Вероника Рот
Подменена орис (6)

Глава 4
Акос

Акос нагази през вилиците и лъжиците, разпилени по кухненския под. Водата вече завираше, шишенцето с успокоителното чакаше да го изсипе в чая и той трябваше само да сложи малко сушени билки в цедката. Корабът подрусна, Акос стъпи на една вилица и сплеска зъбите й с петата си.

Наруга глупавата си глава, която не спираше да му повтаря, че за Айджа още има надежда. В галактиката е пълно с хора с толкова много дарби. Все някой ще знае как да го оправи. Но истината беше, че Акос се бе уморил да се надява. Той беше впил ноктите си в надеждата, откакто за първи път кацна на Шотет, ала сега беше готов да се откаже и да остави ориста да го води натам, накъдето му беше отредила. Към смъртта, Ноавек, Шотет.

Беше обещал на баща си да прибере Айджа у дома. Но може би нямаше да успее да го отведе на по-добро място от този кораб, който се носеше в пространството. Може би това щеше да стигне.

Но…

— Мълчи — каза си той и изсипа билките от кухненския шкаф в цедката. Нямаше ледоцвет, но той беше научил достатъчно за шотетските растения, за да приготви проста сънотворна смес. Само че сега не вложи никакъв майсторлък в работата си. Правеше всичко машинално, нагъна парчета корен от гарок в стрита на прах черупка от фензу и най-отгоре изстиска малко нектар за вкус. Дори не знаеше имената на растенията, от които беше направен нектарът, и докато беше в казармата извън Воа, беше навикнал да нарича крехките цветчета „кашоцвети“, защото лесно се разпадаха, но така и не научи името им. На вкус бяха сладки и това като че ли беше единствената полза от тях.

Когато водата кипна, той я изля през цедката. Извлекът, който се получи, имаше мътнокафяв цвят и беше идеален да скрие жълтото успокоително. Майка му му беше казала да свари сънотворен чай на Исае, а той даже не беше попитал защо. Не го интересуваше, стига да не му се мяркаше пред очите. Не можеше да избяга от картината как тя стоеше и гледаше шурналата кръв на Ризек Ноавек, сякаш това беше някаква театрална забава. Исае Бенесит може и да имаше лицето на Ори, но по нищо друго не приличаше на нея. Той не можеше да си представи Ори да стои и да гледа как някой човек издъхва, все едно колко омразен й беше.

Щом отварата стана готова, той я смеси със сънотворното и я занесе на Киси, която седеше сама на пейката пред кухнята.

— Мен ли чакаше? — попита я.

— Да, мама ми каза да дойда.

— Добре. Ще занесеш ли чая на Исае? Той ще я приспи.

Киси повдигна веждите си.

— Да не пиеш от него — добави той.

Тя протегна ръка, но вместо да вземе чашата, го хвана за китката. Погледът в очите й се смени, изостри се, както ставаше винаги, когато неговата дарба задушаваше нейната.

— Какво е останало от Айджа? — попита тя.

Цялото тяло на Акос се вцепени. На него не му се мислеше за това какво беше останало от Айджа.

— Един човек, който е бил слуга на Ризек Ноавек — рече той злъчно. — Който мразеше мен, татко, а навярно теб и мама.

— Как е възможно? — Тя се намръщи. — Не може да ни мрази само защото друг е напълнил главата му с нови спомени.

— Ти си мислиш, че аз знам? — изръмжа Акос.

— Тогава може би…

— Той ме държеше притиснат в земята, докато друг ме изтезаваше.

Акос бутна чашата в ръцете й. Горещият чай се плисна по пръстите им. Киси се отдръпна рязко и обърса ръце в панталоните си.

— Опарих ли те? — кимна той.

— Не.

Мекотата, която дарбата й придаваше, се върна на лицето й. Акос не желаеше никаква нежност, затова й обърна гръб.

— Нали отварата няма да й навреди? — Киси почука с нокът по чашата, за да може той да чуе звънтенето на порцелана.

— Не, ще й попречи да пакости.

— Тогава ще й дам да я изпие.

Акос изсумтя леко. В раницата му имаше още малко сънотворни и може би трябваше да вземе от тях. Никога не се бе чувствал толкова изтощен, като полудовършена плетка, през чиито нишки се провира светлината. Най-лесно щеше да му бъде да заспи.

Но вместо да се упои, докато потънеше в забравата на съня, той извади от джоба си едно изсъхнало цветче тихоцвет и го тикна между зъбите и бузата си. То нямаше да го приспи, но поне леко щеше да притъпи усещанията му.

 

 

Час по-късно Акос се беше отпуснал в нирваната на тихоцвета, когато Киси се върна при него.

— Свърших работата. Тя заспа.

— Добре. Да я вкараме в аварийната капсула.

— Аз тръгвам с нея. Ако мама не греши и ни чака война…

— Мама не греши.

