Вероника Рот
Подменена орис (8)

Глава 6
Акос

Акос опипа верижката на врата си. Пръстенът на семейството на Джорек и Ара тежеше познато в падинката на шията му. Когато слагаше броня, халката оставяше отпечатък върху кожата му като от дамга. Ще си рече човек, че белегът на ръката не му беше достатъчен да му напомня какво беше сторил на Сузао Кузар, бащата на Джорек и избухливия съпруг на Ара.

Сега, докато стоеше пред килията на брат си, той не беше сигурен защо намисли да убие Сузао на арената. Време беше да реши дали да остави Айджа приспан — и за колко дълго? Докато се доберат до Огра ли? Ами след това? И дали пък, след като Ризек беше мъртъв, не беше безопасно да го пусне да броди с бистра глава из кораба. Сайра и Тека оставиха решението на него и майка му.

Сифа стоеше до него, главата й се издигаше с няколко изита над рамото му. Пуснатата й рошава коса се беше сплела на възли край раменете й. След смъртта на Ризек майка му не си беше подавала носа навън от търбуха на кораба, за да шушне бъдещето на себе си, докато крачи босонога насам-натам. Сайра и Тека се бяха уплашили за нея, но той ги успокои, че с оракулите е така. Или поне с майка му беше така. Един път умът й режеше като бръснач, друг път наполовина напускаше тялото й, времето й.

— Айджа не е същият, какъвто го помниш — каза й той.

Предупреждението му беше непотребно. От една страна, това вече й беше известно, а от друга — тя навярно вече го беше видяла такъв, какъвто беше сега, че и с още сто други лица.

И все пак всичко, което каза, беше:

— Знам.

Акос почука по вратата с юмрук, после я отключи с ключа, който Тека му беше дала, и влезе.

Айджа седеше по турски на тънък матрак, който бяха хвърлили в ъгъла на килията, до него имаше поднос с купа и остатъци от супа в нея. Когато ги видя, той се изправи на крака и протегна ръце, като че се канеше да ги свие в юмруци и да започне да ги налага. Беше изпит, немощен, със зачервени очи.

— Какво стана? — попита той, докато погледът му избягваше очите на Акос. — Усетих нещо. Какво стана?

— Ризек беше убит — отвърна му Акос. — Ти си го усетил?

— Ти ли го направи? — презрително попита Айджа. — Няма да се изненадам. Ти уби Сузао. Уби Калмев.

— И Вас — додаде Акос. — Все някъде в тази каша помниш и Вас, нали?

— Той беше приятел — отвърна Айджа.

— Той беше човекът, който видя сметката на баща ни — сякаш изплю ядно Акос.

Айджа присви очи, замълча.

— Ами мен? — рече с равен глас Сифа. — Мен помниш ли ме, Айджа?

Той я погледна така, сякаш едва сега забелязваше, че и тя е там.

— Ти си Сифа. — Той се намръщи. — Ти си мама. Аз… зеят празноти.

После прекрачи към нея и каза:

— Аз обичах ли те?

Никога по-рано Акос не беше виждал Сифа огорчена, даже когато бяха деца и й казваха, че я мразят, защото не ги пускаше да си играят с приятелите им или им се караше за лошите оценки на изпитите. Той знаеше, че е огорчена, защото освен оракул тя беше и човек, а всички хора понякога се наскърбяват. Но не беше съвсем подготвен за пронизващия й поглед, когато го срещна, за набръчканото чело и увисналите краища на устата й.

Аз обичах ли те? Щом чу тези думи, Акос разбра, че се е провалил. Не беше измъкнал Айджа от Шотет, както бе дал дума на баща си, преди да издъхне. Това не беше истинският Айджа, а със смъртта на Ризек си беше отишло и онова, което можеше да го върне.

Айджа беше погубен. Нещо стегна Акос за гърлото.

— Само ти знаеш — рече му Сифа. — Обичаш ли ме сега?

Айджа потръпна, направи вял жест с ръка.

— Аз… може би.

— Може би. — Сифа кимна. — Добре.

— Ти си знаела, нали така. Знаела си, че аз съм следващият оракул. Знаела си, че ще ме отвлекат. И не ме предупреди. Не ме подготви.

— За това си има причини. Съмнявам се, че ще намериш утеха в някоя от тях.

— Утеха! — изпухтя Айджа. — Не ми е нужна утеха.

В този момент прозвуча като Ризек с онова шотетско произношение на тувхийски.

— Напротив — възрази Сифа. — Всеки се нуждае от утеха.

Ново сумтене, но без отговор.

— Дошли сте пак да ме приспите, така ли? — Той кимна към Акос. — За това те бива, нали? Ти си майстор на отровите. И курва на Сайра.

