Виктория Айвярд
Гибелна буря (13)

Тринайсет
Айрис

Никога не съм била толкова далече на юг. Базата в Пиемонт е толкова наситена с влага, та имам чувството, че бих могла да превърна в оръжия въздух. Усещам по голите си ръце боцкаща влага, миниатюрни капчици, твърде дребни, за да ги видя, танцуващи по кожата ми. Протягам се леко, движа пръсти в миниатюрни кръгове и размърдвам лепкавата топлина, надвиснала над балкона на главната квартира на базата.

Кълбести буреносни облаци се гонят през хоризонта и влачат дълги сенки от шибащ дъжд нататък през блатата. Един-два пъти блясва раздвоена мълния и на далечния тътен му трябват четири-пет секунди да стигне до нас. Лекият бриз мирише на огньове, загасени от преминаващия дъжд, а отгоре над главния вход на базата се носи димна следа. Собствените войници на Бракън влязоха с маршова стъпка през отворените порти, преди да запратят върху всички вътре светкавична атака от суифти и силноръки, давайки да се разбере точно на кого принадлежи купената им вярност. На Мейвън. И на мен.

Кралят на Норта полага белите си като кост ръце върху парапета на балкона и се надвесва на инч-два напред през ръба.

Разстоянието до земята не е голямо. Само два етажа. Ако го бутна през парапета, ще оцелее, макар и с няколко счупени кости. Той присвива очи с мрачно чело, смръщено под проста корона от желязо и рубини. Днес не носи мантия. Твърде горещо е. Вместо това носи обичайната си черна униформа, оставена разкопчана на шията: платът се развява и плющи на лекия, влажен ветрец. Тънък слой пот блести на врата му. Не от горещината. При тези температури един огнен крал би се чувствал далеч по-удобно от всеки друг. Потта не е и от прекомерно усилие. Той не взе участие в щурмуването на базата. Нито пък аз, макар че и двете ни страни предоставиха Сребърни войници за атаката на Бракън. Ние изчакахме, докато хоризонтът вече беше чист, докато победата беше сигурна, преди кракът ни да стъпи тук.

Мисля, че Мейвън е нервен. Изплашен. И разярен.

Тя не беше тук.

Наблюдавам го мълчаливо и го чакам да проговори. Гърлото му се движи, подскачайки между разтворените дипли на яката му. Изглежда странно уязвим въпреки триумфа ни.

— Колко се измъкнаха? — пита, без да срещне погледа ми. Очите му остават вперени в бурята.

Преглъщам надигнал се прилив на раздразнение. Не съм някакъв лейтенант, някакъв офицерски адютант, чиято задача е да стои и да съобщава цифри. Но му казвам каквото иска, и го правя с тънка усмивка.

— Сто в блатата — отвръщам и прокарвам ръка през цветята, избуяли от сандъчета по протежение на балкона. Пръстта около тях е още мокра от мимолетните дъждове и от старанията на един особено ентусиазиран градинар. Зад нас още цъфтящи увивни растения пълзят нагоре по тухлените стени и колоните на административната сграда. Пиемонтците обичат цветята. Те избухват във всевъзможни нюанси, процъфтяват в този климат. Бяло, жълто, лилаво, розово и малко успокояващо синьо. Слънцето над нас започва да пече по-силно и ми се приисква да се бях облякла в бяло вместо в роклята си в кралско синьо. Ленът поне е лек, достатъчно тънък, че да мога да чувствам вятъра по кожата си.

Мейвън отскубва единично индигово цветче от цветята до себе си.

— И още двеста — мъртви. — Не е въпрос. Много добре е запознат със списъка на жертвите.

— В момента правим всичко по силите си да ги идентифицираме.

Той свива рамене:

— Използвайте пленниците. Навярно няколко души ще свършат тази работа вместо нас.

— Съмнявам се — отвръщам. — „Алената гвардия“ и монтфортците са верни на своите. Няма да направят нищичко, за да ни помогнат.

