Виктория Айвярд
Гибелна буря (1)

Едно
Мер

В един дълъг миг се давим в мълчание.

Корвиум зее около нас, пълен с хора, но ми се струва празен.

Разделяй и владей.

Заключенията са ясни, границите — рязко очертани. Фарли и Дейвидсън ме гледат еднакво напрегнато, а аз отвръщам на погледите им.

Предполагам, че Кал няма представа, изобщо не подозира, че „Алената гвардия“ и Монтфорт нямат абсолютно никакво намерение да му позволят да задържи трона, който спечели. Предполагам, че го интересува повече короната, отколкото какво мисли който и да е Червен. Предполагам и че вече не би трябвало да го наричам Кал.

Тиберий Калоре. Крал Тиберий. Тиберий Седми.

Това е името, с което е роден, името, което носеше, когато го срещнах.

Крадла, нарече ме той тогава. Това беше името ми.

Ще ми се да можех да забравя последния час. Да се отдръпна само малко назад. Да се поколебая. Да се препъна. Да се насладя на още една секунда от онова изпълнено със странно блаженство място, където единственото, което изпитвах, беше тъпата божа от уморени мускули и излекувани кости. Празнотата след адреналина на битката. Безспорността на неговата любов и подкрепа. И въпреки сърдечната болка не мога да намеря сили в себе си да го мразя за избора му. Гневът ще дойде по-късно.

По лицето на Фарли преминава безпокойство. Това изглежда странно. Свикнала съм със студената решителност и бесния гняв на Даяна Фарли. Тя забелязва погледа ми и покритата й с белези уста трепва.

— Ще предам решението на Кал на останалите от Командването — казва тя, прекъсвайки безмълвното напрежение. Думите й са изречени с нисък тон и премерени. — Само Командването. Ейда ще занесе съобщението.

Премиерът на Монтфорт свежда брадичка в знак на съгласие:

— Хубаво. Мисля, че генералите Дръмър и Суон може би вече имат представа за тези събития. Следят кралицата от Династия Леролан от момента, в който тя влезе в играта.

— Анабел Леролан е била в двора на Мейвън достатъчно дълго, поне няколко седмици — отвръщам. По някакъв начин гласът ми не трепва. Думите прозвучават спокойно, пълни със сила. Трябва да изглеждам силна, макар тъкмо сега да не се чувствам такава. Това е лъжа, но благородна. — Тя вероятно има повече информация, отколкото аз някога съм ви дала.

— Вероятно — казва Дейвидсън, като поклаща замислено глава. Присвива очи и поглежда земята. Не търси, а се фокусира. Пред него се оформя план. Пътят напред няма да бъде лесен. Дори и дете би се досетило. — И точно затова трябва да се върна там горе — добавя почти извинително. Сякаш бих могла да му се ядосам, задето прави каквото трябва. — Отворени очи и уши, нали?

— Отворени очи и уши — отговаряме Фарли и аз в един глас, изненадвайки се взаимно.

Той се отдръпва от нас и излиза заднешком от тясната уличка. Слънцето проблясва в лъскавата му сива коса. Постарал се е да се почисти след битката: отмил е потта и пепелта, сменил е окървавената си униформа с чиста. Всичко това — за да демонстрира обичайното си спокойно, овладяно и странно поведение. Благоразумно решение. Сребърните влагат толкова много енергия в поддържането на външността си, на фалшивата гордост от видимата сила и власт. Но никой друг не държи толкова много на това колкото кралят от Династия Самос и семейството му в кулата над нас. Редом до Воло, Еванджелин, Птолемей и съскащата кралица от Династия Вайпър, Дейвидсън почти не се забелязва. Би могъл да се слее със стените, ако поиска. Няма изобщо да усетят, че идва. Няма да усетят, че ние идваме.

Поемам си треперлив дъх и преглъщам, насилвам се за следващата мисъл. И Кал също.

Тиберий — казвам си троснато. Единият ми юмрук се свива, ноктите се забиват в плътта с удовлетворяващо парване. Наричай го Тиберий.