Тогава Акос стисна в юмруци износената му риза и го повдигна, така че пръстите на краката му едва опираха в пода. Беше тежък, но не чак толкова за Акос, у когото кипеше енергия — енергия, която нямаше нищо общо с потока.

Акос го блъсна в стената и изръмжа:

— Затваряй си устата!

— Спрете и двамата — каза Сифа и стисна рамото на Акос. — Пусни го. Веднага. Ако не можеш да стоиш спокоен, излез.

Акос пусна Айджа и отстъпи назад. Ушите му бучаха. Не се усети кога му се нахвърли. Айджа се свлече на пода и прокара пръсти над главата си, която бръмчеше като кошер.

— Не знам доколко спомените, които Ризек Ноавек е натъпкал в черепа ти, са причината да си толкова жесток с брат ти — каза Сифа на Айджа. — А може би сега познаваш само жестокостта. Ала те съветвам да започнеш да се променяш, и то бързо, иначе като твоя майка и действащ оракул ще ти измисля някое много необичайно наказание. Разбра ли ме?

Айджа я измери с поглед за миг, после леко размърда челюст нагоре-надолу.

— След няколко дни ще кацнем — продължи Сифа. — Дотогава ще те държим тук под ключ, а при спускането ще те вземем с нас, но здраво вързан. Щом кацнем, аз ще отговарям за теб. Ще правиш каквото ти кажа. Иначе ще накарам Акос пак да те упои. Положението ни е крайно несигурно, за да ти позволим да създаваш хаос. — Тя се извърна към Акос. — Как ти се струва този план?

— Става — процеди той през зъби.

— Хубаво. — Сифа се усмихна насила и без всякакво чувство. — Искаш ли нещо за четене, докато си тук, Айджа? Нещо, с което да убиеш времето?

— Добре — съгласи се Айджа и едва повдигна рамене.

— Ще видя какво мога да намеря.

Тя пристъпи към него и Акос целият се наежи, в случай че й потрябва помощта му. Но Айджа не помръдна, докато майка му взимаше празния поднос, не погледна ни единия от двамата, докато излизаха. Акос заключи отвън и на два пъти провери бравата, за да се увери, че ключалката не поддава. Беше се задъхал. Ето този Айджа помнеше от Шотет, Айджа, който вървеше навсякъде заедно с Вас Кузар, сякаш бяха другари от деца, а не смъртни врагове, Айджа, който го беше затиснал на земята, докато Вас караше Сайра да го измъчва.

Очите му горяха. Той ги стисна.

— Виждала ли си го такъв? — попита той. — Във виденията.

— Да — отвърна тихо Сифа.

— И помогна ли ти? Помогна ли ти да знаеш какво предстои?

— Не е толкова просто, колкото си мислиш. Аз виждам толкова много пътища, толкова много версии на хората… Винаги се изненадвам, когато видя кое бъдеще е настъпило. Ето, да вземем теб — аз все така не съм сигурна на кой Акос говоря. Има толкова други, които можеш да бъдеш.

Тя потъна в мълчание и въздъхна.

— Не — каза накрая. — Не помогна.

— Аз… — Той преглътна и отвори очи, ала гледаше не в майка си, а в стената отсреща. — Съжалявам, че не можах да го предотвратя. Аз… аз се провалих.

— Акос…

Тя го стисна за рамото и за кратко той се остави на топлината и силата на ръката й.

Килията, в която държаха Ризек, беше измита до блясък, сякаш нищо не е било. В една скрита част от сърцето си Акос си пожела Айджа също да беше умрял. Така щеше да му олекне, вместо непрестанно да му напомня как беше оплел конците и не можеше да ги разплете.

— Няма какво да направиш…

— Недей — изрече той по-остро, отколкото би искал. — Него го няма. Сега не ни остава друго, освен да си понеса ориста.

Обърна се и я остави да стои насред коридора, сякаш притисната между двама сина, които вече не бяха същите, каквито са били преди.

 

 

Редуваха се да седят на навигационната палуба, за да следят да не би корабът да налети на астероид, на друг космически кораб или отломки. Сифа пое първата смяна, понеже Тека беше капнала от умора, след като програмира наново кораба, а Сайра през последните няколко часа беше бърсала с парцал кръвта на собствения си брат. Акос почисти пода в кухнята и си разстла одеяло в ъгъла, близо до лекарствата.

Сайра дойде при него, лицето й светеше измито, а косата си беше сплела на плитка през рамото. Легна редом с него и дълго време никой не поведе разговор, само дъхът им излизаше едновременно. Той си спомни, когато беше в нейната стая на странстващия кораб, как винаги разбираше, че е станала, защото спираше да се мята и да се върти в леглото насам-натам и се чуваше единствено диханието й.

— Радвам се, че е мъртъв — рече Сайра.

