Вероника Рот
Подменена орис (54)

Глава 52
Сайра

Погалих с пръсти сребърната кожа на главата си. Тя беше започнала да поражда електрически импулси, подобни на онези от истинските нерви, затова усещах леко пулсиране под пръстите си. То ме успокояваше, сякаш стоях под топлия дъжд на Пита.

— Престани, Сребърен лист — скара ми се Тека. — Хората те гледат.

Стояхме на площада пред амфитеатъра. По времето на управлението на брат ми това място гъмжеше от търговци: едни бяха от чужди планети, други — шотетци. На чужденците, естествено, им беше забранено да ни учат на своите езици. Във въздуха тогава се носеше миризмата на пушек, препечено месо и горени билки от шатрите на есандерийците, където миризмите се нравеха особено много на всички. Аз завирах ръце в ръкавите си от страх да не пипна някого в навалицата. Брат ми не беше по-малък деспот от Лазмет, но част от него мечтаеше народът да го боготвори и това го караше от дъжд на вятър да отстъпва. Лазмет нямаше такива мечти.

Ето защо площадът не гъмжеше от хора, които си крещят числа едни на други. Между сергиите не се разхождаха войници с надеждата да сгащят някой човечец, произнесъл чужда дума, да му измъкнат насила парите или да го заплашат с наказание. Сега тук имаше пет-шест маси с шотетски стоки, предимно храни с надути цени. Едва ли много чужденци искаха да живеят във воюваща страна, все едно каква печалба щеше да им донесе това.

— По-скоро черупка, отколкото лист — отвърнах на Тека и извих длани във формата на черепа ми.

— Какво?

— Сребърната кожа — отново й показах ръцете си. — Не е сребърен лист, черупка е.

— Не говорех за лист на дърво — намръщи се Тека. — Исках да кажа ламаринен лист, като на покрив… Знаеш ли какво? Смешно е. Ти си смешна.

Ухилих се широко.

Беше ме страх, че без многолюдието на пустия площад лесно ще ни забележат, но наоколо не се виждаха никакви войници. На обичайните входове и изходи имаше стражи, но с тях лесно щяхме да се справим. И то не с традиционните ми средства, макар че това беше първоначалната ми идея.

Сифа беше предложила по-мирен път до подземията на амфитеатъра. Двете с Има щяха да заприказват стражите на входа и да ги убедят да я пуснат да разгледа арената. За случая Има беше облякла бледолилавата рокля, така че да изглежда заможна и важна — жена, която заслужава благосклонното им отношение. Това щеше да отвлече вниманието на стражите от нас, а в същото време щеше да даде на Има и Сифа шанса да влязат и те.

Зит и Етрек трябваше да вдигнат суматоха близо до страничната врата, за да привлекат стражите натам. Аз и Тека щяхме да се вмъкнем през нея, докато стражите се разправят с Етрек и Зит.

— Ето я — казах на Тека и кимнах към входа под големия сводест проход.

Вятърът развя бледолилавите поли на Има. Тя се загърна по-плътно в шала си и пое през площада.

Аз бях минавала под арката на амфитеатъра по пътя за арената, където срещнах в битка брат си. Тогава всичко беше по-просто. Един враг, един път напред. Сега имаше тирани, канцлери, изгнаници и безброй разногласия между хората, които им служеха.

Да не забравяме и Акос.

Каквото и да означаваше това.

— Сифа каза, че той не е тук — рече Тека, като че ли ми беше прочела мислите. — Лазмет го взел със себе си, накъдето и да е тръгнал. Знам, че това не е много утешително, но… за него е по-добре да го няма при нападението, нали?

По-добре беше. И аз щях да мисля по-ясно. Но не исках да си го признавам. Свих рамене.

— Питах я вместо теб — каза Тека. — Знаех, че няма да го направиш от гордост.

— Време е — казах аз, без да й обръщам внимание.

Тръгнахме през площада в крак със Сифа, която се стараеше да изглежда небрежно и спокойно. Спря се пред една от масите да огледа поднос с пържена переста трева. С Тека вървяхме покрай съседната редица и я наблюдавахме през дима от ковачницата, която рекламираше безплатна поправка при закупуване на мечове на потока.

