Виктория Айвярд
Гибелна буря (19)

Деветнайсет
Еванджелин

Никога не съм харесвала Харбър Бей. Вони на риба и на солена вода дори в районите на Сребърните. Скоро ще мирише само на кръв.

Двете седмици почивка в Пролома отлетяха: всяка минута отминаваше по-бързо от предишната. Едва снощи си бях у дома, сгушена в Илейн, и шепнех прощалните си думи. Тогава не ме беше страх. Вярвах, че баща ми няма да остави наследниците си близо до истинска опасност. Птолемей и аз щяхме да бъдем в безопасност, държани в резерв, за да следим обсадата и да се промъкнем, когато боевете утихнат.

Сгреших.

Гладът му е по-силен, отколкото изобщо съм си представяла.

Той ни постави на предните линии, без да се замисли.

Сега лодките ни се носят устремено през океанските вълни, пробягват по бурната синева и се издигат с всяко проблясване на бяла пяна. Присвивам очи, за да се предпазя от пръските, които проникват дори и зад защитните ми очила. Вятърът дърпа косата ми с влажния мраз на морската вода. Би ме съборил, ако ботушите ми не бяха закрепени към стоманената палуба под краката ми. Способността ми се разнася из тялото ми: приглушен пулс в такт с лодката ми, която подскача по водата.

Движим се заедно с мъглата, засега скрити. Буреносните войници на Монтфорт са талантливи и могъщи. С ъгълчето на окото си забелязвам нашата, висока и гъвкава в зелената си униформа, пристегната от балистична броня. Освен това носи и шлем: единствено ръцете и са гол — с пръсти, разперени отстрани до тялото й, за да дърпат мъглата. Повече никакви работни униформи или тренировъчни екипи за никого. Това е истинско.

Домът Самос предвожда нападението от водата, като управлява металните ни кораби с висока скорост. Баща ми е готов да изложи на риск нашата династия в името на победата. Трима братовчеди оформят ромбоидния клип на фронталното ни нападение: техните кораби се врязва пред нас. Зад мен в моята лодка Птолемей стои решително изправен с тяло, притиснато надолу под тежестта на огледална броня и въоръжение. Патрондаши кръстосват хълбоците ми, плътно притиснати към мускулите ми. Имам пищов, макар че предпочитам да хвърлям сама куршумите, ако се наложи. Братовчедите ми от дома Самос са разнообразно въоръжени — носят както пушки, така и твърди експлозиви. Представям си крайморските диги на Форт Пейтриът, високо издигащи се срещу вълните. Първото ни препятствие. Когато се приближаваме, фокусът ми се изостря и се стеснява до това място и целта ни.

Да завоюваме града.

Да оцелеем.

Да се приберем у дома.

Ще се досетят, че идваме. Или поне ще видят кълбата мъгла, издигаща се откъм водата. Обаче е ранна утрин, когато въздухът е още натежал и сив. Една естествена мъгла няма да изглежда не на място. Би могла да ни осигури прикритие по-дълго от каквото и да е друго. А когато Кал нападне откъм сушата, а Династия Ларис — от въздуха, градските стражи и гарнизонът в Пейтриът няма да знаят какво да правят. На кой фронт да се бият.

Всичко е добре съгласувано — от по-мащабното нападение до всяка отделна лодка. Редиците ни са добре организирани. Двама магнитрони, един създател на бури, поне по един гравитрон във всяка лодка, допълнени от обучени Червени войници или други новокръвни от Монтфорт. Както и няколко лечители, разпръснати из всеки батальон.

Всеки си има задача и ако всички смятаме да оцелеем, ще трябва да ги изпълним добре.

Форт Пейтриът се извисява мрачно — мъглява сянка, потъмняваща, когато нашата мъгла продължава да настъпва. Дигата се извисява от разбиващи се прииждащи бели вълни. Отдолу няма суша. Няма опора. Няма материя.

Въпреки целия ми яд и гняв ми се иска татко да беше тук. Няма по-безопасно място, отколкото до него.

Концентрацията ми се нарушава за миг, когато фокусът ми се измества към брат ми. Мога да го усетя зад гърба си и с лекота да проследя очертанията на бронята му. Всеки от нас носи малък, но солиден меден диск, затъкнат в колана. Странен метал за нападение. Лесен за различаване и усещане. Лесен за проследяване. Улавям се за усещането от неговия и моя, запаметявам го. Ако нещата се объркат, искам да мога да открия Толи възможно най-бързо.

Мъглата ни изпреварва и се издига срещу бързо приближаващата се защитна дига. Тиктакането на часовника и мен се усилва, става по-настойчиво. Време е.

Потръпвам, обръщам се рязко и обвивам ръце около раменете на Толи. Прегръдката е бърза, рязка и не е нежна. Звънът на метал върху метал при допира на броните ни е погълнат от ревящите вълни и усилващото се бумтене на сърцето ми.

— Остани жива — прошепва той. Мога само да кимна, докато се обръщам отново.

По дигата няма движение — нито отгоре, нито отдолу. Само вълните. Може би мъглата е свършила работа.

— Готов? — изсъсквам над шумотевицата и поглеждам към якия монтфортски гравитрон с гръден кош като буре.

Той свежда брадичка утвърдително, а после приклекна до лодката и слага ръце от двете й страни. Дланите му прилепват плътно. Готов да я повдигне.

В другите лодки останалите гравитрони правят същото.

Войниците зад мен коленичат. Създателят на бури, двамата ни заличители от дома Леролан и Птолемей се напрягат за скока. В моята лодка няма Червени. Искам да оцелея от това и да го направя, без да разчитам ма слабостта на червената кръв, независимо колко обучени може да са.

Навеждам се заедно с останалите: мускулите ми се напрягат, ужасявам се от вероятността за удар, ако гравитронът не е добре подготвен. При тази скорост може да не успея да попреча на лодката да се блъсне в дигата.

Покрай подножието на стената се разбиват вълни, стоманено сиви под мъглата. Плискат се високо, по-високо от покритата с втвърдена бяла пяна линия от солена вода, плискаща се в стената. По-високо от всеки прилив.

Сърцето ми пада ниско в гърдите.

— Нападение на нимфи! — успявам да изкрещя, докато поредната извисяваща вълна се разбива — назад.

Така започва битката за Харбър Бей.

