Виктория Айвярд
Гибелна буря (12)

Дванайсет
Еванджелин

Въпреки че Монтфорт е красив, безкрайно се радвам да си тръгна толкова скоро след пристигането ни. Нещо повече: отивам си у дома. В Ридж Хаус, при Птолемей, при Илейн. Толкова съм щастлива, та почти не забелязвам, че трябва сама да си приготвя багажа.

Това е благоразумният ход. Даже и Червените го знаят. Пролома е по-близо до Монтфорт, отколкото базата в Пиемонт, да не споменаваме, че не е заобиколен от територията на Бракън. А кралството е сигурно място, добре защитено. Мейвън няма да даде заповед за нападение срещу земите ни и ще имаме време да съберем ресурсите и войската си.

Въпреки това цял следобед усещам по кожата си пробождащи тръпки на безпокойство. Едва мога да преглътна усмивката на Кал, когато влизаме във вътрешния двор на двореца на Дейвидсън. Понякога ми се иска той да имаше поне частица от прозорливостта или дори разума на Мейвън. Тогава можеше да разбере какво стана тази сутрин в Галерията на народа. Но не, той е твърде доверчив, твърде добър и прекалено доволен от малката си реч, за да осъзнае колко умело маневрира Дейвидсън.

Вотът вече беше решен. Трябва да е бил. Политиците от Монтфорт вече знаеха какво ще поиска Дейвидсън и вече знаеха как ще отговорят. Решението за армията е било взето още преди да пристигнем. Всичко друго, цялото посещение в града беше представление и опит за съблазняване.

Това бих направила аз.

Точно както думите на самия Дейвидсън към мен бяха съблазняване сами по себе си. Още едно дребно нещо, което допускаме тук, каза ми той, когато пристигнах най-напред. Знае за Илейн и знае точно какво да каже, за да ме накара да се поколебая. Да ме накара да се чудя. Да ме накара да си помисля поне за миг да захвърля живота си в замяна на място тук.

Премиерът е добър търговец, най-меко казано.

Кал прекосява вътрешния двор, за да се сбогува с Дейвидсън и съпруга му Кармадън. Като гледам двамата, изпитвам познатия прилив на ревност, а после — на гадене. Извръщам се, пък било то и само за да гледам в друга посока.

Очите ми се спират върху поредната жалка открита демонстрация на емоции. Нова отвратителна поредица от сбогувания, преди тази трупа танцуващи маймуни да се отправи към Пролома.

Не разбирам защо Мер не можеше да се сбогува вътре, където на останалите от нас да не се налага да видят подобно представление. Все едно е първата и единствена на света, която скърби. Сякаш Мер Бароу е единствената тук, на която някога се е налагало да се разделя с някого.

Тя прегръща близките си един по един, всяка прегръдка е по-продължителна от предишната. Майка й плаче, баща й плаче; братята и сестра й плачат. Тя полага всички усилия да не се разплаче и се проваля. Сподавените им хлипове отекват из планинската писта, а останалите от нас са принудени да се държат, сякаш не чакаме ридаещото семейство.

Всичко това е типично за Червените, предполагам. На тях не им се налага да се тревожат какво въздействие може да окаже проявата на слабост, защото в общи линии те вече са слаби. Не е зле някой да поговори с Бароу за това. Досега би трябвало вече да знае колко е важно поддържането на имидж.

Високото Червено момче, загорялото, русо послушно паленце на Бароу, върви редом с нея и прегръща близките й, сякаш са негови. Предполагам, че още се мъкне с тях.

Кал приключва с Дейвидсън и се отдръпва от разговора, който водят шепнешком. Премиерът няма да се връща с нас, не още. Сега, когато правителството му се съгласи да ни окаже пълна подкрепа, той има да организира много неща и обещава да ни последва в Пролома след около седмица. Не мисля обаче, че говорят точно за това. Кал е прекалено разгорещен, прекалено изнервен, хватката, в която стиска Дейвидсън — здрава и неподатлива. Погледът му обаче е мек. Моли за нещо — нещо дребно и маловажно за всеки, освен за него.

Когато се отдалечава, принцът минава покрай Мер с дълги, бързи крачки. Братята й го гледат как си отива, проследяват го бавно с очи. Мисля, че ако бяха възпламенители от Династия Калоре, можеха да го подпалят. Сестрата не е толкова враждебна, а по-скоро разочарована. Намръщва се към оттеглящата му се фигура, прехапала устна. Прилича повече на Мер, когато прави това и особено когато намръщената й гримаса се задълбочава до злобно изражение.