Черните стени на Корвиум ми се струват странно безмълвни и голи без обсадата. Извръщам се от оттеглящата се фигура на Дейвидсън, за да огледам парапетите, които обкръжават вътрешната част на града крепост. Предизвиканата от замразителите снежна буря отдавна е спряла, тъмнината се е разсеяла и сега всичко тук изглежда по-малко. Не толкова внушително. По-рано през този град са били прекарвани Червени войници, повечето — отправили се на поход към неизбежна смърт в някой окоп. Сега Червените патрулират по стените, из улиците, при портите. Червени седят редом със Сребърни крале и говорят за война. Няколко души със стрелкащи се очи, с алени шалове, с очукани и овехтели пищови, готови за употреба, крачат напред-назад. „Алената гвардия“ няма да бъде заварена неподготвена, макар че нямат особена причина да бъдат толкова нащрек. Поне засега. Армиите на Мейвън са се оттеглили. И дори Воло Самос не е достатъчно смел да опита атака от вътрешността на Корвиум. Не и когато се нуждае от Гвардията, нуждае се от Монтфорт, нуждае се от нас. И особено не и с Кал — Тиберий, глупачке такава — и всичките му празни приказки за равенство. Подобно на нас, Воло има нужда от него. Нуждае се от името му, нуждае се от короната му, нуждае се и от проклетата му ръка в тази проклета женитба с проклетата си дъщеря.

Лицето ми гори. Чувствам се смутена от лекия изблик на ревност, който се надига в мен. Загубата му би трябвало да е най-малката ми тревога. Да го загубя, не би трябвало да боли толкова много, колкото възможността да умра, да изгубим нашата война, да позволим всичко, за което сме работили, да се окаже напразно. Но боли. Всичко, което мога да направя, е да се опитам да понеса болката.

Защо не казах „да“?

Отказах предложението му. Отказах се от него. Разкъсваше ме едно друго предателство — предателството на Кал, но също и моето. Обичам те е обещание, което и двамата дадохме, и двамата нарушихме. То би трябвало да означава: Избирам теб над всичко друго. Искам те повече. Нуждая се от теб винаги. Не мога да живея без теб. Ще направя всичко, за да попреча животите ни да бъдат разделени.

Но той отказа да го стори. А аз няма.

Аз съм по-маловажна от короната му, а той е по-маловажен от моята кауза.

И далеч, далеч по-маловажен, отколкото е страхът ми от нова клетка. Консорт, каза той, предлагайки ми невъзможна корона. Беше готов да ме направи кралица, ако Еванджелин може да бъде отстранена отново. Вече знам как изглежда светът откъм дясната страна на един крал. Нямам желание да преживея този живот отново. Въпреки че Кал не е Мейвън, тронът си е все още същият. Той променя хората, покварява ги.

Каква странна съдба щеше да бъде това. Кал с короната си и с неговата кралица от Династия Самос и аз. Против волята ми на една малка част от мен й се иска да бях казала „да“. Щеше да е лесно. Шанс да се освободя, да отстъпя, да спечеля — и да се наслаждавам на един свят, за който никога не бих могла дори да си мечтая. Да дам на семейството си възможно най-добър живот. Да опазя всички ни. И да остана с него. Да застана до Кал: едно Червено момиче със Сребърен крал до себе си. Със силата да променя света. Да убия Мейвън. Да спя без кошмари и да живея без страх.

Рязко прехапвам устна, за да прогоня копнежа. Той е прелъстителен и почти разбирам избора на Кал. Дори разделени, ние си подхождаме.

Фарли се раздвижва шумно и привлича вниманието ми. Въздъхва, докато опира гръб в стената на уличката със скръстени на гърдите ръце. За разлика от Дейвидсън не си е направила труда да смени окървавената си униформа. Нейната не е така отблъскваща като моята, по нея няма кал и тиня. По нея има сребърна кръв, разбира се, сега засъхнала и почерняла. Минали са само няколко месеца от раждането на Клара и тя носи все още натрупаните килограми около ханша си с гордост. Каквото и съчувствие да е изпитвала, то изчезва, заместено от гняв, искрящ в сините й очи. Не насочен към мен обаче. Тя гледа към небето, към кулата над нас, в която странният съвет, съставен от Сребърни и Червени, сега се опитва да реши съдбите ни.