Наблюдавах от разстояние как Сифа и Има се приближиха до стража на входа. Бях сигурна, че езикът на Има може да бъде бърз и убедителен, щом й се налагаше да влезе в амфитеатъра. В крайна сметка тя цял живот беше лъгала.

Когато и двамата стражи се увлякоха в разговора и ни обърнаха гръб, аз поведох Тека с бърз ход към страничната врата.

Тя беше зазидана под ъгъл в стената и по този начин се образуваше празно място за стража, така че той не се виждаше от улицата. Извадих меча на потока.

Войникът беше младо и високо момче и за миг на негово място съгледах Акос, когато за първи път си сложи шотетската броня и в моите очи ми се стори като точно въплъщение на онова, за което може би щях да мечтая, ако ми беше разрешено да мечтая за нормални неща. Но в следващия момент забелязах, че войникът е по-нисък, по-слаб и с по-светла коса — не беше Акос.

Тъкмо преди да го нападна, чух писъци зад гърба си. В края на площада от една от сергиите се извиваше облак дим. Не, не беше дим, а облак от насекоми, които полетяха едновременно. Писъците идваха от търговеца, който губеше цялата си стока наведнъж. Той се нахвърли с юмруци на Зит, който се смееше с пълно гърло, и го фрасна здраво в ченето.

Прибрах меча в ножницата и викнах:

— Стража!

Момчето с рижата коса излезе от нишата си да ме огледа.

— Ей там се сбиха — посочих с палец над рамото си.

— Пак ли! — изпъшка той и хукна с всички сили.

Тека се мушна вътре, без да се церемони, извади малката отвертка от джоба си и се зае с ключалката на вратата. Аз се озърнах да се уверя, че никой не ни гледа. Виждаха се само прегърбени търговци, шотетци, които въртяха очи крадешком, докато пазаруваха, и растящата суматоха, която Зит и Етрек бяха вдигнали.

— Здравей, скъпа — изрече тихо Тека с гласа, с който разговаряше с жиците. — Ще се отвориш ли заради мен? Не, това не ти е работа? Ах!

Чух щракване. Вратата се отвори и с Тека прекрачихме прага. Механизмът се заключи автоматично зад нас и едно гласче ми каза, че това ще попречи на бързото ни бягство, но нямаше какво да се направи. Затичахме се през тъмния проход с извития каменен свод към светлината в края му, който щеше да ни изведе пред местата от най-долния ред.

Сифа вече обикаляше арената и чуруликаше като птиче колко голямо било мястото и как й се виждало къде-къде по-малко, докато седяла в публиката, и каквото още й дойдеше на ума. Леко дрезгавият й глас отекна десетки пъти, преди да стигнем до края на пасажа. Има мънкаше до нея в знак на съгласие.

Тека тозчас хукна нагоре по стълбите към апаратната зала зад седалките на второто ниво, но аз останах при ниската стена, която отделяше първия ред от площадката на арената, и затворих очи. Чувах песните, които съпровождаха върха на ножа на Ризек, докато той се забиваше в мен, виковете „Предателка!“, които ме бяха посрещнали, когато предизвиках Ризек отново на двубой.

— Сайра?

Гласът на Тека ме спаси от криволиците на паметта ми.

Отворих очи и небето притъмня.

Можеше да бъде нещо най-обикновено като облак, който минава пред слънцето, но небето беше заоблачено, когато затворих очи — равномерно пепеляво във всички посоки. Повдигнах глава и видях широк кораб, много по-голям от транспортните съдове, ховърите и военните кораби на шотетците. Беше голям колкото странстващия кораб, но идеално кръгъл, напомняше на тувхийския пътнически ховър, който Сифа беше довела в тайната квартира на ренегатите.

Долната му част беше гладка и лъскава, сякаш никога досега не е летял, никога не е бил обстрелван от космически отломки, астероиди и безмилостни атмосферни обвивки. Търбухът му беше изпъстрен с бели лампички. Те очертаваха врати и люкове, важни места и станции за скачване, както и масивния силует на кораба. Съдът беше отирийски. Бях сигурна в това. Никой друг не притежаваше волята и суетата да построи нещо толкова практично и красиво.

