Виктория Айвярд
Гибелна буря (14)

Четиринайсет
Мер

Той знае, че си ти.

Всички сякаш вдишваме едновременно и усещам дъха си накъсан. Внезапно малката стая, закътана в двореца на Самос, става прекалено тясна. Инстинктивно очите ми се стрелват рязко към Фарли. Тя отвръща на погледа ми. Гърлото й се движи, докато преглъща с усилие, и аз проследявам действието. Тя си придава стоманена твърдост пред очите ми, обзета от сурова решителност.

Прехапвам устна и ми се иска да можех да направя това сама. Но тя няма да отиде никъде, застанала над Ибарем. Достатъчно близо, за да спре това, ако нещата излязат извън контрола ми. Очите на Ибарем се впиват изгарящо в моите, светнали и напрегнати, докато умът му хвърля мост през границата, която разделя Ридж Хаус и Пиемонт. Той вече избълва възможно най-много информация за затвора в базата в Пиемонт, полузаровения под земята бункер с прозорци, гледащи на изток. Кои затворници може да види брат му, точно с кого е пленен, кого е видял да умира, кого е видял да се измъква. За мое облекчение Ела и Рейф бяха сред оцелелите, успели да стигнат до блатата. Дори само онова сведение беше жизненоважно, но това — Мейвън точно пред нас. Толкова близо, та имам чувството, че почти мога да посегна и да го докосна.

Искам да видя каквото вижда Ибарем. Искам да се наклоня напред, да се гмурна през ръждивочервените дълбини на очите му и да изплувам в съответстващите им две очи, взиращи се от килия на стотици мили оттук. Да погледна Мейвън отново в лицето. Да го разчета така, както зная, че мога. Всеки тик и изопване на мускул по кожата му. И най-лекото проблясване, мярнало се в ледено сините очи, говорещо за тайни и слабост, които се опитва да погребе.

Връзката на Ибарем с брат му ще трябва да свърши работа. Тя е силна, въпреки разстоянието е почти непосредствена. Ибарем записва всичко, което усеща чрез сетивата на Раш в мига, щом се случи.

— Мейвън се приближава до решетките — надвесва се навътре, само на сантиметри. По врата му има пот. В Пиемонт е горещо. Току-що е валяло. — Ибарем се стяга пред мен, опира длани на бедрата си. Дръпва се назад, а аз си представям Мейвън точно тук в стаята с нас, забил поглед в лицето му. Устната на Ибарем се присвива отвратено. — Търси ни. Търси очите ни.

Трепвам и усещам студения призрачен полъх на познат дъх върху кожата си.

Въпреки слънчевата светлина, която струи вътре през единствения прозорец, усещам как тъмнината се разлива като локва в тази малка, забравена стая, скрита в Ридж Хаус. Иска ми се никога да не бях се сещала за това, никога да не бях призовавала Ибарем да направи това. По идея той трябваше да бъде свръзката ни с Тахир и Дейвидсън, лесна връзка с Монтфорт. Не с другия си брат, пленен в Пиемонт. Не с Мейвън.

Заставям се да остана неподвижна, заключвам мускулите и изражението си. Но сърцето ми галопира в гърдите, ритъмът му се усилва до глухо, постоянно туптене.

Фарли се опитва да не крачи неспокойно напред-назад и странното й бездействие ме прави още по-изнервена, отколкото вече съм. Това място буди неудобство и безпокойство и у двете ни. Ридж Хаус сякаш е не много повече от капан, който всеки миг ще се задейства. Във всяка стая има метал под някаква форма — превърнат в греда или колона, или дори вплетен в самия под. Къщата е оръжие, с което малцина могат да си служат. И постоянно сме заобиколени с тях.

Дори столът под мен е студена стомана. Потръпвам, когато се докосва до голата ми кожа.

Почукването на вратата кара и двете ни да подскочим — толкова сме стреснати, че едва не изскачаме от кожата си. Завъртам се рязко, със стиснати зъби, и виждам как дръжката на бравата се завърта и се захваща здраво за ключалката. Фарли прекосява стаята и отива до вратата с две бързи дълги крачки, готова да отпрати който там слуга или слухтящ благородник чака от другата страна.