— Това там вътре беше той. — Не чака да попитам кой. — Сребриста коса, дебел врат, нелепа броня. И по някакъв начин все още дишащ, въпреки че прониза с острие сърцето на Шейд.

Ноктите ми се впиват по-дълбоко в кожата при мисълта за Птолемей Самос. Принц на Пролома. Убиецът на брат ми. Подобно на Фарли, и аз изпитвам внезапна ярост. И също толкова силен изблик на срам.

— Да.

— Защото ти сключи сделка със сестра му. Свободата ти за живота му.

— За отмъщението ми — измънквам, признавайки. — И да, дадох дума на Еванджелин.

Фарли оголва зъби, отвращението й е очевидно:

— Дала си дума на една Сребърна. Това обещание струва по-малко от шепа пепел.

— Но все още е обещание.

Тя издава дълбок гърлен звук като ръмжене. Широките й рамене се изпъват и Фарли се обръща с цяло тяло, за да застане с лице към кулата. Питам се колко сдържаност е нужна, за да я възпре да измарширува обратно там горе, за да изтръгне очите на Птолемей от черепа. Не бих я спряла, ако можеше да го направи. Всъщност бих си придърпала стол, за да гледам.

Оставям юмрука си да се разтвори леко, за да прогоня леката болка. Тихо пристъпвам напред, скъсявам разстоянието между нас. След продължило само частица от секундата колебание слагам длан върху ръката й.

— Обещание, което дадох аз. Не ти. Нито който и да е друг.

Фарли се успокоява малко, а озъбената й гримаса се превръща в самодоволна усмивка. Обръща се да ме погледне от упор: очите й са яркосини, когато улавят лъч слънчева светлина.

— Мисля, че може да се окажеш по-подходяща за политиката, отколкото за войната, Мер Бароу.

Усмихвам се измъчено:

— Те са едно и също. — Суров урок, който смятам, че най-сетне научих. — Мислиш ли, че можеш да го направиш? Да го убиеш?

Едно време щях да очаквам да изсумти насмешливо и да се ухили дръзко при намека, че не би могла. Фарли е твърда жена с още по-твърда черупка. Тя е каквато е нужно да бъде. Но нещо — Шейд вероятно, Клара определено, връзката, която сега споделяме — ми позволява да надникна отвъд каменната и уверена външност на генерала. Тя се поколебава, самодоволната й усмивка леко помръква.

— Не знам — промърморва. — Но никога няма да мога да се погледна, да погледна Клара, ако не опитам.

— Нито пък аз, ако ти позволя да умреш, докато се опитваш. — Хватката ми върху ръката й се стяга. — Моля те, не изглупявай за това.

Като щракване на електрически ключ самодоволната й усмивка се връща с пълна сила. Тя дори намига:

— Откога съм глупава, Мер Бароу?

Като я гледам, един спазъм пробягва по белезите на тила ми, белези, за които почти съм забравила. Болката от тях изглежда дреболия в сравнение с всичко друго.

— Просто се чудя къде ще свърши това — промърморвам с надеждата да я накарам да разбере.

Тя поклаща глава:

— Не мога да отговоря на въпрос с твърде много отговори.

— Искам да кажа… с Шейд. Птолемей. Убиваш го, а после какво? Еванджелин убива теб? Убива Клара? Аз убивам Еванджелин? И така нататък, и така нататък, без край? — Смъртта не е нещо непознато за мен, но това ми се струва различно по някакъв причудлив начин. Пресметнати завършеци. Струва ми се като нещо, което би направил Мейвън, не ние. Макар че Фарли е набелязала Птолемей за жертва много отдавна, когато се преструвах на Марийна Титанос, онова беше за Гвардията. За кауза, за нещо друго, различно от сляпо и кърваво отмъщение.

Очите й се разширяват, трептящи и стъписани.