Внезапната, яростна стена от вода подмята оловните лодки като играчки и разпилява войниците от Пролома и Монтфорт из кипящата океанска пяна. Само гравитроните се измъкват, като отскачат и изплуват от хватката на водата. Зървам как братовчедите ми Самос се възползват от контрола върху броните си, за да продължат да се носят на повърхността или да се изплъзнат на вълните, но тежестта ги дърпа надолу и не са достатъчно силни да се издърпат на безопасно място. Не знам какво става с останалите.

Разполагаме със собствени нимфи — родени в Монтфорт Сребърни. Но далеч по-малобройни и далеч по-слаби от онези, които сигурно са по стените на Пейтриът. Каквото и да правим, за да укротим кипящите вълни, не е достатъчно.

Надига се нова вълна, висока наполовина колкото стената, препречва сивеещата светлина и хвърля сянка през нашата редица от лодки. Ще ни смаже, ще ни удави, ще ни запрати към морското дъно.

— Направете пробив! — нареждам и стисвам пръсти върху носа на лодката ни. Изливам себе си и способността си в корпуса на плавателния съд. Надявам се, че гравитронът може да ме чуе. Знам, че Птолемей ме чува.

Лодката се нагъва леко под докосването ни, стесня на се, източва се, носът се изостря и заприличва на върха на нож. Набира скорост. Притискам се възможно най-плътно към нея. Насочваме се към вълната — истински куршум с пасажери.

Водата е като студена плесница и всичко, което мога да направя, е да си задържа устата затворена, когато изригва над нас. Изстрелваме се през нея, устремяваме се във въздуха от другата страна. Издигаме се нагоре и се прехвърляме над вълната в посока към дигата.

— Напрегнете се за сблъсък! — изревава Птолемей, когато се понасяме към камъка с висока скорост.

Стисвам зъби, пръстите ми се впиват в металния корпус. Дърпам, бутам. Надявам се да не паднем, надявам се да не се разбием.

Гравитронът ни дава допълнителния отскок, който ни е нужен, и ни задържа във въздуха. Удряме се силно с корпуса срещу защитната дига. Плъзгаме се нагоре в противоречие с гравитацията.

Други плавателни съдове се вмъкват редом с нас и се устремяваме в оплетена формация.

По-голямата част от нападението ни успя.

Металът се блъска с пронизително скърцане в камък, надбягва вълните отдолу, макар че те се издигат все по-високо и по-високо и хвърлят пръски като дъжд. Изплювам морска вода и примигвам, радвайки се, че имам предпазни очила, докато се изтласкваме нагоре и над вълните.

Покрай защитните диги се редят нимфи, отличаващи се по сините ивици или облачно сивите или черни униформи. Обучени Сребърни войници и телохранители. Гарнизонът на Форт Пейтриът, подкрепен от униформи от Езерните земи.

Изсипваме се от лодките си не особено грациозно и се плъзваме върху свързващия пасаж, увенчаващ стената. Използвам собствената си броня, за да ме удържи да не се търкулна през ръба, докато Птолемей ожесточено раздробява лодката и запраща остри като бръснач назъбени парчета, които се разлитат спираловидно във всички посоки. Гравитроните мятат вражески войници в морето. Мъгла пълзи по стените и навътре във форта и скрива войниците ни. Някъде избухват няколко бури, предизвикани от нашите хора. Работата им е да призовават гръмотевици. Да опитомяват мълниите. Да зашеметят и да вдъхнат страхопочитание в гарнизона, да ги накарат да се разбягат. Да ги накарат да си помислят, че Бароу е тук.

Стълбове от внезапен огън и дим обсипват стените. Заличителите се промъкват с лъкатушене и оставят горящи трупове след себе си. Един изпищява, когато е заварен неподготвен и запратен над стената в гневните води.

Форт Пейтриът гъмжи от вражески силноръки. Родом от Династия Рамбос или техни братовчеди от родовете Греко и Карос. Една от тях, жена, мускулеста и яка като планина, разкъсва един създател на бури от Монтфорт пред очите ми и изтръгва плът и кости като хартия.

Запазвам самообладание. Виждала съм и по-лошо. Така си мисля.

Пушечна стрелба се разнася из въздуха. Куршумите и способностите са смъртоносно съчетание.

Вдигам ръка със свит юмрук, за да се предпазя от нападението. Куршумите отскачат, отблъснати от способността ми, сплескани или отклонени. Улавям няколко и ги запращам обратно в мъглата, като преследвам проблясъците на стрелбата от оръдейната кула.

Трябва да отворим портата. Да завоюваме форта.

Целта ни, задачата ни е ясна, но не и проста. Форт Пейтриът прерязва на две прочутото пристанище на града, разделя водите на цивилния Акуариан Порт и Военното пристанище. Точно сега ме интересува само едно.

Ниският тътен на тежки оръдия — от онези, които могат да се намерят на бойните кораби, звучи като барабанен бой. Опитвам се да проследя бомбите, пресягам се през разстоянието, за да разшифровам траекторията им. Твърде далече е, но мога да предположа. Аз съм Сребърна. Познавам нашия начин на мислене.

— Оформете щит! — изкрещявам на магнитроните от дома Самос, като дърпам метала от нашите лодки и оръжия.

Птолемей следва примера ми и плете стоманена стена с цялата бързина, на която е способен. Свистенето на артилерията се приближава и аз вдигам поглед. С рязко движение смъквам предпазните очила от лицето си и виждам над нас да се извива дъга от дим.

Първата бомба избухва на петдесетина метра напред и унищожава един участък от дигата, превръщайки приятели и врагове поравно в сива или розова мъгла. Оцелява единствено заличителите, някои — голи: броните и униформите им са така овъглени, че направо са се смъкнали от телата им. Прикриваме се зад стоманата си и успяваме да издържим на взрива, докато пулсира напред.

Димът пари, лютив и отровен от праха, в който са се превърнали костите.

Няма да издържим на такъв директен удар. Не и с това, което имаме тук. Можем да отклоняваме бомбите с всички сили, но е само въпрос на време някоя от тях да ни удари.

— Слезте от стената — изричам с усилие и усещам вкус на кръв. — Във форта.

Всичко според плана.

Ще накарат бойните кораби да открият огън, ще ударят собствените си стени. Ще съсредоточат тежкия обстрел върху форта, не върху града или Въздушния флот.

Така каза Кал, че ще направят, и по някакъв начин идиотите наистина го правят.

Удря ни нов залп и напуква камъка, докато се спускаме надолу по дигата и редиците ни се вливат в Пейтриът. Поглеждам назад и броя колкото мога по-бързо. Може би шейсет или седемдесет от нас успяха да влязат от първоначалната ни ударна група от седемдесет и пет души. Седемдесет и пет смъртоносно опасни Сребърни и закоравели в битки Червени със смъртоносни и точни оръжия.

