Виктория Айвярд
Гибелна буря (24)

Двайсет и четири
Мер

Навън все още е тъмно, когато се събуждам, разсънена от тътрене на крака из стаята. Напрягам се инстинктивно, готова да се бия. За секунда съм озадачена да видя Кал в една и съща стая с мен. После си спомням събитията от вчера. Как той едва не умря и как това пречупи и двама ни, като разби всякаква решимост, която може и да бяхме имали преди.

Той вече е облечен: изглежда царствен в меката светлина на няколко свещи. Наблюдавам го в продължение на секунда, виждам го без каквато и да е маска или щит. Въпреки едрата си, широкоплещеста и висока фигура вън финото си облекло изглежда по-млад. Куртката му е в на ситен кървавочервен цвят, поръбена в черно, със сребърни копчета на маншетите. Панталоните са в тон с нея, затъкнати в лъснати кожени ботуши. Още не е сложил мантия или корона, оставил е и двете захвърлени на бюрото си. С бавни движения закопчава копчетата нагоре чак до гърлото си. Около очите му има тъмни кръгове. Изглежда по-изтощен, отколкото снощи, ако е възможно. Питам се дали изобщо е спал, или е прекарал нощта измъчван от перспективата да види Мейвън отново.

Когато осъзнава, че съм будна, изправя гръб и изопва рамене, докато се обръща към мен. Бързо запълва кралския калъп. Трансформацията е дребна, но непогрешима. Вдига гарда си, нахлузва маска дори пред мен. Иска ми се да не го правеше, но разбирам причината. Аз също го правя.

— Тръгваме след час — казва той, приключвайки с копчетата си. — Поръчах да донесат в салона някои дрехи за теб. Избери каквото ти хареса. Или… — Запъва се, сякаш е казал нещо нередно. — Каквото искаш от собствения си гардероб.

— Не е като да съм донесла целия си гардероб, когато трябваше да вляза в битка, и не мисля, че някоя от униформите ти ще ми стане — отвръщам и се подсмихвам леко. С неохотно изпъшкване се протягам, измъквам се от одеялата и потръпвам, когато ме лъхва студен въздух. Сядам в леглото и съм съвсем наясно, че плитката на рамото ми е разчорлена. — Ще намеря нещо. Трябва ли да изглеждам по определен начин?

Един мускул потрепва на бузата му:

— Както желаеш — казва със странно напрегнат тон.

— Да бъда ли разсейваща? — питам и предпазливо се опитвам да разплета възлите на косата си. Той гледа пръстите ми, не мен.

— Мисля, че ще бъдеш разсейваща независимо как си облечена.

Гърдите ми се стягат от топлина.

— Нищо няма да постигнеш с ласкателства, Кал.

Но той не греши. Минаха месеци, откакто за последно видях Мейвън на живо, с фигура, оттегляща се през напора на обзета от паника тълпа. Айрис бягаше заедно с него, защитаваше съпруга си от нападението върху сватбата им в столицата. Това беше спасителна мисия не само за моето измъкване, но и това на десетки новокръвни, заставени чрез манипулиране да му служат.

Мога да съм облечена в чувал от картофи и Мейвън пак би ме поглъщал с очи.

С прозявка прекосявам тихо стаята и влизам в банята за бърз, изгарящо горещ душ. Част от мен иска Кал да се присъедини, но той остава отвън и аз изстъргвам последните си болки насаме. След това влизам в салона и откривам истинска дъга от цветове в полумрака. С лек прилив на концентрация карам електрическите лампи да потрепнат и да светнат над главата ми, за да осветят пълната с различни тоалети стая. Радвам се за широкия избор на дрехи, но съм още по-благодарна, че в салона няма никого. Няма камериерки, които да се погрижат за косата и лицето ми, нито лечители, които да облекчат глождещото изтощение или да ободрят тялото ми. Дадено ми е само това, от което имам нужда, и точно каквото искам.

Де да можеше Кал да постъпва така във всичко.

Опитвам се да не стигам в мислите си по-далече от тази сутрин. Той още не се е отказал от короната, а аз все още съм също толкова отдадена на каузата си, ако не дори повече. Не мога все още да бъда влюбена в един крал, когато всичко, което правя, има за цел да унищожи трона. Да унищожи всякакви представи за крале и кралици и кралствата, зависещи от милостта на волята им. Но любовта просто не иска да си отиде, нито нуждата.

Питам се кой е подредил разнообразието от дрехи, като е провесил по столовете и диваните подбрани рокли, костюми, блузи, поли и панталони, плюс най-малко шест различни чифта обувки на пода до тях. Много от обувките са златисти или с прашно жълти шарки, или поръбени с цветовете на майката на Кал. Била е слаба жена, ако съдя по тесните талии на роклите й. По-дребна, отколкото бих очаквала да е майката на мъжа в стаята зад мен. Правя всичко възможно да избегна дрехите й и търся нещо, което не носи отпечатъка на една мъртва жена.

Спирам се на диплеща се рокля с колан на талията, боядисана в плътно, наситено тъмносиньо. Цветовете на нечия друга майка. Кадифена е и със сигурност ще се изпотя в нея по-късно, но деколтето, леко спускащо се под ключицата ми, напълно разкрива жигосаното ми клеймо. Нека Мейвън да види какво ми е причинил и никога да не забравя какво чудовище е. Щом я обличам, се чувствам по-силна, сякаш дрехата е някакъв вид броня.

Мога само да си представя що за елегантно чудовищно творение ще носи Еванджелин тази вечер за срещата. Навярно рокля от бръсначи. Надявам се да го направи. Еванджелин Самос се представя съвършено в моменти като този и нямам търпение да я насъскам срещу бившия й годеник, невъзпирана от какъвто и да е светски етикет или кроеж.

Когато свършвам, разресвам изсъхващата си коса и я оставям да пада свободно по раменете ми. Сивите краища проблясват на светлината на лампите, контрастиращи рязко с кафявото. Аз съм странно изглеждаща личност — помислям си, докато се оглеждам в едно огледало. Едно Червено момиче в изискано, подходящо за Сребърните облекло не спира да ме изненадва. Кожата ми сияе в златисто на приглушената светлина, упорито жива и упорито Червена. Не съм толкова мършава и изпита, колкото си мислех, кафявите ми очи блестят както от страх, така и от решителност.

Извличам известна утеха от знанието, че майката на Кал, макар да е била Сребърна, също не е била пригодна за този живот. Това е изписано толкова ясно в портрета й, който лежи подпрян на далечната стена, сгушен до два украсени с орнаменти стола.

Питам се къде ще я закачи Кал. Далече от погледите или винаги наблизо?