— Да — съгласи се Киси. — В такъв случай, който е против Исае, е против Тувхе. Затова аз ще остана до моя канцлер.

Акос кимна.

— Доколкото разбирам, ти не искаш да дойдеш — рече Киси.

— Орисан предател, не помниш ли?

— Акос…

Тя клекна пред него. По някое време той беше седнал на твърдата и студена пейка, която миришеше на почистващи препарати. Киси облегна ръка на коляното му. Беше вързала буйната си коса назад, но един дебел къдрав кичур се беше измъкнал и падаше край лицето й. Хубава беше сестра му, ликът й имаше хладномургав цвят, който му напомняше на треланска керамика, доста подобен на цвета на Сайра, Айджа и Джорек. Познат.

— Не е необходимо да правиш нещо, което не желаеш, само защото мама ни възпита да бъдем верни на ориста, да се подчиняваме на оракулите и прочее. Ти си тувхиец. Редно е да дойдеш с мен. Остави войната на другите на тях самите, а ние ще се приберем у дома и ще изчакаме да премине. Никой няма нужда от нас тук.

Той беше мислил за това. И сега се разкъсваше вътрешно, както винаги, и не само заради ориста си. Когато излезеше от унеса на тихоцвета, щеше да си спомни колко хубаво му беше да се смее със Сайра по-рано този ден и колко топло беше притиснатото й в него тяло. Щеше да си спомни, че колкото и да копнееше отново да се прибере в къщата си, да се изкачи по скърцащите стъпала, да погали жар-камъните в двора и да вдигне облак брашно във въздуха, докато меси хляба, той трябваше да живее в реалността. А в реалността Айджа беше сломен, Акос говореше шотетски, а ориста му си беше все така неговата орис.

— Изстрадай ориста си, защото всичко друго е илюзия.

Киси въздъхна.

— Помислих си, че това ще кажеш. Само че понякога лъжата не е лоша.

— Пази се, чу ли? — Той хвана ръката й. — Дано разбираш, че не ми се ще пак да те оставям. Това е последното нещо, което желая.

— Знам. — Тя стисна палеца му. — Все още имам вяра в теб, че един ден ще се завърнеш, Айджа ще се оправи, мама ще спре със своите оракулски фантасмагории и пак ще сътворим нещо хубаво заедно.

— Добре.

Той се опита да се усмихне заради нея и наполовина успя.

Тя му помогна да настанят Исае в аварийната капсула, а Тека я посъветва да прати сигнал за бедствие, за да могат „шутовете“ от Съвета, както ги нарече тя, да го засекат. Сетне Киси целуна майка си за довиждане и прегърна Акос през кръста, докато топлината й се просмука в него.

— Много си висок — рече тя нежно и се отдръпна. — Кой ти е казал, че можеш да станеш по-висок от мен?

— Направих ти напук — отвърна той с широка усмивка.

След това тя се качи в капсулата и затвори вратите. Акос не знаеше кога ще я види отново.

 

 

Тека изприпка до капитанското кресло на навигационната палуба и с помощта на един клиновиден инструмент, който носеше на колана си, отвори капака на контролното табло. През цялото това време си подсвиркваше.

— Какво правиш? — попита Сайра. — Сега ли му е времето да разглобяваш кораба на части?

— Първо, това е моят кораб, не „нашият“ — извъртя сините си очи Тека. — Аз създадох повечето функции, които ни опазиха живи досега. Второ, още ли искаш да отидеш до Щабквартирата на Съвета?

— Не. — Сайра седеше в креслото на първия пилот, вдясно от Тека. — Последния път, когато ходих там, чух как треланският представител нарича майка ми измет. Тя не смяташе, че мога да я разбера, въпреки че говореше на отирийски.

— Метафори.

От гърлото на Тека излезе присмехулен звук. Тя издърпа сноп жички от контролното табло, после прокара пръстите си по тях, все едно галеше животно. Пресегна се под жиците до част от контролното табло, която беше толкова далече, че Акос не можеше да я види, и цялата й ръка изчезна. Пред тях, точно насред потока, светнаха проектирани координати. Носът на кораба — Акос беше сигурен, че си има техническо име, но не го знаеше, затова го наричаше „нос“ — се носеше натам.

— Ще ни кажеш ли накъде сме се запътили? — попита той и се изкачи на навигационната палуба.

Контролното табло светеше в най-различни цветове, навсякъде имаше лостове, копчета и превключватели. Ако Тека разпереше широко ръце, пак нямаше да може да стигне всичките от мястото си.

— Предполагам, че не вреди сега, когато сме сврени тук всички заедно — рече Тека. Тя събра лъскавата си коса отгоре на главата си и я върза с широкия ластик, който носеше на ръката си. С техническия комбинезон, в който плуваше, и седнала по турски в капитанското кресло, тя приличаше на дете, което си играе. — Отиваме в изгнаническата колония. Която се намира на Огра.