Но тяхната стрелба е запазена за Сребърните. Забелязвам, че не си дават труд да стрелят по войниците в ръждивочервени униформи — множеството войници на задължителна служба, зачислени към гарнизона в Пейтриът. Някои от онези Червени следват офицерите си, стичащи се да се бият с редиците ни, докато настъпваме. По-малко от очакваното обаче. Както ни увери генерал Фарли, вестта се е разнесла по нейните канали. Червените от града са предупредени. Когато започне нападението, обърнете се. Бягайте. Или се бийте заедно с нас, ако можете.

Мнозина го правят, присъединяват се към нашия керван на смъртта.

Над нас пулсират кълбести буреносни облаци и затъмняват небето до черно. Техните мълнии са непредвидими, не толкова мощни колкото тези на Мер. Но все пак са символ.

Вражеските войници поглеждат нагоре, когато приближаваме: Сребърните оглеждат онова, което може да е единствено дело на Мълниеносното момиче.

Няма я тук, тъпаци такива, изсумтявам наум. Страхливци, боящи се от малко проблясваща светлина.

Във вътрешното укрепление цари предумишлен хаос. Досега Кал сигурно вече е започнал собственото си нападение, като е извел батальона си нагоре и извън системата от тунели, върху която е изграден Харбър Бей. Това е стар град, добре запазен през вековете, с дълбоки и извиващи се корени. „Алената гвардия“ познава всичките.

Успяваме да стигнем до централния обиколен път на форта, като се движим бързо и без определена посока. Предвождаме стрелбата на бойните кораби, оставяме я да следва и да унищожава. Държим най-страшните оръжия далече от самия град. Кал е толкова зает да предпазва невинните вероятно просто за да покаже на Мер, че може. И междувременно пренебрегва мен.

Врязвам се през нова вълна бойци, като използвам съчетание от куршуми и остриета, за да се целя в мъжете и жените пред мен. За мен лицата им са сенки, нечовешки. Недостойни да бъдат запомнени. Само по този начин мога да направя това както трябва.

Воят и бумтенето на артилерията се превръщат в почнат ритъм. Снишавам се, за да се прикрия, със същата лекота, с която се бия, движа се в такт с шума. Дим и пепел се въртят във вихър с мъглата и оставят всички заслепени. Гарнизонът в Пейтриът е безнадеждно объркан. Нямат план за подобна атака. Ние определено имаме.

Първият ми изблик на страх идва, когато осъзнавам, че Птолемей вече не е до мен, обграден от защитния кръг на братовчедите ни. Хвърлям поглед към всеки от тях, търся из познатите физиономии лице с бледа кожа и сребриста коса. Той не е тук.

— Толи! — чувам се да изкрещявам, докато избухва нова бомба, този път по-близо.

Прикляквам и се напрягам, оставям ударната вълна да премине над мен. По бронята ми се посипват отломки и покриват лявата ми страна с прах. Примигвам и се изправям преди останалите и рязко се обръщам. Тръгнала на лов. Ужасът прокарва хищни нокти нагоре по гръбнака ми и оставя леденостудени, открити рани.

— Птолемей!

Каквато и концентрация да съм имала преди, тя ми се изплъзва и всичко се разбива. Светът се завърта шеметно. Къде е брат ми, къде е той, изоставихме ли го, дали е продължил, ранен ли е, умира ли, мъртъв ли е…

Пукотът на пушечна стрелба се разнася твърде наблизо — мрачно напомняне. Завъртам се към прииждащите наши войници. Една жена от тях се блъсва в мен, рамото й удря силно моето и аз се препъвам. С ахване пускам в ход сетивата си и посягам със способността си. Опитвам се да открия онзи меден диск. Онова миниатюрно кръгче бледооранжев метал, различна тежест, различно чувство. Усилията ми остават напразни. Не постигам нищо.

Казах му, че ще бъдем в безопасност дори на предните бойни линии. Татко не би прахосал живота ни. Татко не би позволил да отидем на което и да е място, където наследството му да бъде изложено на риск. Поемам си през зъби отровен дъх, все още оглеждам силуетите около мен, докато пепелта се сипе като летен сняг. Покрива униформите ни независимо от цвета им. Всички започваме да изглеждаме еднакво.

Дори и ако баща ми не ни обича както би трябвало, той все пак ни цени. Не би разменил живота ни така. Не би ни оставил да умрем за короната му.

Но ето ни тук.

Сълзи боцкат очите ми. От пепелта, казвам си. От паренето на дима.

Внезапно медта прозвънва в периферията на слуха ми толкова тихо, че за малко да не я чуя. Вратът ми изщраква силно, когато се обръщам и търся брат си. Без да мисля, изблъсквам няколко войници от пътя си и се устремявам през рояка на битката. Шмугвам се под ръката на приближаващ силнорък и пътьом мятам към него един куршум. Усещам как пронизва врата му — чисто проникване от край до край. Той се свлича зад мен и дращи с нокти разкъсаната си югуларна вена.

При всяка стъпка на фокус се появяват нови очертания. Улиците на Форт Пейтриът, педантично организирани в мрежа, са лесни за ориентация. Тръгвам по най-близката вдясно като хрътка, подушила кокал.

Над мен пасажи свързват различните сгради. Войници в ръждивочервени униформи тичат устремено напред-назад с оръжия в готовност. Вдигам горната част на ръката си и се предпазвам от съпътстващия залп пушечна стрелба. До един — Червени войници, атакуващи от безопасно разстояние. Оставям куршумите да паднат, сплескани и безполезни. Няма полза да пилея енергията си в опит да ги убия.

Птолемей се показва иззад ъгъла спринтиращ, за мое огромно щастие цял. Едва не рухвам от облекчение. Зад него се вият спирали от дим — доказателство за още артилерийска стрелба. Над главите ни отново изсвистяват бомби, преди да експлодират с отекващ тътен.

— Какво правеше, идиот такъв? — изкрещявам и спирам с буксуване.

— Не спирай — бягай — изкрещява той, като ме улавя под ръка. Силата почти ме изтръгва от земята и ме повдига.

Достатъчно благоразумна съм да не споря, когато брат ми е толкова неописуемо ужасен. Всичко, което мога да направя, е да си стъпя на краката, да се ориентирам отново и да спринтирам възможно най-бързо, като гледам да не изоставам от него.