С дълга, приглушена въздишка той се изправя и се оттласва назад от балкона. Присвива очи, когато проблясва нова мълния, този път по-близо. И малкото цвят, който му е останал, се отдръпва от лицето му, когато звукът на гръмотевицата отеква над нас. За Мълниеносното момиче ли мисли?

— Имам няколко братовчеди от Династия Мерандус, които ще преценят това.

Стисвам зъби:

— Знаеш какво мисля за внушителите — казвам, но прекалено бързо и твърде рязко. Майка му е била такава — напомням си и се напрягам в очакване на укор.

Но Мейвън остава безмълвен. Полага цветето върху парапета с венчелистчетата нагоре и смутено опипва ноктите си. Те са къси, изгризани и разнищени от зъбите и нервността му. Бих очаквала един крал да поддържа ноктите си изящно оформени, за да прилягат на ръкохватките на трона. Или може би загрубели от обучение или битки, каквито съм сигурна, че са тези на брат му. Не съсипани от породени от нервност привички, по-подобаващи на дете.

— А аз също мисля, че знам как се чувстваш, Мейвън — чувам се да казвам. Осмелявам се да разкрия една от многобройните си карти на масата.

Той отново не отговаря и разбирам, че съм права. Каквото и да е направила майка му, както и да са се промъкнали шепотите й из ума му, това е оставило белези и следи. Той не иска да рискува повече.

Усещам пукнатина в бронята му, дупка в стената, която продължава да издига. Ами ако мога да се промъкна? Ако мога да се добера до късче от него така, както Мер Бароу се добра — бих ли могла да удържа един крал?

— Можем да ги отстраним от двора, ако искаш — промърморвам бавно. Придавам на чертите си някакво по-меко изражение, по-грижовно, докато се премествам по-близо до него. Обръщам тялото си така, че ключицата ми изпъква, а роклята ми се смъква точно колкото трябва, разкривайки точно толкова кожа, колкото ми трябва. — Припиши вината на мен. Моите езерняшки суеверия. Наречи го краткотрайна мярка, с която да угодиш на младоженката си.

Все едно обикалям около водовъртеж и се опитвам да се придържам към периферията му. Да остана в пределите му, без да се удавя.

Ъгълчето на устата му се повдига и подръпна устните му. Профилът му е рязко очертан, остър и ръбат: прав нос, гордо чело и изваяни скули.

— Ти си на деветнайсет, нали, Айрис?

Примигвам към него, объркана:

— И?

Ухилен, той се придвижва по-бързо, отколкото очаквам, и слага едната си ръка върху лицето ми. Трепвам, когато пръстите му се плъзват зад ухото ми, палецът му — под брадичката ми. Той се впива леко в кожата, притиска се в плътта на гърлото ми. Кожата му пари — гореща, но не изгаряща. Почти еднакви сме на ръст, но той се извисява с около инч над мен и съм принудена да вдигна поглед, за да видя очите му с цвета на небето в тундрата. Замръзнали, сурови, безкрайни. За всеки, който гледа, може би изглеждаме като влюбени младоженци.

— Вече си много добра в това — казва той: странно хладният му дъх облива лицето ми. — Но аз също.

Отстъпвам назад с намерението да се отдръпна от хватката му, но той ме пуска, преди да се помъча да окажа каквато и да е съпротива. Изглежда развеселен и това кара стомаха ми да се разбунтува. Не показвам с нищо отвращението си. Само студено безразличие. Повдигам вежда и приглаждам косата си върху едното рамо — блестящо черна и гладка като масло. Опитвам се да подражавам на царствената, безстрашна природа на майка си.

— Докоснеш ли ме още веднъж без съгласието ми, ще видим колко дълго можеш да задържиш дъха си.

