Вероника Рот
Подменена орис (57)

Глава 55
Акос

Акос вървеше по издигнатата пътека, която пазеше фермерите от тихоцветите. Шотетските нашественици бяха опожарили половината от посевите този сезон, но фермерите пак бяха на полето и с дебели ръкавици се грижеха за това, което беше оцеляло. Имахме късмет, казваха те, че шотетците дойдоха, след като обрахме цветчетата, защото, за да оцелеят, тихоцветите се нуждаеха единствено от корените. Хесанските посеви щяха бързо да се съвземат.

Храмът, от друга страна…

Акос още не можеше да погледне нататък. На мястото, където на лунната светлина някога блестеше куполът от червено стъкло, сега зееше огромно празно място. Шотетците го бяха разрушили. Бяха избили повечето послушници в храма. Плъпнаха на рояци по улиците на града. Две седмици по-късно местните още не можеха да погребат телата на мъртъвците. А те бяха предимно войници, благодарение на смелия послушник, който беше бил тревогата, но имаше и немалко цивилни.

Акос не смееше да слезе в града. Можеха да го познаят или пък ръкавът му можеше да се завърне и да разкрие белезите. Можеха да го нападнат, ако узнаеха кой е. Да го убият даже. Той не би ги винил. Беше вкарал шотетците в храма.

Не можеше да понася гледката на разрушения храм. Малкото кадри, които виждаше в новините, му бяха предостатъчни.

Затова се разхождаше само през полетата с тихоцвет, навлечен с най-топлите си дрехи, макар че в Тувхе сега беше най-топлото време. Полетата бяха безопасни. Дори сега белите цветчета на непорочничето се откъсваха от стъблата му и политаха във въздуха. По земята имаше дебел слой жълт прах от завистник. Всичко наоколо щеше да тъне в повехнала печал, докато пак дойдеше Угасването, но на него това му харесваше.

Скочи от издигнатата пътека на пътя. По това време на годината, когато снегът се размекваше, нощем всичко се заледяваше и той трябваше да стъпва внимателно. Кукичките на подметките на ботушите му не се захващаха винаги и той лесно губеше равновесие, тъй като едната му ръка беше превързана през рамото. Предпазливите му крачки го отведоха на запад до перестата трева, където самотна и сигурна се гушеше семейната му къща.

Ховърът на Киси не беше паркиран на предната поляна. Когато идваше да го навести, тя го оставяше в града и вървеше пеша до къщата, за да не я види никой. Никой не знаеше, че Акос е тук, иначе досега да са го арестували. Беше убил Лазмет Ноавек, но беше вкарал шотетските войници в храма на Хеса. На ръката си имаше белег на смъртта. В стаята му имаше броня. Той говореше езика на откровението. Сега беше прекален шотетец за тувхийците.

Когато влезе, изпод вратата на кухненската врата светеше и той разбра, че Киси е дошла. Майка му беше идвала да го види в болницата. Влезе в стаята, а той се разкрещя неистово насреща й и дотолкова се разгорещи, че докторите помолиха Сифа да си върви. Киси беше обещала да не я пуска в къщата, преди да се е подготвил за срещата им. Което, мислеше си Акос тайно, нямаше да стане никога. Беше свършил с нея. С това, което беше причинила на Сайра. С това как се беше дръпнала настрана от страданията му. Как ловко го беше накарала да убие Вас. С всичко.

Тропна с крака, за да изтръска леда от ботушите си, после ги разхлаби и ги изсули на вратата. Разкопча каишките и копчетата на палтото от кутях, свали шапката и предпазните очила. Беше забравил колко време му трябва, за да се облече и съблече тук. Беше свикнал с умерения климат във Воа.

Сега Воа тънеше в мрак. Черен като огранското небе над центъра на града, небесният купол изсветляваше до сиво в покрайнините до старата казарма. В новините не даваха обяснение, Акос също нямаше свое. Никой не знаеше нищо за случилото се там.

Това, което се случваше в момента обаче, се въртеше непрекъснато по новините. Шотетските изгнаници бяха признати за официалното правителство на страната под формата на временен съвет, докато се подготвят изборите. Шотет се беше договорил да получи статут на държава. Бяха разменили легитимността срещу земята си и сега евакуираха Воа. Огранците им бяха дали едно парче земя, по-голямо от Воа и много по-опасно, и преговаряха за условията на огранско-шотетското съжителство.