— Искаш да го оставя да живее?

— Разбира се, че не — почти процеждам. — Не знам какво искам. Не знам за какво говоря. — Думите се търкалят една през друга. — Но все още мога да се питам, Фарли. Знам какво могат да причинят желанието за мъст и гневът на един човек на хората около теб. И разбира се, не искам Клара да порасне без майка си.

Тя се извръща рязко, за да не видя лицето й. Но не достатъчно бързо, за да скрие внезапен изблик на сълзи. Те така и не се отронват. С рязко движение на рамото тя ме отърсва от себе си.

Продължавам да упорствам. Длъжна съм. Нужно е тя да чуе това.

— Тя вече изгуби Шейд, а ако й дадат избор между отмъщение за баща си и жива майка, знам какво би избрала.

— Като говорим за избори — казва тя през зъби, все още без да ме поглежда. — Горда съм с този, който направи.

— Фарли, не сменяй темата…

— Чу ли ме, Мълниеносно момиче? — Тя подсмърква и се усмихва насила, като се обръща отново и разкрива вече много зачервено и покрито с петна от сълзи лице. — Казах, че се гордея с теб. Запиши си го. Запомни го. Вероятно няма да го чуеш отново.

Против волята си се засмивам мрачно.

— Чудесно. С какво точно се гордееш?

— Ами освен с усета ти за мода — тя изтупва рамото ми и бръсва малко окървавена пръст — и разбира се, с добросърдечния ти и спокоен характер…

Ново подсмихване.

— … гордея се с теб, защото знам какво е да изгубиш човека, когото обичаш. — Този път тя ме хваща за ръката над лакътя вероятно за да не мога да избягам от един разговор, за който не мисля, че съм подготвена да проведа.

Мер, избери мен. Думите са изречени само преди час. Толкова лесно започват да витаят в ума ми.

— Почувствах го като предателство — прошепвам.

Фокусирам се върху брадичката на Фарли, за да не ми се налага да я гледам в очите. Белегът в лявото ъгълче на устата й е дълбок и леко придърпва устните й на една страна. Чист разрез. Рана от нож. Нямаше го, когато я срещнах за пръв път на светлината на синя свещ в стария фургон на Уил Уисъл.

— От негова страна ли? Разбира се…

— Не. Не от негова страна. — По небето над нас преминава облак и хвърля полегати местещи се сенки върху двете ни. Полъхът на летния ветрец е странно студен. Потръпвам от него. Сякаш инстинктивно закопнявам за Кал и топлото му присъствие. Той никога не ме оставяше да студувам. Стомахът ми се преобръща при тази мисъл: призлява ми при мисълта от какво се отказахме двамата. — Той ми даде обещания — продължавам. — Но аз също му дадох. Наруших ги. А той има да спазва и други обещания. Пред себе си, пред мъртвия си баща. Обичаше короната, преди да обича мен, независимо дали го знае, или не. А и в крайна сметка мисли, че върши онова, което е правилно за нас, за всички. Как мога истински да го виня за това?

Решително срещам погледа на Фарли и търся. Тя няма отговор за мен, поне не и такъв, който би ми харесал. Гризе нервно устната си, преглъща онова, което иска да каже. Не се получава.

Изсумтява, опитва се да покаже онова, което при нея минава за деликатност. Хаплива, както винаги.

— Не се извинявай заради него и това, което представлява.

— Не се извинявам.

— Определено звучи така — въздъхва тя, подразнена. — Един различен крал все още е крал. Може да не блести с ум, но е наясно поне дотолкова.

— Може би това би могло да е правилното нещо и за мен. За Червените. Кой знае какво би могла да направи една Червена кралица?

— Много малко, Мер. Ако изобщо би била способна на нещо — казва тя със студена увереност. — Всяка евентуална промяна, която би произлязла от полагането на корона върху главата ти, би била твърде бавна, твърде дребна. — Тонът й омеква. — И твърде лесно отменена. Не би била трайна. Каквото и да постигнем, щеше да умре заедно с теб. Не ме разбирай погрешно, но светът, който искаме да построим, трябва да ни надживее.