Кал спира от дясната ми страна и застава с широко разкрачени крака, скръстил ръце върху проста черна униформа.

— Трябва ти по-добра маска, Калоре — промърморвам му. Той само се смръщва. — А тя трябва да спазва графика ни.

— Тя оставя семейството си, Еванджелин — изръмжава той в отговор. — Можем да отделим тези минути.

Изпускам тежка въздишка и оглеждам ноктите си. Днес няма хищни нокти. Няма нужда от тях по обратния път към къщи.

— Толкова много отстъпки, когато става дума за Бароу. Питам се къде е границата и какво ще стане, когато тя неминуемо я пресече.

Вместо да се озъби в отговор, както очаквам, той се засмива ниско и гърлено.

— Продължавайте на воля с опитите си да злобеете, принцесо. Само това ви е останало.

Стискайки зъби, свивам юмрук. И ми се приисква да си бях сложила хищните нокти.

— Не се преструвай, че аз съм единствената тук, която е нещастна — процеждам.

Това успява да го смути и той млъква: връхчетата на ушите му се обливат в упорита сребърна руменина.

С една последна прегръдка Мер най-сетне приключва всичките си истерични безсмислици. Обръща се стегнато, с изправени рамене, отдалечава се от своята пасмина. Лицата им са различни, но всички имат нещо общо. Подобен цвят на косата, тъмни очи и кожа със златист оттенък. Тъмнокестеняви коси, с изключение на сестрата и побеляващите родители. У тях се долавя обща груба нотка, вродена в кръвта им. Сякаш те са оформени от пръст, а ние — от камък.

Червеното момче се стреми да не изостава, докато Мер върви към нас, сякаш тя го тегли на невидима каишка. То поглежда през рамо, за да помаха назад към семейството, но не и Мер. Уважавам поне този инстинкт. И неизменния й и понякога неразумен навик да продължава упорито напред на всяка цена.

Кал вдига поглед, когато тя минава, влизаща с гневни крачки в джета. Ръката му се свива, пръстите му леко докосват ръката й над лакътя. Кожата му е бледа на фона на ръкава на ръждивочервената й куртка. Но тя не спира и той също не я спира. Само се взира към изчезващата й фигура, а гърлото му подскача от думите, които не може да намери смелост да изрече.

Част от мен иска да го побутне към нея с остър нож. Останалата иска да изреже това негово сърце, след като той настоява да го пренебрегва и подлага и мен на подобна болка.

— Ще влизаме ли, мой бъдещ съпруже? — изръмжавам и му предлагам ръката си. Шиповете на металическата ми куртка лежат хоризонтално, проблясват подканващо един към друг.

Кал ме измерва мрачно с поглед, стиснал зъби в насилена усмивка. Верен до последно, той обвива ръка около моята и отпуска длан под китката ми. Кожата му пламти от горещина, почти прекалено топла на допир. Усещам как по врата ми избиват боцкащи капчици пот и се преборвам с порива да потръпна отвратено.

— Разбира се, моя бъдеща съпруго.

Не знам как някога съм искала това.

Всякакво отвращение, което изпитвам, е бързо погълнато от вълнение, когато се качваме на борда на джета, стъпвайки в еднакъв ритъм, докато се изкатерим в железния корпус. Всичко, което стои между мен и новата среща с любимите ми хора, са няколко кратки часа полет. Притисната до Кал и Мер и каквито там драматични въздишки и многозначителни погледи си подхвърлят, да, но мога да се справя.

Птолемей чака.

Илейн чака.

Макар и на хиляди мили разстояние, усещам присъствието й като хладен успокояващ балсам, като студена кърпа върху изгаряща от треска кожа. Бяла кожа, червена коса, всички звезди в очите й, луната в зъбите й.

Когато бях на тринайсет, направих Илейн на пух и прах на ринга по време на обучението. Заради татко, дори само заради шанса да получа неговото одобрение. Плаках цяла седмица след това и в продължение на още цял месец се извинявах. Тя разбра, естествено. Знаем какви са семействата ни, какво изискват, какви трябва да бъдем за тях. А с течение на годините подобни неща станаха очаквани. Обикновени. Биехме се всеки ден, наранявахме се взаимно, наранявахме себе си. По време на обучението, докато лечителите чакаха в готовност. Постарахме се да станем безчувствени към необходимото насилие на дните си. Но не бих й причинила това сега. Не бих я наранила заради никого на тази земя дори ако най-добрите лечители на света чакат да се погрижат за нея. Не и заради баща ми, нито заради короната ми. Само ако и Калоре изпитваше такива силни чувства към Мер! Де да я обичаше така, както аз обичам Илейн.

