнало положение на леглото. В отражението в огледалото забелязвам как изражението й се променя. Ъгълчетата на устата й се извиват надолу, а погледът й омеква и приема излъчване на тъга, ако не и съжаление. А навярно и искрица подозрение.

— Това не променя нещата — изричам с мъка и настръхвам, докато се обръщам. — За никого от нас.

Фарли реагира бързо, вдигнала едната си ръка.

— Знам това — казва, сякаш успокоява животно. Гърлото й подскача и тя облизва устна, подбирайки думите си много внимателно: — Шейд ми липсва. Бих извършила ужасни неща, за да го върна обратно. Да получа още един ден с него. Да позволя на Клара да се запознае с баща си.

Ръцете ми се свиват в юмруци отстрани до тялото ми и забивам поглед в краката си, чувствайки как бузите ми се обливат в червенина. От срам, защото тя ми няма доверие. И от гняв, дълбока тъга, съжаление за брат ми, изгубен за всички ни.

— Няма да…

Тя се оттласка, изправя се на крака и скъсява разстоянието между нас с твърди, решителни крачки. Ръцете й улавят здраво раменете ми, принуждават ме да я погледна в покритото с белези лице:

— Искам да кажа, че си по-силна от мен, Мер — прошепва с блеснали очи. Нужен е един дълъг миг, докато думите попият в ума ми. — Когато става дума за него. Не и в нещо друго — добавя бързо и разчупва напрежението.

— Нищо друго — казвам и изразявам съгласието си с леко, насилено кискане. — С изключение на това, че убивам хора с електричество.

Фарли просто свива широките си рамене:

— Е, кой знае? Още не съм пробвала.

От тройната зала на Оушън Хил се разкрива гледка към града: през сини покриви и бели стени чак надолу до пристанището. Над трона на краля се извиват арките на внушителни прозорци, които заливат стаята със златната светлина на късния следобед. Тя кара всичко да изглежда почти като в сън, сякаш този момент не е реален. Част от мен си мисли, че може да се събудя и да видя тъмнината на тази сутрин, преди да потеглим към Провинс. Преди войната да бъде толкова лесно спечелена, а един живот — разменен с такава лекота.

Кал не каза нищо за Салин Айрал след това, но и не се налагаше. Познавам го достатъчно добре, за да разбирам колко силно го притиска бремето на спомена. Опозорен лорд, но все пак лорд, удавен и убит в замяна за брата на Кал. Не премина лесно за Кал. Но като гледа крал Тиберий Седми, никой не би бил в състояние да се досети.

Той седи на трона на баща си, висок на фона на стола от диамантено стъкло, сам той подобен на пламък в алените си и черни цветове. Прозорците карат силуета му да сияе и се запитвам дали някой от телохранителите му не е сянка от дома Хейвън, манипулиращ светлината, за да създаде образ на власт и сила. Определено се получава. Той изглежда като крал, като баща си. Както Мейвън никога не е изглеждал.

Ненавиждам тази гледка. Блещукащият трон, простата корона на главата му. От розово злато като на баба му. По-изящна от желязото. По-елегантна. Не толкова жестока. Корона за мир, а не за война.

Двете с Фарли седим една до друга, отляво сме на трона му заедно с Дейвидсън и неговите придружители от Монтфорт. Отдясно, до ръката на Кал, е Анабел: мястото й е по-близо до трона от всяко друго. Династия Самос седи близо до нея, скупчена около поредния крал.

Питам се колко време е прекарал Воло Самос в конструиране на собствения си трон от стомана и метал и цвета на перла. Материите се усукват в сложни плитки от сребристо и бяло, инкрустирани тук-там с проблясващ черен кехлибар. Устните ми се присвиват при мисълта как кралят от Династия Самос пропилява цели часове от деня си, за да сглоби стол. Както винаги, показността на Сребърните дори за миг не спира да ме изумява.

Еванджелин изглежда странно неспокойна до баща си. Обикновено изпитва наслада от тези неща, задоволява страстта си да наблюдава и да бъде наблюдавана. Но сега не може да седи на едно място, пръстите й се присвиват, а единият й крак потропва леко под диплите на роклята й. Питам се какво знае или подозира. Не може да е предложението на Дейвидсън. Той още не го е отправил, не и докато не е сигурен, че ще имаме нужда от нея. Въпреки това тъмносивите й очи се стрелкат бързо напред-назад, обхождат с поглед залата. И винаги се връщат към високите врати, широко разтворени в далечния край на помещението към приемните зали на двореца. Пред тях безцелно се мотае тълпа, Сребърни и Червени, с надеждата да зърнат нещо вътре. Усещам как се присвивам от страх. Еванджелин не се плаши лесно.

Но бързо забравям всичко това, когато в залата влиза Джулиан, положил длан върху позната ръка, докато води царствения пленник към трона. Следват го дръзки шепоти, заглушени едва когато вратите на залата се затръшват с отекващ тъп звук и ни отделят от останалата част на двореца. Кал не е от хората, които имат нужда от публика, и е достатъчно умен да знае, че не бива да имаме такава, докато решава съдбата на брат си.

Този път Мейвън не се препъва. Държи главата си високо вдигната въпреки окованите си китки. Напомня ми за хищна птица, сокол или орел, който оглежда всички ни с остър поглед и още по-остри хищни, извити нокти. Но той не е заплаха. Не и без гривните си. Не и без никого тук, който да изпълнява заповедите му. Телохранителите от двете му страни са от дома Леролан, верни на Кал и Анабел. Не на Мейвън.

Не виждам изход от това дори за него.

Спират на няколко метра от краката на Кал и Анабел се изправя: тялото й хвърля дълга сянка. Очите й преминават бавно по Мейвън, сякаш са ножове, които го дерат жив.

— Коленичи пред своя крал, Мейвън — казва тя: гласът й отеква из мъртвешки тихата зала.

Той накланя глава:

— Не, не мисля.