За онези, които идват след нас.

Очите на Фарли се забиват в мен, напрегнати от почти нечовешкото й съсредоточаване. Клара има очите на Шейд, не тези на Фарли. Пчелен мед, не океан. Питам се кои късчета от нея някой ден ще напомнят за Фарли или за Шейд.

Бризът роши прясно подстриганата коса на Фарли, тъмнозлатиста в сянката на облаците. Под белезите тя е все още млада, просто още едно дете на войната и разрухата. Видяла е по-лоши неща от мен, вършила е повече, отколкото аз съм направила някога. И е пожертвала и изстрадала повече от мен. Майка й, сестра й, брат ми и любовта му. Онази, която е мечтала да бъде като малка. Всичко това вече го няма. Ако тя може да продължава да върви упорито напред, все още вярвайки в това, което правим, значи и аз мога. Защото, колкото и да спорим, аз имам доверие на Фарли. А думите й са непозната, но нужна утеха. Вече съм прекарала толкова много време, изгубена в собствените си мисли, в спорове със себе си, че започва да ми призлява от това.

— Права си. — Нещо вътре в мен се отпуска и позволява на странния блян за предложението на Кал да изчезне като вихър в тъмнината. За да не се върне никога.

Няма да бъда Червена кралица.

Фарли стисва рамото ми така, че почти ме заболява. Въпреки лечителите още имам болки тук-там, а тя още има ужасно силна хватка.

— Освен това — добавя Фарли — на трона нямаше да си ти. Кралицата от Династия Леролан и кралят на Пролома бяха съвсем ясни. Щеше да е тя, момичето Самос.

Изсумтявам при тази представа. Еванджелин Самос се постара намеренията й да станат достатъчно очевидни в залата на съвета. Изненадана съм, че Фарли не е забелязала.

— Не и ако може да го предотврати.

— Хмм? — Погледът й става по-остър, а аз свивам рамене.

— Видя я какво направи там вътре, как ви провокира. — Пресният спомен проблясва. Как Еванджелин повика Червена прислужница пред всички, разби една висока чаша, принуждавайки бедното момиче да почисти, просто ей така, за забавление. За да разгневи всеки с червена кръв в стаята. Не е трудно да се разбере защо го направи или какво се надяваше да постигне. — Тя не иска да участва в този съюз, не и когато това означава, че трябва да се омъжи за… Тиберий.

Като никога, Фарли изглежда неподготвена. Примигва озадачена. Макар и заинтригувана:

— Но тя е обратно там, откъдето тръгна. Мислех си — искам да кажа, изобщо не претендирам, че разбирам поведението на Сребърните, но все пак…

— Сега Еванджелин е принцеса по собствено право, с всичко, което е искала някога. Не мисля, че иска отново да се върне към положението да принадлежи на някого другиго. Годежът й винаги е бил само това за нея. И за него — добавям с пробождане в сърцето. — Уговорка с цел придобиване на власт. Тя вече има власт или — думите ми прозвучават малко колебливо — вече не иска тази власт. — Спомените ми се насочват обратно към Еванджелин, към времето, което прекарах с нея в Уайтфайър. Тя изпита облекчение, когато Мейвън се ожени за Айрис Сигнет вместо за нея. И не просто защото той беше чудовище. Мисля, защото… имаше някого другиго, на когото държеше повече. Повече, отколкото на себе си или короната на Мейвън.

Илейн Хейвън. Спомням си как, след като нейната династия въстана срещу него, Мейвън я нарече блудницата на Еванджелин. Не забелязах Илейн на съвета, но голяма част от Династия Хейвън застава зад Династия Самос, съюзена с тях. Сенки, всичките до един, способни да изчезват, когато пожелаят. Предполагам, че Илейн може да е била там през цялото време и аз дори да не съм разбрала.

— Мислиш, че тя би се опитала да провали делото на баща си? Ако може? — Фарли прилича много на котка, която току-що си е уловила особено тлъста мишка за вечеря. — Ако някой… й помогне?

