Виктория Айвярд
Гибелна буря (2)

Две
Еванджелин

То било лесно да я убия.

Розовозлатисти спирали се вият между червените, черните и оранжевите скъпоценни камъни на шията на Анабел. Едно дръпване и бих могла да прережа югуларната вена на разрушителката. Да изцедя кръвта от живота и плана й. Да сложа край на живота и на уредения от нея годеж пред всички в стаята. Майка ми, баща ми, Кал — да не споменавам Червените престъпници и чуждестранните изроди, с които се оказваме обвързани. Не и на Бароу обаче. Тя още не се е върнала. Вероятно още оплаква изгубения си принц.

Разбира се, това би означавало нова война, разбиването на един съюз, вече осеян с паяжина от пукнатини. Бих ли могла да направя подобно нещо — да разменя верността си срещу щастие? Струва ми се позорно дори само да задам въпроса в безопасността на собствения си ум.

Старата жена сигурно усеща погледа ми. Очите й се стрелват към мен за секунда, самодоволната усмивка на устните й е непогрешима, когато тя се обляга назад в стола си, пищно облечена в червено, черно и оранжево.

Това са цветове на Калоре, не само на Леролан. Непогрешимо ясно е на кого е вярна.

Потръпвайки, свеждам поглед и вместо това се съсредоточавам върху ръцете си. Един нокът е ужасно напукан. Счупен в битка. С дъх оформям един от титаниевите си пръстени като хищен нокът и го придърпвам върху пръста си — заприличвам на хищна птица. Щраквам с него до ръкохватката на трона си, макар и само за да подразня майка си. Тя ми хвърля поглед с ъгълчето на окото си: единственото доказателство за презрението й.

Увличам се твърде дълго във фантазии как убивам Анабел и преставам да следя членовете на съвета, докато кроят планове, събрани в проклетите си кръгове. Числеността ни е намаляла, останали са само събраните водачи на набързо обединените ни фракции. Генерали, лордове, капитани и кралски особи. Говори лидерът на Монтфорт, после баща ми, след това Анабел и пак отначало. Все със сдържани нотки, като се насилват да докарат фалшиви усмивки и да дават празни обещания.

Иска ми се Илейн да беше тук. Трябваше да я доведа. Тя помоли да дойде. Всъщност умоляваше. Илейн винаги е искала да е близо до мен дори пред лицето на смъртна опасност. Опитвам се да не си спомням последните ни мигове заедно, тялото й в прегръдките ми. По-слаба е от мен, но по-мека. Птолемей чакаше пред вратата ми, за да се погрижи да не ни безпокоят.

— Нека отида с теб — прошепна тя в ухото ми дузина пъти, сто пъти. Но баща й и моят баща забраниха.

Достатъчно, Еванджелин.

Сега се наругавам. Изобщо нямаше да разберат сред цялата суматоха. Илейн е сянка в края на краищата и е лесна работа да измъкнеш тайно едно невидимо момиче. Толи щеше да помогне. Нямаше да попречи на съпругата си да дойде с мен, не и ако го помолех за помощ. Но не можех. Първо имаше битка за спечелване, битка, в която не знаех дали можем да победим. И не смятах да поема този риск с нея. Илейн Хейвън е талантлива, но не е воин. А в разгара на битката щеше само да ме разсейва и да ме кара да се тревожа. Тогава не можех да си позволя нито едно от двете. Но сега…

Престани.

Пръстите ми се присвиват върху ръкохватките на трона ми, копнеещи да издълбаят желязото, да го превърнат в назъбени късчета. У дома многобройните метални галерии на Ридж Хаус представляваха лесна терапия. Можех да разрушавам на спокойствие. Да канализирам пресния си гняв в постоянно променящи се статуи, без да се налага да се тревожа какво би могъл да си помисли някой друг. Питам се дали бих могла да намеря известно уединение тук в Корвиум, за да правя точно това. Обещанието за подобно освобождаване ме поддържа нормална. Подрасквам с хищния нокът по стола си: метал върху метал. Толкова тихо, че само майка ми чува. Не може да ме упрекне за това, не и пред останалите от нашия странен съвет. Ако трябва да бъда на показ, със същия успех мога и да се насладя на малкото предимства.

Най-сетне откъсвам мислите си от уязвимия врат на Анабел и отсъствието на Илейн. Ако смятам да измисля как да се измъкна от плана на баща си, трябва поне да слушам внимателно.