Веднага щом влизаме благополучно в търбуха на джета с извити стени, покрай които се редят седалки с възглавнички и предпазни колани, захванати с болтове масички и прозорци с дебели стъкла, Кал се отлепва от мен. Отпуска се в едно кресло до баба си, настанила се на уединено място в един от няколкото къта с масички.

— Нанабел — чувам го да промърморва за поздрав, използвайки напълно нелепото и неподходящо галено обръщение.

Тя изглежда уморена за пръв път, откакто си я спомням. Отправя към внука си мила, предназначена само за него усмивка, докато сяда.

Намирам си място, избирам едно до прозореца и с масичка в ъгъла, където мога да спя, без да ме безпокоят особено. Нашият джет е по-удобен от военните транспортни самолети, макар и също командван от Въздушния флот на Пиемонт. Вътрешността е бяла и ведра, с жълти акценти и миниатюрни съзвездия в пурпурно, обточващи интериора. Цветовете и символите на принц Бракън.

Никога не съм срещала принца, само различните му дипломати през годините и разбира се, специалните му пратеници, принц Александрит и принц Дареус. И двамата вече са мъртви. Гледах как Александрит умря в Арчън, прострелян в черепа по време на първото покушение срещу живота на Мейвън. При спомена стомахът ми се обръща.

Един лорд от Династия Айрал се изправи, насочи пистолет и изстреля куршум към краля, който седеше на две стъпки вляво от мен. Стреля и не уцели, разбира се, принуждавайки ни да действаме като съюзниците, каквито се преструвахме, че сме.

Трябваше да умре в онзи ден. Иска ми се да беше умрял в онзи ден.

Все още усещам тръпчивия металически вкус на кръвта му, бликаща като живак върху камъните, шуртяща като открита река в краката ми.

Опитът за покушение се провали. Разбунтувалите се династии избягаха, оттеглиха се в земите и крепостите си. Илейн не е воин и вече си беше отишла, избяга още преди нападението. Но ние от Династия Самос трябваше да поддържаме прикритието си. Аз все още трябваше да стоя в съвета на Мейвън — да стоя, защото проклетото лукаво създание ми отказа любезността дори да ми предложи стол — и да го гледам как разпитва сестра й. Да гледам как неговата братовчедка от Династия Мерандус избълва спомените си, преди да я екзекутират за измяна.

Илейн никога не говори за това, а аз не искам да настоявам. Не мога да си представя какво бих направила, ако Птолемей бъде сполетян от същата съдба. Не, не е вярно. Мога да си представя хиляда неща. Милион различни форми на жестокост и болка. И никой няма да запълни празнината. Връзките на Сребърната кръв, когато е силна, са неразрушими. Предаността ни към малкото хора, които обичаме, стига чак до костите.

Какво е готов да направи Бракън за децата си в такъв случай?

Не попитах за децата, нито как се отнасят към тях в Монтфорт. По-лесно е да не питам. Една тревога по-малко в свят, пълен с тревоги.

Стремежът ми към тихо уединение е прекъснат от ураган от мускулести крайници и късо подстригана руса коса. Жената генерал от „Алената гвардия“ сяда със силно тръсване и подът под краката ми се разтърсва.

— Движиш се с грациозността на някой от онези бизони изсумтявам язвително с надеждата да я прогоня от креслото срещу моето.

Тя не трепва, нито отговаря. Само ме гледа настойчиво с небесносините си очи, в които проблясва гняв. После се обръща към прозореца и обляга чело на стъклото, като изпуска приглушен пухтящ дъх. Не плаче. Не като Бароу, която влиза в джета с хълцане и зачервени очи.

От страна на генерал Фарли няма подобна демонстрация на скръб. Въпреки това виждам мъчителната болка, която приижда от нея като вълните на прилив. Погледът й става вцепенен, празен без обичайното каменно изражение и неизменно отвращение, което запраща към Сребърните, особено към мен.

Знам, че има дъщеря, невръстно бебе, скрито някъде.