Внезапно се озовавам обратно в друг дворец, взираща се в друг крал от Династия Калоре. На колене до Мейвън, с оковани зад гърба ми ръце, докато той стои пран. Когато той предаде всички ни и разкри на кого всъщност принадлежи сърцето му.

Мейвън, помогни ми да стана.

Не, не мисля.

Мейвън Калоре подбира грижливо думите си и прави същото и сега. Дори когато те нямат значение, когато не му е останала власт, той все още може да ни причини болка.

На трона, Кал придобива мрачно изражение, едната му ръка се свива в юмрук. Чувствам как чудовището се надига в мен и умолява да разкъса Мейвън на парчета. Да го унищожи. Не мога да отхвърля желанието, но съм длъжна. В името на разсъдъка си. В името на човечността си.

— Изправи се, ако желаеш — казва Кал най-накрая: някакво напрежение в него отново се освобождава. Махна с ръка, сякаш изобщо не го е грижа. — Това не променя мястото, на което стоиш. И на което в момента седя аз.

— В момента да — отвръща Мейвън, постарал се да изтъкне какво има предвид. Очите му блестят, студени като лед, горещи като син пламък. — Съмнявам се, че ще седиш дълго там.

— Това не е твоя грижа — казва Кал. — Ти извърши измяна и убийство, Мейвън Калоре. Престъпления, твърде многобройни, за да се назоват, така че няма дори да опитвам.

Мейвън само изсумтява насмешливо и завърта очи:

— Жалък опит.

По-големият му брат е достатъчно благоразумен, за да не се хване лесно на въдицата, и оставя обидата да мине покрай ушите му. Вместо това се накланя и се обръща към Дейвидсън, сякаш се допитва до съветник или дори приятел.

— Господин премиер, какво би било наказанието му във вашата страна? — пита той с открито и подканващо изражение. Това е блестяща демонстрация на солидарност, все част от образа, който Кал се опита да си изгради. Крал, който по-скоро обединява, вместо да руши. Сребърен, който се уповава на Червените за съвети, пренебрегнал кръвното разделение.

От него вече има последствия.

На трона си Воло присвива презрително устна, настръхва в одеждите си като раздразнена птица. Мейвън бързо забелязва това.

— Нима ще допуснеш това, Воло? — изрича с напевен тон. — Да бъдеш на второ място след един Червен? — Смехът му отеква: остър звук, който може да среже стъкло. — Колко ниско е паднала Династия Самос.

Подобно на Кал, Воло няма особено желание да се поддаде на подмятанията на Мейвън. Той застива неподвижно, скръстил покритите си с хром ръце на гърдите си.

— Аз все още имам корона, Мейвън. А ти?

Мейвън само се усмихва подигравателно в отговор, едното ъгълче на устата му се присвива.

— Екзекуция — заявява премиерът Дейвидсън и решително се навежда напред. Опира длани върху ръкохватките на стола си, докато се премества, за да вижда по-добре поваления мним крал. — Наказваме измяната с екзекуция.

Клепачите на Кал едва потрепват. Той се обръща отново и се накланя към Воло:

— Ваше Величество, как бихте постъпили с него в Пролома?

Воло отговаря бързо, зъбите му изщракват. Както на Еванджелин, така и неговите са покрити със заострено сребро.

— Екзекуция.

Кал кимва:

— Генерал Фарли?

— Екзекуция — отвръща тя, като вдига брадичка.

На пода отдолу Мейвън не изглежда обезпокоен от присъдата. Или дори изненадан. Не удостоява с особено внимание премиера или Фарли, или Воло. Или дори мен. Каквато и змия да се е свила на кълбо в мозъка му, тя е способна да вижда само един човек. Той се взира към брат си, без да мига, гръдният му кош се повдига и спуска в малки облачета дъх. Забравила съм колко си прилича: дори и като полубратя. Не само по външност, но и по огъня си. Решителни, напористи. Оформени от родителите си. Кал е изграден от мечтите на баща си, а Мейвън — от кошмарите на майка си.

— И какво ще правиш, Кал? — пита той с толкова нисък и тих глас, че за малко да не го чуя.

Кал не се колебае:

— Точно каквото ти се опита да причиниш на мен.

Мейвън едва не се разсмива отново. Вместо това изпуска кратък пухтящ дъх:

— Значи ще умра на арената?

— Не — отвръща кралят и клати глава. — Не възнамерявам да те гледам как прекарваш последните си мигове, като се излагаш. Не е шега. Мейвън не е боец. Едва ли би оцелял дори минута на арената. Но не заслужава това, което предлага Кал — малко късче милост в една иначе сурова присъда. — Ще бъде бързо. Мога да ти дам това.

— Колко благородно от твоя страна, Тиберий. — Мейвън се намръщва. После размисля, лицето му се прояснява. Разтваря широко очи и видът му ми напомня за куче, което моли за остатъци от храна. Кученце, което знае точно какво прави. — Мога ли да отправя една молба?

При тези думи Кал едва не завърта очи. Фиксира Мейвън с поглед на неподправено презрение:

— Можеш да опиташ.

— Погреби ме при майка ми.

Молбата пробива дупка в мен.

Струва ми се, че чувам как в другия край на залата на съвета някой ахва, навярно Анабел. Когато хвърлям поглед към нея, тя е покрила устата си с длан, но очите й са стоически сухи. Кал е побелял като кост, вкопчил се с две ръце в ръкохватките на трона си. Погледът му потрепва и посърва за миг, преди да се застави да погледне отново към брат си.

Не знам къде се озова в крайна сметка тялото на Елара. За последно го видях при Гвардията на остров Тък, острова, който изоставихме.

Остров на трупове. Този на брат ми и нейният.

— Може да се уреди — промърморва Кал.

Но Мейвън не е свършил. Той пристъпва не напред, а настрани. В моята посока. Пълната сила на погледа му едва не ме събаря от мястото ми.