— Армията им е в отстъпление. На силите на крал Мейвън не може да бъде отпуснато време да се прегрупират — казва хладно баща ми. Зад него през високите прозорци на кулата се вижда как слънцето започва да се спуска в облаците, носещи се на западния хоризонт. От опустошената местност още се издига пушек. — Той си ближе раните.

— Момчето е вече в Задушливите земи — побърза да отвърне кралица Анабел. Момчето. Говори за Мейвън така, сякаш не е неин внук. Предполагам, че вече няма да признава това. Не и след като той помогна да убият сина й, крал Тиберий. Мейвън не е нейна кръв, а на Елара и само на Елара.

Анабел се навежда напред, подпряна на лакти, и сключва сбръчканите си ръце. Старата й венчална халка, очукана, но блестяща, примигва на единия й пръст. Когато завари неподготвени всички ни в Ридж Хаус, оповестявайки намерението си да подкрепи внука си, не носеше кой знае колко метал. За да се скрие от нашите сетива на магнитрони. Сега го носи открито, предизвиква ни да използваме короната или бижутата й срещу нея. Всяка част от нея е пресметнат избор. И не й липсват собствени оръжия. Анабел е била воин, преди да бъде кралица, офицер на фронта в Езерните земи. Тя е разрушител и докосването й е смъртоносно, способно да заличи и взриви нещо — или някого.

Ако не ми беше омразно това, в което ме въвлича насила, щях най-малкото да я уважавам заради отдадеността й.

— А в този час повечето от войските му сигурно са отвъд Мейдън Фолс и са преминали границата — добавя тя. — Сега са в Езерните земи.

— Армията на езерняците също е пострадала, също е толкова уязвима. Най-добре е да ударим, докато можем, дори и само за да избием изоставащите им войници. — Баща ми премества поглед от Анабел към един от нашите Сребърни лордове. — Флотът на Ларис може да бъде подготвен до един час, нали?

Лорд генерал Ларис застава нащрек под погледа на баща ми. Сега плоското му шишенце е празно, той е оставен да се наслаждава на пиянската омая на победата. Прокашля се, прочиствайки гърло. Усещам алкохола в дъха му от другия край на стаята.

— Може, Ваше Величество. Трябва само да заповядате.

Прекъсва го един нисък глас:

— Ще се противопоставя, ако го направите.

Първите думи на Кал, откакто се върна от кавгата си с Мер Бароу, със сигурност не отиват напразно. Подобно на баба си, той е облечен в черно, поръбено с червено, след като отдавна е захвърлил взетата назаем униформа, която носеше в битката. Размърдва се до Анабел, заема отреденото си място като нейна кауза и крал. Вуйчо му, Джулиан Джакос, е от лявата му страна, докато кралицата от Династия Леролан е от дясната. С тях двамата от двете си страни, Сребърни от благородно и влиятелно потекло, той олицетворява обединен фронт. Крал, достоен за нашата подкрепа.

Мразя го за това.

Кал можеше да сложи край на страданията ми, да развали годежа ни, да откаже ръката ми, когато баща ми му я предложи. Но заради короната той отхвърли Мер. Заради короната хвана в капан мен.

— Какво? — е всичко, което казва баща ми. Той е човек, който пести думите си, а още повече пести въпросите. Дори само това, че го чувам да пита, е смущаващо и аз се напрягам против волята си.

Кал изопва рамене назад, безмълвно разгъва широкия си гръден кош. Подпира брадичка на кокалчетата на пръстите си със замислено сключени вежди. Изглежда по-едър, по-възрастен, по-прозорлив. На същия терен като краля на Пролома.

— Казах, че ще се противопоставя на заповед за изпращане на Въздушния флот или което и да е подразделение от нашата коалиция за преследване във вражеска територия — отвръща Кал овладяно. Трябва да призная, че дори без корона той има царствено излъчване. Излъчване, което изисква внимание, ако не и уважение. Не е изненадващо, тъй като е обучен за това, а Кал е много изпълнителен ученик. Баба му присвива устни в оскъдна, но истинска усмивка. Гордее се с него.

— Задушливите земи все още са истинско минно поле, а разполагаме с много малко разузнавателни сведения, които да ни насочат от другата страна на възвишенията. Може да е капан. Няма да рискувам войници там.

