Вероника Рот
Подменена орис (53)

Глава 51
Акос

Акос не обичаше Пробуждането в Хеса, харесваше му спокойният мрак на Угасването с топлите печки и ярките цъфнали тихоцвети — но и в Пробуждането имаше известно обаяние. В самото начало, в седмиците преди цветовете на тихоцветите да опадат, на разсъмване и здрачаване рояци мъртви птици прелитаха в огромен облак над Хеса и чуруликаха в съзвучие. Песента им беше жизнерадостна и мелодична, а от долната страна крилата им розовееха като Акосовите бузи, когато се изчервяваше.

Наричаха ги мъртви птици, защото спяха зимен сън и първият човек, който срещнал потънало в летаргия ято, ги взел за умрели. По това време сърцата им съвсем спираха да бият. Но дойдеше ли Пробуждането, те литваха и под път и над път ръсеха розови перца. Баща му ги събираше за майка му и ги слагаше в буркан, за да красят кухненската маса.

Когато корабът на Лазмет Ноавек кацна зад перестата трева северно от Хеса, във въздуха се разлетяха розови перца.

Поне няма да минем край къщата, помисли си Акос. Семейната им къща беше далеч от мястото, където кацнаха, макар и на същата ивица переста трева. Щяха да се приближат към възвишението на града откъм гърба, където нямаше къщи, и по изсечените в скалите стъпала щяха да стигнат до задната порта на храма.

Когато люкът на кораба се отвори, шотетците взеха да пухтят и да треперят. Даже Лазмет стисна зъби. Но Акос отпи мразовития въздух, сякаш това бе най-хубавото нещо, което някога бе вкусвал. Войниците му се бяха присмели, когато се качи на борда, намъкнал половин дузина пуловери и якета, така че ръцете му стърчаха. Но сега усмивките им бяха посърнали.

Акос вдигна над лицето си парчето плат, което беше откъснал от завивката си, и само очите му останаха открити. На хълбока на един небрежен войник забеляза дръжката на меч на потока и се зачуди дали да го грабне и да промуши Лазмет още сега, преди да са нападнали Хеса. Но войникът му обърна гръб и удобният случай отмина.

Лазмет го повика с мълчалив знак и Акос отиде в началото на сгъстения отряд — в студа войниците се бяха скупчили един до друг. Вакрез и Лазмет поне се бяха облекли по-дебело.

Акос отиде в челото на дружинката и погледна нагоре към възвишението на Хеса. Беше казал на Лазмет да влезе колкото може по̀ от север, да се плъзне ниско над перестата трева и да кацне. До града щяха да стигнат пеша. И действително той не чу сирените, които щяха да завият из целия град, ако някой беше забелязал шотетски войници. Беше странно как хем се молеше да сполучи, хем се надяваше да се провали.

Две пътеки водеха до подножието на хълма — едната минаваше през падина, която щеше да ги пази от буйния вятър, а другата вървеше през откритото поле. Акос избра втората. Молеше се половината от войниците да умрат от измръзване по пътя или поне пръстите им да се вкочанят така, че те да не могат да си служат с мечовете на потока.

Акос посочи с носа си голата равнина и тръгна.

За зла беда пътят беше кратък и ни един от шотетските войници така и не премръзна до смърт. Докато стигнат в подножието на хълма, хората зад него бяха открили свои начини да се топлят: едни — по-умни, други — не чак толкова. Те хапеха пръстите си — това не беше най-доброто хрумване — или увиваха с носни кърпи и парцали ръцете и лицата си. Бяха се струпали на групи и се въртяха, така че силата на вятъра се поемаше само от един човек. Миглите на Акос хванаха скреж и кожата около очите му се вкочани, но иначе той се чувстваше добре. Важното при ходенето в студа беше да оставиш мраза да проникне в костите ти, да се довериш на тялото си, че само ще се погрижи за себе си. И когато волята за живот се изчерпваше, тялото продължаваше да се бори.

Вятърът стихна. Бяха стигнали до заслона на големите зъбери, образувани от лавини и естествени възвишения. Това беше назъбеният склон на хълма на Хеса. Ала не беше лесно да се открият стъпалата, човек трябваше да знае къде да ги търси, но Акосовата памет, колкото и да беше замъглена от всичко сторено от него, се държеше. Той заобиколи по-големите скални образувания и ето ги и тях — едва видими вдлъбнатини, дълги колкото да поберат предната част на ходилото му.