— И искам да умра по начина, по който умря майка ми казва простичко, все едно моли за още едно одеяло.

Отново се чувствам твърде зашеметена, за да мисля. Всичко, което мога да направя, е да държа челюстта си здраво стисната, така че да не зяпна шокирано.

— Разкъсан от яростта ти — продължава упорито той, очите му — ужасни, незабравими — се впиват изгарящо в мен. Жигосаното клеймо върху ключицата ми сякаш гори. — И омразата ти.

Вътре в мен чудовището надава рев. Ще го направя още в този миг. Помогнах да се започне това. Справедливостта изисква да получа шанс да го прекратя. Пръстите ми се присвиват върху стола ми, ноктите се впиват в дървото. Опитвам се да се възпра, да дръпна навътре, да удържа мълнията, но имам чувството, че мога само от една искра да породя буря в един миг. Няма да му доставя удовлетворението да ме прелъсти за последен път. Той прави именно това. Още една капка отрова, последна частица разложение, последното покваряване на онази, която бях, преди да впие ноктите си в мен. Той знае, че една част от мен, голяма част, иска това. И знае, че то ще съсипе онова, което успях да спася от неговия затвор и мъчението на любовта му.

Убий го, Мер Бароу. Приключвай с него завинаги.

Той се взира в мен, очаква решението ми. Също и другите. Дори Кал, един крал, не проронва нито дума. Както и преди, ме оставя да избера по кой път искам да поема.

По някаква причина се сещам за Джон ясновидеца, който предсказа съдбата ми. Да се надигна и да се надигна сама. Питам се дали тази съдба вече се е променила, или това е начинът, по който ще я променя.

Бавно поклащам глава.

— Няма да те довърша аз, Мейвън. А ти няма да довършиш мен.

На пода Мейвън сякаш се стяга. Очите му пробягват с потрепване напред-назад, обхождат лицето ми от очите до устните. Дълго време не проговаря, сякаш ме чака да размисля. Оставам непоклатима, стиснала зъби, за да се сдържа и да не трепна. Мълнията няма милост, казах веднъж. Но мълнията е само една част от мен. Не ме управлява.

Аз я управлявам.

— Хубаво — изрича с усилие Мейвън, ядосан, че съм му отказала. Чувствам как в мен разцъфва мъничък триумф в противовес с чудовището в мен. Той се извръща, завърта се на пети, за да застане отново с лице към Кал. — Тогава куршум. Меч. Отсечи ми главата, ако искаш. Не ме интересува особено какво ще избереш.

Кал постепенно губи самообладание, маската на крал се смъква, докато изпитанието започва да го изтощава. Почти очаквам да стане и да излезе от стаята. Но не е в стила му. Никаква капитулация, никаква проява на слабост. Това му е втълпявано от детинство.

— Ще бъде бързо — е всичко, което казва колебливо.

— Това вече го каза — тросва се Мейвън като сърдито дете. Високо по бузите му се мярва сребрист отблясък, две еднакви петна потъмняваща руменина.

Анабел сключва ръце. Поглежда братята, преценява ги, сравнява ги един с друг. Напрежението между тях подскача и пращи като оголена жица и се чудя дали Мейвън просто се опитва да предизвика Кал да го убие на момента. Понеже не му се получи с мен.

— Стража, приключихме с предателя — казва тя с властен вид.

И изцяло изземва решението от Кал.

Против волята си хвърлям поглед към Мейвън, а той вече ме гледа.

Кал не може да прави избори.

Казвал ми е това толкова много пъти и научих, че с истина, по многобройни болезнени начини. Дори когато Мейвън е отстранен, Кал все още изпитва неохота, неспособен да вземе решение. Мейвън ми каза, че поради тази причина от Кал ще излезе лош крал. Или най-малкото поредният слабохарактерен и покорен крал, който разчита на нечия чужда помощ. Трябва да се съглася. По-младият Калоре може и да е звяр, но не е глупак.

Телохранителите от дома Леролан го обръщат грубо и го сграбчват за раменете, за да го изтикат от залата. Очаквам Джулиан да отиде с него, но той остава и вместо това заема място зад трона. Скръства ръце, замислен и безмълвен. Стъпките са единственият звук в стаята, отекващи с такова усещане за безвъзвратност, докато отвежда Мейвън. Питам се дали някога ще го видя отново. Дали ще имам смелост да го гледам как умира.

Когато масивните врати се затръшват зад него, аз се прегърбвам леко в стола си и издишвам продължително. Най-силното ми желание е да се кача горе и да подремна.

Мисля, че Кал изпитва същото. Той се размърдва на трона си и понечва да се изправи.

— Смятам, че с това приключват всичките ни дела — качва с напрегнат от умора глас. Кралят разиграва истински театър, като мести поглед напред-назад към нас, сякаш се допитва до верни съветници, а не до пълна стая несигурни и опасни съюзници. Може би мисли, че е възможно да ги превърне в такива, стига само да изиграе ролята.

Успех.

Кралица Анабел е бърза, но внимателна, когато слага длан на рамото му, за да го спре. Той застива неподвижно, смутен от докосването й.

— Трябва да вземем решение по въпроса с коронацията ти — напомня му тя с кротка, спокойна усмивка. Кал изглежда подразнен от перспективата или просто от това, че баба му се държи с него като бавачка. — Трябва да е възможно най-скоро — дори утре. Няма нужда от суетня, просто нещо официално.

За да не остане по-назад, Воло подпира брадатата си челюст на едната си ръка. Едва доловимо движение и явно призоваване за внимание.

— А трябва да се уреди и въпросът с Ню Таун, да не говорим пък за сватбата ви. — Мести поглед между Кал и Еванджелин. Мисля, че ако не е школуваната им сдържаност, и двамата биха се сгърчили или дори задавили. — Ще са нужни няколко седмици да подготвим…

Вместо това се хващам за нещо друго:

— Имате ли нещо против да обясните въпроса с Ню Таун? — питам и се намествам, за да погледна Воло анфас. Той отвръща на погледа ми, сивите му очи сега са почти черни от отвращение. До мен устните на Фарли потрепват, но тя бързо овладява изражението си и му придава неутрално безразличие.