— Дигата — изрича той с усилие, докато се задъхва от усилието.

Не е трудно да свържа нещата.

Допускам ужасната грешка да погледна назад през рамо. През дима, мъглата, гръмотевиците, избухващи над главите ни. Към пукнатините в дигата, докато се разпространяват и се превръщат в рухващи парчета камък. Виждам стената от вода, която се надига мощно и прелива и нахлува вътре.

Застанала над нея, изправена на един балкон, е тази, която контролира всичко с разперени ръце, с броня, толкова наситено синя, че изглежда черна.

Айрис Сигнет ни гледа как бягаме.

Връхлетялата ме паника почти ме приковава на място, но Толи ме влачи нататък с ръка, обвита около бицепса ми в болезнено стегната хватка. Измъкваме се с буксуване обратно на главната улица, опитвайки се да догоним батальона си само за да открием, че по-долните нива на форта са пусти. Нашите войници са напред, а останалите, враговете — са горе. Катерят се в сградите, стоят по покривите, вкопчват се във високия терен с оръжия в готовност. Безполезно е да се опитваме да се доберем до високо място сами. Всичко, което ни остава сега, е да излезем.

Втурваме се през безразборна пушечна стрелба, идваща от всички посоки. По-голямата част можем да отклоним съвсем лесно. Останалото от нея запращам обратно със сила, но без да се прицелвам.

Изругавам през зъби: виня Кал, виня Дейвидсън, Фарли, баща си, дори себе си. Планът ни предвиждаше нимфи, но не и някого толкова могъщ като Айрис. Не се сещам за никого другиго, освен за няколко лордове на нимфите, които може да са достатъчно силни, за да отприщят океана върху форта. А никой от тях не би разрушил Пейтриът с такава готовност. Но Айрис, принцеса от друга страна, жена, която не е вярна на Норта? Тя би могла да разкъса това място, без да почувства нищичко. И пак да го нарече победа.

Дигата рухва с трясък зад нас, отеквайки силно дори на разстояние. Трясъкът е последван от блъскащите вълни, които се разбиват и надигат, втурват се из улиците, пенят се около сградите и стените на Форт Пейтриът. Представям си я мислено: стена, подобна на син огън, който поглъща всичко по пътя си.

Продължаваме да спринтираме и настигаме батальона си. Птолемей рязко им подвиква да бягат и те се подчиняват. Дори новокръвните от Монтфорт. Няма време за позиране.

Вътрешните порти на Форт Пейтриът не се отварят навътре към града, а на дълъг мост, който пресича пристанището и свързва изкуствения остров на форта със сушата. Което значи, че ще трябва да пробягаме разстоянието от половин миля по моста над вода, с вражески нимфи зад нас, да не споменаваме надигащия се от прилива океан. Не точно печеливша комбинация, ако целта ти е да не се удавиш.

Нашите заличители се справят бързо с първата поредица от порти, като взривяват масивните врати на моста. Железните подпори политат и падат във водата със силен плясък. Почти не го чувам над приближаващия рев на потопа. Айрис сигурно още стои изправена над всичко, тържествуваща, и се усмихва, докато ни гледа как се препъваме тромаво като плъхове, застигнати от дъждовна буря.

Влизаме припряно през портата, когато връхлита първата надигаща се вълна и влачи със себе си вихър от отломки. Разцепено дърво, носещи се във водата камиони, пушки, трупове. Тичам толкова бързо, колкото ми позволяват краката, и ми се иска да бях достатъчно силна, за да ни повдигна и отнеса на безопасно място. Никой от нас обаче така и не овладя онова изкуство на магнитронското летене. Единствено баща ми може да го прави за наистина достатъчно дълго време.

Гравитроните пазят гърбовете ни, използвайки способностите си, за да отблъснат вълната. Откупуват ни време, но това надигане е малко. Съвсем малко по-високо от свода на портата.

После връхлита втората, истинската вълна: издига се над самите стени, разбива се с трясък през камъка и бетона, защитаващи форта. Гравитроните са безполезни срещу такава сила и могат да спасят единствено себе си, като политат нагоре и над вълната. Поне един попада в пръските, оплетен във вихър от вода. Така и не се показва отново на повърхността.

Не се замислям повече за него. Не мога.

Мостът е предназначен да служи като отбрана на форта — дълга стратегическа блокада, целяща да попречи на която и да е армия да щурмува Пейтриът по суша. Насочва ни през поредица от ключалки и порти, всяка от които ни забавя. Заличителите правят каквото могат, водят ни през ритъм от експлозии, докато преминаваме бързо препятствията една след друго. Двамата с Птолемей разцепваме панти и подсилващи обкови, изтръгваме стомана и желязо в отчаянието си.

Преминаваме разделящата точка: градът Харбър Бей се издига пред очите ни — толкова близо и все пак толкова безкрайно далече. С един поглед осъзнавам, че неподвижните, спокойни води от двете ни страни също се надигат. Издуват се. Напират. Нарастват като разбиващата се, смазваща вълна, която още ни преследва с неумолимата сила на ураган. Солени пръски избухват и замъглява зрението ми, наквасват лицето ми, жилят очите ми. Посягам сляпо и се вкопчвам в яката на бронята на Толи. С рев на безсилно раздразнение запращам и двама ни, като използвам способността си, за да ни извлека нагоре и пред следващата порта. Батальонът ни да върви по дяволите. Ще ни последват, ако могат. А ако не могат, така или иначе им е било писано да бъдат зарязани.

Колко тежи тази броня? — пита се безполезно един глас в главата ми. — Дали ще потъна, преди да успея да я изхлузя? Дали ще свърша на дъното на Залива?

Или по-лошо: дали ще трябва да гледам как Птолемей влиза във вълните и не се показва никога повече?

Водата се плиска леко в глезените ми. Ботушите ми се хлъзгат по павирания мост и едва не изгубвам опора под краката си. Единствено Птолемей ме удържа да не се потопя в лепкавите дълбини: сега ръката му е обвита около талията ми и ме придържа плътно. Ако се удавим, ще се удавим заедно.

Почти мога да почувствам глада на Айрис, докато нейните вълни ни преследват. Нищо не би й доставило по-голямо удоволствие от това да ни убие. Да постави на колене Пролома — още един враг на нейния народ. Да ни убие така, както нашата армия уби баща й.

Отказвам да умра така.

Но не виждам никакъв план, никаква атака, която мога да предприема сама. Нимфите, които контролират вълните, ще ни убият, без дори да си покажат лицата. Освен ако някак не успеем да ги убием първи.