За мое стъписване тя разтваря вратата широко и отстъпва назад, за да пусне едър, познат силует да пристъпи в стаята.

Едва не й се озъбвам, стисвайки юмруци върху коленете си.

— Какво правиш? — изсъсквам с нисък и твърд тон.

Тиберий хвърля поглед между Фарли и мен, сякаш преценява двете ни. Кое същество от женски пол го плаши повече.

— Бях поканен — казва дрезгаво. — И ще закъснеем изключително много за заседание на съвета.

— Върви тогава! — отпращам го с махване на ръка и се нахвърлям върху Фарли: — Какво правиш? — изричам гневно през зъби.

Тя ме прекъсва, затръшвайки рязко вратата.

— Ти познаваш Мейвън, но същото важи и за него казва със студена практичност. — Нека да слуша.

Пред мен Ибарем примигва.

— Госпожице Бароу — обажда се той, подтиква ни да продължим.

Сякаш това не беше достатъчно стресиращо.

— Хубаво — промърморвам през зъби и се обръщам отново с лице към монтфортския новокръвен. Полагам всички усилия да не обръщам внимание на другия Калоре, сега облегнал се на стената, за да остави между нас възможно най-голямо разстояние. С периферното си зрение виждам как потропва с крак в прилив на нервна енергия.

— Мейвън казва нещо — промърморва Ибарем: естественият му глас е мек и пресеклив. Преобразява се бързо в най-добрата имитация на Мейвън, на която е способен: — Как така разговаряме точно в този момент? — пита той: внезапно думите звучат жестоко и рязко. Дори успява да докара насилен студен смях. Имитацията си я бива. — Или просто се опитваш да си играеш с един крал, Червена измет такава? Боя се, че не е добро решение.

Ибарем се раздвижва отново, очите му се стрелкат и виждат през километрите.

— Има охрана, пазители. Шестима. Принц Бракън и децата му също минаха току-що с четирима собствени телохранители.

Тиберий казва нещо зад дланта си и Фарли кимва. Вероятно допълва броя на враговете ни.

— Твърд съюз с Бракън — чувам да промърморва Тиберий. — Ще ударят отново, и то скоро.

— Кралицата е с него — продължава Ибарем. — Принцесата на езерняците. Не говори, просто стои. Гледа. — Ибарем присвива очи. — Лицето й е безизразно. Почти изглежда застинала.

— Кажи на Айрис… — запъвам се и почуквам пръсти един в друг. Трябва да бъдат убедени. Абсолютно сигурни, че чрез връзката между братята говоря аз. — Кажи й, че всички кучета хапят.

— Всички кучета хапят, Айрис — повтаря Ибарем. Накланя глава, както аз накланям моята. Сега имитира мен. Обикновено момиче с необикновен живот. Истината разстройва Мейвън повече от всичко, а аз трябва да го разстроя, ако смятам да извлека нещо от този разговор.

— Кралицата се подсмихва самодоволно. Кима с глава — казва Ибарем. Преобразява се в имитация на Айрис, тонът му се покачва с една октава. — Всички кучета хапят, но някои кучета чакат, Мер Бароу.

— И какво се предполага да значи това? — изръмжава Фарли, прикрила устата си е ръка.

Аз обаче знам.

Аз съм просто едно добре облечено и здраво държано на каишка луксозно кученце, казах на Айрис веднъж по време на затворничеството си. Тогава тя пак се подсмихна самодоволно. Дори луксозните кученца хапят — отвърна. — Ти ще хапеш ли?

Най-сетне съм свободна да отговоря. А също и тя.

Айрис Сигнет чака собствения си шанс да нанесе удар. Питам се дали има зад гърба си подкрепата на Езерните земи, или само собствената си ярост.

Хвърлям поглед през рамо и поглеждам към Фарли.

— Това е нещо, което тя ми каза в Арчън. Преди да се върна.

— Определено е тя, но как — не мога да кажа — продължава Ибарем, предавайки гласа на Айрис по най-добрия възможен начин. — Това сигурно е някоя присъща за новокръвните способност, която още не познаваме.

— Това, което не знаеш, може да напълни цял океан — отвръщам. — За Монтфорт, за „Алената гвардия“. — Струва ми се срамно, дори мръсно да подхвърлям такива язвителни забележки, но го правя с лекота. — За брат ти. Той стои точно до мен, знаеш ли.