Той вдига отново цветето и юмрукът му се стяга около него. Едно по едно цветчетата падат и той прави бързо движение с китката си и гривната му пуска искри. Венчелистчетата изгарят още преди да паднат на земята, изчезват във взрив от червен пламък и пепел и открита заплаха.

— Простете ми, кралице моя — казва той с усмивка. Лъже. — Напрежението от тази война може да е толкова съсипващо за нервите ми. Само се надявам брат ми да може да бъде вразумен, а предателите с него да бъдат изправени на съд, за да можем най-сетне да имаме мир в земите си.

— Разбира се. — Думите ми са точно толкова неискрени като неговите. Свеждам глава, пренебрегнала всякакъв срам, който това действие буди у мен. — Мирът е нашата обща цел.

След като майка ми си достави насладата да унищожи страната ти и метне трона ти в океана. След като обезкръвим краля от дома Самос и избием до крак всички, отговорни за смъртта на баща ми.

След като вземем короната ти, Мейвън Калоре, и удавим и теб, и брат ти.

— Ваше Величество?

И двамата се обръщаме и откриваме един от пазителите на Мейвън — той е с черна и проблясваща маска, застанал е на прага на балкона. Покланя се ниско: одеждите му се завихрят като огън от тъкани нишки. Не мога да си представя колко ли задушаващи са броните и одеждите им точно сега.

Мейвън прави жест с разтворени ръце. Гласът му е като кофа ледена вода.

— Какво има?

— Открихме онова, за което помолихте.

Виждам само очите на пазителя под маската му и в тях проблясва страх.

— Сигурен ли си? — Кралят отново зачопля един от ноктите си, преструвайки се, че не проявява интерес. Това само изостря моя.

Пазителят накланя глава:

— Да, сър.

С остра усмивка Мейвън вдига поглед от ръцете си и се обръща, като опира гръб в парапета.

— Е, тогава, моите благодарности. Бих искал да го видя.

— Да, сър — казва отново пазителят и пак кимва.

— Айрис, би ли искала да се присъединиш към мен? — пита Мейвън, протегнал едната си ръка. Пръстите му кръжат на половин инч от ръката ми, подмамват ме.

Всеки един от инстинктите ми на воин ми казва да откажа. Но тогава открито признавам, че се страхувам от Мейвън Калоре и му давам власт над мен. Не мога да допусна това. А онова, което търси в базата на Пиемонт, каквото и да е то, може да е важно за Езерните земи. Оръжие навярно. Разузнавателни сведения може би.

— Защо не? — казвам с пресилено свиване на рамене.

Не обръщам внимание на протегнатата му ръка и слизам след пазителя от балкона. Роклята ми плющи зад мен, ниско изрязана, за да се виждат татуировките по гърба ми, изобразяващи извиваща се вода.

Базата е доста голяма, макар и наполовина по-малка от основните цитадели, където подслоняваме флотилиите и армиите си в Езерните земи. Мястото, на което отиваме, където и да е то, сигурно е достатъчно близо, за да отидем пеша, тъй като отрядът пазители на Мейвън не докарва камион. Иска ми се да го направят. Въпреки многобройните дървета, осеяли улиците на базата, сенчестите участъци не са кой знае колко по-прохладни от осветените от слънцето улици. Докато вървим с дузина пазители от двете ни страни, прокарвам ръка по врата си. Капчици вода се образуват там, където са се докоснали връхчетата на пръстите ми: всяка пробягва успокояващо по татуирания ми гръб.

Мейвън върви плътно по петите на крачещия начело пазител, пъхнал свити в юмруци ръце в джобовете си. Нетърпелив е. Иска онова, което ни предстои да открием, каквото и да е то.

Насочват ни по една улица с редови къщи. Отначало изглежда странно жизнерадостна. Червени тухли и черни капаци на прозорците, павирани тротоари, буйни цъфтящи цветя и редици от подрязани и оформени дървета. Но пустотата е смущаваща като квартал в голям град, чиито жители са прогонени. Куклена къща без кукли. Хората, които са живели тук, са или загинали, или пленени, или са избягали във вонящите, дълбоки блата. Навярно са изоставили нещо ценно.