Анабел отговаря, преди Воло да успее да каже каквото и да е или да избухне при грубостта ми.

— Не е нужно да обсъждаме това сега — казва тя, все още с длан върху ръката на Кал.

Кал ме поглежда, обезпокоен какво мога да направя и каква реакция може да подтикне то у краля от Династия Самос. Присвива устни и сбърчва чело, сякаш за да ме предупреди да не повдигам темата.

Никакъв шанс, Калоре.

— Мисля, че би трябвало — казвам на всички. Гласът ми е силен, ясен, студено ехо от Марийна Титанос, оръжието, което Сребърните ми дадоха. — Както и някои други неща.

Кал повдига вежда:

— Като например?

Премиерът прочиства гърло и подхваща своята част от набързо планирания ни и почти нерепетиран разговор. Но Дейвидсън е умел политик и дипломат. Нищо в думите му не звучи предварително обмислено. Преструва се добре и говори много умело.

— Ясно е, че Езерните земи и принц Бракън, да не говорим за съюзниците в Пиемонт, нямат особено намерение да оставят Норта на спокойствие — казва той, насочвайки речта си към всички Сребърни кралски особи. Особено към Кал, който трябва да бъде спечелен за каузата. — Вашата страна отново е сплотена, но беше отслабена от жестока война. Два от най-големите ви фортове са или разрушени, или обезсилени. Все още чакате останалите ви благороднически семейства да се закълнат във вярност, като залагате на подкрепата им. Кралица Сенра не ми се струва като някого, който би изпуснал такъв шанс.

Кал се отпуска малко, раменете му се освобождават от безкрайното си напрежение. Темата за Езерните земи е по-лесна от тази за потискането на Червените. Той хвърля поглед към мен и почти ми намига, сякаш това е просто забавна игра, начин за флиртуване. А не трима ловци, които притискат натясно вълк.

— Да, съгласен съм — казва той с признателно кимване. — И при положение че собствените ни съюзи са силни, можем да защитим Норта от всякакви нашественици на север или на юг.

Дейвидсън запазва спокойното си изражение. Само накланя пръст:

— По този въпрос.

Напрягам се, пръстите на краката ми се присвиват в обувките. В гърдите ми се надига горещина. Казвам си да не очаквам нищо. Познавам Кал достатъчно добре, за да предвидя какво ще каже. Въпреки това има нищожен шанс да се е променил, да съм го променила. Или просто да е твърде уморен от спорове, отвратен от кръвопролитието, преситен от злините, извършени от себеподобните му.

Кал не следва посоката, в която премиерът се надява да го поведе, но Анабел успява да прозре право през него. Очите й се присвиват и се превръщат в цепки като на змия. Зад нея Воло има вид, сякаш може да прониже всички ни с няколко добре прицелени шипа.

Откъм най-близката до мен страна, скрит от останалите, Дейвидсън сваля ръка. Тя сияе в смътно син нюанс, готова да ни защити от всякакво нападение. Изражението му остава непроменено, тонът му — все още равен и твърд.

— Сега, когато брат ти е отстранен, а ти си на път да поемеш управлението като крал, бих искал да предложа друг вариант.

— Господин премиер? — пита Кал, все още неспособен или нежелаещ да разбере.

Неприкритият гняв у Воло и Анабел ме кара да се сепна. Подобно на Дейвидсън, свалям ръка и призовавам искрите към кожата си.

Дейвидсън продължава упорито въпреки Сребърните крал и кралица, които му се мръщят открито:

— Преди години Свободна република Монтфорт не беше такава, каквато е днес. Бяхме сбор от кралства и владения на лордове, имахме Сребърно управление, както сте вие сега. Из планините се водеше гражданска война. — Макар да съм чувала по-рано онова, което се готви да каже, все пак усещам мразовита тръпка. — Мирът беше нещо нечувано. Червени загиваха заради войните на Сребърните, гордостта на Сребърните, властта на Сребърните.

— Звучи ми познато — промърморвам с очи, приковани върху Кал. Опитвам се да преценя реакцията му, забелязвам леките тикове, от които потрепва лицето му. Стиснати устни, извиващи се тъмни вежди. Стягане на челюстта, изпускане на дъх. Все едно да се опитвам да прочета картина или да помириша песен. Дразнещо и невъзможно.

Премиерът набира инерция. Наслаждава се на това и се справя отлично с начинанието.

— Единствено чрез бунт — казва той, — съюз от Червени, подкрепени от нарастващите редици на Пламтящите, както и Сребърни, проявяващи съчувствие към тежкото ни положение, успяхме да се реорганизираме и да се превърнем в демократичната нация, която сме днес. Бяха нужни жертви. Бяха изгубени много животи. Но повече от десетилетие по-късно ние сме по-добре в това положение. И ставаме все по-добре с всеки изминал ден. — Удовлетворен, той се обляга назад, все още без да обръща внимание на откровено убийствените погледи от Анабел и Воло. — Надявам се, че ще положиш усилия да направиш същото, Кал.

Кал.

Използването на името тук, докато седи на трон с корона на главата, има ясно значение. Изглежда, че дори Кал го схваща. Той примигва един-два пъти, докато се овладява.

Преди Кал да успее да каже нещо, Фарли застава решително до него, нетърпелива да изиграе ролята си в това.

Металните й генералски нашивки блестят, хвърлят остри отблясъци и отразяват точки светлина по лицето на Кал.

— Точно в момента имаме шанс, който няма да се повтори. Норта е опустошена, отчаяно нуждаеща се да бъде изградена наново — казва тя. Не умее да говори така добре като Дейвидсън, но не е неопитна. „Алената гвардия“ я избра да бъде нейният глас преди толкова много месеци и не са я избрали случайно. Тя притежава достатъчно пламенност и достатъчно вяра, за да разчувства и най-студените сърца. — Нека я построим отново заедно, като я превърнем в нещо ново.