— Нали уж тук имало стъпала — обади се Вакрез.

— Нали уж шотетците умеели да се нагаждат — отвърна му язвително Акос с приглушен от плата глас и погледна нагоре към склона.

Лазмет настоя Акос да върви начело, което изключваше възможността да го блъсне от скалата. Младежът заподскача бързо, защото така стъпалата се изкачваха по-лесно, но не стигна далече. Продължителните лишения го бяха изтощили и скоро той се отпусна върху скалата на хълма, който на шотетците им се виждаше като планина, за да не губи равновесие при катеренето.

— Държиш го гладен седмици наред, а сега искаш от него да ни изведе до върха на планината? — подметна Вакрез на Лазмет.

— Върви отпред и му помагай, щом толкова си се загрижил — отвърна му Лазмет.

Вакрез мина край него и като избягваше да погледне Акос в очите, подхвана го през гърба. Акос се учуди от силата му — по-възрастният мъж го повдигна почти на пръсти и двамата заизкачваха заедно тесните стъпала. Вятърът виеше толкова силно, че и Вакрез да беше прошепнал нещо в ухото му, Акос нямаше да го чуе, затова се катереха мълчаливо. Вакрез спираше, щом забележеше, че Акос се задъхва.

Не след дълго стъпалата се разшириха и станаха по-равни, докато се виеха нагоре в планината. Все пак ги бяха секли за оракули, не за атлети.

Слънцето залязваше и снегът искреше под лъчите му, проблясваше, докато вятърът го нанасяше по скалата. Гледката беше съвсем обикновена и като малък Акос я беше виждал хиляди пъти. Но тя никога не го беше омайвала така, както когато вървеше начело на отряд щурмоваци, пред прага на убийство.

Много скоро изкачването свърши. Те стигнаха върха, където няколко разпилени дървета, огънати и чепати от постоянния вятър, прикриха приближаването им. На най-горното стъпало Акос беше принуден да спре и докато Вакрез го придържаше, Лазмет даде знак на другите да се приближат до вратата.

Акос тъкмо беше се изправил сам, когато Вакрез се завъртя и с широкото си тяло го скри от погледа на Лазмет.

— Хей, момче, стъпи си здраво на краката.

Той повдигна дрехите му, тикна под колана на панталоните му един нож и покри дръжката с пуловер.

— За всеки случай — прошепна толкова тихо, че думите му се изгубиха във вятъра.

Акос не смяташе да използва нож, но беше благодарен за вниманието.

 

 

Едва не загуби ума си, щом подуши миризмата на хесанското благовоние. То се приготвяше от билки, приличаше малко на лекарството, което майка му тикаше насила в устата му за хроничната кашлица, като беше малък, но не беше същото — беше люто и щом носът му се стопли, започна да го щипе. Миришеше му на десетина ритуала на Цъфтежа, няколко гостувания тук след училище, където чакаше Сифа да приключи срещите си в Пророческата зала, и на следобедите, когато се превиваха от смях над младите послушници, които зяпаха Айджа и се червяха, след като той стана юноша. Миришеше му като роден дом.

И Акос като войниците свали няколко ката от дрехите си, като всеки път, когато си вдигаше ръцете, внимаваше да не оголи ножа, който Вакрез му беше дал. Накрая остана по един тъмносин мек пуловер, но не свали няколкото чифта чорапи, за да не му хлопат прекалено големите му ботуши. Капки пот избиха по врата му и той усети топлия въздух, когато свали шапката си. Краката му още се подкосяваха от изкачването, а може би от очакването на онова, което предстоеше.

— Преди всичко друго трябва да изключиш електричеството в сградата — каза той на Лазмет. — Има един основен и един резервен генератор. Вземи по-голямата част от войниците си за основния, той е от другата страна на сградата и там ще налетите на стражите в храма. Резервният генератор е наблизо и никой не го охранява.

Той извади грубата карта на храма, на която беше начертал пътя от задния вход до стаята за поддръжка в подземието, и я мушна в ръката на Лазмет.

— Тук си отбелязал само единия генератор — рече Лазмет, след като огледа картата.

— Да, трябва да запазя в тайна едно-две неща, иначе как ще те накарам да изпълниш твоята част от сделката? Аз сам ще те заведа при резервния генератор.