— Това са били домове на офицери — обяснява един от пазителите. — Преди окупацията.

Вдигам очи към него:

— А след това?

— Използвани от врага. Червени плъхове, предатели на кръвта, новокръвни изроди — изсъсква един от пазителите зад маската си.

Мейвън спира толкова бързо, че кожените му ботуши оставят черни резки по тротоара. Обръща се към съскащия телохранител все още с ръце, скрити в джобовете. Въпреки внушителния ръст на пазителя Мейвън не изглежда ни най-малко смутен. Всъщност лицето му е напълно безизразно, докато се взира.

— Какво беше това, пазител Рамбос?

Силнорък. Пазителят би могъл да откъсне ръцете на Мейвън, ако поиска. Вместо това очите му се разширяват зад маската му — воднисто кафяви, пълни с ужас.

— Нищо важно, Ваше Величество.

— Аз решавам какво е важно — отсича Мейвън рязко. — Какво казахте?

— Отговорих на Нейно Величество кралицата. — Очите му се изместват към мен. Умоляващи да го защитя по някакъв начин, но аз нямам какво да предложа. Пазителите са на подчинение на Мейвън. — Казах й, че по време на монтфортската окупация тук са живели Червени. И Сребърни. И новокръвни.

— Плъхове. Предатели. Изроди — уточнява Мейвън, все още без никаква по-особена интонация или емоция. Почти ми се приисква да избухне гневно. Това е далеч по-плашещо. Един крал, който не може да бъде разгадан, крал без нищо в него. — Това бяха точните ви думи, нали?

— Бяха, Ваше Величество.

С изпукване на врата Мейвън поглежда към друг телохранител:

— Пазител Осанос, можете ли да обясните защо това беше грешка?

Синеоката нимфа запелтечва смутено до мен, зашеметена, че се е обърнал към нея. Възможно най-бързо се опитва да се съвземе. И да отговори правилно:

— Защото… — млъква, без да довърши, присвивайки пръсти в одеждите си. — Не мога да кажа, сър.

— Хмм. — Хъмкащият звук, който издава, е нисък, гърлен, вибриращ във влажния въздух. — Никой ли не може?

Истински го ненавиждам.

Цъквам с език:

— Защото пазител Рамбос оскърби Мер Бароу във ваше присъствие.

Внезапно се разкайвам и ми се иска Мейвън да покаже гняв вместо празнота. Очите му почерняват, зениците се разширяват от ярост. Устата му се разтваря леко и разкрива зъби — човешки, макар да очаквам змийски. Пазителите около нас се напрягат и се запитвам дали биха се опитали да го спрат, ако посегне да ме удари. Не мисля, че биха го сторили. Аз също съм тяхна повереница, но той е на първо място. Винаги ще е на първо място в този брак.

— Съпругата ми има такова въображение — подхвърля язвително той, макар че съм отгатнала истината. Грозна истина. Знаех, че е обсебен от нея, влюбен в нея по някакъв покварен и долен начин, но реакцията му намеква за нещо по-дълбоко. Някаква вътрешна повреда, причинена от някого другиго. Майка му му е причинила това по причина, която не мога да проумея. С болката, гнева и изтезанието да обича Мер Бароу, е пронизала сърцето и мозъка му като с копие.

Въпреки това, което ми подсказват по-разумните ми инстинкти, изпитвам едва доловимо пробождане на жал към Мейвън Калоре. Той не се е изградил сам. Не и напълно. Някой друг съвършено го е посякъл и после нескопосано го е съшил обратно.

Гневът му отминава като буреносните облаци и оставя след себе си заплахата от тръпнещи гръмотевици. Пазителите си отдъхват, когато това се случва. Мейвън изопва плещи и прокарва ръка през косата си, за да я приглади.