Кориан Джакос има меки сини очи, ако портретът е уловил добре приликата. Като небе преди разсъмване, синята мъгла на хоризонта. Почти безцветни, без по-наситен нюанс. Прилича повече на Джулиан, отколкото на сина си. И двамата имат една и съща кестенява коса, нейната — къдреща се изкусно на едното рамо; добре облечена, с кремави перли и златна верижка. Лицата им също си приличат. Слаби и изпити, по-стари на вид от действителната си възраст. Но докато напрегнатото изражение на Джулиан винаги ми се е струвало приятно като възприетото раздразнение на учен, който постоянно разплита някаква загадка, това на Кориан сякаш стига до костите й. Казаха ми, че била тъжна жена, и това си личи дори в портрета й.

— Елара я уби — казва Кал от прага на спалнята си. Намества пелерината на едното си рамо, закопчана със сребърни и проблясващи клипсове от черни скъпоценни камъни. В другата си ръка държи черна корона, полускрита, сякаш се е сетил за нея впоследствие. От колана на кръста му виси сабя, затъкната в украсена с рубини и черен кехлибар ножница. Служи за украса — в най-добрия случай. Никой не би избрал сабя, за да се бие. — Тласкала е майка ми към изпадане във все по-дълбока скръб, шепнела е в главата й, докато тя вече не е имала друг изход. Знам това сега.

Устните му се извиват надолу, в намръщена гримаса, докато очите му се отклоняват надалече. В тъгата му виждам частица от майка му. Единствената прилика, която мога да открия между двамата.

— Иска ми се да можех да съм я познавала — казвам.

— И на мен.

Излизаме от покоите на Кал заедно, като вървим по коридорите на Оушън Хил надолу към по-пищните, по-оживени и отворени за повече хора приемни зали с еднакво бързи крачки. Снощи отблъснах всякакви тревоги, че някой ще клюкарства, чувствах се безочлива и дръзка. Сега смущението ме завладява. Питам се дали при влизането ни ще последва възбуден шепот — многозначителни усмивки от Сребърните, осъждане от Червените и новокръвните. Дали Фарли ще се усмихне подигравателно, когато види колебанието ми? Дали ще ми обърне изцяло гръб?

Не мога да понеса тази мисъл.

Кал долавя смущението ми. Пръстите му леко докосват вътрешната страна на ръката ми, внимават да не се доближават до чувствителните точки на китките ми.

— Не е нужно да влизаме заедно — промърморва той, докато слизаме по едно стълбище и се приближаваме все повече до точката, от която няма връщане.

— Вече няма значение — отговарям.

Далеч напред чакат телохранителите му. Членове на Династия Леролан, братовчеди по линия на баба му. Стоят без маски, за разлика от пазителите, но също толкова опасни и безмълвни.

Анабел стои заедно с тях с ръце, сключени на кръста, на който е препасан колан с ярки като пламък скъпоценни камъни: рубини и жълт кварц. Гордо носи короната си от розово злато — простия обръч, положен върху челото й и гладката й сива коса. Очите й се спират първо върху мен.

— Добро утро — казва тя и придърпва Кал в бърза прегръдка. Той я приема веднага и кара Анабел да изглежда като джудже в сравнение с него.

— Добро утро — отвръща. — Готови ли са всички?

— Би трябвало — казва тя и махва със сбръчкана ръка. Предполагам обаче, че ще трябва да изчакаме принцесата на Пролома да сложи по себе си всяко парче метал, до което успее да се докопа. Напомни ми да се уверя, че не е отмъкнала топките от дръжките на бравите.

Обзет от силна нервност, Кал не се усмихва, но едно ъгълче на устата му се повдига:

— Сигурен съм, че можем да ги пожертваме — казва.

— Изглеждате добре, госпожице Бароу — добавя Анабел: очите й се стрелват бързо към моите.

Не се чувствам така, помислям си.

— Толкова добре, колкото може да се очаква предвид положението. — Внимавам да не използвам никаква титла, но тя сякаш не забелязва или не я е грижа.

Ако съдя от начина, по който се променя изражението й, омеквайки, сигурно съм казала каквото трябва. За моя изненада Анабел не храни враждебност към мен тази сутрин. Поема си дъх бавно и продължително:

— Готови или не — промърморва тя и се завърта рязко, — ето ни, идваме, Мейвън.

Приемната зала в дъното на внушителното стълбище е обширна и прелива в различни бални зали и тройната зала на Оушън Хил, както и банкетната зала и по-малка, не толкова официална версия на залата на съвета в Уайтфайър. Построена, за да удовлетвори нуждите на работно събран двор от Сребърни и да подслони пътуващото управление на Норта. Сега из стаите са се разпръснали Червени, заети като слуги, но забележимо не-слуги. Зеленият цвят на униформите от Монтфорт контрастира рязко със зеления мрамор, океанско сините украси и многобройните златисти знамена, които все още висят от стените и таваните. Забелязвам сред тях и червени, в пурпурночервения цвят на униформата на Кал. Бележат положението му на законен крал и завоевател на почти половин Норта.

Както и в Асендант, преди да се обърнем към Галерията, Дейвидсън е облечен в най-хубавия си тъмнозелен костюм. Фарли също е облякла парадната си униформа и все още се чувства точно толкова неудобно в нея. Радвам се, че не ми се налага да нося такава. Допирът на роклята до кожата ми е мек, докато вървя, изящните сини ботуши ми стискат на краката.

Анабел ни оставя, за да застане до Джулиан, докато Фарли ни гледа как се приближаваме. Мести поглед между мен и Кал, докато се приближаваме към центъра на стаята. Челото й се набраздява и се напрягам в очакване на намръщено изражение, ако не и озъбване. Вместо това тя примигва, изражението й е замислено. Почти приемащо.

— Калоре — казва тя и навежда почтително глава към краля.

Той се ухилва, когато тя умишлено използва такъв неофициален поздрав.

— Генерал Фарли — отвръща, истинско олицетворение на етикета и приличието. — Радвам се, че се съгласихте да се присъедините към нас.

Тя оправя твърдата си колосана яка, изпъва я, за да легне върху куртката.

— „Алената гвардия“ е ценна част от тази коалиция и е редно Командването да бъде представено, когато преговаряме за капитулацията на Мейвън.

Докато Кал кимва с глава в знак на вежливо съгласие, аз въздъхвам тихо.

— Не бих била толкова сигурна за каквато и да е сделка — предупреждавам я с нисък глас. Започва да ми омръзва да се повтарям.

Фарли само изсумтява насмешливо:

— Разбира се, нищо в този живот не е толкова лесно. Но една жена може да си помечтае, нали?

Хвърлям поглед над рамото й към различните й офицери, изостанали назад. Никое от лицата им не ми е познато.

— Как е Килорн? — питам и се намръщвам, когато срамът се прокрадва като хищни нокти нагоре по гръбнака ми. Кърша ръце в опит да скрия потрепването им. До мен Кал трепва смутено, едната му ръка виси свободно. Иска ми се да можех да я хвана, но и двамата се въздържаме от такава явна демонстрация на привързаност.