Не тук. Не на борда на този джет.

Бароу следва Червената жена и заема мястото до нея, а аз изръмжавам. Пътувахме дотук с два джета, достатъчно, за да държат Сребърните и Червените разделени, както и да пренесат плячката от Корвиум. Улавям се, че ми се иска все още да беше така и да не бяхме натъпкани всички заедно за пътуването до Пролома.

— На този самолет има приблизително още шейсет места — промърморвам.

Мер ми отправя собствен кръвнишки поглед, разкъсвана между гнева и сърдечната болка.

— Добре дошла си да се преместиш, ако искаш — отвръща. — Съмнявам се обаче да имаш по-добро място за сядане. — Посочва с брадичка към останалата част от самолета, който се пълни с различни представители на хората, верни на Кал и „Алената гвардия“.

Отпускам се обратно в меката плюшена седалка и едва не изпухтявам гневно. Тя не греши. Не бих казала, че искам да прекарам часовете, надянала вежлива дворцова маска и използваща усмивката си като щит, за да си разменям информация и завоалирани заплахи с другите Сребърни. Нито имам желание да затворя очи сред Червени, които биха предпочели да ми прережат гърлото. Не, странно, Мер Бароу е най-сигурната ми защита тук. Споразумението ни защитава и двете ни.

Мер измества фокуса на вниманието си и се премества така, че тялото й да е обърнато към генерала. Не разговарят, а Даяна Фарли не поглежда Бароу. Погледът й е вперен в прозореца с точност, достатъчна да разбие стъклото. Сякаш не забелязва, когато Мер хваща ръката й.

Докато джетът оживява с боботене и двигателите му постепенно заревават, тя не помръдва. Стисва зъби, мускулите на челюстта й подскачат, щом скръцва с тях.

Едва когато излитаме, издигаме се в облаците и оставяме планините зад себе си, тя затваря очи.

Струва ми се, че я чувам как прошепва „Сбогом“.

Слизам първа по стъпалата на джета и поемам на големи глътки свежото ухание на Пролома през лятото. Подушвам мирис на пръст, река и листа и влажна горещина, смесени с далечния полъх от мирис на желязо под хълмовете. Слънцето е силно, ярко в забулено влажно небе. То кара всичко друго да проблясва в причудлив контраст. Планинските хребети се простират в далечината, тучни и зелени на фона на равната, гореща чернота на асфалтираната писта. Ако положа длан на земята, ще опари кожата ми. Безформени вълни от горещина се надигат от паважа, разкривяват света около мен. Или може би това е просто защото треперя от копнеж. Опитвам се да не хукна. Опитвам се да запазя известно чувство на благоприличие.

Отношенията ми с Илейн Хейвън вече са публична тайна, и при това — малка в сравнение с множеството съюзи и предателства, които сякаш оплитат живота ни в безброй мрежи.

Малка тайна, но позорна. Препятствие. Затруднение.

В Норта. В Пролома, казва един глас в главата ми. Другаде нещата не стоят така.

Тя едва ли ще чака тук пред очите на всички. Не е в стила й. И въпреки това сърцето ми блъска като чук, усещам ударите му там, където тупти пулсът ми.

Птолемей не е толкова сдържан. Той стои на пистата, поти се упорито в лятна униформа от сив лен и оскъдни знаци на кралска власт. Единственият метал по него проблясва на китките му. Железен ширит с гъста сплитка, по-скоро оръжие, отколкото украшение. Предпазна мярка, особено редом с около дузината телохранители в цветове на дома Самос. Няколко от тях са наши братовчеди, отличаващи се по сребристата си коса и черни очи. Останалите са дали клетва да служат на нашия род, на короната на баща ми по същия начин, както телохранителите на Мейвън. Не си давам труд да обърна внимание на цветовете им. Те са без значение.

— Ева — казва той и разтваря обятията си за мен. Отвръщам на жеста и го прегръщам през кръста, оставям всичките мускули на тялото си да се отпуснат за един дълъг миг на облекчение. Птолемей е здрав и читав под върховете на пръстите ми. Осезаем. Истински. Жив.

Сега повече от всякога няма да приемам това за даденост.

— Толи — прошепвам в отговор и се отдръпвам назад да вдигна поглед към него. Същото облекчение, което изпитвам, се мярва в неговите очи с цвят на буря. Мразим да сме разделени. Това е все едно да разделиш меч от ножницата му. — Съжалявам, че си тръгнах.