Имам нужда от гравитрон.

Имам нужда от новокръвен.

Имам нужда Мер и нейните създатели на бури да убият с мълния тези копелета.

Зад нас гръмотевицата избоботва отново, последвала проблясъка на случайна мълния. Не е достатъчно.

Всичко, което можем да направим, е да бягаме и да се надяваме, че някой друг ще ни спаси.

От подобна безпомощност ми призлява.

Разбива се нова вълна, този път от дясната ни страна. По-малка от приливната сила зад гърба ни, но все пак силна. Разкъсва хватката на Толи върху мен, разделя ни. Ръцете ми посягат и улавят въздуха, а после — жилеща вода, докато падам с главата напред, гмурвайки се в пристанището.

На повърхността избухва огън, експлозии. Не мога да определя дали са породени от заличители или от артилерийска стрелба. Всичко, което мога да направя, е да прокарам ръце по тялото си и да изхлузя бронята, преди да ме завлече по-надълбоко. Опитвам се мислено да задържа фокуса си върху медния диск на Птолемей, докато се движи, носейки се мъчително из водата заедно с мен. Той също се дави.

Ритам ожесточено в опит да изляза на повърхността. Докато го правя, нова вълна ме блъсва от упор и ме запраща със спираловидно въртене отново в дълбокото, без да мога дори веднъж да си поема въздух.

Солената вода пари очите ми, а дробовете ми горят, но се опивам да плувам, опитвам се да изпреваря нимфите на повърхността. Колкото по-дълго оставам долу, толкова по-мъртва изглеждам. Толкова по-далече мога да стигна.

Сега Толи на свой ред ме намира.

Един юмрук се свива отзад върху яката на долната ми риза и ме влачи. През размътената вода виждам силуета му редом с моя, другата му ръка стиска някакъв металически предмет. Стомана с форма на голям куршум. Гладка. Тя ни тегли със себе си, тласкана от способността на самия Толи. Като мотор.

Стискам зъби и я улавям. Когато вече не мога да издържа, дробовете ми запищяват, отчаяно копнеещи за облекчение, и изпускат във водата дълъг поток от мехурчета. По рефлекс си поемам задъхано въздух и преглъщам вода.

Със силно ритане и нов изблик на сила Толи ни насочва към повърхността, макар че пред очите ми плуват петна и ми причернява. Хвърля ме напред върху мокър и изпъстрен със сенки пясък.

Застанала на длани и колене, кашлям и се давя, опитвам се да изплюя водата възможно най-тихо. Той ме тупва силно с юмрук по гърба.

Едва мога да мисля, но въпреки това хвърлям поглед наоколо, нетърпелива да се ориентирам. Дори една секунда невнимание може да ни убие.

Намираме се под един от доковете на Акуариан Порт, в около шест инча плискаща се вода. Лодки ни скриват от двете страни, обграждат ни единствено гниещи водорасли, захвърлени въжета и дребни ракообразни животни.

Птолемей поглежда отвъд палубата в няколкото стъпки пространство, които ни предоставят първокласна гледка към моста и Форт Пейтриът оттатък. Пристанището е като кипящ котел, очукано от биещите се приливи, докато самият океан се надига и спуска. Към брега с грохот се спуска водна диря, бързо изтласкваща водата нагоре до вратовете ни. Кашлям и плюя, посягам да уловя прогнилото дърво над главата си и за миг си помислям, че можем да се окажем удавени на брега. Но водата се оттегля, отдръпва се обратно с неестествена сила.

Движим се заедно с нея: изкатерваме се до подпорите, които поддържат края на дока. Сега имам само ножовете и куршумите си, бронята ми е захвърлена някъде на дъното на пристанището. Не че ме е грижа. На суша мога да намеря метал навсякъде, където поискам.

Пред нас вълните връхлитат върху моста отново и отново и подмятат войниците. Батальонът ни е развалина, ако не и напълно унищожен. Днес домът Самос ще плати с кръв. Нападението откъм морето се провали.

Един джет се понася с писък из облаците и кръжи над кълбестите буреносни облаци, които се разпръсват над форта. Подгонват го още два: връхчетата на крилете им са оцветени в жълтия цвят на Ларис. Докато гледам, преследваният самолет избухва в пламък и се разпада, преди да се разбие в далечните вълни. Силен вятър се устремява през пристанището, когато още джетове на Ларис осейват небето, летейки ниско над града. Звукът им заплашва да разцепи главата ми, но щях да ги насърча с възгласи, ако можех. Флотът е истинското ни предимство.

Особено когато Пейтриът е наполовина под водата.

По-голямата част от форта е наводнена, включително „ръкавите“ за преминаване на джетове. Единствено корабите на флота са оцелели непокътнати, все още годни за използване. Насочват оръдията си към минаващите джетове на Ларис и изплюват горещо желязо. Един от джетовете пада с унищожено крило и е последван от още два.

— Трябва да извадим от строя бойните кораби — промърморвам с равен тон, вече изтощена от перспективата.

Толи ме поглежда, сякаш съм луда.

Като нищо може и да съм.

Спринтираме по периферията на пристанището възможно най-бързо, като постоянно влизаме и излизаме от истинска битка. Нападението на Кал по суша беше най-голямото от трите планирани, за него бяха използвани стотици войници от цялата ни коалиция — да не споменавам агентите на „Алената гвардия“ и техните контакти, вече намиращи се в града. Обучени войници се хвърлят в схватки редом с крадци и престъпници, докато партизанската война връхлита Харбър Бей от всяка канавка и уличка. Един град на бял камък и сини покриви се обагря в черно и червено, дим и огън. Цветовете на Калоре, помислям си горчиво. Но за кой брат?

Сребърните от Норта и Червените на задължителна военна служба се озовават приклещени по улиците, възпирани от собственото си стриктно обучение. Натикани и задънена улица, с неутрализирани сили, но все още опасни. Толи и аз рискуваме живота си, докато бягаме и оформяме отново броните си от каквото успеем да докопаме. Ръждиви късчета метал и какво ли не. Ако имах време, щях да се почувствам отвратена от собствената си некадърна работа.

Нататък по водата, може би на една миля навътре в морето, джетовете на Ларис срещат джетове от Норта и Пиемонт. Отново заповеди на Кал. Да държат най-ужасните от своите и нашите оръжия далеч от града. Дори от това разстояние чувам рева, докато танцуват из въздуха с ослепителна бързина. Взривове от огън и дим се разстилат из въздушната битка, притиснати между облаците и хоризонта. Не завиждам на пилотите, особено онези, които трябва да се състезават с вятърните тъкачи на Ларис. Достатъчно трудно е да пилотираш джет и без да се биеш със самия вятър.