Тя ме гледа със съжаление:

— Напълно излекуваха раните му вчера, но ще си вземе малко почивка — казва. Опитвам се да си го представя цял и здрав, не люлеещ се на косъм от смъртта, както беше, преди да тръгна. Не се получава. — Зачислени сме в казармите на Центъра по сигурността и той е там с останалите ранени.

— Хубаво — изричам с усилие, неспособна да кажа нещо повече. Фарли не настоява. Въпреки това чувствам смущението й от изборите ми остро като рана от нож. Килорн едва не умря. Кал едва не умря. И ти изтича при Кал.

До мен законният крал отмества поглед, сам той изчервяващ се от намека. Макар че и двамата решихме да не правим избори, знаем, че изборите въпреки това са направени.

— А Камерън? — добавям, пък било то и само за да спра избликването на подобни мисли.

Фарли се почесва по брадичката:

— Организира нещата в Ню Таун. Тя е ценен актив там, както и баща й. Градовете на технитата имат свои собствени подземни мрежи и вестите стигат до останалите. Сребърните на Мейвън може и да се готвят за още атаки, но същото важи и за тях.

Това ме изпълва с гордост, както и с безпокойство. Мейвън със сигурност ще ни отмъсти за онова, което направихме в Ню Таун, и ще се опита да попречи същото да се случи отново. Но ако Червените гета се надигнат, ако градовете на технитата потънат в мрак, неговата военна кампания практически ще спре. Няма повече ресурси. Няма повече гориво. На практика можем да го принудим да се предаде от глад.

— Забелязвам, че отново чакаме принцеса Еванджелин казва Дейвидсън, когато се присъединява към нас. Собственият му контингент от съветници изостава назад, за да ни даде пространство.

Накланям глава назад и въздъхвам:

— Единственото постоянно нещо в този свят.

Премиерът скръства ръце. Ако е нервен, определено не го показва:

— Един паун има нужда от време да си приглади перата, дори и стоманените.

— Вчера изгубихме много магнитрони — казва Кал с нисък и суров тон. Почти укорително. — Династия Самос плати висока цена за Харбър Бей.

Фарли настръхва и стяга челюст:

— Съмнявам се, че ще ни позволят да го забравим. Или че ще пропуснат да ни накарат да се отплатим за жертвата им.

— Това е мост, който трябва да бъде прекосен — отвръща Кал.

Въпреки миналото ни изпитвам странната нужда да… защитя Еванджелин:

— Ако трябва, ще бъде прекосен — казвам. — Но можем да обсъдим това по-късно — добавям, като кимвам към далечния сводест вход, където Еванджелин току-що се е появила с Птолемей.

Двамата носят еднакви дрехи в перлено бяло и ярко сребърно. Той е в куртка, вталена и закопчана догоре, панталони и черни ботуши, подобни на тези на Кал, и си и шарф, пристегнат по диагонал на гърдите му от рамото до хълбока. Шарките му са ми непознати, но когато се приближава, осъзнавам, че черните ромбоидни форми, осеяли шарфа, изобщо не са шарки на плат, а ножове, прикрепени направо в плата. Оръжия, в случай че му потрябват.

Сестра му е също така екипирана: гънките на дългата й рокля имат прорези, през които се вижда фин бял кожен клин отдолу. Ако тази среща приключи с кръв, тя няма да се окаже ограничавана от някаква си пола. Ще ми се аз да се бях сетила за това. Косата й е прибрана в стегнати плитки, за да не пада в лицето й, в сребристите кичури са забодени проблясващи като звезди късчета метал в цвят на перла. Остри като бръснач. Подходящи за срязване на плът. Ръцете й са голи, без ръкави, които да възпират движението й или да се закачват по бижутата на ръцете й. На всеки пръст проблясват пръстени с бели и черни камъни, а около всяка от китките й са увиват нанизи от фини верижки. Гароти за удушаване или прерязване на гърла. Даже обиците й изглеждат смъртоносни — дълги и скосяващи се, образуват жесток на вид заострен връх.

Откривам, че се радвам, задето на Еванджелин й трябваше толкова много време. Носи по себе си цял арсенал.

— Да поръчам ли да сверят часовниците в покоите ви, Ваши Величества? — пита язвително Анабел от мястото до Джулиан, където е застанала.

Еванджелин отговаря с усмивка, остра като ножовете й:

— Часовниците ни са съвсем точни, Ваше Величество. — Полата й се дипли около краката й, докато минава покрай старата кралица и се отправя към нас. Потръпвам, когато насочва онази усмивка към мен. — Добро утро, Мер. Изглеждаш добре отпочинала — казва. После обхожда с поглед Кал, все още оголила зъби. — А ти — не.

— Благодаря — казвам сковано, през зъби. Бързо се разкайвам за всяко мило чувство, което някога съм изпитвала към нея.

Тя се наслаждава на резкия ми отговор и на руменината, която избива на петна по бузите на Кал. Зад нея Птолемей скръства ръце зад гърба си и изпъчва гърди. Гордо излага на показ камите. Фарли забелязва всяка една, очите й са разширени и шевни.

— Жалко, че тази среща не може да се проведе вечерта — промърморва Птолемей. Гласът му е по-плътен от този на Кал и безкрайно по-нелюбезен. Дръзко е от негова страна да говори тук, особено с Фарли и мен.

Питам се дали тя вижда Шейд, както го виждам аз, пронизан от удар от Птолемей Самос. Дори това, че стоя в негово присъствие, ми се струва предателство.

Фарли е по-овладяна от мен. Докато аз успявам само да си държа устата здраво затворена, тя отмята глава с презрителна усмивка:

— За да може сестра ти да има повече време да си боядиса лицето? — процежда тя, като посочва сложния грим, оформящ чертите на Еванджелин.

Принцесата на дома Самос се раздвижва, макар и съвсем леко, и застава между брат си и нас. Готова да го закриля до последно. Почти очаквам да го изгони, за да е по-далече от нас.

— За да може баща ми да присъства — обяснява тя и гордо тръсва глава. — Крал Воло ще бъде тук по залез-слънце.

Кал присвива очи. Вижда заплахата така ясно, както и аз:

— С подкрепления?

— Още хора, заклели се да служат на Самос, които да умрат за вас? Едва ли — изсумтява язвително Еванджелин. — Ще дойде да надзирава последната атака срещу Мейвън.

Да надзирава. Буреносно сивите й очи потъмняват, макар и само за миг, обвити в многозначителни сенки. Не е трудно да разгадая паузите между думите й, да съпоставя това, което има предвид, с това, което казва.

Той идва да разчисти бъркотията ни.

Потрепервам. Децата от рода Самос са страховити, жестоки и опасни, но са инструменти, които служат за постигане на крайната цел на всичко това. Оръжия, с които си служи още по-могъщ човек.