Анабел проговаря, преди внукът й да успее да каже нещо. Почти съскайки, казва:

— В нещо като вашата страна ли, господин премиер? И нека позная, ще ни предложите услугите си да ни помогнете да създадем тази славна нова нация? — добавя тя, като подхвърля язвителната забележка със смъртоносна точност и посявайки нужното й семенце на съмнението. Виждам как то попада на мястото си и извиква сенки в очите на Кал. Ще покълне ли? — Навярно бихте могли дори да предложите да ни помагате да я управляваме?

Една частица от сдържаността на Дейвидсън потрепва. Тай почти се усмихва самодоволно:

— Имам собствена страна, на която да служа, Ваше Величество, докато ми е позволено да служа.

Воло надава празен, безизразен смях. Почти по-ужасен е от онзи на Мейвън.

— Искате от нас да се откажем от троновете си, от всичко, за което сме работили. Да захвърлим потеклото си и да изменим на родовете си, на бащите и дедите си?

Анабел се намръщва:

— И на бабите — струва ми се, че изръмжава.

Въпреки че ми идва да скоча, оставам на мястото си. Не е благоразумно да превръщам това в по-груба демонстрация.

— А за какво работихме ние, Воло? — питам. Воло едва благоволява да ме погледне. Това само подхранва гнева в мен и го прави полезен. — За какво проливахме кръвта си? За правото да бъдем управлявани отново? Да бъдем затваряни в гета, обвързвани със задължителна военна служба, върнати към живота, от който избягахме. Какво правилно има в това? Какво справедливо има в него?

Самообладанието ми започва да отслабва и се опитвам да се сдържа, пренебрегвам издайническото стягане в гърлото, когато заговарям. Изричането на всичко това пред хора, направили този свят жесток или запазили го такъв, ми въздейства странно. Имам чувството, че може да заплача или да експлодирам, и не знам в каква посока е по-вероятно да се наклоня. Идва ми да хвана Анабел за раменете или да сграбча Воло за врата, да ги заставя да слушат и да видят какво са направили и какво искат да продължат да правят. Но ако упорито си държат очите затворени? Или ако погледнат и не видят нищо нередно? Какво повече мога да направя?

Кралят от Династия Самос изсумтява към мен, отвратен:

— Този свят не е нито правилен, нито справедлив, момиче. Смятах, че всеки, роден Червен, ще знае това — изсумтява той. До него Еванджелин не помръдва, очите и са забити в пода, устата й е присвита и затворена. — Вие не сте ни равни, без значение колко много се опитвате да бъдете. Това е природата.

Кал най-сетне проговаря с пламтящи очи:

— Воло, замълчи — казва той рязко. Никаква титла, никакви любезности. Но и никакво отричане. По каквато и линия да върви, тя става все по-тънка с всяка минута. — Какво точно искате, господин премиер? — добавя той.

Ще ни накара да го изречем ясно.

— Искането не е само мое — отвръща Дейвидсън и ме поглежда.

Кал също ме поглежда, насочил бронзовите си очи право към лицето ми. Против волята ми погледът ми пробягва по него: от ръцете му до короната на челото му. Всичко, което представлява той.

Не се колебая. Оцелях след твърде много неща и за твърде дълго. След всичко, през което преминахме, Кал не би трябвало да е изненадан.

— Оттегли се — казвам му. — Или ние ще се отметнем от думата си.

Тонът му става равен, безизразен, лишен от емоции. Без шок.

Предусетил е това.

— Ще прекратите съюза.

Дейвидсън кимва веднъж:

— Свободна република Монтфорт няма намерение да създава кралство като онова, от което избягахме.

Фарли също проговаря гордо:

— „Алената гвардия“ също няма да го подкрепи.

Усещам притъпена потрепваща горещина, лек полъх от посоката на Кал. Лош знак. С въздишка изоставям надеждата си, че той може най-сетне да се вразуми. Тя привлича вниманието му, макар и само за секунда. Виждам болка в него, достатъчно, за да предизвика същото и у мен. Само леко бодване, безболезнено в сравнение с раните, които съм получила от братята Калоре.

Кал поглежда обратно към Дейвидсън, насочва своя надигащ се гняв към някого другиго.

— Значи ще ни оставите на Езерните земи и Пиемонт. Кралства и принцове, по-лоши, отколкото аз някога ще бъда? — казва той раздразнен, почти със запъване. Ясно е, че се опитва да спаси това, и прави всичко, каквото може, за да ни задържи тук. — Както казахте, точно в момента сме слаби. Лесна плячка. Без вашите армии…

— Червени армии — напомня му премиерът хладно. — Армии от новокръвни.

— Непостижимо е — отвръща Кал с безцеремонен тон. — Протяга ръце с дланите нагоре, празни. Без нищо, което да предложи. — Просто не може да се направи. Не сега. След време може би, но Висшите Династии няма да коленичат, ако няма крал. Ще се разцепим. Норта вече няма да съществува. Нямаме време да променим цялата си форма на управление, докато се готвим за неизбежна инвазия…

Фарли го прекъсва рязко:

— Намерете време.

Въпреки високия си ръст, едрото си телосложение, короната, униформата, всички отличителни знаци на воин и крал Кал никога не е изглеждал повече като дете. Мести поглед между нас, хвърля поглед от мен към баба си и от нея към Воло. Последните не предлагат утеха, върху лицата им е вдълбано едно и също намръщено изражение. Ако той се огъне пред нас, те ще откажат. И другата страна на съюза му ще бъде разтурена.

Зад Кал, незабелязан, Джулиан навежда глава. Не казва нищо на никого и си държи устата затворена.

Воло прокарва едната си смъртоносна ръка през сребристата си брада. Очите му проблясват.

— Сребърните лордове на Норта няма да се откажат от рождените си права.