Айрис сигурно още е близо до Военното пристанище и защитава бойните кораби от бурни вълни. Когато наближаваме, виждам, че водата около четирите масивни стоманени корпуса е неподвижна и гладка. Останалата част от пристанището кипи и бушува, като отхвърля всякакви опити за приемане на корабите от сушата. Скоро принцесата от Езерните земи ще насочи големите оръдия върху джетовете далече в морето или самия град. Ще унищожи Харбър Бей така, както разби форта. Няма да остави нищо, освен развалина, безполезна за когото и да е от двамата братя Калоре.

Ярка червенина се мярва пред погледа ми, когато изскачам на пътя от една долина. Никога не съм мислила, че ще изпитам такова облекчение да открия въоръжен ескадрон на „Алената гвардия“. Особено предвождан от генерал Фарли.

Нейната шайка престъпници ни се нахвърля с вдигнати оръжия. Неохотно, но бързо вдигам ръце и срещам погледа й.

— Само ние — изричам задъхано и давам знак на Птолемей да направи същото.

Фарли оглежда всеки от нас, очите й се местят напред-назад като махало. Като везна, която се уравновесява.

Облекчението ми се стопява в миг, когато осъзнавам точно какво е възможно да претегля.

Животът на брат ми.

Би могла да се опита да го убие, да ни убие направо тук и никой няма да узнае. Можем просто да станем жертви на битката. А тя ще има своето отмъщение.

Това бих направила аз, ако някой ми отнеме Толи.

Ръката на русата жена се отклонява и намира пистолета на хълбока й, прикрепен към наполовина празен патрондаш. Имала е доста работа. Задържам смразяващия й син поглед, без да казвам нищо, едва се осмелявам да дишам. Опитвам се да не я накланям в грешната посока.

Стисвам зъби и посягам с всяко късче от изтощената си способност, което успявам да събера. Опитвам да уловя пистолета й, останалите й куршуми, ножовете, скрити по цялото й тяло. Да я спра, ако реши да нападне.

— Кал е насам — казва тя накрая, прекъсвайки рязко нишката на напрежението между нас. — Трябва да измъкнем онези кораби от ръцете им.

— Разбира се — отвръща Птолемей и аз едва не му прасвам един юмрук в зъбите.

Мълчи, идва ми да изсъскам.

Вместо това пристъпвам леко и заставам пред него, за да заслоня тялото му от гнева й. Фарли само трепва и се взира в него в продължение на още една нажежена секунда.

— Строявайте се, войници — усмихва се подигравателно, преди да ни обърне гръб.

Войници. Не „Ваши Височества“, не и титлите ни.

Ако това е най-лошото, което ще направи, приемам го с радост. Правим каквото ни нарежда, строяваме се плавно с останалите от шайката й. Не разпознавам никого от тях, членовете на нейната Гвардия се отличават само по червените шарфове, завързани около ръцете, кръста или китките. Хората от Гвардията изглеждат зле организирани, набързо събрани, с обикновени дрехи. Със същия успех могат да са слуги или работници, докери, долнопробни търговци, готвачи, шофьори. Но споделят стоманения й характер и решителност. И са въоръжени до зъби. Питам се колко Сребърни са държали такива вълци в собствените си къщи.

Питам се колко такива има все още в моята.

Нашата коалиция държи един участък от Порт Роуд, който се вие покрай пристанището, с изглед към бойните кораби, които блокират Военното пристанище. Зад нас има още казарми и военни външни постройки, всичките завзети. Много от нашите войници заемат отбранителни позиции и надничат от прозорци и входове, а други се подреждат откъм страната на пристанището в очакване на заповеди.

Дали сме спечелили града?

Кал върви бавно сред лейтенантите и телохранителите си толкова неспретнат, колкото не съм го виждала никога: косата му е хлъзгава от пот, останалата част от тялото му — изпоцапана с пепел и кръв. Едва различавам бронята отдолу, блещукаща в наситено рубиненочервено между мръсните кръпки. Той крачи досами водата потиснат и разтревожен и внимава да не го достигнат бушуващите вълни.

Принцовете Калоре не хранят любов към водата. Тя ги кара да се чувстват неспокойни.

Точно сега Кал има вид, сякаш може да изпълзи от собствената си кожа.

Баба му гледа, докато той върви неспокойно: захвърлила е коприните и роклите си в полза на проста униформа без отличителни знаци, които да показват ранга й.

Нито дори цветовете й. Със същия успех може да е просто стара жена, залутала се в погрешната тълпа, но всеки, който има очи, е наясно. Анабел Леролан не бива да бъде подценявана. До нея Джулиан Джакос мълчи с присвити и стиснати устни, с очи, приковани в бойните кораби. В очакване да бъде полезен с нещо.

Брат ми и аз се провираме с рамото напред през суматохата и влизаме в полезрението на Кал. Той повдига вежда при вида ни. Може да е изпълнен точно с толкова голямо облекчение, колкото и аз, и точно толкова изненадан от усещането.

— Хубаво е да видя, че се държите на крака — казва и кимва на двама ни. — А батальонът ви?

Слагам ръце на хълбоците си:

— Не знам. Айрис метна и двама ни в пристанището, докато отрядът ни го пресичаше. Трябваше да изплуваме или да се удавим. — Той ме наблюдава, докато говоря, напрегнат и с изострен поглед. Почти обвинително. Сякаш би трябвало да изпитвам срам, задето съм останала жива, когато други не са успели. Отблъсквам чувството. — Някой успя ли да стигне до града?

— Трудно е да се каже. Направих всичко възможно да пратя вест, за да се прегрупираме тук. Ще видим кой ще получи съобщението и кой може да се върне. — Той поглежда намръщено към ръцете си, после обратно към бойните кораби. По водата те излизат от доковете си и стоят на празен ход, вместо да се отправят в морето. Насочват мерника си към нас. — Вие сте единствените магнитрони, с които разполагаме точно сега.

Не са останали братовчеди от дома Самос. Никой, освен нас.

До мен Птолемей се намръщва:

— Ще направим каквото можем с метателните оръжия.

Кал поглежда обратно към брат ми: при движението черната му коса потрепва.