— Добре, това ми спестява време да го викам тук — казва Кал и отпуска ръка върху ръкохватката на украсената си със скъпоценни камъни сабя. Ухилва се непринудено, сякаш перспективата за идването на Воло Самос е била негова собствена идея. — Сигурен съм, че ще му устроиш хубаво посрещане, Еванджелин.

Погледът, който тя му хвърля, може да отрови цели реки.

— Да приключваме с тези глупости — изръмжава Еванджелин.

Зората обагря вълните, избликва от хоризонта в розови и избледняващо сини проблясъци. Държа челото си облегнато на хладното стъкло на прозореца на десантния джет, за да гледам как се спускаме. С всяка изминала секунда тялото ми се стяга, пулсът ми барабани все по-силно, докато вече се боя, че може да експлодирам. Налага се да впрегна цялата си енергия, за да удържам мълнията си и да опазя джета от пристъпите на електричеството си. Отсреща Фарли се взира в мен, ръцете й стискат в готовност закопчалките на предпазните си колани. За да ги разкопчае и да изскочи от вратата, ако случайно изгубя контрол.

Кал ми има по-голямо доверие. Разиграва истински театър, за да демонстрира безгрижно пренебрежение, изпружил единия си крак пред тялото и облегнал се на мен с лявата страна на тялото си. Излъчва успокояваща топлина, а пръстите му се докосват леко до моите на всеки няколко секунди — категорично напомняне за присъствието му.

Ако баба му е недоволна или изненадана от близостта ни, не го показва. Седи мълчаливо с Джулиан, чието лице е обвито в сенки като никога преди.

Дейвидсън събира останалите на борда на нашия джет и за щастие, Еванджелин и брат й са в другия джет и ни следват. Виждам отражението във водата: малкият им, бръмчащ джет е размазана, неясна сянка сред вълните. Десантните джетове са шумни, при това ужасно, и поне този път се радвам на това. Точно сега никой не може да говори или да крои планове, или да подхвърля язвителни забележки. Опитвам се да се вглъбя в постоянното бръмчене.

Провинс Айлънд се появява твърде скоро — кръг от зеленина, заобиколен от бледа ивица пясък. От горе изглежда като някоя от картите на Джулиан. Просто начертано: селото до водата представлява малка мрежа от няколко улици. Пристанището е празно, но почти дузина военни кораби са пуснали котва на около половин миля от брега. Мейвън може да ни застреля от въздуха, ако поиска, помислям си и си представям далечния тътен на артилерийски огън.

Но кацаме без произшествия. Усещането за преобръщане и стягане в гърдите ми се усилва и става непоносимо. Стисвам здраво зъби, чувствам се така, сякаш челюстта ми може да се пръсне от силата, и изскачам от джета възможно най-бързо, дори и само за да поема през зъби свежия въздух.

И навярно да изтичам направо в морето.

Вместо това се отдалечавам от въртящите се двигатели на десантния джет, вдигнала едната си ръка, за да предпазя косата си от най-силните пориви на ревящия вятър. Фарли ме следва с приведени рамене.

— Добре ли си? — пита тя над шума, така че да я чуя само аз.

Със стисната уста поклащам леко глава. Не.

Оглеждам високата трева, покриваща дюните на брега, като почти очаквам от нея да изскочи отряд пазители и да ни обкръжи. Да ни принуди да се предадем, да ме окове отново. В гърлото ми се надига жлъчка, от вкуса почти започва да ми се повръща. Усещането от допира на Безмълвен камък по кожата ми се връща със злобна ожесточеност. Не мога да се върна там. Извръщам лице и се скривам в развяваната си от вятъра коса. Опитвам се да дишам и да си дам скъпоценните секунди, от които имам нужда, за да се овладея.

Ръката на Фарли стисва рамото ми, хватката й е твърда, но внимателна.

— Няма да ти казвам да го преодолееш — прошепва в ухото ми. — Но трябва да се съвземеш. Само за момента.

Да се съвзема.

Стисвам зъби и се обръщам обратно към нея с ясни очи, за щастие.

— Само за момента — повтарям като ехо. Ще рухна по-късно. След като всичко това приключи.

Зад нея Кал изостава малко: нащрек е, но се колебае дали да ни прекъсне. Задържам погледа му над рамото й и му кимвам съвсем леко. Мога да се справя с това. Длъжна съм да се справя.

Изглеждаме странно — отряд от Сребърни кралски особи, Червена жена генерал и двама новокръвни, а от двете страни на всички ни вървят телохранители във всевъзможни цветове. Макар никой да не вярва, че Мейвън ще спазва правилата на войната, знаем, че кралицата на езерняците вероятно ще го направи. Въпреки това се придържам близо до Фарли и двамата й офицери от „Алената гвардия“. Вярвам на пушките им и на лоялността им.

Еванджелин и Птолемей слизат от джета си: изглеждат така, сякаш за тях тази среща е просто дребно неудобство. Като че ли имат нещо по-важно за правене. Това е преструвка, разбира се. Еванджелин иска да види Мейвън толкова много, колкото аз не искам. Никога не би подминала възможността да се ухили подигравателно в лицето му. Двигателите на десантния джет разрошват косата й, когато се изправя: погледът й е изострен и настоятелно вперен в тревата около нас.

Споразумяхме се да се срещнем във вътрешността на острова. Шанс за нимфите от Езерните земи да покажат благонадеждност. Вървим кратко, но мълчаливо през дюните към израсла нарядко гора от възлести, упорити дървета. Спомням си за Тък, сега изоставен на произвола на вълните. Шейд е погребан там без никого, който да бди над него.

Кал е начело с Дейвидсън до едното си рамо и Фарли до другото. За да представим обединен фронт на нашата коалиция. Червена кръв в съюз със Сребърна. Еванджелин и Птолемей го следват по петите, изненадващо несмутени от второстепенното си положение.

Радвам се, че пред мен вървят толкова много хора и ми дават няколко допълнителни секунди да събера всяка частица смелост, която мога да намеря. Най-добрата ми утеха е моята мълния, разклоняваща се като нишки на паяжина под кожата ми, позната само на мен. Представям си я зад очите си — разклонените, ослепителни линии и пурпурно и бяло. Тя няма да си отиде и никой не може да ми я отнеме, нито дори той. Ще го убия, ако се опита.

Преди месеци гледах как Мейвън сключва мир с езерняците по подобен начин. Макар че декорът беше неимоверно различен — безкрайните минни полета на Задушливите земи вместо тревист остров между просветляващо небе и спокойно синьо море — усещането е същото. Маршируваме към неизвестното, към хора с огромна и ужасна власт. Поне сега няма да седя от същата страна на масата, на която е Мейвън. Вече не съм неговото кученце.

Както и на срещата с езерняците, в средата на едно поле е издигната платформа. Дървени летви, гладко сглобени. Върху нея има подредени в кръг столове, половината от тях — заети. Едва не повръщам в тревата в краката ми.

Човекът най-близо до мен докосва ръката ми. Джулиан.