Не, не си го изоставила. Това означава да си имала избор. Ти нямаше избор. Пръстите ми се затягат върху ръката на брат ми над лакътя. Татко ме изпрати в Монтфорт. За да предаде послание. Не само до нашата коалиция, но и до мен. Той е мой крал и глава на рода ми. Мой дълг е да му се подчинявам. Да отивам където пожелае, да правя каквото казва, и да се омъжа за когото нареди. Да живея както повели.

Но не виждам друг начин, друг път, освен онзи, който той чертае.

— Тъжно ти е, че изпусна суматохата? — казва Птолемей и ме побутва леко назад. — Татко малко се побърка, докато събере подобаващ двор. Сребърни навсякъде. И не може да избере какъв да е тронът му.

— А майка? — питам предпазливо.

Въпреки горещината Птолемей пъхва ръката ми под своята и ме повежда към камиона ни. Зад нас другите се подреждат, но не им обръщам особено внимание.

— Още от същото — казва той. — Постоянно пуска намеци за внуци. Придружава Илейн до покоите ми всяка вечер. Мисля, че може би дори стои на пост пред вратата.

В гърлото ми се надига жлъчка, но я преглъщам с усилие.

— И? — Опитвам се да попреча на гласа си да потрепне. Той стисва по-силно.

— Действаме така, както всички се споразумяхме. — Дъхът му пресеква. — Каквото трябва да се направи, за да сработи това споразумение.

Гореща, зелена завист се надига с рев в гърдите ми.

Мислех си, че няма да ревнувам. Преди месеци, когато тримата заедно стигнахме до това решение. Когато решихме да осъществим годежа на Илейн с брат ми. Отначало целта на годежа беше просто да я предпази. Да я извади от сметките на които и да било други династии, докато успеем да измислим нещо. Нямаше да е удачно да я омъжим за някой превзет зелен пазител от Династия Уел или груб и неприятен силнорък от дома Рамбос. И двете — извън моя обсег и извън контрола ми. Тя е красиво момиче, талантлива сянка. Нейната династия е много ценна. А Птолемей е наследникът на дома Самос. Това беше равностоен брак, разбираем, предвидим. Полезен за известно време. Когато тримата мислехме, че няма други варианти. Аз все още бях сгодена за Мейвън, обречена да бъда негова кралица. Но Птолемей беше негов надежден човек, приближен до двора. Един брак щеше да задържи наблизо и Илейн.

Не знаехме какви машинации е замислил баща ни. Не и наистина. Не и подробностите.

Ако тогава знаех каквото знам сега… кои решения щяха да бъдат различни?

Птолемей щеше да бъде неженен принц, който щеше да е изгодна партия. А Илейн — свободна да последва теб, своята принцеса, където и да отидеш. Да се омъжи за който придворен избереш. Не прикована към брат ти в друго кралство, в друга страна, друга спалня до края на живота на всички ви.

Татко можеше да ни спре, но не го стори. Остави ни да допуснем тази грешка. Обзалагам се, че е изпитал наслада, знаейки, че се разделям с единствения човек, когото искам повече от която и да е корона.

— Ева? — прошепва Птолемей и се навежда. По-висок е от мен с поне шест инча. И по-едър и широкоплещест. Първородният, с четири години по-възрастен от мен. Синът на Воло Самос, наследникът на Кралството на Пролома. Обичам брат си, но животът му винаги ще бъде по-лесен от моя. И ми е позволено да го мразя за това по мой собствен дребнав начин.

— Всичко е наред — изричам с мъка през стиснати зъби. Добре е, че не нося обичайните си метални допълнения, или всичките може да се разбият на прах. С крайчеца на окото си забелязвам как Толи намества гривните си, така че се стягат върху кожата му. — Ние избрахме това. Трябва да се примирим с него.

Странният, далечен глас се обажда отново.

Дали?

В ума ми се мярват бял и зелен костюм, двама мъже с различни на цвят ръце, с преплетени пръсти. Те замъгляват зрението ми и разчитам на Птолемей да ме води през последните няколко стъпки. Почти му се налага да ме вдигне, за да ме внесе в камиона.

Видението на Дейвидсън и Кармадън е заменено от друго. Брат ми и Илейн в позната спалня. Разкривената сянка на собствената ми майка на вратата. Има само един начин да залича видението, което заплашва да прогори очите ми.