Никак не се изненада, когато Лазмет не се разгневи. Така би реагирал всеки нормален човек — заставаш на пътя му в решителна минута и човекът се вбесява. Но Лазмет не беше нормален. Той искаше светът да го развлича. И Акос, който мислеше с две крачки напред, явно успяваше.

Сигурно така е създал Ризек, помисли си той. Показвал му е неодобрението си под формата на един ужас след друг — очни ябълки в буркани и хора, които лягат върху собствените си мечове. Но когато най-накрая синът му го накрал да се гордее с него, нищо че причината го отвращавала, момчето поискало пак да го направи горд. И пак. И пак.

— Командир Вакрез, ти ще отведеш взвода до главния генератор. Ти и ти… — Той посочи двама от войниците, единия — тъмнокож, опънал назад щръкналата си коса, а другия — стройна и русокоса жена с почти толкова светла кожа като Акосовата. — Вие идвате с нас.

Двамата войници щяха да им пречат, но нямаше какво да се направи, не можеше да настоява Лазмет да дойде сам с него, без да събуди подозренията му. Щом се налагаше да убие всички, щеше да ги убие. Вече всячески беше разрушил собствените си морални устои. Какво значеше още една резка на ръката му?

Докато вървеше, хладният метал на ножа от Вакрез се опираше в гърба му. Той поведе малката групичка по каменен коридор покрай паметника на някогашните оракули, където върху каменна плоча беше изсечен дълъг списък от имена. Майка му щеше да остави своето едва когато видеше смъртта си. Това беше проклятието, което всички оракули носеха.

В края на коридора светеше фенер в бледорозово от стритите на прах изсъхнали тихоцветчета. Там Акос направи завой и ги поведе в обратната посока на Пророческата зала. Смяташе, че е безопасно да ги преведе през спалните на послушниците, които живееха в храма, но сметките му излязоха криви — на последната врата в редицата стоеше млада жена с високо вързана коса и се прозяваше, докато си обличаше пуловера.

Очите им се срещнаха. Акос поклати глава, но закъсня — Лазмет вече я беше видял.

— Не я оставяйте да избяга — изрече той отегчено.

Русокосата жена притича покрай Акос с протегнат меч, черните върви на потока се увиха около стиснатия й юмрук. С едната ръка намушка момичето, а с другата го задържа. От устата му излезе противно клокочене — осуетен безформен вик.

Акос потрепери.

Кажи ми защо си тук, повтори си той и усети горчилката в устата си.

За да убия Лазмет Ноавек.

— Остани тук — нареди шепнешком Лазмет на жената. — Погрижи се да не вдига шум. И никой да не ни прекъсва.

Акос преглътна с мъка и продължи покрай момичето, което хъркаше с остатъците живот в себе си, и жената, която триеше окървавеното острие в панталоните си.

Нощта беше ясна и луната, която още се катереше по небето, блестеше през тесните прозорци по пътя им. Каменните стени още носеха белезите от шотетската обсада от времето преди раждането му. Спомни си как като дете прокарваше длан по тях и се повдигаше на пръсти, за да пипне жестокостта, която тогава още не беше видял.

Тази жестокост живееше в кръвта му не защото беше шотетец, а защото беше Ноавек. Прапрадядото, който бил посредствен ковач и зъл убиец. Бабата, която беше избила братята и сестрите си. Бащата, който беше стегнал като в клещи град Воа. Братът, който беше преобразил и покварил Айджа.

Тя щеше да свърши тук. Сега.

Акос стигна до вратата, която търсеше, откакто бяха кацнали. Тя не водеше до резервния генератор. В храма нямаше резервен генератор и това беше създавало затруднения по време на не една снежна буря, принуждавайки ги да приютяват малка банда послушници в къщата си, докато вятърът стихнеше.

Не, от тази врата се излизаше на двора, където растеше тихоцветът. Малко поле смъртоносна отрова насред храма.

Акос я отвори и подкани Лазмет с жест.

— След теб.

 

 

Преди войникът да успее да последва Лазмет, Акос се изпречи на пътя му и затръшна вратата след себе си. Ходът му така изненада мъжа, че той дори не оказа съпротива, когато Акос превъртя резето.

— Ако си искал да ме прилъжеш сам да се отровя, закъснял си — отбеляза Лазмет.

Акос се обърна. Тихоцветите, на които беше разчитал да му помогнат, чиито отровни цветчета можеха да повалят Лазмет, ако той не успееше, ги нямаше. Стъблата им пустееха. Цветовете бяха обрани.