— Вашата грешка, пазител Рамбос, е във вашето презрение — казва той: гласът му си възвръща пренебрежителния момчешки тон, който използва, за да впримчва хората. Пристъпвайки леко, той отново ни подтиква да се раздвижим, макар да ми се струва, че пазителите се държат на разстояние. — Ние сме във война, да, и тези хора са наши врагове. Но все пак са хора. Много от тях — мои законни поданици и ваши сънародници. Когато обявим победата си, ще ги приемам с отворени обятия обратно в кралство Норта. С някои изключения, разбира се — добавя със заговорническа усмивчица.

Лъжата идва с такава лекота и толкова убедително, че потръпвам в горещината.

— Насам, сър — казва най-сетне един от телохранителите и посочва редова къща, която на пръв поглед изглежда съвсем еднаква с останалите. При по-внимателен оглед обаче осъзнавам, че цветята са по-добре поддържани. Ярки, буйни цветчета и пищни зелени листа растат буйно от сандъчетата по прозорците.

Мейвън се взира гневно нагоре към прозореца, сякаш оглежда труп. Изкачва се бавно по стъпалата до вратата.

— И какъв изрод е живял тук? — пита най-накрая.

Отначало пазителите не отговарят. Боят се от капана, какъвто този въпрос наистина е.

Само Осанос е достатъчно смела да отговори. Прочиства гърло, после отвръща:

— Мер Бароу.

Мейвън кимва, неподвижен за секунда. После вдига крак и стоварва ботуша си до дръжката на вратата и с ритник избива ключалката и отваря вратата, а дървото се разцепва. Тялото му се смалява като избледняваща сянка, когато влиза в къщата.

Оставам за момент на тротоара. Стой тук. Пазителите се поколебават заедно с мен, изпитващи неохота да последват краля си. Макар че лично на мен нищо не би ми харесало повече от това от някой дрешник да изскочи убиец и да пререже гърлото на Мейвън, знам как това ще унищожи всякакъв шанс да спечелим тази война и да опазим Езерните земи в безопасност от другия брат и неговите дружки в Пролома.

— Не изоставай — изръмжавам и се изкачвам по стъпалата след проклетия си съпруг. Пазителите трополят след мен, броните им звънтят под одеждите им от пламък.

Съсредоточавам се върху звука им, докато влизаме в сумрачната къща, празна и безмълвна без обитателите си. Стените са странно голи: Бракън наистина каза, че от базата му и от собствените му съкровища е изнесено всичко ценно. Продадено в замяна на ресурси. Трепвам при мисълта собственият ми дом да бъде нападнат от такива лешояди. Светилищата и храмовете ни — осквернени, за да се финансира война. Не и докато аз съм жива. Не и докато майка ми владее трона си.

Не си правя труда да влизам в малкия салон или да претърсвам кухнята. Стъпките на Мейвън отекват по стълбите и аз го следвам, дърпайки пазителите със себе си. Ако кралят иска да е сам, не го казва.

Той разтваря с трясък всички врати на втория етаж една по една и провира глава в различни спални, дрешници и една баня. Един-два пъти изръмжава като хищник, изпуснал плячката си.

Пред последната врата се спира, колебаейки се.

Отваря я с една ръка — внимателно, сякаш влиза в светилище.

Изоставам за момент, за да мине пръв.

Вътре има спалня с две малки легла от двете страни на единичен прозорец. Забелязвам първо странното в стаята. Фигуралните завеси са срязани, от тях са отрязани точно премерени парчета.

— Сестрата — промърморва Мейвън и прокарва ръка по един ръб. — Шивачката.

Докато прокарва плата през пръстите си, от китката му изскачат искри. Разгарят се и се разпростират, прояждат завесата бързо и умело. Прогорените дупки се разпростират като зараза. Лютив дим парва ноздрите ми.