Ибарем се засмива подигравателно, имитирайки Мейвън.

— Предполага ли се това да значи нещо? — Струва ми се, че в отразените като ехо думи може би потрепва страх. — Не ме е грижа особено до кого ще решиш да застанеш в следващия момент. Въпреки че — добавя и язвителното му изражение се разкривява в злобна усмивка — разбрах, че вече не стоиш кой знае колко до него.

Докарвам насила една усмивка и с нея прикривам трепването си:

— Добре е да знам, че имаш шпиони в нашата коалиция — казвам дръзко. — Макар не и наполовина толкова много, колкото ние имаме в твоята.

От гърлото на Ибарем изригва смях, който звучи като нокти, стържещи по стъкло:

— Мислиш, че си пилея шпионите, за да следя чувствата ти, Мер? Не, скъпа, просто те познавам по-добре от всеки друг. — Той се засмива отново и показва бели кучешки зъби. Фокусирам се върху белега върху брадичката на Ибарем, за да не допусна в ума ми да се появи образ ма красивото, объркано, съскащо лице на Мейвън. — Знаех, че няма да го преглътнеш, когато Кал показа кой е в действителност.

В периферията на погледа ми Тиберий не помръдва. Дори не диша. Държи очите си сведени, решен да се взира в една дупка в пода.

— Той е манипулиран и моделиран точно колкото и аз. Създаден от баща ни, оформен и пречупен, превърнат в онази ходеща, говореща стена, която ти мислеше, че обичаш толкова много. — Мейвън продължава упорито, говори чрез Ибарем. — Крие се зад онзи щит, който нарича дълг, но истината не е толкова благородна. Кал е изтъкан от копнеж, същият е като нас. Но иска короната. Иска трона. И никоя цена не е твърде висока. Никоя кръв — твърде ценна, за да бъде пролята.

Рязък звук раздира въздуха, когато Кал изпуква едно от кокалчетата си с палец.

— Винаги се връщаме към същия разговор, Мейвън — изръмжавам и се облягам се назад с преувеличено безгрижие. Ибарем повтаря движенията ми. — Питам се, Айрис, дали той хленчи толкова много за Тиберий и пред теб, или съм единствената, която трябва да се справя с тези глупости?

Ибарем обръща глава, сякаш търси погледа на Айрис.

— Устните й се присвиха. Навярно в усмивка — съобщава. — Мейвън се раздвижва, допира ръка до решетките. Температурата се покачва.

— Болно място ли уцелих? — питам. — О, забравих, ти дори не знаеш кои кътчета от теб са истински твои. И кои са нейно дело.

Ибарем гримасничи и плясва с разтворени длани по бедрото си.

— Мейвън удари решетките. Температурата все още се покачва. Другите затворници правят всичко възможно, за да гледат. — Новокръвният примигва, разширява ноздри и с усилие си поема тежко дъх. — Опитва се да се успокои.

— Не е разумно да провокираш някого, който има на свое разположение толкова много заложници. Бих могъл да оставя всичките да изгорят, ако поискам — изсъсква Мейвън през зъби. Мога да подуша гнева, който го кара да се тресе, от стотици мили. — Би било лесно да докладвам, че няма оцелели от славния поход на Бракън за възвръщане на земите му.

Вярно е. Няма нищо, което да попречи на Мейвън да убие всеки затворник наблизо. Те живеят само по негова прищявка.

Това ми оставя сложна задача за изпълняване.

— Или пък би могъл да ги освободиш.

Мейвън издава рязък, лаещ смях на изненада.

— Мисля, че трябва да спиш повече, Мер.

— В размяна, разбира се. — Хвърлям поглед нагоре към Фарли и се опитвам да преценя изражението й. Веждите й се присвиват леко и се сключват замислено.

Виждам как и Тиберий пребледнява. Последния път, когато уговорихме размяна с Мейвън, в крайна сметка аз се оказах затворничка за месеци наред.

— Защото това завърши толкова добре за нас последния път — подсмихва се Мейвън през създадената от Ибарем връзка. — Но ако би искала да се върнеш и да се престориш, че го правиш под предлог да спасиш някакви безименни войници, тогава на драго сърце ще те приема обратно.