А и други неща се мътеха в Съвета. Говореше се за разкол. Верните на ориста планети се отделяха от светските, оракулите бягаха от едните към другите. Половината галактика щеше да живее без знание за бъдещето, а другата половина щеше да се вслушва в мъдростта на оракулите. Такова разделение съществуваше и у самия Акос и мисълта, че галактиката ще се разцепи, го измъчваше, защото това означаваше, че и той самият ще трябва да избере страна, а не искаше.

Но така беше устроен светът — понякога раните бяха твърде дълбоки, за да зараснат. Понякога хората не искат да се помирят. Понякога, въпреки че едно решение създаваше още повече трудности, отколкото в началото, хората пак избираха него.

— Ки? — повика той, след като окачи зимните си дрехи.

Извървя тъмния тесен коридор до кухнята и надникна на двора да види дали жар-камъните още светят.

— Здравей! — поздрави го нечий глас от всекидневната.

Има Зецивис седеше до камината. На една ръка разстояние от мястото, където беше умрял баща му. Бялата й коса се спускаше свободно около лицето й, беше елегантна както винаги, дори беше облечена в бронята си, която имаше цвета на пясък.

Той се сепна повече от вида й, отколкото от гласа й и се сви до стената. А сетне, засрамен от реакцията си, се отблъсна оттам и се насили да застане лице в лице с нея. Така беше от смъртта на Лазмет.

— Извинявам се. Не можах да измисля по-добър начин да те предупредя — рече Има.

— Какво… — Той пое няколко пъти дъх. — Какво правиш тук?

Тя бегло се усмихна.

— Какво, няма ли да кажеш „Ах, ти си жива, колко се радвам“?

— Аз…

— Шшшт! Всъщност не ме интересува. — Тя се изправи. — Изглеждаш по-добре. Храниш ли се?

— Аз… да.

Всеки път, когато напоследък погледнеше храна, си спомняше за онова, което стори на Джорек, и едва успяваше да преглътне и един залък, все едно колко гладен беше. Насилваше се да хапне по нещо, защото не обичаше да се чувства изтощен, слаб и крехък. Но всеки път му беше трудно.

— Дойдох да те измъкна оттук — обяви Има.

— Това е моята къща — отвърна той.

— Не е твоя, на родителите ти е. Тук е умрял баща ти, в сянката на града, в който повече не можеш да стъпиш, защото някои страни на самоличността ти станаха известни на всички. Това място не е добро за теб.

Акос скръсти ръце на корема си, стисна ги силно. Тя беше изрекла на глас онова, което вече му беше известно, което беше разбрал още когато Киси го доведе тук след нападението. Леглото, в което беше спал, беше точно до това на Айджа, а Айджа беше заминал, изгубил се беше по улиците на Воа, за да не го види никой повече. Всекидневната продължаваше да му напомня за бащината му кръв. А разрушеният храм…

Така…

— И къде да отида? — попита той шепнешком.

Има стана и се приближи бавно към него, сякаш доближаваше животно.

— Ти си шотетец. Макар и не само. Все още си тувхиец, син на оракул, Кересет — всичко това едновременно. Но не можеш да отречеш, че шотетската жилка я има в теб. — Тя внимателно вдигна ръка на рамото му. — Ние искаме да дойдеш с нас.

— Ние? — Той изсумтя, преглътна паренето, което блесна в очите му. — Ами Ара и Сайра? Те не ме искат.

— Не вярвам на ушите си! Мисля, че не познаваш момичето си. Нито Ара, стига да й дадеш време.

— Аз не…

— За бога, момче, иди в кухнята — рязко му се сопна Има.

 

 

До кухненската маса, на същата онази маса, където като дете беше разтварял учебниците, за да си напише домашното преди вечеря, където се беше качвал, за да посипе жар-камъните с червен прах от тихоцвет, където се беше научил да кълца, реже и счуква билките за болкоуспокояващите, седеше Сайра.

Гъстата й къдрава коса беше събрана на една страна, а другата половина на главата й блестеше в сребристо.

Ръката й — увита в бронята.

Очите й — черни като Космоса.

— Здравей! — поздрави го тя на тувхийски.

— Здравей! — отвърна той на шотетски.

— Киси ни вкара тайно в Тувхе — обясни тя. — Граничната охрана е затегната в момента.

— Да, вярно.

— Сега съм по-добре и довечера с Има ще отлетим за Огра.

