Вероника Рот
Подменена орис (55)

Глава 53
Киси

Извънредни новини, се чете на екрана. Убийството на Лазмет Ноавек при нападението в Хеса, главен град в Тувхе, беше потвърдено.

Поглеждам сестрата твърдо в очите, искам да й кажа, че пукнат грош не давам дали вътрешностите ми ще потекат по пода, но тя ще ми намери инвалиден стол и ще ме пусне да отлетя с Исае Бенесит до Тувхе. Естествено, не мога да го кажа. Дарбите на другите хора отслабват, когато телата им губят сили, но явно не и моята.

Започвам да търся с какво да я убедя. Обичайните отирийски вещи и фини платове не ми се виждат подходящ избор. Тя е твърде прагматична за това. Не е жена, която си позволява да мечтае за вещи. Би намерила спокойствие в нещо леснодостъпно — като гореща вана или удобно кресло. Водата е лесна за мен, затова не й изпращам вълни, които биха подействали на Исае, а спокойната топлина на човек, потопил се във вода. Весело и неподвижно.

Не си губя времето с тънкости. Изпълвам стаята с вода. Бузите ми парят и стомахът ме боли от шевовете, които още придържат червата ми.

— Аз съм родом от Хеса — решавам да заговоря и гласът ми звучи приглушено, макар че го чувам ясно. Една от странностите на дарбата ми. — Трябва да си тръгна. Пуснете ме.

Тя кима и притъпено примигва насреща ми.

Не бях разговаряла с Исае от ареста на Аст насам. Тя дойде да ме успокои, че всичко е свършило, че той си е заминал. Тъй като не беше жител на Съвета, изпратиха го да чака процеса на родната му луна, а там щяха да го съдят както намереха за добре. Но той повече нямаше да може да стъпи на нито една от планетите в Съвета.

Някой ден това може да означава по-малко планети. Чуват се слухове за разцепление заради закона за надзор над оракулите, предложен от Отир. Твърде рано е да се каже за другите планети-нации, но Тувхе подкрепя Отир, тъй че нашият път поне е ясен.

Още не знаем със сигурност какво е станало в Шотет. Вестите оттам пристигат бавно. Знаем само, че антипоточното оръжие не е свършило работата. Нещо черно като мастило го пресрещнало във въздуха точно на пъпа на Воа и защитило града от експлозията. Никой не може да обясни явлението, но аз виждам в него знак за по-добри дни.

Сестрата ме затика до площадката за кацане на болницата на едно преносимо легло, което може да се застопори за стената на отирийския кораб. Всяко блъскане на леглото изстрелва болки в корема ми, но аз съм щастлива, че се завръщам у дома, затова се старая да скрия страданието си. Първородното дете на семейство Кересет ще падне от нож. Е, може би паднах, но не умрях. Това не беше малко.

Когато сестрата активира магнита в стената, който ще държи леглото ми неподвижно по време на излитането, Исае слиза от навигационната палуба, където разговаряше с капитана. Облечена е с удобни дрехи — пуловер с дълги ръкави, които покриват ръцете й, тесни черни панталони и старите й ботуши с червените им връзки. Изглежда непривично притеснена.

Подава ми ръчен екран с клавиатура.

— Ако случайно поискаш да кажеш нещо, което не можеш да изречеш на глас — обяснява тя.

Взимам го в скута си. Яд ме е на нея, че се вслушваше в Аст, а не в мен, че не ми вярваше, но жестът й ми напомня защо държа на нея. Тя мисли за мен. Иска да мога открито да изразявам мнението си.

— Учудвам се, че не си възразила срещу моето идване — казвам й аз толкова грубо, колкото ми позволява дарбата.

— Ще се опитам да се доверявам на преценката ти занапред — отвръща тя и забива поглед в сключените си пръсти. — Щом искаш да отидеш в Хеса, ще отидеш в Хеса. Ти поиска от мен да бъда милостива, така че и в това ще се старая отсега нататък.

Кимам.

— Съжалявам, Ки — почти прошепва тя.

Усещам как вината ме пронизва. Не си признах, че се опитах да се свържа с шотетците, когато тя реши да пусне антипоточното оръжие срещу тях. Не си признах как използвах дарбата си, за да я успокоявам и убеждавам, откакто всичко това започна. И не смятам да се изповядвам. Така ще изгубя всичко, което спечелих. Но ми е криво, че я мамя.

Най-малкото, което мога да направя сега, е да й простя. Обръщам едната си ръка с дланта нагоре и я подавам, приканвам я да се приближи. Тя поставя длан в моята и казва:

— Обичам те.

— И аз те обичам — отвръщам аз и това е едно от най-лесните неща, които някога съм изричала. Може и да я послъгвам от дъжд на вятър, но това поне е истина.

Исае се навежда да ме целуне, аз я докосвам по бузата, задържам я още малко, преди да се изправи. Тя мирише на листа от сендес и сапун. Като у дома.

Никой никога няма да ме провъзгласи за човека, който накара канцлер Бенесит да се откаже от агресивните действия и да покани шотетците на мирни разговори след опита за нападение над Воа. Ако не бях аз, това щеше да бъде една от най-унищожителните войни в историята на Съвета. Никой няма да ме нарече ловък и самоуверен дипломат или забележителен съветник.

Но така трябва да бъде. Когато всичко се случва по план, аз се сливам с фона. Но ще продължавам да стоя до канцлера, докато тя лавира през този нестабилен мир. Ще бъда човекът, до когото тя ще се допитва за съвет, от когото ще търси утеха, когато скръбта и гневът отново и отново я завладяват. Аз ще бъда ръката, която ще направлява дланта. И никой няма да знае.

Освен мен. Аз ще знам.