Той прави същото с тапета, оставя го да изгори под докосването му. После е ред на прозореца: Мейвън допира пламтяща ръка до стъклото. То се напуква под неимоверно силната горещина, която той запраща, и се разбива навън в слънчевата светлина. Стаята сякаш пулсира и кипи като вътрешността на вряща тенджера. Искам да се отдръпна, но искам и да го видя. Него, Мейвън. Трябва да зная кой е, ако смятам да го победя.

Той не обръща внимание на първото легло: някак знае, че не е нейното.

Върху второто се отпуска, сякаш изпробва колко е твърдо. Приглажда покривката под ръцете си, после възглавницата. Опипва мястото, където е почивала главата й. Почти очаквам да легне и да вдиша запазилия се аромат.

Вместо това огънят му поглъща леглото. Перушина и плат. Дървена рамка. Отскача отсреща към другото и го захапва лакомо.

— Дайте ми една минута, моля ви — прошепва Мейвън, почти нечут над рева на контролирания пламък.

Всички се подчиняваме и побягваме от блестящата горещина.

Трябва му само минута. Едва сме излезли обратно на улицата, когато той се показва от вратата, а зад него изведнъж оживява огнен ад.

Осъзнавам, че се потя от страх, докато се отдалечава ме и редовата къща рухва.

Какво ще изгори Мейвън следващия път?

 

 

Ръмженето на камионите отеква пред затворническия бункер. Войниците сигурно са се върнали и се питам дали са успели да открият някого в блатата. Шумът прониква през високите прозорци, изрязани в стените от бетонни плочи. Тази стая е прохладна, разположена отчасти под земята, разделена на две от дълга пътека, която отделя две редици килии с решетки. Според официалната бройка имаме четиресет и седем пленени, държани тук по двама или трима в килия. Всичките с червена кръв, но все пак под сериозна Сребърна охрана. Някои може да са новокръвни, тихомълком чакащи шанс да се възползват от способностите си, за да избягат. Сребърните от Монтфорт — кръвните предатели, както ги нарече пазителят — са държани другаде, възпирани от заглушители и най-могъщи пазачи.

Мейвън лениво почуква с кокалчетата си по всяка решетка, докато минаваме. Затворниците се отдръпват смутено или стоят решително, изплашени или дръзки пред краля на Норта. Странно — той изглежда спокоен и отпуснат тук, обкръжен от килии. Сякаш изобщо не забелязва затворниците.

Аз правя обратното. Броя, докато вървим, за да проверя дали съответстват на официалната бройка. Да потърся какъвто и да е проблясък на бунт или решителност, които могат да припламнат в нещо, което ще създаде неудобство. Иска ми се да можех да отделя червените от новокръвните. Всяка килия, покрай която минавам, ме кара да се чувствам неспокойно, като знам, че в нея може да дебне змия.

В далечния край на бункера се приближава друг контингент от Сребърни кралски особи: цветовете им са жълто, бяло и пурпурно, всички Сребърни са издокарани в златни брони и оръжия, по-подходящи да красят банкетна зала. Принц Бракън се усмихва широко, но децата, вкопчили се в ръцете му, се присвиват боязливо. Майкъл И Шарлота ту заравят лица в пурпурните раирани одежди на баща си, ту забиват погледи в обутите си в златисти обувки крака.

Макар че изпитвам прилив на тъга за децата и онова, което са изтърпели в ръцете на чудовищата от Монтфорт, съм и благодарна да видя, че са достатъчно добре, за да придружават баща си. Когато се измъкнахме от планинското кралство с тях, те почти не можеха да говорят въпреки чудесната работа на проклетия лечител. Защото никой лечител на повърхностни рани не може да излекува един ум.

Де да можеха, помислям си, хвърляйки кос поглед към съпруга си.

— Принц Бракън — казва Мейвън, свеждайки глава с целия чар, който може да докара. После се отпуска още по-надолу, на нивото на очите на приближаващите деца. — И Майкъл, Шарлота. Най-смелите двама брат и сестра, които съм виждал.