Докато останалите се отправят към новообзаведената тронна зала, за да поздравят баща ми, както се полага на крал, аз правя обратното. Познавам Ридж Хаус така добре, както собственото си лице, и не е трудно да се промъкна във вътрешния двор за приемане на делегациите, да изчезна в засадените в прави редици дървета и цветя. Градината на прислужниците е свързана с кухните и почти не забелязвам Червените, докато минавам. Те се отдръпват при вида ми, привикнали към настроенията ми. В момента се чувствам като буреносен облак, мрачна и навъсена, заплашваща да се пръсна.

Илейн чака в стаята ми. Нашата стая — с чисти прозорци, с разтворени завеси. Знае, че обичам слънцето особено когато блести върху нея. Приседнала е на една от пейките в прозоречната ниша, облегната на възглавница: единият й крак се полюшва свободно, разголен до горната част на бедрото й под прозрачна черна нощница. Не се обръща да ме погледне, когато влизам, и така ми дава нужното време да се адаптирам към присъствието й.

Очите ми проследяват крака й, а после отскачат към косата й — червена и блестяща, свободно пусната около бледите й рамене. Прилича на течен огън. Кожата й сякаш сияе, защото наистина е така. Това е нейната способност, нейното изкуство. Тя манипулира светлината без никакво усилие, подчертава части от външността си без каквато и да е нужда от грим или изискани дрехи и накити. Рядко се чувствам грозна. Аз съм красиво момиче по замисъл и по природа. Но след дългия полет, без обичайната си сложно изработена рокля, служеща като броня, и гримирано лице се чувствам смалена и безлична редом с нея. Недостойна. Преборвам се с порива да се шмугна в банята си и да си сложа набързо малко грим.

Най-накрая тя се обръща, позволявайки ми да видя цялото й лице. Отново изпитвам лек срам, задето идвам при нея така неспретната. Но копнежът бързо прогонва всяко друго усещане. Тя се засмива, когато затварям вратата с ритник и прекосявам стаята, за да обгърна лицето й с длани. Кожата й е гладка и хладна под пръстите ми като съвършен алабастър. Тя все така не проговаря, оставя ме да огледам чертите й.

— Нямаш корона — казва тя и вдига ръка към слепоочието ми.

— Няма нужда от нея. Всички знаят коя съм.

Докосването й е съвсем леко, плъзва се по скулата ми, когато се опитва да прогони с милувка тревогите ми.

— Спа ли по обратния път?

Изпухтявам, прокарвайки палци по долната част на челюстта й.

— Това ли е начинът ти да кажеш, че изглеждам уморена?

Пръстите й продължават да се движат по лицето ми, спускат се надолу към шията ми.

— Казвам, че може да поспиш, ако искаш.

— Спах достатъчно.

Тя се подсмихва, устните й се разкривяват в частицата от секундата, преди да я целуна.

Сърцето ми се къса, като знам, че не е истински моя.

Един юмрук се сблъсква с вратата ми, удря по входа към спалнята ми. Дори не и в салона отпред, където се предполага да чакат посетителите. Направо спалнята ми, нашата спалня. Изстрелвам се от възглавниците си, измъквам се гневно от чаршафите, в които съм се омотала. С мълниеносно движение на китката измъквам нож от скрина в отсрещния край на стаята и бързо срязвам коприната, увиваща се около краката ми.

Илейн не мигва, когато острието минава на по-малко от инч от голата й кожа. Само се прозява моята ленива котка и се претъркулва, за да гушне една възглавница.

— Толкова грубо — промърморва, имайки предвид и мен, и идиота, който е решил да ни прекъсне.

— Упражнявам се за онова противно създание — отвръщам и срязвам последния чаршаф. — Какъв злощастен вестител.

Заставам права, гола, а после завързвам около кръста си мека роба, все още съм с ножа в ръка.

Чукането продължава, последвано от приглушен глас. Разпознавам го и част от прелестния ми праведен гняв се изпарява. Точно в този момент няма как да стресна някого така, че да забрави цветовете на дома си. Раздразнена, мятам ножа към стената. Той се забива, острието потъва в дървото.

— Какво, Птолемей? — въздъхвам и рязко отварям вратата на спалнята. Той изглежда също толкова неспретнат, с разчорлена коса и горящи очи. Подозирам, че са го прекъснали, както и мен. Той и Рен Сконос обичат тайните си следобедни срещи.

— Имат нужда от нас в тройната зала — казва той твърдо. — Веднага.