Още усещаше хладния нож на гърба си. Ако Вакрез не му го беше дал, сега щеше да бъде мъртъв.

Лазмет разпери ръце и посочи умиращите листа наоколо. Беше застанал насред тясната каменна пътека, която пресичаше двора, за да не минават пазачите през смъртоносните цветове. Листата на тихоцветите умираха навръх Пробуждането, когато времето беше най-топло, макар че корените им оставаха жизнени за цял живот, ако за тях се полагаха необходимите грижи. Цялата зеленина около баща му беше повехнала, гниеше и миришеше на разорана пръст, готова да си отдъхва до следващия цъфтеж. Не беше останала отрова, с която да убие Лазмет.

— Лоша работа, но аз имам резервен план.

Той повдигна ризата си и извади Вакрезовия нож на потока.

— Вакрез. Това ме изненадва. Не вярвах, че е омекнал чак толкова в мое отсъствие.

Гласът на Лазмет беше изгубил притворството, с което обикновено разговаряше с Акос, и сега му приказваше напевно, като на твърдоглаво дете. Това не беше онзи Лазмет, който го смяташе за забавен. Това беше мъжът, който караше хората да изваждат собствените си очи.

— Ще трябва да го накажа веднага щом свърша с теб.

И започна методично да навива ръкавите си, докато те стигнаха до лактите му.

— Кажи ми, Акос, как мислиш, че ще свърши тази битка за теб? Ти си изнемощял от глад и умора, а влизаш в бой с човек, който може да контролира всяко движение на тялото ти. Нямаш шанс да се измъкнеш жив от това място.

— Ами хайде тогава, убий ме.

Усети натиска в главата си, който му подсказа, че Лазмет се мъчи да се провре в черепа му и търси слаби зони. Но Акос беше Брониран и никой не можеше да пробие дарбата му.

Той тръгна към Лазмет, като мачкаше листата под ботушите си. Беше достатъчно умен, за да не отлага повече. Замахна, преди Лазмет да е проумял цялата тежест на положението.

Ръката му се сблъска с бронираната китка на баща му. Той изохка от болката, но не отстъпи. Отново беше на арената, но този път ги нямаше нито присмехулната тълпа, нито жадния за кръв Сузао Кузар. Само скърцащите зъби на Лазмет в тъмното и уроците на Сайра, които отекваха в главата му и го приканваха да мисли. Да забрави всяка чест. Да оцелее.

Лазмет отново го атакува мощно с дарбата си от двете страни на черепа му.

Отделиха се един от друг. Лазмет носеше броня на двете китки, гърдите и гърба. Акос трябваше да се цели ниско или високо.

Той се приведе, засили се срещу баща си, сякаш се канеше да го събори, и го намушка ниско в крака. Щом ножът му се заби в бедрото, усети гореща линия през тила си — Лазмет го беше порязал.

Акос не обърна внимание на кръвта, която потече по гърба му и подмокри ризата му, нито на пулсиращата болка. Лазмет стенеше и притискаше крака си с една ръка.

— Как? — изръмжа той.

Акос не му отговори. Беше замаян, седмиците недояждане си казваха думата. Не всичко можеше да потъне под адреналина. Той пак затътри крака към Лазмет, като извличаше полза от непредсказуемостта на движенията си, както беше направила Сайра, когато беше изгубила много кръв, а трябваше да се бие срещу Айджа на арената. Когато светът се залюля на една страна, той го последва и замахна към гърлото на баща си.

Лазмет хвана ръката му и я дръпна силно встрани. В рамото на Акос избухна болка и обхвана цялото му тяло. Той изпищя, ножът падна от ръката му сред гниещите листа. Той също се свлече в краката на Лазмет.

По страните му се търкаляха сълзи. Всичките му кроежи, всичките му лъжи, предателствата срещу приятели, семейство, родина, срещу Сайра, свършиха в краката на Лазмет.

— Ти не си първият син, който се опитва да ме убие — рече Лазмет.

Той вдигна крак и стъпи върху изкълченото рамо на Акос. Още първото докосване накара младежа да се разпищи отново, но мъжът натисна и бавно стъпи с цялата си тежест върху него.

На Акос му причерня пред очите, помъчи се да остане в съзнание, да не припада, да мисли.

Де да беше питал Сайра как се справя с болката, защото това му се струваше невъзможно — от него не беше останало нищо, освен нажежените до бяло искри на агонията.