Майкъл отново скрива лице, но Шарлота се усмихва едва доловимо. Вежлива усмивка, внушена й от някой наставник по етикет, без съмнение.

— Много смели наистина — добавям и намигам на двамата.

Бракън спира пред нас, все още усмихнат, а телохранителите и свитата му плавно спират заедно с него. Зървам сред тях още един принц от Пиемонт, отличаващ се по корона със смарагди, но не мога да кажа кой е.

— Ваши Величества — обажда се Бракън и разперва ръце, за да се поклони възможно най-ниско. Децата му, все още стиснали пръстите му, правят същото с отработена грациозност. Дори стеснителният, треперещ малък Майкъл. — На света няма нито достатъчно думи, нито достатъчно злато, за да изразят благодарността ми, но бъдете уверени — имате я. — Очите на принца се отклоняват към мен и аз срещам погледа му, като повдигам брадичка. Спасих децата му със собствените си ръце. Това няма да бъде забравено. — Точно както използвате военните ми съоръжения и всички ресурси, които Пиемонт може да предложи в тази война срещу самата природа на нашия свят.

С бързо движение на пръстите Мейвън дава знак на Бракън да стане.

— Вие също имате признателността ми за такова щедро обещание — отвръща Мейвън, самото олицетворение на преструвката и позирането. — Заедно можем да сложим край на това, което брат ми започна.

Нещо проблясва в погледа на Бракън. Развеселеност може би. Дали вижда лъжата такава, каквато е? Тиберий Калоре не беше човекът, който започна войната: и през ум не му беше минало. Този грях лежи върху плещите на Червените бунтовници. Преглъщам с внезапно пресъхнало гърло. „Алената гвардия“ се зароди в Езерните земи, подтикната от необходими действия, които собствения ми баща предприе. И въпреки това, ако те са грешници, то ние направихме възможно съществуването им, позволявайки им да се разпрострат. Ние споделяме греха и срама.

— Заедно с Езерните земи — добавя Бракън.

В погледа на принца отново проблясва развеселено пламъче и чувствам как в бузите ми се надига топлина.

— Разбира се. Подкрепяме Мейвън Калоре докрай. — С възможно най-малкото, което можем да си позволим да изпратим. По-малобройна войска, по-малко въоръжение, по-малко пари. Останалото ревниво се пази и стои в запас за момента, когато ще се нуждаем най-много от него.

Бузата ми гори, пламтящо гореща, когато устните на Мейвън докосват съвсем леко лицето ми в целомъдрена, но символична целувка.

— Пасваме си, нали? — казва той и се обръща обратно към Бракън.

Преборвам се с порива да изпълня обещанието си и да притисна Мейвън към пода, където мога да го давя колкото ми душа иска.

— Напълно — промърморва Бракън: черните му очи се стрелкат между нас. — За нещастие, изглежда, че не постигаме особен напредък. Повиках внушители и певци от земите на принц Дениард. — Той посочва с жест към принца зад него, бляскав в смарагдите си и прозрачната зелена коприна. — Но те още не са пристигнали, а се страхувам, че не искам да рискувам да увредя още повече някого от пленниците, преди да могат да бъдат разпитани както трябва.

Обръщам се към най-близката килия, надявайки се да скрия отвращението си при мисълта внушители и певци да дойдат тук. На никой от тях не бива да се има доверие, но си замълчавам.

Мъжът в килията отвръща на погледа ми: очите му са като ярки въглени в мъждивата светлина на затвора му. Кожата му е кафява като моята, макар и с червеникав оттенък, а черната му коса е къдрава като напомадената му и добре оформена брада. Униформата, която носи, е тъмнозелена — цветът на Монтфорт. По нея има разкъсани места, липсващи парчета на гърдите и ръцете над лактите. От тях висят скъсани конци. От откъснати отличителни знаци, отпрани ордени и почетни знаци. Присвивам очи и той прави същото.