— Мислех, че Елара е убила способността ти да сънуваш — процеждам в отговор. — Не, Мейвън, говоря за онова, което „Алената гвардия“ остави след себе си в базата на Бракън.

Лицето на Ибарем помръква в тон с това на момчето крал.

— Какво?

Фарли се ухилва и се навежда до мен. Обръща се към Ибарем и следователно към Мейвън:

— „Алената гвардия“ среща затруднения да се доверява на Сребърни. Особено такива, възпирани така, както Бракън. Беше само въпрос на време да се случи нещо и той да реши да спре да приема заповеди от хората, които държат децата му.

— С кого говоря сега? — запитва настоятелно Мейвън чрез Ибарем.

— О, оскърбена съм, че не ме помниш. Но сега съм генерал Фарли, така че може би звуча различно.

— А, да. — Ибарем цъква с език. — Колко глупаво от моя страна да забравя жената, която пусна един вълк като мен в своето стадо особено глупави овце.

Фарли се усмихва, сякаш току-що са й поднесли изключително вкусна храна.

— Тези глупави овце заредиха базата ви с експлозиви.

За секунда в стаята настъпва мъртвешка тишина. Тиберий вдига поглед, лицето му е разкривено от тревога:

— Имаш ли някаква представа колко опасно е било това?

— Огромна — процежда тя, без да отмества поглед от Ибарем. — Не повтаряй това.

Той кимва едва доловимо.

— Е, Мейвън? — питам, залепила на лицето си сладка усмивка. — Можеш да отзовеш онези, които си изпратил в блатата да преследват нашите хора, и да се опиташ да претърсиш базата, преди да я сравним със земята. Или пък можеш да освободиш пленниците и ще ти кажем точно колко близо стоиш до готова да избухне бомба.

— Експлозивите не ме плашат.

— Щяха да те плашат, ако те беше грижа за войниците, заклели се да служат на короната ти — изръмжава Тиберий и се прокрадва по-близо до рамото ми. Горната част на ръката му се докосва леко до мен и изпраща припламване на горещина надолу по гръбнака ми.

През Ибарем сякаш преминава сянка, докато предава думите и присъствието на принца:

— Хубаво от твоя страна да излезеш напред, братко — прошепва Мейвън. — Мислех, че никога няма да ти стиска да говориш с мен.

— Назови мястото и ще видим точно на кого му стиска повече — изстрелва Тиберий в отговор: ръмженето му е животинско и невъздържано.

В отговор Ибарем просто размахва пръст напред-назад.

— Да оставим позирането за неизбежната ти капитулация, Кал. Когато трябва да коленичиш пред Норта, Езерните земи и Пиемонт. — Той изрича скорострелно името на всяка страна с все по-широка усмивка. Усещам как тежестта се трупа срещу нас, а стената става все по-висока и по-висока.

Фарли слага ръка на рамото ми и ме удържа в стола ми. Нарежда ми да чакам.

Най-накрая Ибарем се раздвижва: скръства ръце и пристъпва от крак на крак. Движенията и жестовете му са същите като на Мейвън. Изцяло целящи да представят определен образ. Сега не носи лъжливото одеяние на младия мъж, призован да изпълни дълга си. Надява маската на безсърдечния, непроницаем син на Елара Мерандус. Човек, който се интересува единствено от властта и нищо друго.

Това е преструвка толкова, колкото беше и Марийна за мен.

— Колко бомби казахте, генерале?

Използва военния й чин, за да покаже пренебрежение към нея, но да разстроиш Фарли, е по-трудна работа.

— Не съм.

— Хмм — промърморва Мейвън. — Е, Бракън няма да се отнесе благосклонно към всяка по-нататъшна щета, причинена на неговото съоръжение. Макар че си откупихме достатъчно добра воля, като върнахме децата му, така че може и да не възрази.

Не знам точно къде може да са експлозивите, а само че Гвардията ги е поставила преди известно време. Зарови ги под пътищата, пистите и повечето административни сгради. Където могат да причинят най-големи щети — не само на вражеските войници, а и на самата база. Настроени са на специфична честота, готови да избухнат. Съвършена и смъртоносна предвидливост.

— Решението е твое, Мейвън — отговарям. — Пленниците в замяна на базата ти.