— Сайра!

Пак беше гласът на Тека, този път изпълнен със страх.

Срещнах погледа на Сифа, която стоеше в средата на арената. Айджа беше определил часа във видението си по цвета на светлината. И тъй като този кораб закриваше слънцето над Воа, действително навън сякаш беше мръкнало.

Атаката протичаше в момента.

— Не си губи времето с апаратната зала — казах на Тека и се учудих колко далечен звучи гласът ми.

Войниците, които бяха въвели Сифа на арената, си плюха на петите, сякаш можеха да надбягат такъв грамаден кораб, преди да ги удари антипоточният заряд. А може би не беше срамно човек да умре с надежда.

Прехвърлих се над преградата, която ме отделяше от арената, и ловко скочих върху отъпканата земя. Не знаех защо, освен че не исках да стоя над арената, когато ни удареше антипоточният заряд. Исках да бъда точно където ми беше мястото — тук, с пясъка в подметките на ботушите ми, където стояха хората, които обичаха битките.

А аз обичах битките.

Но обичах и живота.

Случвало се беше да мисля за смъртта като за избавление, когато болките ставаха нетърпими, когато истинската ми майка беше погълната от тъмнината, която и досега не разбирах. Животът почти винаги е бил мъчителен за мен. Но откриването и преоткриването на други светове, напрежението и болката в заякващите мускули, топлото и силно Акосово тяло, опряно в моето, блясъкът на декоративната броня на майка ми нощем на странстващия кораб — аз обичах всички тези неща.

Спрях на средата на арената, на една ръка разстояние от Сифа и Има, но без да ги докосвам. Зад мен чух леките стъпки на Тека.

— Е, можеше да бъде и по-лошо — рече тя.

Щях да се разсмея, ако това не беше самата истина. Но ние с Тека и Има сме били на косъм от други, далеч по-ужасни моменти на гибел и за нас, предполагам, не беше такава зла участ да се стопим в антипоточния заряд.

— Антипоточен — измърморих аз, защото думата ми звучеше странно.

Погледнах Сифа, която все пак ми беше майка, и за първи път тя изглеждаше искрено изненадана.

— Не разбирам. Антипоточният заряд е светлина. Странстващият кораб… той светеше много ярко, когато го унищожиха. Как може антипотокът да бъде светъл?

— Потокът е хем видим, хем невидим — обясни Сифа. — Той невинаги ни се представя по начин, който разбираме.

Погледнах смръщено разперените си длани, където се събираха сенките ми и се увиваха вечно около пръстите ми като колона от пръстени.

Лекарят, при когото ме заведоха като дете, беше казал, че дарбата ми се е появила, защото съм смятала, че и аз, и всички други хора заслужаваме болка. Предположението му беше разгневило майка ми Илира Ноавек. Това не е нейна вина, беше казала тя, преди да ме изведе от кабинета.

И Акос — когато беше видял как отбелязвам свършеното от мен върху ръката си, покрита сега с броня, той беше попитал само: На колко години си била?

И той, и майка ми не вярваха, че заслужавам дарбата си. И може би бяха прави, може би докторът беше сбъркал, човекът, чиито думи цял живот отекваха в съзнанието ми. Може би болката изобщо не беше моята дарба на потока. Може би тя беше вторичен продукт от нещо друго.

Ако антипотокът беше светлина…

А аз бях измъчвана от мрак…

Може би потокът беше моята дарба.

Тя самата е една малка Огра, бяха ми казали огранските танцьори, когато видяха дарбата ми.

— Някой знае ли какво означава думата „огра“ на огрански? — попитах аз.

— „Живият мрак“ — отвърна Сифа.

Засмях се и когато от долната част на кораба над нас зейна тесен отвор, вдигнах към небето очернените си от сенките ръце.

 

 

Избутах сенките си нагоре, нагоре, нагоре.

Над пращенето на силовото поле над амфитеатъра, което Акос беше обезвредил с едно докосване, когато ме издигна до кораба. Той ме беше прегърнал здраво през гърба с жилавата си като въже ръка.

