Вероника Рот
Подменена орис (7)

Глава 5
Киси

Аварийната капсула е голяма точно колкото да ни побере двете с Исае, притиснати една в друга. Рамото ми е залепено за стъклената стена. Върху малкото контролно табло напипвам ключа, който активира сигнала за бедствие. Той свети в розово и е единият от трите ключа пред мен, затова не е трудно да го позная. Щраквам го и чувам пронизителното изсвирване, което според Тека означава, че сигналът се изпраща. Сега не ми остава друго, освен да чакам Исае да се събуди и да се мъча да не изпадам в паника.

Пътуването на малък транспортен съд като онзи, който току-що напуснахме, пораздруса доста нервите ми на момиче от Хеса, напускало планетата си едва два-три пъти, но аварийната капсула е друго нещо. Тя е повече прозорец, отколкото под, кристалното стъкло се извива над главата ми и стига чак до пръстите на краката ми. Имам усещането не толкова че гледам в космическото пространство, колкото че то ме поглъща. Не бива да мисля за това, иначе ще се паникьосам.

Дано Исае се събуди скоро.

Тя седи отпусната на седалката до мене и тялото й е опасано от такъв пълен мрак, че наистина изглежда, сякаш е единственото създание в цялата вселена. Познавам я едва от две години, откакто Ори замина да се грижи за нея, след като насякоха лицето й с шотетски нож. Беше отраснала далеч от Тувхе, на един транспортен кораб, който разнасяше всякакви стоки от единия край на галактиката до другия.

Добре че в началото Ори беше край нас и ни караше насила да си приказваме. Иначе сигурно никога нямаше да я заговоря. И без титлата си тя всяваше страх, каквато беше стройна и хубава, независимо от белезите си, и излъчваше дееспособността на машина.

Не знам колко време минава, докато отвори очи. Няколко минути помътнелият й поглед се рее безцелно в монотонната пустош пред нас, изпълваща разстоянията между далечното блещукане на звездите. Сетне примигва към мен.

— Ки, къде сме?

— В аварийна капсула и чакаме Съвета да ни прибере.

— Аварийна капсула ли? — Тя се мръщи. — От какво се е наложило да се спасяваме?

— Струва ми се, че по-скоро те искаха да се спасят от нас.

— Ти ли ме приспа? — Тя търка очите си с юмрук, първо лявото, а после дясното. — Ти ми даде чая.

— Не знаех, че в него има нещо. — Лъжа добре, и то без да ми мигне окото. Тя не би приела истината за това, че желаех да я отдалеча от семейството си толкова силно, колкото и Акос. Мама каза, че Исае ще се опита да убие Айджа, както направи с Ризек, и аз не бях склонна да рискувам. Не искам пак да го изгубя въпреки сегашното му коравосърдечие. — Мама ги предупреди, че ще се опиташ да убиеш и Айджа.

Исае изругава.

— Оракули! При цялата лоялност, която майка ти показва към собствения си канцлер, цяло чудо е, че им даваме гражданство!

Няма какво да отвърна. Тя е досадна, но ми е майка.

Продължавам:

— Те те качиха в капсулата и аз обявих, че тръгвам с теб.

Белезите по лицето й застиват, а челото й се набръчква. Тя ги трие с ръка понякога, когато смята, че никой не я гледа. Твърди, че това помага на кожата да се опъне, за да може един ден пак да движи тези части на лицето си. Така поне казал докторът. Веднъж я попитах защо е оставила белезите да зараснат, вместо да си направи възстановителна операция на Отир. Не е като да няма средства. Тя ми отговори, че не искала да се отърве от тях, че й харесвали.

— Защо? — казва сега след дълго мълчание. — Те са твоето семейство. Айджа ти е брат. Защо ти е притрябвало да идваш с мен?

Хората казват, че е лесно да дадеш честен отговор, но изобщо не е така. Въпросът й има много отговори и всичките са верни. Тя е моят канцлер, а аз няма да се опълча срещу Тувхе като брат ми. Държа на нея като приятелка, като… каквито и да сме една за друга. Тревожа се за дивата мъка, която видях у нея, преди да убие Ризек Ноавек, а и отсега нататък тя ще има нужда от помощ, за да прави това, което е необходимо, а не това, което утолява жаждата й за мъст. Списъкът продължава и аз избирам отговор, който хем е правдив, хем искам тя да го чуе.

— Ти ме попита дали можеш да ми имаш доверие. Е, можеш. С теб съм, независимо от всичко. Чуваш ли?

— Мислех, че след като ме видя… — Спомням си как ножът, с който промуши Ризек, пада на пода, и отпъждам спомена. — Мислех си, че няма да поискаш да се приближиш до мен.

Онова, което тя стори с Ризек, буди у мен не отвращение, а тревога. Пукната пара не давам, че той е мъртъв, но живо ме интересува това, че тя бе способна да го убие. Обаче не се опитвам да й го обясня.

— Той уби Ори — казвам аз.

— Точно като брат ти — прошепва тя. — Двамата са я убили, Киси. Нещо не е в ред с Айджа. Видях това в главата на Ризек точно преди…

Задавя се и не довършва изречението.

— Знам. — Хващам ръката й и силно я стискам. — Знам.

Исае се разплаква. Отначало с достойнство, но после звярът на скръбта взима връх, тя хлипа и дращи с нокти по ръцете ми, за да се спаси от него. Но аз знам, знам по-добре от всеки друг, че спасение няма. Скръбта е смазваща.

— С теб съм — казвам й и я галя на кръгове по гърба. — С теб съм.

Не след дълго тя престава да ме дращи, престава да хлипа. Само притиска лицето си в рамото ми.

— Ти как го преживя? — пита ме с приглушен от ризата ми глас. — Смъртта на баща ти, след като братята ти…

— Дълго време ядях, къпех се, работех, учех. Но духом не присъствах там, или поне нямах усещането, че присъствам. Приличаше на изтръпнал крайник. Лека-полека игличките започват да те бодат, малко по малко усещанията се завръщат.

Тя повдига глава да ме погледне.

— Съжалявам, че не те предупредих какво се канех да извърша. Съжалявам, че поисках да дойдеш и да видиш… онова. Нуждаех се от свидетел, в случай че нещо се обърка, а само на теб можех да имам доверие.

Въздъхвам и затъквам косите зад ухото й.

— Знам.

— Щеше ли да ме спреш, ако знаеше предварително?

Свивам устни. Истината е, че и аз не знам, но не мога да си го призная, защото искам да я накарам да ми вярва. А тя трябва да ми вярва, ако смятам да сторя поне малко добро в предстоящата война.

— Не — отвръщам й. — Знам, че правиш само това, което се налага.

Не лъжех. Но това не значеше, че не се бях уплашила от лекотата, с която уби Ризек, от отдалечения поглед в очите й, докато ме водеше към онзи склад, от безусловната нерешителност, която беше показала пред него, докато изчакваше удобния момент да го наръга.

— Те няма да завладеят планетата ни — казва ми с мрачен шепот. — Аз няма да им позволя.

— Добре.

Тя хваща ръката ми. Не ни е за първи път да се държим за ръце, но това не значи, че не ме побиват сладостни тръпки, когато кожата й се плъзва по моята. Тя е все така способна. Уравновесена и силна. Иска ми се да я целуна, но не му е сега времето, когато кръвта на Ризек още не е засъхнала под ноктите й.

Затова се задоволявам с докосването на ръката й и двете отправяме погледи в пустошта.