Акос се обърна с лице към нея, повдигна се на лакът. Беше подрязала спретнато косата около сребърната кожа. Вече беше свикнал как главата й свети от едната страна като огледало. Отиваше й, макар че случилото се с нея го изпълваше с ненавист.

Тя стисна челюст.

Започна с каишите на бронята, която покриваше ръката й, като ги дърпаше напред-назад, докато ги разхлаби. Когато я свали, на ръката й, точно до лакътя, имаше нова рана с диагонална черта през нея. Той я докосна леко с пръст.

— Не ти го уби.

— Знам. Но канцлерът няма да го отбележи и… — Тя въздъхна. — Предполагам, че можех да си отмъстя и оттатък смъртта, ако го бях оставила без резка. Можех да го лиша от честта му, като се престоря, че никога не е живял.

— Но сърце не ти даде да го направиш — подхвърли Акос.

— Да — призна Сайра. — Той си остава мой брат. Животът му си остава… забележителен.

— И си разстроена, че не можа да го накажеш.

— Може да се каже.

— Е, в случай че мнението ми се зачита, аз не смятам, че трябва да се разкайваш, задето показа малко милост. Мъчно ми е само, че си направи целия труд да го пощадиш заради мен, а после… всичко отиде на вятъра.

Той въздъхна тежко и се отпусна на земята. Още един провал.

На гърдите му, точно над сърцето, Сайра сложи ръката си, онази с белезите, която едновременно казваше толкова много и толкова малко за нея.

— Аз не съжалявам.

— Ех… — Той покри ръката й със своята. — А аз не съжалявам, че си направила резка за загубата на Ризек, макар че го ненавиждах.

Ъгълчетата на устата й се извиха нагоре. Акос с почуда установи, че тя беше отчупила едно парченце от вината му, и се питаше дали и той по свой си начин не беше сторил същото за нея. И двамата бяха хора, които носеха със себе си всеки отломък от всичко, което им се бе случило, но може би щяха да могат да си помогнат взаимно и парче по парче да сложат нещата в ред.

Хубаво му беше да се чувства така. След като Айджа вече го нямаше, не му оставаше друго, освен да посрещне ориста си, а тя и Сайра бяха неразривно свързани. Той щеше да загине за семейство Ноавек, а тя беше последната от тях. Беше щастлива неизбежност, фатална и поразителна.

Под въздействието на силен порив Акос се обърна и я целуна. Тя пъхна пръстите си в една от гайките на колана му и силно го придърпа към себе си, както по-рано, когато ги прекъснаха. Но сега вратата беше затворена и Тека спеше дълбоко в някоя друга част на кораба.

Бяха сами. Най-накрая.

Корабната миризма на химическите препарати с аромат на цветя беше заменена от мириса на билковия й шампоан, с който се беше къпала в банята, на пот и листа от сендес. Той погали шията й със захабените си от отварите пръсти, мина през леката извивка на ключицата й.

Тя го блъсна по гръб, възседна го и за миг затисна хълбоците му в земята, за да измъкне ризата му от колана. Ръцете й бяха така топли, че той се задъха. Докосваха меката еластична плът на кръста му, стегнатите мускули над ребрата му. Разкопча ризата му догоре.

Беше мислил за това, когато й помогна да се съблече преди ваната в тайната квартира на ренегатите, беше мислил какво ли ще бъде да се съблекат, когато са здрави и не се борят за живота си. Беше си представял луда страст, но тя не бързаше, галеше с пръсти издутините на ребрата му, сухожилията от вътрешната страна на китките му, докато разкопчаваше копчетата на ръкавите.

Когато понечи на свой ред да я помилва, тя го отблъсна. Изглежда, не желаеше това, а той беше щастлив да задоволи всичките й желания. Все пак тя беше момичето, което не можеше да докосва хората. Едно пламъче лумна в душата му, когато си помисли, че той беше единственият, когото беше докосвала. Не беше възбуда, а нещо по-деликатно. По-нежно.

Беше само негова и ориста казваше, че щеше да му е последната.

Сайра се отдръпна да го погледне и той подръпна края на ризата й.

— Може ли?

Тя кимна.

Започна да разкопчава ризата от врата надолу и ненадейно усети нерешителност. Надигна се, колкото да целуне кожата, която изит по изит разголваше. Мека кожа за тъй силно момиче, мека кожа върху здрави мускули, кости и желязна воля.

Спусна я назад, надвеси се над нея, оставяйки толкова разстояние помежду им, колкото да усеща топлината на тялото й, без да я докосва. Свали ризата от раменете й и пак я целуна по корема. Копчетата бяха свършили.

Допря нос във вътрешната страна на бедрото й и погледна нагоре към нея.

— Да продължавам ли?

— Да — рече тя с дрезгав глас.

Ръцете му обгърнаха колана на кръста й и той остави диря от разтворените си устни върху кожата.