Ибарем имитира усмивката на Мейвън.

— И този новокръвен, разбира се — казва той. — Макар че бих искал да го задържа, ако не възразявате. Това е много по-лесно, отколкото да ви изпращам писма.

— Не влиза в сделката.

Ибарем изсумтява с нацупени устни:

— Понякога правиш нещата толкова трудни.

— Това ми е специалитетът.

До мен Тиберий изпухтява леко. Сигурна съм, че е съгласен.

Чакаме в тежката тишина, вслушваме се във всеки дъх от тялото на Ибарем. Той се обръща на мястото си и поглежда напред-назад. Подражава на начина, по който крачи Мейвън.

Фарли се изправя застрашително над мен: прилича на буреносен облак толкова, колкото и аз.

— Къде бихте искали да бъдат пуснати? — казва той най-накрая.

Фарли безмълвно пронизва въздуха с два силни, тържествуващо размахани юмрука. Жестът ми припомня колко е млада. Само на двайсет и две, едва няколко години по-голяма от мен.

— Източната порта — отвръща Фарли, а аз се опитвам да сдържа триумфа си. — Блатата. По здрач.

Чувам объркването на Мейвън:

— Това ли е всичко?

Тиберий е също толкова озадачен. Хвърля кос поглед към Фарли:

— Това не е спасителна мисия — промърморва той и прави знак на Ибарем да не предава думите му. — Генерале, трябва да докараме десантни джетове. Да осигурим чист път. Временно прекратяване на огъня, докато евакуираме затворниците и онези, успели да се измъкнат.

Тя прорязва въздуха с ръка:

— Няма нужда, Калоре. Постоянно забравяш, че „Алената гвардия“ не е типът армия, с който си свикнал. — Тя гордо опира ръце на хълбоците си. — Вече има създадена инфраструктура и имаме отряди, които действат в блатата. Да придвижваме Червени през вражеска територия, е, така да се каже, това, в което сме най-добри.

— Хубаво е да го чуя — изрича Тиберий през зъби. — Но не ми харесва да не ме държите в течение. Работим по-добре, когато всички сме на равна основа.

— Наричаш това равна основа? — казва Фарли и посочва с жест между него и нас. Неговата кръв, нашата кръв. Неговият ранг, нашият ранг. Зиналият каньон между един Сребърен, роден да бъде крал, и Червени, родени да бъдат нищожества.

Очите му потрепват и бързо се отклоняват от нея надолу към мен. Извисява се над мен, както съм седнала на мястото си: разстоянието преувеличава ръста му. Разстоянието между нас е толкова голямо и все пак нищожно. Макар това да му причинява болка, Тиберий прехапва езика си, а едно мускулче потрепва на бузата му, докато с усилие откъсва поглед от моя. Виждам вътрешната му борба и очаквам да упорства. Да продължава да спори. За моя изненада той се отпуска назад и ни прави знак да продължим.

Пред мен Ибарем тежко изпуска един дъх. Докосва белега на брадичката си — кафява кожа, събрала се в бял възел под къдриците на черната му брада. После докосва с лек бръснещ жест плътта под всяко око. Където са белезите на братята му.

— Кралят се бави, замислен е. Госпожице Бароу, кажете му, че няма да може да ни използва отново по този начин — казва той, сега с умолителен тон. — Или този нещастен млад човек ще задържи брат ми като свой пленник.

— Като канал за обмен на информация между вас и Негово Величество.

— Разбира се — отвръщам и кимвам леко с глава. Нетърпелива да спася Раш от превръщане в поредния новокръвен домашен любимец. — Ще разберем, ако задържиш новокръвния, Мейвън. А ако го направиш, сделката пропада.

Гласът, който отговаря, е злобен, но не изненадан:

— Но разговорите ни ми липсваха. Ти ме поддържаш нормален, Мер — казва ми той в опит за черен хумор. Опитът не попада в целта.

— И двамата знаем, че не е вярно. И никога повече няма да общуваш с мен чрез него.

Той се намръщва:

— Тогава ще трябва да намерим нови начини да разговаряме.

Над мен Тиберий повдига пръст, давайки знак на Ибарем, че иска да привлече вниманието му.