Хвърлям поглед нагоре към него, тихо умолявам. Не знам за какво. Не мога да се обърна. Не мога да избягам. Не мога да направя каквото и да е, което тялото ми крещи да направя. Той ми предлага единствено мил поглед и разбиращо кимване.

Премини през това.

Двама пазители застават решително на пътя ни с лица, непроницаеми зад маските. Морският бриз надипля пламтящите им одежди.

— Молим да се освободите от оръжията си, преди да се обърнете към Негово Величество, краля на Норта — казва един, като прави знак на Фарли и нейните офицери. Никой от тях не помръдва. Фарли дори не мигва.

Кралица Анабел отмята глава назад с подигравателна усмивка. Надзърта иззад Кал: стига само малко над рамото му.

— Кралят на Норта стои точно тук и не се бои от Червени оръжия.

При тези думи Фарли се изсмива открито, с презрение, насочено към пазителите.

— Защо ви е грижа за пистолетите и пушките ни? — пита подигравателно тя. — Тези хора са по-опасни от всичко, което ние евентуално имаме. — С една ръка посочва с широк жест около нас новокръвните и Сребърните. Въоръжени със способности, много по-разрушителни от всякакви огнестрелни оръжия. — Нали не ми казвате, че вашият малък крал се страхува от няколко Червени с пищови?

До нея двамата офицери от „Алената гвардия“ пристъпват леко от крак на крак, сякаш могат по някакъв начин да отвлекат вниманието от автоматичните картечници, които стискат в ръце.

Но Кал не се засмива, дори не се усмихва. Усеща нещо нередно и това ме смразява.

— Предполагам — казва бавно, обмислено, — че предстои да влезем в кръг от Безмълвен камък. Вярно ли е, пазител Блонос?

Кръвта ми сякаш замръзва, а въздухът излиза от дробовете ми без остатък. Не.

Джулиан бавно протяга ръка, дава ми нещо, за което да се хвана.

Пазителят трепва в отговор, когато Кал се обръща към него с името на династията му. Фокусирам се върху него, било то и само за да се възпра да обезумея и да побягна. Няма полза. Сърцето ми започва да блъска гръмко, а въздухът засяда в гърлото ми. Безмълвен кръг. Идва ми да си изтръгна кожата. Пръстите ми се присвиват конвулсивно върху ръката на Джулиан, докато затягам хватката си неудобно силно. Побелелите ми кокалчета се открояват рязко.

Той покрива ръката ми със своята в опит да потуши донякъде страха ми.

Застанал отпред, Кал не се обръща изцяло, но все пак извръща брадичка към нас, очите му проблясват. Сякаш иска да ме погледне. Със съжаление? С раздразнение? Или с разбиране?

— Точно така — отвръща пазителят с приглушен глас. — Крал Мейвън осигури Безмълвен камък, за да се увери, че срещата ще премине без някакви по-сериозни неразбирателства.

Едно мускулче се присвива на бузата на Кал, когато стяга челюст:

— Това не е по протокол — изрича той през зъби. Раздразнението, таящо се в гърдите му, сякаш се разнася на леки вълни по въздуха като предупредителното ръмжене на звяр. Част от мен иска той да пусне искра, да я възпламени и да изгори тези двамата, да изгори острова, да изгори Мейвън и Айрис и майка й. Да премахне всяко препятствие на пътя ни с опустошителен, поглъщащ огън.

Пазителят се изпъва и свива в юмруци двете си ръце в одеждите си. По-висок е от Кал, но не и наполовина толкова внушителен. Партньорът му прави същото, застава рамо до рамо с него, за да ни препречи пътя.

— Това е желанието на краля. Не е молба. Сър — добавя: звучи неловко и сковано. Защитавали са Кал, както са защитавали баща му, и сега защитават Мейвън. Предполагам, че да се изправят срещу бившия си повереник, е едно от малкото неща, за които не са обучени.

Кал мести поглед напред-назад, оглежда както Фарли, така и Дейвидсън. Стисвам зъби, кост върху кост, докато поемам миниатюрни глътки въздух през носа. Почти мога да почувствам отново Безмълвния камък, заплашващ да ме удави. Не и ако откажем. Ако се обърнем. Или ако Мейвън отстъпи и ни остави да минем, без да страдаме.

Разбира се, няма да го направи. Защото именно затова е донесъл Камъка. Не за да предпази себе си. Правилата на войната са достатъчна закрила, особено когато ужасно благородният му брат предвожда едната страна. Направи това, за да ни нарани. Да нарани мен. Знае в какъв затвор ме впримчи в продължение на шест месеца от живота ми. Как прекарвах всеки ден чезнеща, умираща толкова бавно, откъсната от половината от себе си. Хваната в капан зад стъкло, което никога не се строшаваше, независимо колко упорито се борех.

Стомахът ми се присвива, когато Фарли кимва неохотно. Поне тя няма да го почувства. Безмълвният камък не влияе върху нея или които и да било други Червени без необичайни способности.

Дейвидсън определено не е толкова въодушевен: гръбнакът му е изправен, а раменете — стегнати, когато поглежда към Кал. Но кимва с рязко движение, съгласявайки се на условията.

— Много добре — едва чувам да казва Кал, докато в ушите ми се надига рев.

Земята под мен се завърта в кръг и ми се завива свят. Успявам да се задържа само защото стискам ръката на Джулиан. В предния край на редицата Фарли и нейните офицери шумно оставят въоръжението си, постарават се да покажат огнестрелните оръжия и ножовете си. Трепвам, докато всяко от оръжията пада и изчезва в тревата на дюните.

— Хайде — прошепва Джулиан, така че да мога да го чуя само аз, докато се движим.

Заставя ме да пристъпя. Крайниците ми треперят, заплашват да поддадат. И се облягам на него възможно най-незабележимо, оставям го да ме насочва напред.

Премини през това.

Полагам всички старания да вдиша очи, като се опитвам да не треперя или да падна, или да побягна.

Айрис се откроява ярко: бронираната й рокля е в сияен, блестящ син цвят като метличина. Разстила се около нея, умело спусната от стола й. Тя е съвършеното съчетание между воин и кралица дори в сравнение с Еванджелин. Докато се приближаваме, сивите й очи ни проследяват присвити и заприличват на цепки като очите на хищник. Никога не е била нелюбезна с мен по стандартите на Сребърните. Въпреки това изпитвам омраза към нея и към онова, което е направила. При положение че Камъкът се извисява заплашително наблизо, трябва да се изпълня с гняв. Това е единственото, което може да блокира страха.