Кал не се отказа от короната заради любовта. Но дали Еванджелин би го направила?

Нещо ми подсказва, че би могла. Всичките й маневри, мълчаливата съпротива, пристъпването по ръба на бръснача.

— Възможно е. — Думите приемат ново значение и за двете ни. Нова тежест. — Тя има собствени мотиви. И мисля, че това ни дава известно предимство.

Устните на Фарли се извиват в бледо подобие на истинска усмивка. Въпреки всичко, което научих, изпитвам внезапен прилив на надежда. Тя ме тупва с юмрук по ръката, усмивката се разлива по лицето й.

— Е, Бароу, запиши си отново. Дяволски се гордея с теб.

— Наистина се оказвам полезна от време на време.

Тя надава рязък смях и се отдръпва, дава ми знак да я последвам. Булевардът отвън пред уличката ни зове, плочите на настилката му проблясват, докато последният сняг се топи под лятното слънце. Поколебавам се, обзета от неохота да напусна този кът на мрачна безопасност. Светът отвъд това тясно пространство все още ми се струва твърде голям. Вътрешната укрепена част на Корвиум се издига застрашително, а в центъра на всичко е вътрешната кула. Поемам си треперлив дъх и се заставям да се раздвижа. Първата стъпка ми причинява болка. Също и втората.

— Не си длъжна да се връщаш горе — промърморва Фарли, като ме настига и тръгва до мен. Взира се в кулата. — Ще ти съобщя как се развиват нещата. Ние с Дейвидсън можем да се справим.

Мисълта да се върна обратно в стаята на съвета, да седя там мълчаливо, докато Тиберий запраща в лицето ми всичко, което някога сме направили — не знам дали мога да го понеса. Но трябва. Аз забелязвам неща, които другите не могат. Знам неща, които другите не знаят. Трябва да се върна. За каузата.

И за него.

Не мога да отрека колко много искам да се върна за него.

— Искам да знам всичко, което знаеш ти — прошепвам на Фарли. — Всичко, което Дейвидсън е планирал. Няма да се впусна в нищо друго на сляпо.

Тя се съгласява бързо. Почти прекалено бързо:

— Разбира се.

— На ваше разположение съм и можете да ме използвате. По всякакъв начин. При едно условие.

— Посочи го.

Стъпките ми се забавят и тя се нагажда към темпото ми.

— Той да остане жив. В края на всичко това.

Тя накланя глава като объркано куче.

— Разбийте короната му, разбийте трона му, разкъсайте неговата монархия. — Взирам се в нея с цялата сила, която мога да събера. Мълнията в кръвта ми реагира пламенно, започва да се освобождава с пукот. — Но Тиберий остава жив.

Фарли си поема през зъби изгарящ дъх и се изправя до пълния си внушителен ръст. Имам чувството, че може да вижда право през мен. До несъвършеното ми сърце. Не отстъпвам. Спечелила съм си това право.

Гласът й потреперва:

— Не мога да дам това обещание. Но ще опитам. Със сигурност ще опитам, Мер.

Поне не ме лъже.

Чувствам се срязана на две, разкъсана в различни посоки. В ума ми виси един очевиден въпрос. Още един избор, който може да се наложи да направя. Неговият живот или нашата победа? Не знам коя страна може да избера, ако някога ми се наложи. Коя страна може да предам. Ножът на това знание се врязва дълбоко и кървя там, където никой друг не може да види.

Предполагам, че за това говореше ясновидецът. Джон говореше много малко, но всичко, което казваше, имаше пресметнат смисъл. Колкото и да не искам, предполагам, че трябва да приема съдбата, която ми предсказа.

Да се издигна.

И да се издигна сама.