Бърза като мълния, Фарли изскача от мястото си. Изплюва се демонстративно в краката на Воло.

— Ето какво мисля за рожденото ви право.

За моя безкрайна изненада кралят от Династия Самос зашеметено млъква. Зяпва я стъписано. Никога не съм виждала някого от Династия Самос така напълно изгубил дар слово.

— Плъховете не се променят — изръмжава Анабел. Потупва с една ръка по страничната облегалка на стола си: заплахата е ясна като бял ден. Не че стряска Фарли кой знае колко.

Кал само повтаря думите си с тон, съвсем малко по-висок от мърморене. Ловците са го приклещили натясно:

— Непостижимо е — казва той.

Бавно, решително, Дейвидсън става от стола си и аз следвам примера му.

— Тогава съжаляваме, че те оставяме така — казва той. — Наистина, смятам те за приятел.

Кал хвърля поглед между нас, очите му пробягват напред-назад. Виждам у него тъга, същата, която чувствам в себе си. Споделяме и приемаме. Това винаги е бил пътят, по който предпочитахме да вървим.

— Знам това — отвръща Кал. Гласът му се променя, става по-плътен. — И би трябвало да знаете, че не реагирам добре на ултиматуми, били те приятелски или други.

Предупреждение.

И то не само към нас.

Оттегляме се заедно — Червени, обединени в убежденията и целите си. Червени и зелени униформи, хора с кожа, докосната от същите оттенъци на розовото и аленото. Оставяме зад гърба си Сребърните, студени и неподвижни, все едно са издялани от камък, статуи с живи очи и мъртви сърца.

— Късмет — успявам да кажа през рамо, хвърляйки крадешком един последен поглед.

Кал отвръща подобаващо, докато ме проследява как си тръгвам:

— Късмет.

В Корвиум, когато той предпочете короната, ми се струваше, че светът е издърпан изпод краката ми и съм оставена да падам през пропаст. Това не е същото. Сърцето ми вече е разбито и една нощ не го е съшила отново. Тази рана не е нова, тази болка не е непозната. Кал е човекът, който ми каза, че е. Нищо и никой няма да го промени. Мога да го обичам и навярно винаги ще го обичам, но не мога да го накарам да помръдне, когато реши да стои на едно място. Същото би могло да се каже за мен.

Фарли ме побутва по ръката — рязко напомняне, докато вървим. Тепърва предстои да бъде отправена една последна молба.

Обръщам се отново с лице към него. Опитвам се да изглеждам така, както трябва. Решителна, смъртоносни, неизбежна гибел за Сребърния крал. Но все още Мер, все още момичето, което обича. Червената, която се опита да завладее сърцето му.

— Поне ще позволиш ли на Червените да владеят гетата.

До мен Фарли излайва останалото:

— И да сложиш край на задължителната военна служба.

Не очакваме нищо в отговор. Навярно пантомима, изобразяваща тъга, или поредно трагично обяснение колко невъзможни ще бъдат такива неща. Може би дори Анабел да ни изгони от стаята.

Вместо това Кал проговаря, без да поглежда Сребърните от дясната си страна. Решава без тяхно участие. Не знаех, че е способен да го направи.

— Мога да обещая справедливо заплащане.

Едва не изсумтявам насмешливо на глас, но той продължава да говори.

— Справедливо заплащане — продължава. Воло пребледнява като платно, отвратен е. — Без ограничения за придвижването. Те са свободни да живеят и работят, където пожелаят. Същото важи за войската. Справедливо заплащане, справедливи условия за записване в армията. Без принудителна военна служба.

Сега аз на свой ред съм заварена неподготвена. Налага се да примигна и да наведа глава. Той връща жеста.

— Благодаря ти за това — изричам с усилие.

Баба му възмутено плясва по ръкохватката на трона му:

— На път сме да поведем нова война — изсумтява тя подигравателно, сякаш някой има нужда да му се напомня за опасността от езерняците.

Отново се обръщам, за да скрия усмивката си. До мен Фарли прави същото. Разменяме си погледи, приятно изненадани от съгласието. То не означава кой знае какво в големия план на нещата: би могло да е празно обещание и вероятно няма да изтрае дълго. Но служи поне за известна цел.

Да всеем раздор между Сребърните, да предизвикаме пукнатини в един вече несигурен съюз. Единственият, който е останал на Кал.

Зад мен тонът на Кал приема опасна остра нотка, докато се опитва да накара баба си да замълчи:

— Аз съм крал. Това са заповедите ми — казва й.

Отговорът й е шепот, който не мога да чуя, заглушен от силното скърцане на вратите, които някой разтваря отново, а после затваря. Приемната зала пред нас е така претъпкана, както и преди, пълна с нахално любопитни благородници и войници, нетърпеливи да зърнат новия крал и неговия набързо събран съвет. Преминаваме мълчаливо, с безизразни и непроницаеми изражения. Фарли и Дейвидсън разговарят шепнешком с офицерите си, предават решението ни. Време е да оставим Харбър Бей и Норта зад гърба си. Разкопчавам яката на униформата си и оставям куртката да се разтвори, за да мога да дишам по-леко, без да съм възпирана от твърдия колосан плат.

Килорн е единственият, който ме чака, и побързва да стигне до мен. Не си дава труд да пита как е преминала срещата. Излизането ни в комбинация с мълчанието ни е достатъчен отговор.

— По дяволите — изръмжава той, докато вървим с резки и решителни крачки.

Нямам никакъв багаж за събиране. Всичките ми дрехи са или взети назаем, или лесно заменяеми, дори тези, с които дойдох в Харбър Бей. Нямам никакви лични вещи, освен обиците на ухото си. И обицата в Монтфорт, при брана в една кутия. Червеното камъче, онова, с което ми беше непоносимо да се разделя. Досега.

Иска ми се да беше с мен тук. Да го оставя в стаята му, върху възглавницата, на която спах.