Влизам в кръга от Безмълвен камък: неестественото усещане пада върху мен като завеса. Прехапвам устна и затварям уста, за да сдържа писъка си. Стомахът ми отново се обръща, когато старата, болезнена тежест се стоварва тежко на раменете ми. Стъпките ми стават бавни и колебливи, клепачите ми потрепват: единственият външен израз на силната ми болка. Отвътре тялото ми крещи, всеки нерв е напрегнат. Инстинктът ми подсказва да бягам, да изляза от този кръг на мъченията. По гръбнака ми се стичат струйки пот, докато се насилвам да правя крачка след крачка и се опитвам да не изоставам от всички останали. Ако не е Камъкът, бих избухнала в пристъп на електрическа ярост, която ще посрами всичките ми бури. Мълнията няма милост. Нито аз.

Взирам се настойчиво, присвила очи, за да възпра нуждата да заплача.

Гледам към всеки, но не и към Мейвън. Майката на Айрис, кралица Сенра, е по-сдържана, по-дребна от дъщеря си, със същия цвят на очите, кожата и косата, но по-невзрачно лице. Подобно на тази на Айрис, подсилената й като броня рокля е наситено синя, със златен колан в тон с короната на челото й. Облягат се заедно, сгушени една до друга, ползващи се с взаимното си доверие, както само майка и дъщеря могат да бъдат. Иска ми се да ги разкъсам.

Четвъртата кралска особа е човек, когото не съм виждала преди, но много лесно мога да се досетя кой е. Принц Бракън се извисява в стола си: кожата му е в излъскания, безупречен синкавочерен нюанс на скъпоценен камък. Одеждите му са в цвета на аметист, поръбени с пурпурно, изкусно надиплени върху нагръдник от един-единствен златен лист. Тъмните му очи се спират не върху Кал или мен, а върху Дейвидсън. Принцът изглежда, сякаш може да унищожи премиера напълно, жадувайки да отмъсти за децата си.

Заедно с Айрис той стои до Мейвън.

Отначало се опитвам да не го гледам, но е невъзможно да бъде пренебрегнат. Макар че при вида му сякаш горещи ножове пробождат кожата ми — толкова остри, че очаквам да започна да кървя.

Преодолей го. Задръж гнева.

Сърцето ми спира, когато хвърлям поглед към него и откривам, че вече се взира в мен с позната, злобна усмивка, играеща по бледите му устни.

Докато заемаме местата си, Мейвън накланя глава: погледът му преминава бързо между мен и Кал, сякаш не съществува никой друг. Премиерът Дейвидсън седи между нас като солидна преграда. Мейвън сякаш се наслаждава неимоверно на това: ухилва се при вида на буфера между брат си и мен. Морският бриз роши косата му, все още по-дълга от тази на Кал и къдреща се меко под тежестта на короната му от черно ковано желязо.

Искам да го убия.

Униформата му е позната, гарваново черна, окичена с обичайните нечестно спечелени държавни медали. Подсмихва се иронично при вида на куртката на Кал, развеселено забелязва разменените места на цветовете. Вероятно доволен, че е лишил брат си от символите им. Оглежда ни с хладно и открито удоволствие, нетърпелив да направи това възможно най-болезнено. Маската на жестокия крал е решително поставена на мястото си.

Трябва да я разхлабя.

Накланям се към Дейвидсън, опирам лакът на ръкохватката на стола си и издавам ключицата си напред. Жигосаното клеймо може да се види ясно от всички, прогорено в кожата ми. М като Мейвън, М като мъст. Погледът му се задържа върху съсипаната плът, потрепвайки за момент. Онези ледени очи стават безизразни и далечни. Все едно го отблъсквам от пътека или го изпращам надолу по дълъг, тъмен проход.

Съвзема се, примигва към останалите от коалицията ни, но това е добро начало.

Местата ни са предварително определени, така че всички се подреждат без произшествия. За моя изненада и смущение от едната страна на Фарли е настанен Кал, а от другата — не кой да е, а самият Птолемей. Правя гримаса. Ако не прелети през платформата, за да удуши Мейвън, тя като нищо може вместо това да убие един от собствените си съюзници.

Погледът на Фарли гори толкова силно, колкото и на който и да е представител на Династия Калоре, докато се взира предизвикателно в момчето крал. Срещали са се преди, много отдавна в летния дворец, когато Мейвън заблуди всички ни с лесно изречена лъжа — онази, на която всички искахме да вярваме. Подведе нея толкова, колкото и мен.

— Наистина е смайващо да видя колко високо можете да се издигнете, генерал Фарли — казва Мейвън, като заговаря първо нея. Знам какво се опитва да направи. Да ни разколебае още преди дори да сме седнали. — Питам се къде бихте мислили, че ще сте сега, ако ви бях попитал преди година. Какво пътуване. — Очите му шарят между Фарли и Птолемей: намекът е ясен.

Когато бях негова затворничка, той разтвори главата ми и разгледа спомените ми с помощта на свой братовчед от Династия Мерандус. Видя Шейд да загива, убит от Птолемей, и знае какво означаваше той за Фарли. Колко много неща остави брат ми след себе си. Не му е трудно да разчовърка отворената рана.

Фарли оголва зъби, истински хищник дори без ноктите си, но Кал отговаря, преди тя да успее да подметне в отговор язвителна реплика:

— Мисля, че всички откриваме, че сме на странни места — казва със суров и равен тон. Дипломатичен до мозъка на костите. Не мога да си представя какво усилие изисква това. — Не се случва често крал на Норта да седи до езерняшки кралици.

Мейвън само се усмихва подигравателно. Далеч по-добър е в това, отколкото Кал някога ще бъде.

— Не се случва често първородните синове да седят другаде, освен на трона. Е, братко? — изстрелва в отговор и Кал затваря уста така рязко, че се чува щракване.

— Какво мислиш за всичко това, бабо? — добавя Мейвън, гледайки Анабел на кръв. — Собствената ти плът и кръв, воюваща помежду си.

Тя отговаря също толкова жлъчно:

— Ти не си моя кръв, момче. Изгуби това право, когато помогна да убият сина ми.

Мейвън само цъка с език, сякаш я съжалява:

— Кал вдигна онзи меч, не аз — казва, накланяйки брадичка към подобния меч на хълбока на Кал. — Какво въображение само. Старите жени са толкова склонни да се поддават на фантазиите си.

До него кралица Сенра извива едната си гладка вежда. Не казва нищо, оставя Мейвън да плете мрежата си — или да затегне сам примката си.

— Е — казва той и плясва с ръце. — Не аз поисках тази среща. Според мен това означава да изложите условията, които сте дошли да предложите. Капитулация навярно?

Кал поклаща глава:

— Да. Твоята.

Смехът, издаден от Мейвън, е странен звук. Насилен. Въздухът е изтласкан, звукът — пресметнат и оформен: имитация на начина, по който според него би трябвало да звучи един смях. Той е мъчителен за брат му и Кал се размърдва смутено в стола си.

Бракън също не се усмихва. Устните му се изопват в навъсено изражение. Подпира брадичка върху единия си свит юмрук. Не знам каква е способността му, но предполагам, че е мощна, възпирана единствено от Камъка, който бавно задушава всички ни.