— Ти… — Акос преглътна мъчително. — Какво стана?

— Мракът на Воа? Мое дело е. На сенките ми. — Тя се усмихна малко смутено. Това не беше спокойната усмивка, която щеше да му хвърли преди няколко месеца, но беше повече от очакванията му. Вдигна ръката си, показа му черните, гъсти сенки, които още се носеха по кожата й. — Толкова много сили вложих, че изчезнаха за седмица. Помислих си, че може да е завинаги. Останах съкрушена, когато се върнаха. Но сега… свиквам. Както винаги.

Акос кимна.

— Отслабнал си — рече тя. — Има ми разказа какво е било. С Лазмет. С теб.

— Сайра…

— Аз го познавам, нали знаеш. Виждала съм, чувала съм. — Тя затвори очи, поклати глава. — Знам.

— Сайра — повтори той. — Толкова… нямам думи…

— Всъщност има много думи. — Тя стана от масата, прокара пръстите си по дървото, докато я заобикаляше. — На шотетски думата означава „разкаяние“, но на золдски има три думи. Една за обида, една за обикновено извинение и една, която означава нещо в духа на „с това, което сторих, отрязах парче от себе си“.

Акос кимна, без да може да отговори.

— Мислех, че няма да мога да ти простя, че ми липсва великодушие. Все пак той беше на път да ме убие, а ти само стоеше.

Акос трепна.

— Не можех да помръдна. Бях… скован. Вцепенен.

— Знам — рече тя и застана пред него с намръщено чело. — Акос, не помниш ли какво крия под тази броня? — Тя обгърна предпазителя на предната част на ръката си. — Когато ти показах тези белези, ти помисли ли си, даже за секунда, че съм направила нещо, което не може да бъде простено?

Сърцето на Акос биеше учестено, силно, както когато изпадаше в паника, а той не разбираше защо.

— Не, не си го помисли. Беше милостив към мен. Тека също. Дори Има по свой начин.

Тя вдигна ръка към бузата му. Той се отдръпна.

Беше му много, много по-трудно да приеме прошката й, отколкото осъждането й, защото това означаваше, че трябва да се промени.

— Нека този път аз да бъда тази, която ще ти каже — бил си млад, изгладнял, изтощен. Изстрадал, объркан и самотен. И ако си мислиш, че аз, Сайра Ноавек, Бича на Ризек, убийцата на собствената си майка, не може да разбере какво си преживял, тогава не ме познаваш истински, не разбираш какво съм направила.

Акос я наблюдаваше внимателно, а тя го притегли към себе си и опря челото си в неговото, така че да могат да се гледат, да дишат същия въздух.

— С това, което сторих, отрязах парче от себе си — рече той.

— Няма нищо. Аз цялата бях насечена на парчета и съшита отново.

Тя се отдръпна.

— Засега ще ми бъдеш само приятел, нали? А по-нататък ще говорим по темата „още съм влюбена в теб, какво, по дяволите, ще правим по въпроса“.

Акос се усмихна.

— Покажи ми къщата си. Имаш ли снимки, от които да те е срам? По време на пътешествието сестра ти ми каза, че си бил много придирчив към чорапите си.

И така, Акос я заведе на горния етаж, сплел пръсти с нейните, отвори всичките си чекмеджета и се остави да стане прицел на подигравките й.

 

 

Мила Киси,

Съжалявам, че не те дочаках. Не знаех кога ще се върнеш, а корабът ми отлита.

Надявам се, че ще разбереш защо не мога да остана. Тук вече няма място за мен. Но ти предлагам да сключим споразумение. Ако ти се опиташ да ограничиш дарбата си, когато съветваш Исае, аз ще се постарая да не се самоизмъчвам за Айджа. И Джорек. И Хеса.

Аз лично смятам, че твоята част е много по-лесна, затова най-добре приеми предложението ми.

Но не се шегувам — ти не си кукловод, Ки, макар да знам, че понякога ти се иска да бъдеш. Може би властта ти допада, но с нея трябва да се внимава, нали?

На Огра аз ще бъда по-далече от теб, отколкото някога съм бил в Шотет, но този път ще бъде различно. Този път ще мога да ти идвам на гости. Този път ще мога да бъда какъвто поискам и да отида където поискам.

Ще ми липсваш. Пази се.

Акос

 

П.П. Не се тревожи, все някога ще разговарям с мама.