— Татко толкова ли е разстроен, задето още не съм му целунала краката? Минаха само няколко минути.

— Минаха два часа — обажда се Илейн, без да си прави труда да вдигне глава. — Здравей, съпруже — добавя, помахвайки му с изящната си ръка. — Ще бъдеш ли така добър да поръчаш да донесат нещо за обяд?

Затягам колана на робата, подразнена:

— Е, на какво ще попадна? Публично бичуване? Дали най-накрая ще изпълни обещанието си да забучи главите ни на портата? — подмятам саркастично и се засмивам мрачно.

— Колкото и да е странно, не става дума за теб — отвръща брат ми с рязък и сух тон. — Има нападение.

Бързо поглеждам през рамо. Илейн лежи просната, отчасти покрита с чаршафите. Вече не сияе, сега няма никаква причина да се концентрира, докато се унася отново в сън. Тя е беззащитна, уязвима. Дори за думите.

— Тук отвън — промърморвам и избутвам брат си в съседния салон. Мога да я предпазя поне от това, ако не друго.

Повеждам го към едно от канапетата — в прохладно зелен цвят, в тон с хълмистия пейзаж в прозореца. Подът е настлан с груб речен камък, осеян с меки сини килими.

— Какво стана? Атака къде? — По някаква причина си представям Монтфорт и сърцето ми пада дълбоко в гърдите.

Птолемей не сяда. Вместо това крачи нервно из стаята с ръце на хълбоците. Сухожилията в горните части на ръцете му се присвиват.

— Пиемонт.

Не успявам да се сдържа и изсумтявам насмешливо.

— Мейвън е глупак — изръмжавам. — Поразява само ресурсите на Бракън, не нашите. Не мислех, че е толкова глупав…

— Мейвън не е ударил Бракън — процежда брат ми. — Бракън удари нас. Базата в Пиемонт. Преди два часа, но току-що получихме призива за помощ.

— Какво? — примигвам, искрено объркана. Вдигам ръка и стисвам яката на халата си, загръщайки го плътно. Все едно коприната може да ме спаси от каквото и да било.

— Отряза пътя на базата за отстъпление, щурмува я със собствената си армия и съюз от другите принцове на Пиемонт. Връща си я обратно. Убиват всеки, до когото успеят да се доберат. Червени от Норта, Сребърни от Монтфорт. Новокръвни. — Птолемей се промъква до прозореца и допира ръка до стъклото. Взира се на изток, към маранята на горещ следобед. — Подозираме, че Мейвън и Кчерните земи помагат зад кулисите.

Поглеждам към пода, към босите си крака на килима.

— Но децата му. Монтфорт ще трябва да ги убие. — Каква замяна. Родните ти деца срещу короната ти. Питам се дали собственият ми баща би направил същия избор.

Птолемей бавно поклаща глава.

— Получихме вест и от Монтфорт. Децата… изчезнали си. Заменени с Червени трупове, променени от лечител тика, че да изглеждат като принцеса Шарлота и принц Майкъл. Някой се е добрал до тях и ги е измъкнал. — Той надава ниско гърлено ръмжене. — Монтфортските идиоти не знаят как е станало. Как някой се е вмъкнал в скъпоценните им планини и се е измъкнал отново.

Махвам с ръка, отхвърляйки с пренебрежение въпроса. Точно сега няма значение.

— Значи с Пиемонт е свършено?

Челюстта му се стяга:

Сега Пиемонт подкрепя Мейвън.

— И какво можем да направим? — Поемам си продължителен, накъсан дъх през зъби. Умът ми бушува като вихър. В Пиемонт беше оставен един гарнизон, войници от „Алената гвардия“ и Монтфорт. Червени, новокръвни и Сребърни, хора, от които имаме нужда за армиите си. Стисвам зъби и се питам колко ли може да са оцелели.

Поне собствената армия на баща ми е тук в Пролома, завърнала се, след като разрушихме Корвиум. Същото може да се каже и за съюза на Анабел. Нашата Сребърна сила е съхранена, но загубата на базата — и на Пиемонт — ще има унищожителни последици.

Преглъщам с усилие, гласът ми трепери, когато проговарям отново:

— Какво можем да направим срещу Езерните земи, управляваната от Мейвън Норта и Пиемонт?

Изражението на брат ми е мрачно и аз потръпвам до мозъка на костите.

— Предстои да открием.