Огра. Хората я наричаха „сенчестата планета“. Рядко се случваше човек да срещне огранец, камо ли някой кораб да долети дотам. Беше толкова далече от Тувхе, колкото можеше да бъде една планета, без да излиза извън сигурния обръч на потока, който опасваше слънчевата система. Никакви наблюдателни камери не бяха в състояние да проникнат през плътната й черна атмосфера и цяло чудо беше, че успяваха да хванат сигнала на новинарския им канал. Но огранците никога не пускаха новини по него, затова почти никой не беше виждал повърхността на планетата даже и на снимки.

При тази информация очите на Сайра направо се озариха.

— Огра? Но как се свързваш с тях?

— Най-лесният начин да предадеш едно съобщение, така че правителството да не те подслуша, е по някой човек — обясни Тека. — Затова майка ми беше на борда на странстващия кораб — за да представлява интересите на изгнаниците между ренегатите. Опитвахме се да работим заедно. Във всеки случай, изгнаническата колония е чудесно място да се прегрупираме и да разберем какво става на Воа.

— Аз мога да отгатна — Акос скръсти ръце. — Хаос.

— А след него още хаос — съгласи се Тека и кимна дълбокомъдрено. — С кратко затишие помежду им. За още хаос, разбира се.

Трудно му беше да си представи как изглежда Воа сега, когато — както вярваха шотетците — Ризек Ноавек беше убит пред очите им от по-малката му сестра. Но страната тънеше в хаос, когато Сайра излезе на арената, за да съсече брат си, очаквайки сънотворният еликсир, който се беше погрижила той да изпие същата сутрин, да подейства. Редовната войска навярно е превзела управлението под командването на Вакрез Ноавек, по-големия братовчед на Ризек, а може би хората, които живееха в покрайнините на града, бяха излезли на улицата, за да запълнят вакуума във властта. Както и да се бяха развили събитията, Акос си представяше улици, посипани с изпотрошени стъкла, кървища и късове хартия, които се носят по вятъра.

Сайра допря ръце в челото си и каза:

— И Лазмет.

Веждите на Тека се повдигнаха.

— Какво?

— Преди Ризек да издъхне… — Сайра посочи неопределено към другия край на кораба, където брат й беше срещнал смъртта си. — Той ми каза, че баща ни е още жив.

Сайра не говореше много за Лазмет, затова всичко, което Акос знаеше, беше от часовете по история като дете и от слуховете, не че на тувхийските слухове относно шотетците можеше да се вярва. Семейство Ноавек взело властта в Шотет едва преди две поколения, когато оракулите за първи път предсказали ориста на семейството. Когато Лазметовата майка навършила пълнолетие, завладяла трона, а като предлог за насилствената смяна на властта използвала ориста си. Десет сезона след като се възкачила на престола, вече била изклала всичките си братя и сестри, за да нямат децата й съперници за властта. Ето от какво семейство произхождаше Лазмет и по всеобщо признание той беше не по-малко жесток от майка си.

— Ох, не мога да повярвам! — изпъшка Тека. — Да не би във вселената да има някакъв закон, според който във всеки момент трябва да има поне един жив мръсник от Ноавек?

Сайра се завъртя към нея.

— Ами аз какво съм тогава? Мъртвец ли?

— Не си мръсница — отвърна Тека. — Но ако се подърлиш още малко с мен, ще си променя мнението.

По лицето на Сайра се появи леко задоволство. Акос си помисли, че тя е свикнала хората да я приемат като една от Ноавек.

— Каквито и да са вселенските закони по отношение на Ноавек — рече тя, — не знам как Лазмет е още жив, само че Ризек явно не лъжеше, когато ми го каза. Не се опитваше да изкопчи нещо от мен в замяна, само ме предупреждаваше… май.

Тека изпръхтя:

— Защото… обича да прави услуги?

— Защото го беше страх от баща ти — обади се Акос. Когато Сайра говореше за Ризек, винаги споменаваше колко много го е страх. Какво би могло да уплаши човек като брат й повече от мъжа, който го беше направил това, което е? — Нали така? Той е най-уплашен от всички. Или поне беше.

Сайра кимна.

— Ако Лазмет е още жив… — Тя изпърха с мигли и притвори очи. — Това трябва да се поправи. Час по-скоро.

Това трябва да се поправи. Като математическа задача или техническа грешка. Акос не разбираше как някой може да говори така за баща си. Това го разтърси повече, отколкото ако беше видял, че Сайра е уплашена. Тя дори говореше, все едно баща й не беше човек. Какво го беше виждала да прави, за да говори по този начин за него?

— Всяко нещо по реда си — изрече Тека малко по-внимателно от обикновено.

Акос се покашля.

— Да, нека най-напред да оцелеем при спускането през огранската атмосфера. Чак тогава може да убием най-могъщия човек в историята на Шотет.

Сайра отвори очи и се разсмя.

— Пригответе се за дълъг полет — додаде Тека. — Потегляме на път за Огра.