— Всяка частица от тази война е рискована — чувам да казва Птолемей от другата страна на баща ми. Разкършва се, за да демонстрира силата си, както направи Кал, и се изпъва в цял ръст на трона си. Залязващото слънце обагря косата на Толи в червеникав оттенък и кара напомадените му сребристи къдрици да сияят под короната му на принц. Същата светлина къпе Кал в цветовете на династията му, очите му грейват в червено, докато зад него се удължават черни сенки. Двамата издържат взаимно на погледите си по онзи странен начин, типичен за мъжете. Всичко е състезание, изсумтявам.

— Такава прозорливост, принц Птолемей — казва Анабел със сух тон. — Но Негово Величество кралят на Норта добре си дава сметка какво представлява войната. И съм съгласна с неговата преценка.

Вече го нарича крал. Не съм единствената, която забелязва избора й на думи.

Кал навежда очи, зашеметен. Съвзема се бързо, с решително стисната челюст. Изборът му вече е направен. Вече няма връщане назад, Калоре.

Премиерът на Монтфорт Дейвидсън кимва от мястото си до собствената си маса. Без командира на „Алената гвардия“ и Мер Бароу е лесно да бъде пренебрегнат. Едва не забравих изцяло за него.

— Съгласен съм — казва той. Дори гласът му е безличен, без забележима интонация или акцент. — Нашите армии също имат нужда от време да се възстановят, а тази коалиция се нуждае о време, за да намери… — Млъква, замислен. Все още не мога да разчета изражението му и това ме дразни безкрайно. Питам се дали дори един внушител би могъл да се промъкне покрай умствените му защити. — Баланс.

Майка ми не притежава такъв стоически характер като баща ми и се втренчва в новокръвния лидер с изпепеляващия поглед на черните си очи. Змията й подражава на действията й и примигва към премиера.

— В такъв случай няма ли разузнавателни сведения, няма ли шпиони от другата страна на границата? Простете, сър, но бях останала с впечатлението, че „Алената гвардия“ — тя почти изплюва името — разполага със сложна шпионска мрежа както в Норта, така и в Езерните земи. Със сигурност могат да бъдат от полза, освен ако Червените представят невярно себе си и своята сила. — От думите й капе отвращение като отрова от змийски зъби.

— Нашите хора са в готовност и очакват заповеди, Ваше Величество.

Червеният генерал, русата жена с постоянната подигравателна усмивка, нахлува в стаята с Мер по петите. И двете се отдръпват от вратата към ъгъла на залата, прекосявайки я, за да седнат при Дейвидсън. Движат се бързо и безмълвно, сякаш някак могат да останат незабелязани от всички тук.

Докато се настанява в стола си, Мер държи погледа си насочен напред, прикован именно върху мен. За своя изненада усещам странна емоция. Може ли да е срам? Не, не е възможно. Въпреки това в бузите ми се надига топлина. Надявам се, че не се изчервявам от гняв или от смущение. И двете кипят в мен, и с основание. Извръщам очи и приковавам поглед върху Кал, пък било то и само за да се разсея с единствения човек, по-нещастен, отколкото се чувствам аз.

Той със сигурност се опитва да си даде вид, сякаш присъствието й не му въздейства, но Кал не е брат си.

За разлика от Мейвън Кал не притежава особено умение да замаскира емоциите си. Сребърна руменина разцъфва под кожата му и обагря бузите, врата и дори връхчетата на ушите му. Температурата в стаята се покачва малко, наситена с емоцията, с която се бори той — каквато и да е тя. Какъв глупак, изсумтявам презрително наум. Ти направи избора си, Калоре. Обрече и двама ни. Можеш поне да се опиташ да се сдържиш. Ако някой ще си губи ума заради разбито сърце, би трябвало да съм аз.

Почти очаквам да започне да мяука като изгубено котенце. Вместо това той мига ожесточено, с мъка откъсва очи от Мълниеносното момиче. Единият му юмрук се свива върху ръкохватката на стола му, а гривната на възпламенител на китката му сияе в червено със залязващото слънце. Той успява да се сдържи. Гривната не се възпламенява, нито пък той.

Мер е истински камък в сравнение с Кал. Скована, неподатлива, нечувстваща. Нито дори искра. Просто продължава да се взира в мен. Смущаващо е, но не е предизвикателство. Очите й са странно лишени от обичайния й гняв. Със сигурност не са мили, разбира се, но и не преливат от отвращение. Предполагам, че точно сега Мълниеносното момиче няма голямо основание да ме мрази. Гърдите ми се стягат — дали знае, че това не е било по мой избор? Трябва да знае.

