Вероника Рот
Подменена орис (9)

Глава 7
Киси

Корабът на Съвета е с размерите на малка планета — широк и кръгъл като ховър, но толкова голям, че направо си е страховит. Гледам го през прозорците на патрулния кораб от стъкло и гладък бял метал, който прибра аварийната ни капсула.

— Досега не си ли го виждала? — пита ме Исае.

— Само на снимки.

Прозрачните му стъклени панели отразяват потока там, където гори в розово, и празнотата — където не гори. Малки червени лампички по обшивката му премигват като вдишвания и издишвания. Движението му около слънцето е така слабо, че изглежда неподвижен.

— На снимките е различен. Не е толкова величествен.

— Прекарах три сезона тук като дете. — Юмрукът на Исае се плъзга по стъклото. — Учех се как да се държа благоприлично. Говорех с онзи диалект от периферията, а на тях това не им харесваше.

Усмихвам се.

— Все още се изпускаш понякога, когато не внимаваш. Харесва ми.

— Харесва ти, защото прилича на твоето хесанско наречие.

Исае мушка с пръст трапчинката ми и аз я шляпвам по ръката.

— Хайде — подканя ме тя. — Време е за скачването.

Капитанът на кораба, тантурест дребен мъж, по чието чело са избили капки пот, ни насочва към огромния кораб на Съвета, за да се закрепи за вход В, както го чух да казва. Светлоотразителната буква е изписана над вратата. Две метални плоскости се разтварят под буквата и един закрит коридор се скрепява със съскане. Друг член на екипажа дърпа лост и плътно запечатва връзката.

Всички стърчим пред люковете, когато те се отварят, и правим път на Исае да застане начело. Екипажът на патрула, който ни прибра, е в минимален състав, а задачата му е да обикаля средния пояс на слънчевата система, да не би някой да изпадне в беда или пък да създава неприятности. На борда с нас са само капитанът, първият офицер и още двама, ала никой от тях не е от приказливите. Навярно защото отирийският не им е много силен — когато отворят уста, ми звучат като треланци.

Прекрачвам напред в яркия тунел, зад вратите на люка, за да настигна Исае. Стъклените стени са кристалночисти. За миг ме обзема чувството, че се нося в празно пространство, но подът е здрав и стабилен.

Тъкмо застигам Исае, когато ни посрещат група хора с официален вид, в светлосиви униформи. На кръста си носят несмъртоносни палки, насочващи потока, които са проектирани да зашеметяват, не да убиват. Гледката ме успокоява. Така трябва да бъде — да има контрол, но без опасност за живота.

Мъжът най-отпред, с редица медали на гърдите, се покланя на Исае.

— Здравейте, канцлер! — произнася той отривисто на отирийски. — Аз съм капитан Морел. Председателят на Съвета е информиран за пристигането ви, стаите ви са приготвени, както и тези на… гостенката ви.

Исае приглажда пуловера си, сякаш така ще изправи гънките му.

— Благодаря ви, капитан Морел — казва тя и всички следи от наречието на периферията са се изпарили. — Позволете да ви представя Киси Кересет, семейна приятелка от планетата-нация Тувхе.

— За мен е удоволствие — обръща се към мен капитан Морел.

Тозчас разгръщам дарбата си. Това вече се е превърнало в инстинкт. Повечето хора реагират добре, когато мисля за дарбата си като за одеяло, което покрива раменете им, и капитан Морел не прави изключение — той се отпуска пред мен, усмивката му се смекчава, сякаш е напълно искрена. Мисля, че Исае също се поддава на въздействието й, за първи път от дни насам. Чертите около очите й забележимо стават по-меки.

— Капитан Морел, благодаря ви за посрещането — отвръщам аз.

— Позволете ми да ви придружа до стаите ви — предлага той. — Благодаря ви, че доведохте канцлер Бенесит невредима тук, сър — допълва той към капитана, който ни докара.

Мъжът изсумтява нещо и ни кимва, когато се разделяме.