Това щеше да е подобаващо сбогуване. И по-лесно от онова, което ми предстои сега.

Откъсвам се от Фарли и от Дейвидсън, които се отпра вят към собствените си стаи в дъното на внушително стълбище.

— Ще се срещнем отвън след няколко минути — казвам на двамата. Никой от двамата не оспорва решението ми или целта ми и ме оставят да тръгна, като ми помахват и кимват.

Килорн се поколебава на първото стъпало, чака покана да ме последва. Никога няма да я получи.

— Ти също — промърморвам. — Няма да отнеме дълго време.

Зелените му очи примижават, твърди като късчета смарагд.

— Не му позволявай да те съсипе.

— Мейвън вече ми причини каквото можа, Килорн — казвам. — Не може да разбие нищо друго.

Лъжата го успокоява достатъчно, за да се извърне, удовлетворен, че съм в безопасност.

Но винаги остава нещо, което да бъде разбито.

Пазачите пред вратата му отстъпват встрани и ме оставят да завъртя дръжката на вратата на стаята му. Правя го бързо, за да не мога да изгубя кураж или да размисля. Килията му всъщност не е истинска килия, а хубава всекидневна, забутана на висок етаж, с изглед към океана. Няма легло, само няколко стола и дълъг диван. Или ще умре този следобед и не му трябват никакви удобства за спане, или още не са му приготвили легло.

Той стои до прозореца с една ръка върху завесите, сякаш за да ги затвори.

— Няма полза — промърморва с гръб към мен, докато затварям отново вратата. — Не спират светлината.

— Мислех, че това искаш — отвръщам. — Да стоиш в светлината?

Повтарям като ехо думите, които ми каза преди месеци, когато бях негова пленница, окована в стая като тази, обречена да се взирам навън през прозорците и да чезна.

— Имаме странна симетрия, нали? — казва той и посочва към стаята с ленива усмивка. Обстоятелствата почти ме карат да се разсмея. Вместо това се отпускам в едно от креслата, като внимавам да държа ръцете си свободни, а искрите си — наблизо.

Наблюдавам го, все още застанал до прозореца. Той не помръдва.

— Или може би кралете от Династия Калоре просто имат еднакъв вкус за затворнически килии.

— Съмнително — отвръща той. — Но изисканите затвори, изглежда, са начинът, по който показваме привързаност. Дребни прояви на милост към затворници, които няма как да не обичаме.

Изявленията му вече не означават нищо за мен. Изпитвам едва доловимо присвиване, лесно за пренебрегване, дълбоко в сърцето.

— Това, което Кал изпитва към мен, и онова, което чувства към теб, са много различни неща.

Мейвън се засмива мрачно:

— Надявам се — казва и отново прокарва завесата през ръцете си. Хвърля поглед към куртката ми, после към ключицата ми, сега покрита от долна риза. Жигосаното ми клеймо е скрито и не се вижда. — Кога ще бъде? — пита, тонът му омеква.

Екзекуцията.

— Не знам.

Нов мрачен смях. Той започва да крачи из стаята, със сключени зад гърба ръце.

— Искаш да кажеш, че великият съвет не е могъл да вземе решение? Колко предвидимо. Но тогава, предполагам, че ще умра от старост, преди вашата пасмина да се споразумее за нещо. Особено със Самос наблизо.

— Баба ти също.

— Аз нямам баба — казва той остро. — Сама я чу: тя не е от моята кръв. — Споменът озлобява Мейвън. Той започва да крачи по-бързо и прекосява пода на няколко бързи големи крачки, преди отново да се обърне. Въпреки спокойната си външност в тези мигове ми се струва безумен, увиснал и люлеещ се на изтъняваща нишка. Опитвам се да не го гледам в очите, докато те хвърлят отблясъци, светнали от огън, достатъчно близо, за да ме изгори. — Какво правиш тук? Трябва да кажа, че не изпитвах и наполовина толкова голяма наслада да те дразня, когато беше моя затворничка.

Свивам рамене, докато го наблюдавам с шарещи очи:

— Ти не си мой затворник.

— На Кал, твой. — Той махва с ръка. — Каква разлика има?

Огромна разлика. Чувствам как намръщеното изражение изпъва лицето ми, познатата тъга се надига в мен. Той я вижда зад маската ми на безразличие.

— О — промърморва и спира в центъра на стаята. Гледа ме настойчиво изпод вежди, сякаш с втренчения си поглед може да прозре през черепа ми и вътре в мозъка ми. Както правеше майка му. Но не е нужно да чете в ума ми, за да разбере какво мисля, или да узнае какво е направил брат му. — Значи е взето решение.

— Само едно — прошепвам.

Мейвън прави една крачка напред. Тук опасността съм аз, не той и внимава да стои далече от мен.

— Нека позная: вие, Червените, му дадохте избор? Същият избор, който му дадохте преди месеци?

— Нещо такова.

Устните му се присвиват презрително и показват зъби. Но не в усмивка. Независимо от всичко друго, той не изпитва наслада да ме вижда как изпитвам болка — физическа или друга.

— Не те изненада, нали?

— Не.

— Хубаво. Казах ти поне толкова. Кал изпълнява заповеди. Ще следва желанията на баща си до деня, в който умре. — Докато говори, Мейвън има почти извинително — дори разкаяно — изражение. Съжалява за това, в което се е превърнал брат му. Сигурна съм, че Кал споделя чувството. — Никога няма да се промени. Нито за теб, нито за никого.

Подобно на Мейвън, нямам нужда от оръжия, за да наранявам. Само от думи.

— Не е вярно — казвам му, като го гледам право в очите.

Той накланя глава и цъка с език, сякаш съм дете, което трябва да бъде нахокано.

— Мислех, че досега вече си се научила, Мер. Всеки може да предаде всеки. А той те предаде отново. — Прави още една дръзка крачка напред, вече е само на няколко стъпки от мен. Чувам как дъхът излиза със съскане през зъбите му, сякаш се опитва да вкуси въздуха в дробовете ми. — Не можеш ли да признаеш какъв е? — промърморва. Звучи като умоляване. Последната молба на един мъртъв човек.