— Хубаво от ваша страна, че се върнахте, госпожице Бароу — казвам й и съм искрена. Присъствието й винаги е било сигурна гаранция, че вниманието на принцовете Калоре ще е ангажирано.

Тя не отговаря, само скръства ръце.

Спътничката й, жената генерал от „Алената гвардия“, не е толкова склонна да мълчи. За нещастие. Намръщва се на майка ми, изкушавайки съдбата:

— В момента нашите оперативни служители работят на смени, проследяват армията на крал Мейвън, докато отстъпва. Получихме съобщение, че войските му са се отправили във форсиран марш към Детраон и се придвижват скоростно. Самият Мейвън и няколко от генералите му са се качили на кораби по езерото Ерис. Предполага се, също потеглящи към Детраон. Говори се за погребение на краля на Езерните земи. И разполагат с далеч повече лечители от нас. Оцелелите в битката ще бъдат отново в добра форма по-бързо от нас.

Анабел се намръщва и хвърля бърз поглед към баща ми:

— Да, Династия Сконос все още остава разделена между нашите фракции, като мнозинството остават верни на узурпатора. — Сякаш вината за това е наша. Направихме всичко, което можехме, убедихме когото можахме. — Да не споменаваме, че Езерните земи имат собствени родове от лечители на повърхностни рани.

Дейвидсън махва с ръка и накланя глава с насилена усмивка. В ъгълчетата на очите му се образуват бръчици, бележещи възрастта му. Подозирам, че е на четиресет или там някъде, но е трудно да се определи със сигурност.

Докосва челото си в някакъв странен поздрав или обещание.

— Монтфорт ще ги осигури. Планирам да подам искане за още лечители, както Сребърни, така и Пламтящи.

— Да подадете искане? — изсумтява презрително баща ми.

Другите Сребърни са също толкова смутени като него, а аз се улавям, че хвърлям поглед надолу по редицата ни, за срещна погледа на Толи. Той сбърчва чело. Не знае какво има предвид Дейвидсън. Стомахът ми леко се преобръща и прехапвам устна, за да се преборя с усещането. Обикновено, когато нещо липсва на един от нас, другият го предоставя. В това обаче и двамата сме напълно объркани. И баща ни също. Колкото и да съм му ядосана, това ме плаши повече от всичко друго. Татко не може да ни защити от нещо, което не разбира.

Мер също не разбира и бърчи объркано нос. Тези хора, изругавам наум. Питам се дали намръщената жена с белега знае какво има предвид Дейвидсън.

Самият премиер се подсмихва леко. Старецът се наслаждава на ситуацията. Свежда очи, оставяйки тъмните мигли да докоснат леко бузите му. Ако поиска, би могъл да бъде красив. Предполагам, че това не е в услуга на плановете му, каквито и да са те.

— Аз не съм крал, както всички знаете. — Отново вдига очи и спира поглед върху баща ми, после върху Кал, след това върху Анабел. — Служа по волята на народа си, а моите хора имат други избрани политици, които да представляват интересите им. Те трябва да бъдат в съгласие. Когато се върна в Монтфорт да поискам още войски…

— Да се върнете? — повтаря Кал като ехо и Дейвидсън се сепва. — Кога смятахте да ни кажете това?

След миг Дейвидсън свива рамене:

— Сега.

Устните на Мер потрепват. Не мога да преценя намръщена гримаса ли се опитва да обуздае, или самодоволна усмивка. Вероятно обаче последното.

Не съм единствената, която забелязва. Очите на Кал потрепват, докато мести поглед между нея и премиера с нарастващо подозрение.

— И какво ще правим във ваше отсъствие, господин премиер? — пита настоятелно той. — Ще чакаме? Или ще се бием с една ръка, вързана зад гърба?

— Ваше Величество, поласкан съм, че смятате Монтфорт за толкова съществено важен за вашата кауза — казва Дейвидсън, широко усмихнат. — Извинявам се, но законите на моята страна не могат да бъдат нарушавани дори и по време на война. Няма да предам принципите на Монтфорт и се застъпвам за правата на хората си. В края на краищата те са част от тези, които ще ви помогнат да си върнете властта над собствената ви страна. — Предупреждението в думите му е точно толкова ясно, колкото и непринудената усмивка, все още залепена на лицето му.