Лазмет се приведе над него, без да отмества крака си.

— Ризек също ме изненада, докато странствахме заедно. На най-свещения ни ритуал по време на лова за отпадъци той се осмели да ме нападне, да ме хвърли в затвор… — Лазмет замълча, като движеше челюстта си. — Но аз оживях. Ризек беше твърде слаб! И сега ще оцелея, нали така?

Той завъртя палеца си, сякаш мачкаше особено упорита буболечка. Акос пак изпищя, сълзите потекоха покрай ушите и намокриха косата му. Чу далечния вой на Хесанските сирени, които свикваха армията на оръжие. Но беше твърде късно, твърде късно за него, твърде късно за послушницата в коридора и за храма на Хеса.

Мигът съдържаше цялото бреме на ориста, тежестта на неизбежното, приведено в действие от минутата, когато оракулът Вара му беше казала киертата, неговата истина, която преобърна живота му. Разкритието кои са родителите му не го беше освободило от бъдещето, беше го насочвало към него, притегляйки го към баща му като риба, налапала въдица. Изстрадай ориста си, шепнеше гласът на майка му, защото всичко друго е илюзия.

Сега разбираше как се е чувствала Сайра, когато поиска от него да я избере, макар че в онзи момент той не знаеше, че това е възможно. Аз не искам да бъда нещо, което ще „изстрадаш“, беше му казала тя. Имаше нещо могъщо в това нейно качество, в отказа й да приеме обстоятелствата, които не беше избирала сама, в силата на желанието й.

Не искам, беше казала тя и сега той я разбра.

Той не искаше това да бъде краят му, ориста, която щеше да изстрада.

И сред объркването от болката Акос започна да мисли.

Вдигна коляно до гърдите си и изрита силно раната в крака на Лазмет. Мъжът изохка изненадан и отпусна малко рамото му. С вик Акос се отблъсна от земята със свободния си крак, гърбът му се охлузи в земята, наполовина върху листата, наполовина върху каменната пътека, той протегна ранената си ръка и опипом затърси изпуснатия нож между стъблата.

Лазмет беше отстъпил назад и с една ръка стискаше крака си. Акос напипа металната дръжка на ножа и го сграбчи. Кръвта бучеше в главата му, пулсираше в гърлото и рамото му. И като трепереше от болка, превит под собствената си тежест, той се изправи на крака.

Не ориста го беше довела тук. Той беше избрал да дойде. Беше го пожелал.

И сега поиска Лазмет да умре.

Хесанските сирени отново завиха. Двамата с Лазмет се сблъскаха, броня срещу плът. Паднаха тежко на замръзналата земя с восъчните листа. Акос усети нов пристъп на болка в рамото си, повдигна му се, но стомахът му беше празен, за да повърне. Ръцете им се кръстосаха между тях, Лазмет стискаше с две ръце китката му, мъчеше се да отблъсне ножа.

Няма място за чест, помисли си Акос, когато битката е на живот и смърт.

Той сведе глава и ухапа Лазмет по ръката. Стисна зъби с цялата си мощ, усети вкуса на кръв, на драно месо. Лазмет извика прегракнало. Акос натисна ножа и като въртеше главата си, разкъса със зъби ръката му.

Ножът се заби право в гърлото на Лазмет.

Всичко замря.

Осех Кересет чупеше всичко с дарбата си. Корабни седалки. Декоративни възглавнички. Маси. Халби. Чинии. Веднъж неволно счупи една от Акосовите играчки и я взе в скута си, за да му покаже как да я поправи, като вълшебство, със същата дарба, с която я беше счупил. Играчката след това стоеше малко накриво, но Осех беше дал всичко от себе си.

Той гонеше майка им из кухнята с брашнени ръце, за да остави отпечатъци по дрехите й. Само той можеше да разсмее Сифа, и то от сърце. Той беше човекът, който я държеше здраво стъпила на земята в настоящето — или поне доколкото това беше възможно за оракул.

Осех Кересет беше шумен, разхвърлян и любящ човек. Той беше Акосовият татко.

А този студен, жесток мъж, който лежеше в бронята си на една ръка разстояние, не му беше баща.

Акос лежеше до Лазмет, докато той издъхваше. Придържаше изкълчената от баща му ръка до гърдите си и най-накрая отново му се прииска нещо.

Беше дребно желание, слаба жажда за живот, но беше по-добре от нищо.