— Ако искаш да говориш, никой няма да те спре, Мейвън — казва той и новокръвният предава думите му. — Войните се водят колкото с въоръжение, толкова и с дипломация. Срещни се с нас на неутрална територия лице в лице.

— Толкова ли си нетърпелив да уговориш условията за капитулацията, Кал? — подмята язвително Мейвън и отхвърля предложението с махване на ръка. — Е, генерале, експлозивите?

Фарли кимва:

— Местонахождението им ще ви бъде съобщено, след като успеем да се уверим, че нашите хора са в блатата и не ги заплашва нищо.

— Отказвам да бъда държан отговорен за каквото и да е, сторено от някой алигатор.

При тези думи тя се разсмива искрено:

— Жалко, че нямаш душа, Мейвън Калоре. Можеше да бъдеш някой, който си заслужава да бъде спасен.

Тиберий пристъпва от крак на крак смутен. Ако някой може да го поправи, не си ли струва да опитаме? Попита ме това преди няколко седмици — директно. Сякаш е било в друг живот. Това не е тема, която ме интересува. Няма начин Мейвън да бъде излекуван. Няма избавление за момчето крал, за фалшивия човек, когото и двамата обичахме. Не можем да го спасим от самия него.

А не мисля, че някога ще имам сърце да кажа това на Тиберий.

Колкото разбита е способността на Мейвън да обича, толкова по-силна е тази на Тиберий. Навярно дори прекалено силна. Тя го кара да се вкопчва твърде здраво.

— Първо опожарявате Корвиум, а сега заплашвате базата в Пиемонт? — подмята подигравателно Мейвън чрез връзката. — „Алената гвардия“ притежава толкова голям талант в разрушаването. Но пък винаги е по-лесно да сринеш онова, което вече е построено.

— Особено когато онова, което си построил, е прогнило до основи — отвръща язвително Фарли.

— Източната порта. Блатата. По здрач — повтарям. — Или базата изгаря под теб.

Кракът ми се присвива конвулсивно под тялото. Колко души има в базата сега? Войници, заклели се да служат на Мейвън, Бракън и Айрис. Сребърни вероятно. А също и Червени. Тяхната защитна стена от невинни, които изпълняват заповеди.

Отначало си нареждам да не мисля за това. Войната е достатъчно трудна и без да се опитвам да преценя колко живота са заложени на карта. Но да си държа очите затворени, също не е отговорът. Независимо колко трудно е да виждам, трябва да гледам. Дори ако се наложи да взема тежкото решение, съм длъжна да го направя с отворени очи. Повече никакво потискане на болката или вината. Трябва да я почувствам, ако искам да я преодолея.

— Много добре — изръмжава Мейвън. Отново си го представям застанал пред килия. С бяло лице в мъждивата светлина, с очи, обкръжени от обичайните сенки на изтощение и съмнение. — Аз съм човек, който държи на думата си.

Познатият рефрен ме парва като оставеното от него жигосано клеймо и извлича дузина ярки спомени за писмата му и обещанието му.

Бавно кимвам.

— Ти си човек, който държи на думата си.

Оставяме Ибарем с инструкции да ни открие, ако брат му не бъде освободен с останалите, а после забързваме по коридорите на Ридж Хаус, опитвайки се да си проправим път до тройната зала на Самос. Тиберий ни е по-малко от помощ, отколкото би трябвало: умът му явно е другаде. При брат му в Пиемонт, подозирам.

Полагам всички усилия да не изоставам от дългите му крачки и тези на Фарли, но постоянно се блъскам в гърба му, когато забави ход, вглъбен в мисли.

— Вече сме закъснели — изръмжавам и инстинктивно допирам ръка до долната част на гърба му. Побутвам го напред.

При допира той подскача, сякаш докосването ми го е опарило. По-едрата му ръка покрива моята, когато се съвзема, и хваща пръстите ми. После ги пуска бързо, когато спира и се обръща с лице към мен.

Фарли продължава да върви, подминава ни с раздразнено пъшкане.

— Карайте се, когато имаме време — провиква се тя и ни подтиква да не изоставаме.

Той не й обръща внимание и се взира настойчиво в мен.

— Смяташе да говориш с него без мен.

— Нужно ли ми е твоето позволение да говоря с Мейвън?