— Не изминах целия този път толкова бързо, за да търпя глупости, Тиберий Калоре — казва принцът.

— Не са глупости, Ваше Височество — отвръща Кал и свежда леко глава. Показва почит и уважение.

В стола си Мейвън надава ниско и гърлено насмешливо сумтене:

— Виждате съюзниците ми тук. — Разперва широко белите си ръце. — И двамата — Сребърни кралски особи, заклели се да предоставят цялата мощ на страните си за нашата кауза. Държа столицата, най-заможните земи на Норта…

— Не държиш Пролома — процежда Еванджелин, прекъсвайки го рязко. Въпреки Камъка всичките й метали са си на мястото. Те са добре изработени, здраво прикрепени, не ги държи единствено способността й. Подготвила се е за това. Както трябваше да се подготвя аз. — Не държиш Делфи. Вчера изгуби Харбър Бей. Изгуби още, докато всичко, което ти остана, са хората, които седят до теб, без начин да върнеш това, което дават. — Усмивката й се разлива по лицето, разкрива зъби, покрити със заострено сребро. Мисля, че с удоволствие би му изяла сърцето, ако можеше. — Не след дълго ще бъдеш крал без корона или трон, Мейвън. Най-добре се предай, докато все още имаш нещо, срещу което да се спазариш.

Мейвън навирва нос. Това му придава вид на инатливо дете.

— Няма да се пазаря за нищо.

— Дори не и за собствения си живот? — промърморвам: гласът ми е тих, но все пак достатъчно силен, за да се чуе. Не помръдвам, когато насочва поглед към мен, и оставям леда да залее плътта ми. Никакво трепване, никакво мигане. Изтърпи го.

Той просто се засмива отново:

— Блъфът ти е забавен, най-меко казано — подсмихва се. — Виждам с какво разполагаш, кого си привлякъл на своя страна. Изложи условията си, Кал. Или се върни в Харбър Бей и ни принуди да избием всички ви.

— Много добре — отвръща Кал. Юмрукът му се стяга. Ако не е Камъкът, вероятно би избухнал в пламъци. — Оттегли се, Мейвън. Оттегли се и ще те оставя жив.

— Това е смехотворно — въздъхва Мейвън и завърта очи към Айрис. Тя не връща жеста.

Кал продължава упорито, невъзмутимо:

— Съюзът с Езерните земи и Пиемонт ще се запази. Ще сключим мир по нашето крайбрежие, от замръзналите брегове до островите на юга. Време е да градим наново, да създадем отново онова, което тази война разруши. Да излекуваме раните и да поправим неправдите, които ни измъчват от векове.

— Говориш за равенство с Червените? — пита Айрис. Гласът й е, какъвто си го спомням. Спокоен, овладян. Тя притежава съвършен самоконтрол.

— Да — казва Кал решително.

Бракън се засмива гърлено и продължително, притиснал ръка към изваяните златисти очертания на корема си. Ако не бяха обстоятелствата, щях да сметна звука за успокояващ и топъл. Сенра и Айрис не казват нищо: не искат да издадат намеренията или мислите си толкова лесно.

— Амбициозни сте, това ще ви го призная — казва Бракън и насочва пръст към Кал. — И млади. И объркани. — Тъмните му очи се стрелват към моите, дават ясно да се разбере какво има предвид. Сгърчвам се от неудобство под погледа му. — Не знаете какво искате от нас да направим.

Фарли не се стряска толкова лесно. Свива пръстите си като хищни нокти върху ръкохватките на стола си и почти се надига от мястото си. Руменина обагря бузите й.

— За толкова голяма заплаха ли смятате хората, върху които плюете, че не можете да им позволите дори проста свобода? — изсумтява презрително тя, като мести поглед от Бракън към Сенра и Айрис. — Толкова ли несигурно всъщност държите властта?

Кралицата на Езерните земи разтваря широко очи: бялото им е в ярък контраст с бронзовия цвят на кожата й и тъмнокафявия на ирисите й. Изглежда искрено изненадана. Съмнявам се, че някога някой Червен се е обръщал към нея по такъв начин, и си личи.

— Как се осмелявате да ни говорите… — избълва тя.

Скъпият Джулиан реагира най-бързо и проговаря с равен тон, без да я остави да довърши, преди тя да успее да настърви Фарли да направи нещо по-драстично:

— Историята е благосклонна към потъпканите и потиснатите, Ваше Величество — казва той. Звучи омайващо и методично, благоразумен е дори под тежестта на Безмълвния камък. Кралицата се подчинява неохотно, но бавно затваря уста, за да слуша. — Годините са дълги, но в крайна сметка винаги ходът на съдбата се променя. Хората се надигат. Така вървят нещата. Или позволявате доброволно на промяната да настъпи, подпомагате я, или се изправяте пред гнева на подобна сила. Може да не сте вие или дори децата ви. Но ще дойде денят, когато Червените ще щурмуват портите на замъците ви, ще счупят короните ви и ще прережат гърлата на потомците ви, докато те молят за милостта, която не желаете да покажете сега.

Думите му отекват дълго след като е свършил да говори, сякаш танцуват по вятъра. Имат отрезвяващ ефект върху кралиците на Езерните земи и Бракън, които си разменят неспокойни погледи.

Мейвън не е ни най-малко укротен. Ухилва се злобно към лорда от Династия Джакос, очите му светват. Винаги е презирал Джулиан.

— Репетира ли това, Джулиан? Винаги съм се чудил защо прекарваш толкова много време сам в библиотеката си.

Твърде лесно е да запратя язвителната забележка обратно в лицето му:

— Съмнявам се някой да прекарва сам повече време, отколкото ти — казвам и отново пристъпвам напред, за да изложа на показ жигосаното си клеймо.

Съчетанието го кара да пребледнее с леко отворена уста. Дъхът излиза със свистене между оголените му зъби. Изглежда, сякаш иска да ме целуне или да ми изтръгне гръкляна. Съмнявам се, че знае кое.

— Внимателно, Мейвън — продължавам упорито, докарвам го все по-близо до ръба на търпението. — Онази твоя маска може да се смъкне.

Студен страх проблясва в очите му. После лицето му се разтапя, веждите се набръчкват, а устните се дръпват надолу и се присвиват назад и разкриват още от зъбите му. Със сенките под очите и под скулите прилича на череп, бял като лунна светлина.

— Бих могъл да те убия, Червена твар — изръмжава, дързък в празната заплаха.

— Странно, имаше шанса за това в продължение на цели шест месеца. — Покривам с длани ръцете си над лактите и гърдите, оставям пръстите си леко да докоснат жигосания знак. — Но ето ме тук.

Отмествам поглед, преди да успее да каже нещо повече, и се обръщам към съюзниците до него:

— Мейвън Калоре е нестабилен в най-добрия случай.