— Няма да прахосам нито един от двама ви за улавяне на бомби или куршуми. Имаме достатъчно монтфортски бомбъри, за да унищожат това, което може да бъде унищожено. — Посочва само с един пръст към пристанището. — Искам ви на онези кораби.

Знам, че трябва да спрем бойните кораби, но да се качим на тях? Пребледнявам толкова бързо, че го усещам: леден студ, който се разлива по бузите ми въпреки топлината на пламъка и пепелта и собствената ми пот.

— Нямам особено желание да загина толкова късно през деня, Калоре — процеждам. С подигравателна усмивка обръщам брадичка към бойните кораби, които са на сигурно място във водата. — Айрис ще ни потопи като камъни още преди да се приближим. Дори гравитроните…

Кал само изсъсква полугласно, подразнен:

— Когато завоюваме града, напомнете ми да предам на всеки Сребърен офицер светкавичен курс по запознаване със способностите на новокръвните. Арецо — добавя, излайвайки странната дума през рамо.

В отговор една жена се промъква с рамото напред и излиза пред нас: униформата й е в тъмнозеления цвят на Монтфорт, покрита с чуждестранни отличителни знаци.

— Сър — казва тя и навежда брадичка.

— Подготви телепортаторите си — нарежда Кал. Изглежда почти развеселен, докато гледа как кипя вътрешно, обзета от гняв към него. И към себе си за това, че забравих точно с каква армия работим. Нямат ли свършване тези новокръвни чудаци? — Подгответе се да скочите до онези кораби.

— Да, сър — казва тя рязко. С махване на ръка придърпва напред други войници от Монтфорт. Други телепортатори, предполагам.

Хвърлям кос поглед към брат си, за да преценя реакцията му. Вниманието на Толи сякаш е по-погълнато от Червената жена генерал. Не отмества очи от нея, не трепва дори за миг. Сякаш тя може да го убие, ако свали гарда. Този страх не е съвсем неоснователен.

— А когато сме на борда? — Пристъпвам напред и заставам редом с проклетия си годеник. — Ще ти трябват повече от двама магнитрони, за да разкъсаш един боен кораб. И не само няколко минути. Добри сме, но не сме чак толкова добри.

С рязко движение Кал се отдръпва от една особено буйна вълна и опазва пръстите на краката си сухи. Примигва бързо и преглъща:

— Не е нужно да го разкъсвате. Искам онези кораби. Имам нужда от онези кораби. Особено защото Айрис е тук. — Облизва устни, в очите му за миг се мярва ужас. Майка й няма да я остави на сухо.

Ъх. Нима се опитва да прави такива ужасни каламбури?

— Ако езерняшката флота стигне дотук, преди да имаме истинска артилерия, която да защитава пристанището, с нас е свършено — добавя Кал и поглежда над главата ми към водата.

Вдигам ръка и посочвам нататък покрай наводнения форт към океана, обвит в мъгла от дим, и все още танцуващите силуети на въздушни джетове.

— Мислиш, че четири кораба могат да удържат езерняшка армада?

— Ще им се наложи.

— Е, няма. Знаеш го.

Само един мускул на бузата му потрепва, подскача, когато стяга челюст. Ще се наложи да си изцапаш ръцете, Калоре. Повече, отколкото са изцапани вече.

Раздвижвам се отново и заставам точно пред очите му.

— И сам каза: кралицата на Езерните земи няма да изостави дъщеря си. Значи ще я разменим.

Кал пребледнява, както пребледнях аз, от шока целият цвят се отдръпва от лицето му.

— За града — продължавам упорито. Трябва да разбере. — Ние с Птолемей можем да разположим оръдията, да ги накараме да открият огън по нея. Да я притиснем. Да я държим хваната натясно. За един огнен крал не би трябвало да е трудно да я подчини, нали?

Отново нищо. Кал дори не мигва, лицето му упорито остава все така неподвижно. Страхливец — изсумтявам презрително наум. — Не иска да се изправи срещу нея. Пламъкът на Севера се страхува от малко дъжд.

— Когато получим Айрис, ще се спазарим. Животът й в замяна на Залива.

Това прекършва сдържаността му.

— Не правя така — казва рязко той с груб, остър тон. Против волята си правя крачка назад, почти стресната от внезапната му ярост. — Аз не съм той, Еванджелин.

При тези думи съм принудена да изсумтя насмешливо:

— Е, той печели.

— Няма да го направя — казва отново: в думите се усеща как трепери от гняв. Принцовете не са свикнали да се повтарят. — Не вземам заложници.

Искаш да кажеш: Няма да дам повод на Мейвън, помислям си, в главата ми отеква горчиво ехо. Причина да я вземе обратно. Да заложи всичките си ресурси на един определен човек.

Той има невъобразимата наглост да насочи пръст в лицето ми:

— Превземете корабите, превземете оръдията. И измъкнете Айрис от Залива. Това е заповед.

— Не съм твой войник и все още не съм твоя съпруга, Калоре. Нямаш право да се разпореждаш с мен — изръмжавам: имам чувството, че мога да отхапя парче от него. Майка й ще удави този град и нас, ако й позволиш.

Той се взира в мен бесен, с трепереща ръка. Толкова е ядосан, че не забелязва, когато една вълна удря глезените му. Когато подскача и изругава, ми идва да се изсмея в нелепото му лице.

— Майка й ще остави този град на спокойствие, ако дъщеря й успее да избяга — обажда се един глас зад него. Баба на помощ, Калоре?

Принцът се намръщва със свъсено от объркване чело.

— Тя е права — казва вуйчо му с тон, далеч по-мек от този на Анабел.

Веждите на Кал почти изчезват в косата му.

— Джулиан? — пита той почти нечуто.

Джакос просто свива рамене и скръства ръце върху слабите си гърди:

— Не притежавам особен талант на бойното поле, но това не ме прави човек без таланти. Това е добър план. Кал. Да отведем Айрис до морето. — После погледът му пада върху мен. — Стигни до някой кораб, Еванджелин казва бавно: способността му не се долавя в гласа му.

Въпреки това осъзнавам заплахата. Нямам избор в това, не и със зареденото оръжие на един певец, насочени право към мен. Ще направя това по собствена воля или ще го направя по негова.

— Добре.

Въпреки всичките си недостатъци Кал определено е благороден до крайност. Обикновено това ме кара да го мразя още повече. С изключение на сегашния момент. Както се закле преди в Монтфорт, той няма да остави никого да се бие за него, освен ако самият той не се бие. Няма да накара никого да направи нещо, което не е склонен да направи заедно с него. Така че когато телепортаторите се събират с протегнати длани, той е до мен, въоръжен и готов да щурмува боен кораб.