Обувките на капитан Морел плющят на всяка крачка, а когато взима завоите, леко поднасят, тъй като завърта краката си на пръсти. Щом е тук, значи е от богато семейство на родната му планета, която и да е тя, но не го влече или пък просто няма сърце за истинска военна служба. Явно е годен точно за такива задачи, които изискват добри обноски, дипломатичност, галантност.

Когато капитанът ме въвежда в стаята ми, която за удобство се намира до тази на Исае, въздъхвам с облекчение. След като вратите се затварят зад гърба ми, изсулвам якето от раменете си и се свличам на пода.

Стаите явно са наредени за нас. Само това обяснява полето переста трева, която потръпва на вятъра, на отсрещната стена. Кадрите са от Тувхе. Точно пред тях има тясно легло с дебело кафяво одеяло, затъкнато под матрака.

Слагам ръка върху сензорния екран до вратата, прехвърлям напред снимките и текста, докато откривам това, което търся. Стенни картини. Продължавам търсенето, докато намеря кадри от Хеса в снега. Билото на възвишението искри в огнени цветове от купола на храма. Проследявам гърбиците на къщните покриви чак до подножието на хълма, наблюдавам въртенето на ветропоказателите. Пелена от снежинки закрива всички постройки.

Понякога забравям колко красив е домът ми.

Виждам края на нивата, която баща ми обработваше, ала филмът свършва. Малко след нея е празното място, където устроихме погребение на Айджа и Акос. Идеята не беше моя — мама нареди дървата и жар-камъните, тя каза молитвата и ги запали. Аз стоях наблизо с палтото ми от кутях, с предпазната маска на лицето, за да не ме види никой, че плача.

Дотогава не бях мислила за Айджа и Акос като за загинали, истински загинали. Щом мама пали кладата, мислех аз, значи знае, че са умрели, така както само един оракул може да знае. Но на нея не й беше известно и половината от това, което аз си мислех.

Просвам се на леглото и се взирам в снега.

Може би не беше разумно да идвам тук, за да споря с канцлер, вместо да последвам семейството си. Не разбирам много от политика и управление, аз съм родом от Хеса и толкова далеч от областта на познанията, че чак ме напушва смях. Но познавам Тувхе. Познавам народа.

А и някой трябва да се грижи за Исае, за да не се удави в скръб.

Стената на Исае прилича на прозорец към Космоса. Звездите — малки светли точици — трептят, вижда се и дъгата на потока. Гледката ми припомня един наш по-раншен спор още преди да я опозная по-добре.

Ти не знаеш нищо за планетата ми и народа й, казах й аз тогава. Беше след като публично огласи, че тя е канцлерът. Двете с Ори се бяха появили в апартамента ми в училище и тя се държа грубо с мен заради свойското ми отношение към сестра й. И по някаква причина дарбата ми ме остави на свой ред да й отвърна грубо: Това е едва първият ти сезон тук.

Нещастният поглед, който ми отправи тогава, бе досущ като този, с който ме посреща сега на влизане в стаята й — двойно по-голяма от моята, но в това няма нищо учудващо. Тя седи на края на леглото по блузка и шорти, които са прилепнали за дългите й мършави крака. Досега не съм я виждала толкова небрежно облечена и някак толкова ранима — сякаш това, че ме оставя да я видя, след като е станала от сън, я разголва.

През целия си живот съм обичала тази планета по-ревностно от семейството, от приятелите си и даже от себе си, беше ми отвърнала тогава. Ти си ходила по кожата й през всичките си сезони, но аз съм се заровила дълбоко в утробата й, затова не смей да ми казваш, че не я познавам.

Обвивката на Исае е толкова дебела, че понякога ми се струва, че под нея няма нищо. Тя не прилича на Сайра Ноавек, която те оставя да видиш вътрешните й страдания, нито на Акос, чиито емоции искрят в очите му като скъпоценен метал, заровен в дъното на котловина. Исае е празна отвътре.

— Скоро ще пристигне онзи мой приятел, за когото ти казах — изрича тя с дрезгав глас. — Не беше далече оттук, когато се обадих.