Вдигам брадичка и задържам погледа му:

— Повреден също като останалите от нас.

Подигравателният му смях отеква вибриращо дълбоко в гърдите ми.

— Той е Сребърен крал. Звяр, страхливец. Камък, който никога няма да помръдне и никога не може да се промени.

Не е вярно, повтарям наум. Всички тези месеци доказаха това и нищо повече — допреди няколко минути. Когато той избра, макар че баба му стоеше до рамото му. Справедливо заплащане, отменяне на принудителната военна служба. Стъпки, които изглеждат малки, но са също и гигантски. Сантиметри в замяна на километри.

— Но той се променя — казвам с овладян глас, като нарочно проточвам думите. Дразня го. Докато говоря, Мейвън пребледнява, неспособен да помръдне. — По-бавно, отколкото ни е нужно, но го виждам. Проблясване, прозрение за това какъв би могъл да бъде. Той превръща себе си в друг човек. — Най-сетне свеждам очи, когато пукнатините в маската на Мейвън започват да проличават. — Не очаквам да разбереш това.

Той стисва зъби разгневен. И малко смутен.

— Защо?

— Защото всяка промяна в теб е предизвикана от някого другиго. — Острите като бръснач думи се търкулват от устата ми и го порязват по пътя си. Той трепва, примигвайки бързо.

— Благодаря ти за напомнянето — отвръща. — Имах толкова голяма нужда от него.

Изваждам и последното си оръжие, готова да го забия дълбоко в сърцето му. И навярно да го накарам да почувства една частица от онова, което изгуби, макар и да е само мимолетно усещане.

— Знаеш ли, че Кал издирваше някого, който да може да те излекува? — казвам му.

Мейвън отваря и затваря уста като риба на сухо, докато търси да каже нещо заядливо или поне остроумно. Успява само да изпелтечи едно:

— Ка-какво?

— В Монтфорт — обяснявам. — Помоли премиера да потърси някой новокръвен, Пламтящ, нещо като внушител, достатъчно могъщ, за да развали стореното от майка ти, каквото и да е то. — Изпитвам почти физическа болка да видя потрепването в него, малки проблясъци на емоция отвъд гнева или глада. Те се борят да изплуват на повърхността, но онова, което Елара е направила, го държи здраво. Лицето му става спокойно и отпуснато, докато слуша. — Но не съществува никой такъв. А дори и да съществуваше, няма начин да се промени това, което си. Осъзнах го отдавна, когато бях твоя затворничка. Брат ти обаче… до днес той не вярваше, че наистина си си отишъл. Докато не те погледна в очите.

Бавно, победеният крал сяда в креслото срещу моето. Изпружва крака пред себе си и се прегърбва, отпуска втвърдения си като стомана гръбнак. Вцепенен, прокарва ръка през косата си, опипва къдрещите се черни кичури. Толкова подобни на косата на Кал, на косата на баща му. Взира се в тавана безмълвен, неспособен да говори. Представям си го в плаващи пясъци, борещ се да се измъкне. Борещ се с невъзможния характер, който му е дала майка му. Няма полза. Изражението му отново става каменно, с присвити и ледени очи, които правят всичко възможно да пренебрегнат онова, което сърцето му иска да почувства.

— Невъзможно е да наредиш докрай пъзел с липсващи парченца или да сглобиш разбито стъкло — промърморвам, като говоря само на себе си и повтарям онова, което Джулиан ми каза преди седмици.

Мейвън сяда изправен и изпъва гръб. С една ръка обгръща китката си, докосва кожата там, където някога беше гривната му. Без нея е безсилен, безполезен. Дори няма нужда от пазачите Арвън.

— Сенра и Айрис ще удавят всички ви — изсъсква той. — Аз поне ще съм мъртъв, преди да се докопат до мен.

— Каква утеха.

— Не би ми харесало да те гледам как умираш. — Признанието е дребно и небрежно изречено. В него няма умисъл, само грозната, гола истина. — На теб ще ти достави ли наслада да ме гледаш?

Поне мога да дам откровен отговор.

— На една част от мен — да.

— А останалата част?

— Не — прошепвам. — Няма да ми достави удоволствие.

Той се усмихва:

— Това ми е достатъчно. По-добро сбогуване, отколкото заслужавам.

— А какво заслужавам аз, Мейвън?

— Нещо по-добро от това, което някога сме ти дали.

Вратата се отваря с трясък, преди да успея да го попитам какво има предвид. Понечвам да се изправя, очаквам пазачите да ме изведат сега, когато вече не съм част от коалицията. Вместо това откривам Фарли и Дейвидсън, застанали над нас. Тя се взира гневно в Мейвън, с повече огън в погледа, отколкото дори Кал може да призове, и очаквам да го одере жив пред нас.

— Генерал Фарли — проточва Мейвън. Може би се опитва да я предизвика да го довърши, преди брат му да успее. Тя само изръмжава в отговор като диво животно.

Дейвидсън е по-вежлив: въвежда в стаята някого другиго. Забелязвам, че коридорът зад него е пуст, пазачите пред вратата са си отишли.

— Много съжалявам, че ви прекъсвам — казва премиерът. Прави знак и спътничката му, монтфортската новокръвна Арецо, влиза в стаята. Примигвам към нея, объркана, но само за секунда.

Тя е телепортатор. Като Шейд. И ръцете й вече посягат.

— Време е всички да вървим — въздъхва Дейвидсън, докато мести поглед между нас.

Сепвам се, когато Арецо хваща китката ми, но не съм единствената, която тя ще отведе.

Преди стаята да изчезне, да се свие и изгуби в нищото, виждам Мейвън. Бялото му лице, все по-бледо с всяка секунда. Сините му очи, разширени от рядък за него шок. И ръката на Арецо върху неговата.