Баща ми е по-добър в това от Кал. Самият той успява да докара една празна усмивка:

— Никога не бихме поискали от един владетел да се обърне против собствената си страна, сър.

— Разбира се, че не — добавя сухо Червената жена с белега. Баща ми приема непочтителността й, без да се смути, но единствено в името на коалицията. Подозирам, че ако не е съюзът ни, би я убил, за да даде на всички урок по благоприличие.

Кал се успокоява малко, полага всички усилия да запази самообладание.

— Колко време ще отсъствате, господин премиер?

— Зависи от моето правителство, но не очаквам продължителен дебат — казва Дейвидсън.

Кралица Анабел плясва развеселено с ръце. Засмива се и бръчките по лицето й стават по-дълбоки.

— Колко интересно, сър. А кой дебат според вашето правителство е продължителен?

На този етап вече имам чувството, че гледам пиеса, играна от посредствени актьори. Никой от тях — баща ми, Анабел, Дейвидсън — не вярва дори на един дъх, изпуснат от другите.

— О, години. — Дейвидсън въздъхва в тон с насиления й хумор. — Демокрацията е странно нещо. Не че някой от вас вече знае това.

Финалната язвителна реплика има за цел да я жегне, и успява. Усмивката на Анабел става ледена. Тя почуква с ръка по масата: поредното предупреждение. Нейната способност може да унищожава с лекота. Точно като тези на останалите от нас. Всички смъртоносни, всички — със собствени мотиви, пуснати в действие. Не знам още колко дълго мога да издържа.

— Развълнувана съм да я видя лично.

Температурата се повишава още преди думите да излязат от устата на Мер. Тя е единствената, която не хвърля поглед към Кал. Той я гледа настойчиво, с горящи очи, докато зъбите му нервно гризат устната му. Тя остава решителна, с любезно безизразно изражение. Мисля, че се опитва да подражава на Дейвидсън.

Бързо вдигам ръка към устата си, потискайки изненадан кикот. Мер Бароу е толкова дяволски талантлива, когато става дума да разстрои мъжете от семейство Калоре. На този етап се питам дали го планира. Дали лежи будна през нощта и крои планове как най-добре да обърка Мейвън или да разсее Кал.

Но дали го прави наистина? Би ли могла?

Инстинктивно се опитвам да потуша искрата надежда, която избухва в гърдите ми. После я оставям да разцъфне.

Тя направи това на Мейвън. Държеше го зает. Държеше го смутен. Държеше го далече от теб. Защо да не може да направи същото с Кал?

— Тогава вместо това ще си добър дипломатически пратеник за Норта. — Опитвам се да звуча отегчена, незаинтересована. Не развълнувана и нетърпелива. Не искам никой да осъзнае, че хвърлям кокала надалече, убедена, че кученцето ще го последва. Очите на Мер се стрелват рязко към мен, веждите й се повдигат с един сантиметър. Хайде, Мер. Радвам се, че никой тук не може да прочете мислите ми.

— Не, няма да го направи, Еванджелин — казва Кал бързо, изричайки с усилие думите през стиснати зъби. — Не искам да проявявам непочтителност, господин премиер, но не знаем достатъчно за вашата страна…

Примигвам към годеника си и накланям глава. Сребриста коса се плъзга по люспестата броня на ключицата ми. Мощта, която имам в този момент, колкото и малка да е, рязко преминава през нервите ми.

— А какъв по-добър начин да узнаете? Тя ще бъде добре приета, като героиня. Монтфорт е страна на новокръвни. Нейното присъствие ще помогне на каузата ни. Нали, господин премиер?

Дейвидсън ме фиксира с безизразните си очи. Чувствам как погледът му минава през мен. Гледай колкото искаш, Червен.

— Несъмнено.

— Имате й доверие, че ще докладва каквото открие там? Без разкрасяване или пропуски? — Анабел изсумтява невярващо. — Не си правете илюзии, принцесо Еванджелин, това момиче не храни лоялност към никого със сребърна кръв.

И Кал, и Мер навеждат очи едновременно, сякаш се мъчат да не се погледнат.