— Първият път не е приятен — казва ми моят телепортатор със сериозно и набраздено от бръчки на старост лице. Ветеран от много битки.

Мога само да му скръцна със зъби и да поема ръката му.

Чувството е, сякаш ме изстискват чак до костния мозък: всичките ми органи се усукват, губя ориентация, възприятията ми се обръщат надолу с главата. Опитвам се да ахна и откривам, че не мога да дишам, не мога да виждам, не мога да мисля, не мога да съществувам, — докато усещането изчезва толкова бързо, колкото се е появило. Жадно гълтам въздух, притиснала колене към настланата със стоманени плочи палуба на боен кораб, а телепортаторът стои над мен. Посяга да затисне устата ми, но аз го первам, за да го отблъсна, и в същото време го стрелвам с убийствен поглед.

Намираме се зад предната оръдейна кула, приклекнали до студена стомана и гладки, цилиндрични оръдейни дула. Нажежени са до червено и още димят от обстрела на форта, а сега са насочени към града. Моята способност се устремява по дължината им, опипва сглобките и болтовете, отскача от едно дуло на друго, в склада за барут — почти пълен — и подредените, чакащи в готовност артилерийски снаряди — повече от дузина готови. Предполагам същото и за другите две оръдейни кули, разположени по цялата дължина на кораба.

— Има достатъчно муниции да изпепелим Харбър Бей — промърморвам, макар и полугласно.

Телепортаторът отговаря само с навъсен поглед. Напомня ми за баща ми. С твърд и суров поглед, съсредоточен.

Правя каквото трябва. С гримаса опирам ръце в кулата и дърпам.

Тя се напряга срещу мен, вече заключена и насочена другаде. Но щом задвижвам механизмите, поддава лесно и се раздвижва при докосването ми. Завърта се и се обръща към друг кораб.

Бойният кораб на самата Айрис.

Тя крачи напред-назад по палубата на намиращия се най-навътре в морето плавателен съд, очертана като силует в тъмносиньо. От двете й страни са собствените й езерняци: униформите им са лесни за разпознаване. По-надолу на кораба, на носа, с мигване се появява една фигура в червено — телепортатор и собствените му войници зад гърба му.

— Почти — изсъсквам и плавно намествам кулата: сега дулата на оръдията й са насочени към едната страна на кораба на Айрис. Със стиснат юмрук съединявам стоманата и металната пластина и застопорявам кулата на място. Никой, освен магнитрон или някой с горелка вече не може да насочи това оръдие. — Следващото оръдие.

С нов предизвикващ гадене скок се приземяваме до втората оръдейна кула. Отново правя същото, размествам оръдията. Този път ни откриват двама Червени войници на задължителна служба. Втурват се към мен, но телепортаторът грабва и двамата и изчезва. Мярва се в периферното ми зрение далече над водата. И двамата Червени падат рязко в Залива. Телепортаторът се връща още преди да чуя плясъка от падането им.

Третата оръдейна кула е по-упорита от другите: съпротивлява се на способността ми, отказва да се раздвижи така плавно, както другите.

— Разкрили са ни — изръмжавам и по челото ми избива пот. — Топчията се опитва да задържи кулата на място.

— Ти магнитрон ли си, или не? — подхвърля ми язвително телепортаторът.

Надявам се на Птолемей да му се е паднал някой не толкова устат — помислям си и трепвам. С изблик на сила успявам да накарам кулата да се завърти и с трясък я намествам — по-ожесточено, отколкото е необходимо. Основата се нагъва навътре и засяда.

— Готово. Давай сигнала.

Оказва се по-лесно да освободя механизма на оръдието, отколкото мислех. Все едно да дръпнеш гигантски спусък.

Разнеслото се в резултат бумтене от един-единствен артилерийски снаряд ме запраща настрана с притиснати към ушите ръце. Всичко звънти и затихва последователно. С мъка се изправям на крака и гледам как снарядът улучва целта си и избухва на палубата на бойния кораб на Айрис.

По дължината й бързо плъзва огън като коварна змия, размотаваща се от пръстените си със съскаща ярост. По-силен огън, отколкото от един-единствен снаряд. Няколко войници скачат в Залива, за да се спасят от гнева му.

От гнева на Кал.

Езерняците не са толкова смутени: издигат една извиваща се като дъга вълна и я мятат над кораба. Оставят я да се разбие и да го погълне, загасявайки огъня.

Друг снаряд обаче попада право в целта, този път от кораба на Птолемей от отсрещната страна. Не успявам да се сдържа и се ухилвам и едва не се провиквам, за да го насърча.

Кал отново мята пламък по дължината на бойния кораб. Още бягане, още подскачане. Нова вълна. Нов снаряд. Нов пламък. Ритъмът ни дърпа напред-назад.

Моят телепортатор ни прехвърля със скокове между оръдейните кули и всеки път намираме още войници, които да отблъскваме. Главно Червени. На корабите няма много Сребърни, намиращи се там като екипаж: само като офицери. Благодарение на моята способност и тази на новокръвния от Монтфорт те са лесни за отблъскване.

Ако можех, щях да го накарам да ме прехвърли при Кал. На него не му стиска да убие Айрис, но на мен със сигурност — да. Езерните земи вече са ни разгневени след смъртта на краля си. Няма да има значение, ако и тя умре. Всъщност това може да ги накара да хукнат уплашени обратно към своите езера и ферми, да си помислят отново дали трябва да се изправят срещу мощта на Самос и Калоре.

Но моята работа е да обслужвам оръдията. Да удържа кораба.

Докато Кал се бие с Айрис, нейното внимание не е насочено към Залива и нашите войници започват прекосяването. По време на третия курс до кораба още телепортатори скачат на палубата: всеки води по шестима войници. А още войници пристигат с лодките долу, които се приближават бързо.

Примижавам към далечния боен кораб и гледам, докато запращам нов снаряд. Той удря силно и пробива димяща дупка в корпуса на няколко ярда над ватерлинията. На палубата гледката е ужасяваща. Облаците потъмняват над нас, натежали от мълнии. Над бойния кораб се сблъскват огън и вода, огнен ад и приливна вълна. Корабът се накланя от силата на такава битка — един Сребърен от кралски род срещу друг. Воините са равностойни, но пръснати неравномерно.

За пръв път в живота си наистина се питам какво ще стане, ако Тиберий Калоре умре.

Мисля, че Айрис ще го убие.