— Какъв е чинът ти, войнико? — питам подигравателно, като прекосявам пространството и отивам до решетките.

Зад мен Бракън и Мейвън се смълчават.

Брадатият не казва нищо. Когато се приближавам, осъзнавам, че има белег под окото. Твърде характерен, за да е случаен. Добре зарасла и съвършено права линия.

Посочвам рязко с брадичка към него:

— Някой те е белязал с този знак, нали?

— Говорите, сякаш това един Сребърен да ме притисне към земята и да бележи лицето ми, е било дар — отвръща той бавно. Думите му са странно сковани, накъсани. Сякаш трябва да премисля всяка, докато тежи върху езика му.

Отново проследявам с пръст белега и го оглеждам. Питам се какво е направил или не е направил, за да заслужи такова наказание.

— Когато дойдат вашите внушители — казвам, поглеждайки през рамо към Бракън, — започнете с него. Той е с по-висок чин. Ще знае повече от повечето.

Устните на Мейвън потрепват конвулсивно и той почти се усмихва.

— Разбира се — отвръща Бракън. — Ще започнем с този глупав Червен, нали? — добавя той и гука на децата си, допито ги отвежда. Те кимат едновременно: изглеждат далеч по-малки от десет и осем години. — Тогава ще видите, че те изобщо не са нещо, от което да се страхувате. Вече не. Те са нищо за вас. Нищо.

Майкъл отново скрива лицето си и сгушва глава под ръката на баща си.

Шарлота прави обратното и вирва миниатюрната си брадичка във въздуха. Има лунички, разпръснати като съзвездие по кафявата й кожа. В Монтфорт косата й беше с проста прическа, пригладена назад само в един обикновен стегнат кок. Тук се облича като принцесата, каквато е, в бяла коприна с фигурални шарки, с аметисти, окичващи многобройните й плитки. Гледам я, докато следва баща си: шлейфът на малката й рокля се влачи по цимента. Облеклото й ми напомня за булчинска рокля и се питам на кого ли ще бъде продадена, както бях продадена аз, когато му дойде времето.

Продължаваме по пътя си, оглеждаме килиите и аз отново започвам да броя. Мейвън мята ръце напред-назад почти ликуващ. Значи победата все пак е оказала въздействие.

— Не знаех, че си способен на щастие — промърморвам и той се разсмива искрено. Звукът реже като стъкло.

Той ми се ухилва грубо с див, безумен блясък в очите.

— Много добре имитираш Мер Бароу.

Изсумтявам презрително в отговор, танцувам на ръба на острието:

— Е, ти искаш тя да бъде твоята кралица, така че със същия успех мога и да играя ролята.

Нов изблик на смях. Той примигва към мен, сякаш оглежда картина.

— Ревност ли е това, Айрис? — Стягам се под внимателния му, настойчив поглед, мускулите ми са напрегнати като навита на кълбо тел. — Не, не, не е — въздъхва, все още усмихнат. — Както казах преди, ние си подхождаме.

Едва ли.

— Някой името ми ли каза?

Мейвън спира като закован до мен, веждите му се смръщват в явно объркване. Накланя глава на една страна, поглежда през рамо и примигва към килията зад нас.

Гласът е на брадатия мъж. Той се обляга на решетките си и поклаща ръце на централната пътека. Надзърта към нас, повдигнал едната си вежда, сякаш отправя предизвикателство.

— Чу ме, Мейвън — казва той и гласът му е различен отпреди. Все още неговият собствен, но по-силен, по-бърз, по-убедителен. Като острие, стържещо по камък.

Поглеждаме назад към него озадачени. Поне аз съм.

Мейвън изглежда разкъсван между убийствена ярост и… надежда?

Мъжът се ухилва.

— Липсвах ли ти? — казва той. — Мисля, че да.

Чувам стържене на кост върху кост. Скърцащи зъби.

Мейвън стисва челюст и с усилие изрича една-единствена дума:

— Мер.