Над пъпа на Воа, където бях живяла през целия си живот, оградена от безупречно чисти дървени ламперии и светлината на фензу. Усетих леко изпотените ръце на Ризек, когато запуши ушите ми, за да ме предпази от виковете на човека, когото баща ми измъчваше.

И още по-нагоре над Воа, над покрайнините на града, където живееше Разказвача с неговия сладък лилав чай, където ренегатите бяха стъкмили маса за вечеря от половин дузина други маси.

Не страдах от липса на гориво. През целия ми живот сенките на потока са били силни, толкова силни, че да не мога да отида на една вечеря, толкова силни, че да превият гърба ми и да изстискат сълзи от очите ми, толкова силни, че да ме държат будна и да ме карат да обикалям стаята си цяла нощ. Толкова силни, че да убиват, но сега вече разбирах защо убиваха. Те не пресушаваха живота у хората, а го заливаха, съкрушаваха го със силата си. Дарбата ми приличаше на гравитацията — ние се нуждаехме от нея, за да останем на земята, живи, но ако тя се усилеше многократно, образуваше черна дупка, от която дори светлината не можеше да се изплъзне.

Да, силата на потока беше твърде жестока, за да се побере в едно тяло…

Освен ако това тяло не беше моето.

Тялото ми, блъскано отново и отново от войници, братя, врагове, но вечно търсещо начин да се изправи…

Тялото ми, проводник на чистата сила на потока, на жуженето на живота, което беше поставило другите на колене…

Животът е пълен с болка, бях казала на Акос, докато се мъчех да го извадя от депресията. Ти можеш да понесеш повече, отколкото си мислиш. И се оказах права.

Имах всички основания да се затворя в себе си, да се откъсна от света, да отблъсна надалеч всичко, което напомня за живота, растежа и силата. Колко по-лесно щеше да бъде да не допускам никого до себе си! Но аз допуснах Акос, доверих му се, когато бях забравила как да се доверявам, допуснах също и Тека, а може един ден и Сифа…

Бих пуснала всеки, който посмееше да дойде наблизо. Бях като планетата Огра — тя посрещаше всеки, всичко, което можеше да оживее на нея.

Не защото заслужавах болка, нито защото бях твърде силна, за да я почувствам, а защото бях достатъчно жилава да я приема като нещо неизбежно.

Сенките на потока летяха нагоре, нагоре, нагоре.

Разпростряха се, укрепнаха от ластарите около пръстите ми до колона в небето, която обгърна цялото ми тяло в сенчест мрак. Не виждах Тека, Сифа или Има, но виждах големия стълб на потока, който преминаваше над и през мен, устремен към онзи отвор в отирийския кораб над нас.

Не видях антипоточното оръдие, нито как изглежда, но видях изстрела. Светлината се разля от неподвижна точка, точно както сенките се опъваха нагоре от мен.

А когато се сблъскаха — агония.

Запищях безпомощно, както не бях пищяла от най-ранното си детство, за което нямах спомен. Болката беше толкова сгъстена, че натроши като стъкло гордостта, разума, личността ми. Чух писъците и усетих как гърлото ми се раздира от собствения ми глас, от пъкъла в мене и край мене, видях сянката и светлината и мястото, където те се срещнаха с оглушителен трясък.

Коленете ми се огънаха, около кръста ми се увиха тънки кокалести ръце. Между лопатките на гърба ми се притисна глава и чух гласа на Тека:

— Дръж се, дръж се, дръж се…

Бях убила чичо й, братовчедка й и в известен смисъл майка й, но тя застана зад мен, подкрепи ме да не падна.

Около ръцете ми се увиха топли и меки длани и над мен се понесе миризмата на листа от сендес от шампоана на Сифа.

Черните очи на онази, която ме беше изоставила, а сега се връщаше при мен…

И накрая на китката ми — строгите бледи пръсти на Има Зецивис.

Потокът потече през всички ни едновременно — приятелката ми, врага ми, майка ми и през мен — обгърна ни заедно в мрака, който беше самият живот.