Беше завзела за кратко навигационната палуба на патрулния кораб, който ни прибра, под претекст, че трябва да се свърже със стар приятел, с когото отраснали заедно. Името му беше Аст. Имала нужда от помощта на човек, който не бил свързан със Съвета, Тувхе или Шотет. Аст беше от „периферното племе“, както мнозина обичаха да ги наричат, роден на някаква грохнала луна оттатък бариерата на потока.

— Радвам се — отвръщам аз.

За да я успокоя, опитвам върху нея едно от любимите си усещания — вода, което е странно, понеже съм отраснала на ледена планета и не знам много за водата. Но в храмовото подземие в Хеса имаше горещ извор, който подсилваше виденията на оракулите, и мама веднъж ме беше завела там, за да се науча да плувам. Долу беше тъмно като в гроб, но горещата вода ме обгърна като мека, ала тежка коприна. Загръщам Исае с тази тежка коприна и виждам как напрегнатите й рамене се отпускат. Изучавам я бавно и сега, когато напуснахме малкия шотетски кораб, ми е по-лесно.

— Той беше син на механика на кораба, където ме отгледаха — казва тя и търка очи с опакото на ръката си. Търговският кораб вечно странствал и никога не се задържал на едно място задълго. Най-доброто скривалище за човек като нея. — Той също беше там по време на атаката. Изгуби баща си. А също и много от приятелите си.

— С какво се занимава сега? Още ли е механик?

— Да. Тъкмо привършваше работата си на една горивна станция наблизо. Съвсем навреме.

Дали заради мисълта, че се нуждае от друг човек, макар че аз съм тук, или пък от чиста ревност, но този Аст не ми харесва. И хич не знам той какво ще си помисли за мен.

Сякаш мисълта за него телепатически го призовава, защото в този миг вратата иззвънява. Когато Исае отваря, на прага стои някакъв тип от Съвета и очите му се плъзват по голите й крака. Зад гърба му широкоплещест мъж държи две големи брезентови раници. Той прокарва дланта си покрай рамото на човека от Съвета и с жужене от ръкава му излита нещо, което прилича на бръмбар.

— Паза! — възкликва Исае, когато бръмбарът кацва на протегнатата й длан.

Буболечката не е истинска, изработена е от метал и постоянно цъка. Това е робот водач, който помага на слепите да се придвижват. Аст накланя главата си към него, проследява звука и стоварва раниците си в стаята. С кацналия на кокалчетата й бръмбар Исае се хвърля да го прегърне.

С дарбата си тя не може да заличава хорските спомени като Ризек, но може да ги вижда. Понякога даже когато не иска. Затова разбирам, когато забожда нос в рамото му и го помирисва. Веднъж ми беше казала, че миризмите са много специални за нея, защото са обвързани здраво с паметта — те превръщат в тънка струйка прилива от спомени, който вижда, щом докосне някого. И така ги овладява.

Забелязвам очите на Аст чак когато той примигва. Пръстен от светлозелена светлина опасва ирисите му, а зениците му са обградени с бяло. Това са механични импланти. Движат се насечено. Надали вижда кой знае колко добре с тях, може би достатъчно, за да се придвижва, нали все пак са прибавка като бръмбара, който Исае нарече Паза.

— Хубава нова машинка — казва му Исае.

— Да, това е най-новата мода на Отир — изрича напевно и провлечено той с диалекта си от периферията. — Всеки с поне някакво положение в обществото си вади очите с нож за масло и ги заменя с машинките.

— Вечно саркастичен — засмива се Исае. — Помагат ли изобщо?

— Малко. Зависи от светлината. — Аст свива рамене. — Хубаво си се разположила тук. — Той щраква с пръсти и буболечката литва из стаята. Закръжава по периметъра й и на всеки ъгъл изсвирва. — Широко е. Мирише на чисто. Учуден съм, че не носиш корона, канцлер.

— Не ми отиваше на костюма. Ела, запознай се с приятелката ми Киси.

Бръмбарът полита с жужене към мен, завърта се в бързи кръгове около главата, раменете, корема и краката ми. Опитвам се да чуя как цъкането разкрива ръста и очертанията ми на Аст, но ухото ми не е приучено.