Докато говоря, остро си давам сметка за вниманието им, за тежестта на три корони, които сякаш са вперили предизвикателни погледи в мен. Както и за тежестта на Безмълвния камък — постоянен, изцеждащ силите ми натиск. Иска ми се да можех да почувствам мълнията си и да почерпя малко сила от способността си. Вместо това имам само изтощената си същност. И това трябва да е достатъчно.

— Всички го знаете. Каквито и да са ползите от неговото управление, знаете, че те не превъзхождат рисковете. Той ще бъде съборен от власт — или директно от нас, или от рухването на страната си. Огледайте се. Колко Висши Династии седят заедно с него? Къде са? — Посочвам към пазителите, собствените им телохранители, но никой друг от Норта. Нито Династия Уел или Династия Осанос, нито която и да е друга. Не знам къде са, но отсъствието им е по-красноречиво от всякакви думи.

— Вие сте неговите щитове. Той използва вас и страните ви. Ще се обърне срещу вас някой ден, когато има нужните сили, за да отхвърли и двама ви. Той не храни вярност, няма любов в сърцето си. Момчето, което нарича себе си крал, е черупка, празно, опасност за всеки и всичко. — В стола си Мейвън оглежда ръцете си и оправя маншетите на куртката си. Каквото и да е, за да изглежда незасегнат и невъзмутим. Преструвката е ужасна, особено за някого толкова талантлив като него. — Държа главата си високо изправена. — Защо да търпите повече тази лудост? За какво?

От лявата ми страна, Фарли се размърдва, столът и изскърцва. Тя се взира с поглед, изпълнен с целия огън, който двамата Калоре не могат да призоват.

— Защото по-скоро биха предпочели да пролеят взаимно кръвта си, отколкото да бъдат равни на кръв, която не е с правилния цвят — изсъсква тя.

— Фарли — промърморва Кал.

За моя изненада Еванджелин се залавя с тази бъркотия и вместо това привлича вниманието към себе си. Присвива устни и демонстративно приглажда роклята си.

— Безкрайно ясно е какво става тук. Казвате, че Мейвън ги използва като щитове? — казва тя и почти се изкисква злобно. — Къде са вашите армии, кралица Сенра? А вашите, принц Бракън? Кой всъщност пролива кръвта си в тази война? Ако някой е щит тук, това е Мейвън. Използват малкото момче срещу големия му брат, за да ги насъскват един срещу друг, докато се уверят, че могат да унищожат каквото е останало. Не е ли така?

Те не го отричат или не искат да подхранват подобно твърдение. Айрис опитва друга тактика, като се навежда напред към принцесата от дома Самос с лека, снизходителна усмивка:

— Трябва да предположа същото за теб, Еванджелин. Или Тиберий Калоре не е оръжие за Пролома?

Мейвън й махва в отговор. Мести поглед от Кал към Фарли. Тя е слабото звено тук или поне той смята така. Късмет.

— Не, не Кал — казва той с мъркащ глас. — Червените. Негодниците в Монтфорт. Познавам Воло и другите Сребърни, които се бунтуват открито. Те няма да търпят каквото и да е приемане на Червените отвъд това, което им е нужно. Ти ще го търпиш ли, Анабел? — добавя и хвърля лукава усмивка на баба си.

Тя просто се извръща, отказва дори да го погледне. Въпреки цялото му позиране усмивката на Мейвън посърва леко.

Този път Фарли не захапва стръвта. Остава неподвижна, а Дейвидсън бавно плясва с ръце и накланя глава към мнимия крал.

— Трябва да ти ръкопляскам, Мейвън — казва. Безизразното спокойствие на премиера е добре дошъл отдих от толкова много жлъч. — Признавам, не очаквах такива умели манипулации от някого толкова млад. Но предполагам, че така те е изградила майка ти, нали? — добавя, обръщайки се към мен.

Това настървява Мейвън повече от каквото и да било. Знае, че това означава, че съм им казала всичко, каквото мога, за него, за стореното от майка му.

— Да, той е това, в което го е превърнала — промърморвам. Чувствам се, сякаш завъртам нож в стомаха му. — Независимо какъв е било планирано да бъде. Онзи човек е напълно изчезнал.

В отговор тонът на Кал е мек, докато нанася последния удар:

— И никога няма да се върне.

Ако не е Камъкът, Мейвън би пламнал. Стоварва юмрук, кокалчетата му са като оголена кост.

— Този разговор е безсмислен — процежда той. — Ако нямате никакви истински условия, тръгвайте си. Укрепете града си, съберете мъртвите си, подгответе се за истинска война.

Брат му не трепва. Няма никаква друга причина да се бои от Мейвън. Някаква трагична трансформация е обзела Кал и той влиза в ролята, в която е най-добър. Генерал, воин. Изправен срещу противник, когото може да победи. Не брат, когото иска да спаси. Между тях не е останала кръвна връзка, само кръвта, която Мейвън го принуди да пролее.

— Истинската война е тук — отвръща той: спокойният му маниер рязко контрастира с внезапния гняв на Мейвън. — Бурята се разрази, Мейвън, независимо дали искаш да го признаеш, или не.

Опитвам се да постъпя като Кал. Да се помъча да се освободя. Мнимият маскарад на милото, забравено момче вече го няма. Не е останал дори призракът му. Пред мен има само един човек с неговата омраза и неговата мания и извратената му любов. Премини през това, изсъсквам наум. Мейвън е чудовище. Той ме жигоса, затвори ме, измъчваше ме по най-ужасен начин. За да ме задържи до себе си, да подхранва звяра, който броди из вътрешността на черепа му. Но колкото и да се опитвам, не мога да не видя част от себе си, отразена в него. Хваната в капана на буря, неспособна да се освободя, неспособна да си тръгна от онова, което вече направих и ще продължа да правя.

Този свят е буря, за чието създаване помогнах. Всички помогнахме по големи и малки начини. Със стъпки, които не можехме да проумеем, пътеки, по които никога не смятахме да тръгваме.

Джон провидя всичко. Питам се кой миг задвижи това. Кой избор. Дали беше Елара, търсеща вътре в главата ми шанс да удари „Алената гвардия“? Дали беше Еванджелин, която направи така, че да попадна на арената по време на Изпитанието на кралиците? Дали беше Кал, чиято ръка се сключи върху моята, когато бях просто една Червена крадла? Или Килорн, чийто господар бе мъртъв, съдбата му — решена, вратите на задължителната военна служба — извисяващи се застрашително пред него? Може би това дори не е започнало с когото и да е от нас. Може да е било с майката и сестрата на Фарли, удавени от един крал на Езерните земи, със смъртта им, подбудила баща й, полковника, към действие. Или това, че Дейвидсън е избягал от смъртта в легионите, отишъл е в Монтфорт, за да изгради нов вид бъдеще? Навярно някой още по-далече, преди сто години, преди хиляда. Някой, прокълнат или избран от далечен бог, обречен и благословен да направи всичко това действително.

Предполагам, че никога няма да узная.