Плочите на настилката се търкалят под мен, отминават с всяка стъпка. Ветрецът отново се надига, подухва този път от запад. Носи със себе си непогрешимия дъх на кръв. Преборвам се с порива да повърна, когато всичко се втурва обратно в спомените ми. Обсадата. Телата. Кръвта в двата цвята. Китката ми, прекършваща се в хватката на един каменокож. Счупени вратове, гръдни кошове, разбити, с изригваща от тях плът, лъщящи органи и прободени кости. По време на битката беше лесно да откъсна съзнанието си от мисълта за подобен ужас. Дори необходимо. Страхът само щеше да стане причина да загина. Вече не. Сърцето ми започва да бие три пъти по-бързо, а по тялото ми избива студена пот. Макар че оцеляхме и победихме, ужасът от загубата ме разкъса, отвори цели каньони в мен.

Все още мога да ги почувствам. Нервите, електрическите пътеки, които моята мълния проправяше у всеки, когато убивах. Като тънки, сияещи клони, всеки един различен, но и същият. Твърде много, за да ги преброя. В червени и сини униформи, войници от Норта и от Езерните земи. Всички — Сребърни.

Надявам се.

Възможността се стоварва върху мен като юмручен удар в стомаха. Мейвън и преди е използвал Червени като пушечно месо — или като жив щит. Дори не помислих за това. Никой от нас не помисли — или може би другите не ги е било грижа. Дейвидсън, Кал, може би дори Фарли, ако е смятала, че крайният резултат си струва цената.

— Хей — промърморва тя, като ме хваща за китката. Допирът на кожата й върху моята ме кара да подскоча: пръстите й ме обгръщат като белезници. Разкъсвам със сила хватката й, извивам се със звук, който е почти ръмжене. Изчервявам се, смутена, че все още реагирам така.

Тя се дръпва назад с вдигнати длани, с разширени очи. Но не и страх, не и осъждане. Дори не и съжаление. Разбиране ли е това, което виждам в нея?

— Съжалявам — казва тя бързо. — Забравих за китките.

Едва кимвам с глава и пъхам ръце в джобовете си, за да скрия пурпурните искри по върховете на пръстите си.

— Всичко е наред. Това дори не е…

— Знам, Мер. Случва се, когато забавим темпото. Тялото иска отново да обработва повече енергия. Понякога е твърде много и в това няма нищо срамно. — Фарли накланя глава и сочи далече от кулата: — Няма нищо срамно и да отделиш малко време за отдих. Казармите са…

— Имаше ли Червени там? — посочвам вцепенено към бойното поле и вече разбитите стени на Корвиум. — Мейвън и езерняците изпратиха ли Червени войници заедно с останалите?

Фарли примигва наистина изненадана.

— Не, доколкото знам — отвръща най-накрая и чувам неловкостта в тона й. Тя също не знае. Не иска да знае, нито пък аз. Не мога да го понеса.

Завъртам се на пета, заставяйки Фарли поне веднъж да се съобрази с моето темпо. Отново се възцарява мълчание, този път изпълнено до краен предел с равни части гняв и срам. Потъвам в нея, самоизмъчвам се. Да си спомня това отвращение и болка. Ще има още битки. Ще умрат още хора, без значение какъв е цветът на кръвта им. Това е война. Това е революция. А други ще попаднат в кръстосания огън. Да забравим, означава да ги обречем отново и да обречем другите, които ще дойдат.

Докато се изкачваме по стъпалата на кулата, държа ръцете си здраво свити в юмруци в джобовете. Пробождане от обица парва плътта ми: допирът на червеното камъче до ръката ми е топъл. Би трябвало да изхвърля обицата през някой прозорец. Ако има едно нещо, което би трябвало да забравя, това е той.

Но обицата остава.

Редом една до друга, влизаме в стаята на съвета. Периферното ми зрение се замъглява и се опитвам да застана на познато място. Да наблюдавам. Да запаметявам. Да търся пукнатини в изречените думи, да откривам тайни и лъжи в онова, което оставят неизречено. Това е колкото цел, толкова и начин за разсейване. И осъзнавам защо толкова силно исках да се върна тук дори когато имах пълно право да избягам.

Не защото това е важно. Не защото мога да бъда от полза.

А защото съм себична, слаба и се страхувам. Не мога да бъда насаме със себе си, не сега, не още.

Така че седя, слушам и гледам.

И през всичко това време усещам очите му.