Вероника Рот
Подменена орис (51)

Глава 49
Акос

Акос се взираше в огъня, когато на следващата сутрин вратата се отвори.

След бягството на Сайра беше очаквал да загуби напълно разсъдъка си. Вместо това усещаше, че всяко излишество в живота му — терзанията му заради кръвта, поданството, семейството, ориста — е било орязано като сварено месо от кокал. И сега всичко си беше дошло на мястото.

Той не беше нито тувхиец, нито шотетец, нито Кересет, нито Ноавек, нито трето, нито второ дете. Беше оръжие срещу Лазмет Ноавек.

Стържещият глад вече не го измъчваше, макар че все така изтощаваше тялото и ума му и те не му служеха вярно. Има повече не се появи да му донесе храна и той разбра, че най-вероятно е помогнала на Сайра да избяга, за което й беше благодарен, но някак отчуждено, защото благодарността се отнасяше към един друг живот. В този тук той искаше само да постигне целта си.

— Акос?

Гласът на Вакрез. Акос се надигна от мястото си край огнището. Сдържа потръпването си, което студеният въздух в стаята предизвика у него. Вакрез го гледаше намръщено.

— Добре ли си? — попита той по-внимателно от друг път.

— Добре съм — рече Акос и му подаде ръка.

— Не съм дошъл за това. Няма смисъл, след като Има изчезна. Лазмет ме повика да обсъдим стратегията и пожела пътьом да мина да те взема.

Акос потърси обувките си и ги намери мушнати под долния край на леглото. Натика краката си в тях и повдигна вежди срещу командира, който бе останал да чака на прага.

— Какво? — попита.

— Изглеждаш… — Вакрез се намръщи. — Все едно.

Тръгнаха рамо до рамо към стаята, където Лазмет щеше да проведе срещата. Явно в кабинета му, защото се качиха по стълбище със стени от дървена ламперия, вместо да слязат долу в Оръжейната зала. На най-горното стъпало Акос трябваше да спре, за да си поеме дъх, и Вакрез го изчака, без да се оплаква.

Баща му го поздрави с кимване, когато влезе в кабинета му с мекия килим и високите купчини от дебели исторически книги. Обелката от плода, който беше подсказал на Лазмет, че Сайра е проникнала в имението, седеше навита на бюрото му.

Когато Лазмет му направи знак да седне, Акос този път се настани в края на дивана, който беше най-близо до огъня. Погледна пръстите си. Дали кокалчетата му бяха наедрели? Или останалата част от ръката му просто изчезваше, докато тялото му поглъщаше последните запаси от сила и енергия, с които разполагаше?

— Акос! — Вакрез го смушка в рамото.

— Хъм? — повдигна той глава.

— Внимавай — рече Вакрез с повдигнати вежди.

И друг път го беше кастрил, че се разсейва. Последния път, който помнеше, беше в казармата, след като си беше заслужил бронята и може би малко уважение от командира. Вакрез им изнасяше лекция за стратегията. Беше свързана с това как войникът, който е на своя територия, винаги има предимство, защото познава терена. Следователно шотетските войници трябвало да се приспособяват бързо, тъй като никога нямало да бъдат на своя земя. Даже Воа, натъртваше той, не е ваш дом. Шотетците нямат дом.

— Ах, не му се карай, Вакрез. — Лазмет се облегна в креслото, с книга в скута. Акос не можа да види гръбчето й. — Виж, че е отслабнал.

— Защо съм тук? — попита Акос и бавно примигна срещу Лазмет.

— Надявах се да ми кажеш едно-две неща за родния ти град. Разбрах, че си от Хеса.

Тъкмо се канеше да го попита защо му е да знае за града — спомените му все пак бяха спомени на дете, като например къде се продаваха най-хубавите бонбони или в кой магазин обичаше да обикаля Айджа, за да флиртува с момичето зад бюфета. Но като помисли още малко, отговорът му се видя очевиден.

— Ти ще нападнеш Хеса — произнесе той.

Представи си как стръмните улици в града гъмжат от шотетски войници, които нападат сладкарницата и може би убиват момичето зад щанда, и от това му призля.

Лазмет замълча.

— Не е трудно да се досети човек — отбеляза Акос. Имаше чувството, че се намира далеч от всичко. — В Тувхе има три големи града. Ти вече удари Шиса. Значи следващият ще бъде или Осок, или Хеса.

— Не изглеждаш притеснен — отбеляза Лазмет. — Нима очакваш да ти повярвам, че не изпитваш нищо към града, в който си прекарал по-голямата част от живота си?

Той си забрани да мисли за потъналото в полумрак магазинче за подправки, където винаги се разкихваше, за жената, която продаваше натруфени книжни цветя през топлите месеци, когато снегът спираше да вали. За правата уличка нагоре по хълма, най-хубавата и най-опасна пързалка в цяло Тувхе. Нямаше да мисли за тях, защото това щеше да го погълне.

Лазмет искаше от него да предаде дома си. Шотетците нямат дом, помисли си Акос, припомняйки си лекцията на Вакрез.

Но той имаше дом. Имаше си родно място, което познаваше както никой друг.

— Не е това — рече той, като се постара да запази спокойствие. — Имам предложение за теб.

— Охо? — Лазмет изглеждаше развеселен.

Е, добре, помисли си Акос. По-добре да бъде развеселен и да го подцени, отколкото да стане подозрителен.