Свивам рамене:

— Тогава изпратете с нея някой Сребърен. Навярно лорд Джакос? — По-възрастният мъж, слаб в жълтата си мантия, изглежда сепнат от звука на собственото си име. Изглежда раздърпан като старо парче плат. — Ако не ме лъже паметта, вие сте учен, нали?

— Да — промърморва той.

Мер рязко вдига глава. Бузите й са зачервени, но иначе изглежда овладяна.

— Изпратете с нас когото искате. Възнамерявам да отида в Монтфорт и никой крал няма право да ме спре. Със сигурност обаче може да опита.

Отлично. Калоре се стяга в стола си. Баба му стои наблизо, по-дребна в сравнение с него. Но приликата между тях все още е явна. Същите бронзови на цвят очи, широки рамене, прав нос. Същото войнишко сърце. И в крайна сметка същата амбиция. Тя го наблюдава, докато говори, нащрек за отговора му.

— Значи лорд Джакос и Мер Бароу ще представляват истинския крал на Норта заедно с…

Гривната му заискрява и изпуска червено пламъче. То преминава бавно по кокалчетата му.

— Законният крал ще се представлява сам — казва Кал с очи, приковани върху огъня.

В отсрещния край на стаята Мер стиска зъби. Впрягам всичките си задръжки, за да остана безмълвна на мястото си, но вътрешно ликувам и танцувам. Толкова лесно се получи.

— Тиберий — изсъсква Анабел.

Той не си прави труда да отговори. А тя не може да го притисне. Сама си го направи, глупава старица такава. Ти го посочи за крал. Сега се подчинявай.

— Признавам, че притежавам част от вроденото любопитство на вуйчо Джулиан и на майка си — казва Кал. Омеква при споменаването на майка си и спомена за нея. Разбира се, не знам много за нея. Кориан Джакос не беше приятна тема за кралица Елара. — Искам да посетя тази Свободна република и да открия дали всички разкази са верни. — После гласът му се снижава. Поглежда Мер така настойчиво, сякаш може със силата на волята си да я накара да отвърне на погледа му. Тя не отвръща. — Харесва ми да виждам сам нещата.

Дейвидсън кимва с потрепване в погледа: безизразната му маска леко се смъква, само за секунда.

— Добре дошъл сте, Ваше Величество.

— Хубаво. — Кал мигва и угасява огъня, преди да потропа с кокалчета по масата. — Значи въпросът е уреден.

Баба му присвива устни и добива вид, сякаш е изяла нещо кисело.

— Уреден? — изсумтява тя. — Нищо не е уредено. Трябва да забиеш знамето си в Делфи, да провъзгласиш столицата си, трябва да спечелиш територия, да спечелиш ресурси, да спечелиш хората, да привлечеш още от Висшите Династии на твоя страна…

Кал не се смущава:

— Наистина се нуждая от ресурси, бабо. Войници. Монтфорт разполага с тях.

— Напълно си прав — казва баща ми: гласът му има дълбок боботещ звук, който пробужда стар страх в сърцето ми.

Ядосан ли ми е, че задвижих това? Или е доволен? Като дете научих какво е да ядосаш Воло Самос. Превръщаш се в призрак. Пренебрегван, нежелан. Докато си спечелиш отново обичта му с постижения и интелект.

С крайчеца на окото поглеждам баща си. Кралят на Пролома седи с изправен гръб на трона си, блед и съвършен. Под грижливо подрязаната му брада зървам самодоволна усмивка. И изпускам лека, безмълвна въздишка на облекчение.

— Една молба от самия законен крал на Норта ще бъде добре приета от правителството на премиера — продължава баща ми. — И само ще укрепи този наш съюз. Така че справедливостта изисква да изпратя собствен дипломат, който да представлява и краля на Пролома.

Не Толи — недей! — крещи умът ми. Мер Бароу обеща да не го убива, но ми е трудно да вярвам на думата й особено при такива подходящи обстоятелства. Вече мога да си го представя: глупав нещастен случай, който е всичко друго, но не и това. Илейн ще трябва също да отиде: неговата покорна съпруга редом до него. Ако баща ми изпрати Толи, ще получим обратно труп.

— Еванджелин ще те придружи.

Чувството на гадене заличава облекчението в един миг.

Разкъсвана съм между мисълта да си поръчам нова чаша вино и порива да повърна върху собствените си крака. В главата ми пищят гласове и всеки от тях казва едно и също:

Сама си го направи: ти, глупаво малко момиче.