— Той е мой брат, Мер. Знаеш какво все още означава за мен — прошепва той, почти умолявайки. Опитвам се да не се размекна при вида на болката му. Почти се получава.

— Трябва да забравиш за кого си го смятал.

Това разпалва нещо в него, по-дълбок гняв. Отчаяние.

— Не ми казвай как да се чувствам. Не ми казвай да му обърна гръб. — После се изправя и се дръпва назад, така че трябва да проточа врат, за да срещна погледа му. — Освен това да се изправите пред него сами, само двете? — Поглежда през рамо към Фарли. — Не е разумно.

— Което беше причината да повикам теб — процежда Фарли сурово. — Трябва да вървим. Това отне твърде много време, а съветът започна преди двайсет минути. Ако Самос и баба ти кроят планове, искам да съм там.

— А Айрис? — пита Тиберий, дошъл на себе си. Опира ръце на хълбоците си и изопва плещи. За да ми отреже пътя за бягство, ако се опитам да се промъкна покрай него. Познава номерата ми твърде добре. — Какви бяха всичките тия приказки за кучета, които хапят?

Поколебавам се, преценявам вариантите си. Винаги бих могла да излъжа. Може би е по-добре да излъжа.

— Нещо, което Айрис каза преди, когато бях все още в Уайтфайър — признавам. — Знаеше, че съм като домашен любимец за Мейвън. Луксозно кученце. И ми каза, че всички кучета хапят. Това беше нейният начин да ми даде да разбера, че е наясно, че бих се обърнала срещу него, ако можех. — Думите засядат на гърлото ми, но аз ги принуждавам да излязат. Не мога да кажа защо. — Също и тя.

Вместо да ми благодари, Тиберий сякаш помръква.

— И мислиш, че Мейвън няма да схване това?

Мога само да свия рамене:

— Мисля, че точно сега не го е грижа. Той има нужда от нея, нуждае се от съюза, който тя му осигурява. По неговите разбирания съществуват само днешният и утрешният ден.

— Разбирам това — промърморва той, така че само аз го чувам.

— Сигурна съм, че разбираш.

Той изпуска още една тежка въздишка и прокарва ръка през късата си коса. Иска ми се да я пусне отново да израсте в тъмни вълни. Ще изглежда по-красив, не толкова скован. По-малко като крал.

— Ще им кажем ли какво стана току-що? — пита той и посочва с палец назад към стаята.

Намръщвам се. По-скоро бих предпочела да не преразказвам разговора ни пред по-широка публика, особено такава, която включва пасмината на Самос.

— Ако го направим, излагаме на риск Раш и Ибарем. Воло с радост би се възползвал точно от това предимство, ако може.

— Съгласен съм. Но то все пак е предимство. Да можем да говорим с него, да го наблюдаваме. — Снижава глас. Преценява реакцията ми. Оставя ме аз да взема решението.

— Остави го на спокойствие. Можем да действаме на смени с „Алената гвардия“ тук. Да върнем хората си обратно.

Той кима, докато говоря:

— Разбира се.

— Нито дума за Камерън — добавям и трепвам, докато изричам името й. Тя се върна в Пиемонт, за да бъде с брат си, когато ние продължихме към Монтфорт. Стремеше се към мир, вместо към война. А войната я намери отново.

Тиберий придобива замислено — дори съчувствено — изражение. Не престорено, а искрено. Опитвам се да не гледам красивите му черти, докато се извисява над мен.

— Всичко с нея ще е наред — казва така, че да го чуя само аз. — Не мога да си представя някой да я повали.

Ибарем не спомена да я е видял сред затворниците, но не мислеше и че е сред мъртвите. Мога само да се надявам, че е сред онези, които са избягали, че се крие в блатата и бавно си проправя път обратно към нас. Освен това Камерън може да убие човек така лесно, както и аз. По-лесно. Всеки Сребърен ловец би открил, че тя е опасна плячка със способността си да задушава и най-мощните им сили. Трябва да е избягала. Няма да обмислям друга възможност. Просто не мога.

Особено защото имам нужда от нея за това, което съм планирала.

— Фарли може да си спука някой кръвоносен съд, ако я накараме да чака още дълго.

— Бих предпочел да не виждам това — промърморва Тиберий след мен.