Облечен е с няколко ката дрехи, така че не знам кое какво е. Дали качулката е част от якето му, или от суитшърта под него? Колко блузи с къси ръкави е навлякъл — две или три? На хълбока му, където трябва да има нож, виси отвертка.

— Аст — почти изсумтява той.

Подава ми ръка и ме чака да пристъпя и да я стисна. Правя го.

— Киси.

Кожата му е топла, ръкуването — стегнато, не много силно. По усет избирам усещане от потока за него — горещи вълни като трептения на въздуха.

Повечето материи действат върху хората, когато са поне малко спокойни, но най-много обичам да използвам такива, които не могат да бъдат усетени. Ако съдя по лекото му смръщване, той разбира, че нещо не е наред.

— Хей — подвиква ми. — Какво става?

— О, извинявай. Трудно ми е да владея дарбата си.

Винаги пускам тази лъжа. Приспива хорската бдителност.

— Киси е дъщеря на тувхийския оракул — информира го Исае.

— Действащ оракул — поправям я, без да се замисля.

— Нима има различни видове? — свива рамене Аст. — Не знаех. Нали си нямаме оракули в периферията. Нито орисана аристокрация.

— Орисаните семейства не са аристокрация на Тувхе — възразявам аз. — Те всъщност са хора без късмет.

— Без късмет. — Аст повдига вежди. — Да разбирам ли, че ориста ти не среща одобрението ти?

— Съвсем вярно — отвръщам тихо.

Той подръпва долната си устна. Един от ноктите му е толкова посинял, че изглежда като оцветен с лак.

— Прощавай — казва след малко. — Не исках да слагам пръст в раната.

— Няма нищо.

Лъжа го и имам усещането, че това е ясно и на двама ни, но той не настоява.

Исае изважда роклята си и я нахлузва през глава, закопчава полата й отпред, но не си прави труда да довърши останалите десетина копчета, които минават над блузката й.

— Сигурно си се досетил, че не те повиках тук, за да ми носиш старите вещи.

Исае скръства ръце. Заговаря важно, изпъчва се като канцлер. Виждам, че Аст забелязва промяната. Видът му е почти уплашен, очите му се въртят насам-натам.

— Искам помощта ти. За неопределено време. Не знам с какво се занимаваш, какво оставяш назад. Но малко хора останаха, на които мога да се доверя, може би всичките са в тази стая, и…

Той вдига ръка да я спре.

— Стига, престани. Разбира се, че ще остана. Колкото ти е необходимо.

— Наистина ли?

Той й подава ръката си и когато тя я поема, Аст я улавя за палеца, какъвто е войнишкият обичай. Притиска сключените им длани в сърцето си, като че ли дава клетва, само че според мълвата племето от периферията не се кълне във вярност, освен ако не пръсне слюнка от устата.

— Съжалявам за сестра ти. Виждал съм я само веднъж, но я харесвах.

По свой начин това е красиво казано. Прямо и честно. Разбирам защо тя го харесва. Опитвам ново усещане за него — прегръдка около гърдите му. Здрава, но ободрителна.

— Това вече е смущаващо, Киси — подхвърля той. — Няма ли как да я изключиш?

— Дарбата на брат ми може да я спре, но досега не съм открила нищо друго.

За първи път срещам човек, който така силно усеща дарбата ми. Бих го питала каква е неговата, ако това не беше толкова неучтиво.

— Не се ядосвай, Аст — намесва се Исае. — Киси много ми помага.

— Е, добре. — Той се насилва да ми се усмихне. — Мнението на Исае ми казва всичко за един човек.

— На мен също — отвръщам аз. — Чувала съм доста разкази за кораба, на който сте отраснали.

— Сигурно ти е казала, че миришеше на крака.

— Да, каза ми. Но разбрах също, че по свой начин е бил очарователен.

Исае протяга ръка и сплита пръстите си с моите.

— Сега тримата сме срещу галактиката. Дано сте готови.

— Не драматизирай толкова нещата — подмята Аст.

Тя свива устни, стиска здраво ръката ми и тихо произнася:

— Не драматизирам.