— Ти ще ме вземеш с теб в Хеса и след като атаката свърши, ще ме оставиш там, в къщата ми. След това аз ще се откажа да те преследвам и ти ще се откажеш да ме преследваш.

— А в замяна?

— В замяна аз ще ти помогна да разрушиш храма в Хеса.

Лазмет погледна Вакрез. Командирът имаше вид на човек, който предъвква идеята между зъбите си. Той седна в другия край на дивана и някак си успя да потъне грациозно между възглавничките.

— Храмът в Хеса — повтори Лазмет. — И защо той трябва да ме интересува?

— Ако съдя по атаката ти в Шиса, ти търсиш драматизма. Големите разрушителни жестове подриват духа, а освен това костват и много жертви — обясни Акос. — Но в Хеса няма величествени висящи сгради, които можеш да събориш от небето. Там има храм. Той е отпечатан на старата ни валута от времето преди сформирането на Съвета. В Хеса няма какво друго да се нападне, освен храма.

Най-странното беше, че това вече беше известно на двамата мъже. Лазмет е бил достатъчно голям, за да помни обсадата, която майка му беше повела срещу Хеса — онази, чиито следи все още личаха в изпочупените прозорци и откъснатите отломъци от камъни върху храма. Онази битка, в която бабата на Акос беше влязла само с един месарски сатър, ако разказите бяха верни.

Значи Лазмет искаше да провери дали Акос ще успее да го убеди, или пък дали ще си направи труда да опита. Още „любопитство“, още експерименти. Това нямаше край.

— Това е храм, не лабиринт — рече Лазмет. — Нямам нужда от помощта ти, след като вече ми каза, че съм длъжен да го нападна.

Акос усети острото пробождане на страха в гърдите си. Ала той познаваше храма в Хеса по-добре от повечето тувхийци и това все трябваше да струва нещо. Не можеше да бъде иначе.

— Според всички сведения храмът наистина е лабиринт, доколкото планът може да се разгадае. А карти не се намират никъде — додаде той. — Но ако ти и войската ти искате да се щурате около него като шайка кретени и така да дадете на монасите достатъчно време да съберат цялата армия на Хеса — най-добрата армия в цяло Тувхе, — на добър час тогава.

— Значи планът е нелеп, карти не се намират, а ти по една случайност знаеш как да се ориентираш в него — рече Лазмет с насмешка. — Колко удобно!

— Нищо подобно — възрази намусено Акос. — Ти ме доведе тук, защото смяташе, че разполагам с полезни сведения за Хеса, а сега, когато потвърждавам това, отказваш да ми повярваш? — Той се изсмя кратко. — Аз предадох страната си, станах виновник за смъртта на приятеля си, нямам къде да се завърна, не ми остана нищо на този свят, освен онази къща, къдетохората ще ме оставят на мира. Ти се погрижи за това. Е, вземи нападението, вземи войната, вземи каквото поискаш, само ме остави на мира и аз ще ти кажа каквото знам.

Лазмет впи пресметлив поглед в очите му, изучаваше го. Акос си представи, че е Брониран, сви се дълбоко в душата си, за да му направи място. Усети проникването на жичката, която се завъртя в главата му, и неволното потръпване на пръстите, с което Лазмет искаше да го изпита. Подозрителен, както винаги, но Акос беше започнал да го очаква.

Лазмет погледна потръпващите му пръсти. Акос усети внезапния порив на нещо подобно на надежда в душата си и тогава…

— Вакрез, прочети го — заповяда Лазмет.

Акос знаеше, че ще събуди подозрение, ако откаже, затова подаде ръката си на Вакрез. Колкото повече желаеше да се отдалечи от всичко и от всички, толкова по-лесно му беше да си представя, че е Брониран. Бронираните бяха самотници, отделени от всичко, през което течеше потокът. Самотни, но недостъпни, точно като него. Той знаеше, че повечето от техните убийци трябваше да намерят начин да забият ножа си точно под ставата на ръката или крака им, където между дебелите плочки, които покриваха телата им, имаше пролука. И трябваше да проникнат достатъчно надълбоко, за да умре Брониран от загуба на кръв. Беше сигурен, че така е постъпила и Сайра. Това беше нейният начин — открий слабостта, възползвай се от нея, тегли чертата. Акос беше постъпил по-недостойно — той приспа бдителността на чудовището, успокои го, докато то му се довери, а сетне щеше да го отрови.

Това беше неговият начин.

Ала сега не му оставаше друго, освен да свали щита на потока, за да може Вакрез да надникне в сърцето му. А там той щеше да види чист устрем, желанието да убие Лазмет, което не можеше да се сбърка с нищо друго.

Вакрез го хвана с вечно студената си и груба ръка и затвори очите си за няколко секунди. Акос очакваше удара да се стовари върху него, очакваше края си.

— Сега е много по-ясно — рече Вакрез. Отвори очи и погледна Лазмет. — Иска единствено да избяга.

Акос се удържа да не го зяпне. Това беше чиста лъжа.

Вакрез го прикриваше с лъжата си.

Той не посмя да погледне командира. Не можеше да си позволи да се издаде сега.

— Е, момчето ми — каза му Лазмет, — изглежда, имаме сделка. Ти ще ме отведеш в Хеса. А аз ще те пусна да се прибереш у дома.

Ще те заведа на моя територия, помисли си Акос, и там ще намериш смъртта си.