Вероника Рот
Подменена орис (50)

Глава 48
Киси

Събуждам се и в устата ми киселее, не съм сигурна къде се намирам. За последно си спомням, че бях в банята, кръвта ми течеше от хълбока, а Аст току-що ме беше наръгал. Мислех си, че ще умра. Но където и да съм, не съм мъртва.

Езикът ми е като покрит с мъх. Усещането е неприятно. Някой мушка сламка между устните ми и аз отпивам. Устата ми се пълни с вода, превъртам я и тогава преглъщам.

Ох, заболява ме! Не гърлото, а стомахът. Сякаш някой разкъсва корема ми.

Отварям очи. Не знам защо очаквам да видя голямата цепнатина над леглото ми у дома. Когато боледувах като малка, обичах да мисля на какво ми прилича. На кораб? На птица? Никога не можех да реша.

Но на този таван няма пукнатина. На този тук има движещи се картини като онези на стените в Щабквартирата на Съвета. Той показва синьо небе и пухкави облачета, които се носят по него.

Вдигам едната си ръка. Под кокалчетата ми е лепнато някакво устройство. Помръдвам пръсти и усещам как ме боцка леко. Сигурно следи показателите на жизненоважните функции на организма ми, сърдечния пулс, температурата и кръвната захар. Отгоре му има малък отвор, свързан с тръба, по която тече бистра течност. Предполагам, за не се обезводня, макар че не помага за вкуса в устата ми.

— Госпожице Кересет?

Примигвам, за да пропъдя мъглата, покрила очите ми, и виждам жена, облечена в снежнобяла униформа — риза и панталон — с тъмносиня престилка отгоре. Косата й е вързана назад и защипана с фиби. Носи гумени ръкавици.

Чувствам, че се лутам. Мислено изреждам нещата, които знам. Не съм си вкъщи. Ако съдя по тавана, намирам се в богата стая. В Щабквартирата на Съвета? Не, на Отир — последно бяхме на Отир. Ранена съм. Коремът ми. Сякаш някой е разкъсал корема ми…

Спомням си лицето му до моето в огледалото. Някой ме е промушил.

— Аст — изграквам аз.

— Какво? — Сестрата се намръщва. — Той не е тук сега, но вчера идва да те види.

Вчера е идвал да ме види ли? Не, дошъл е да се увери, че все още съм в безсъзнание, или с надеждата, че съм издъхнала. По тялото ми преминава тръпка. Той е бил тук, докато аз съм лежала в несвяст — ами ако беше направил нещо друго, ако беше опитал да довърши започнатото? Представям си как притиска възглавница в лицето ми, как изсипва шишенце отрова в гърлото ми, маха конците от раната на корема ми, докато червата ми се изсипят навън…

— Не, не — произнасям дрезгаво аз. — Аст беше, Аст ме наръга…

— Госпожице Кересет, объркана си, няколко дни беше в кома…

— Не съм…

— Записът от охранителната камера в стаята ти не беше намерен — казва тя тихо.

Естествено, че не е бил намерен, мисля си аз, но не мога да говоря. Аст е заличил уликите!

— Но намериха оръжието с изтрити отпечатъци — продължава сестрата — в къщата на мъж, чиято дарба му позволява да си сменя лицата. Отирийската полиция подозира, че се е опитвал да убие канцлера, но вместо на нея е попаднал на теб.

Стискам очи. Естествено! Аст се преструва, че не разбира нищо от политика, усеща дарбите, отраснал е сред истински безскрупулни умове и несъмнено има връзки с хора със съмнителна репутация… Естествено, че е знаел как да прикрие следите си. Изтрил е записа, подвел е полицията, намерил е подозрителен тип, когото да натопи за престъплението, подхвърлил е оръжието в дома му…

Но защо? Защо е поел този риск? Само за да излезе прав? Да получи своето? Защо изобщо се интересува какво се случва с Тувхе в тази война?

— Той беше — изрекох с мъка.

Може би не дава пукната пара за Тувхе, помислих си аз, докато пак се унасях. Интересува го Шотет.

 

 

Веднъж Исае ми разказа откъде са й белезите. Аз не я бях питала, защото за такива неща не се пита. Но тя сама ми разказа случката.

Седяхме на стария изтъркан диван в училищния ми апартамент. Навсякъде по котлоните вряха гърнета с отвари и по ъглите на стаята се бяха събрали изпарения. Бяхме в Шиса, затова далече под нас долу виждах единствено снежните преспи през панорамните прозорци на отсрещната стена. Стаичката ми беше толкова тясна, че едва смогвах да разперя ръцете си на двете страни, но гледката беше прекрасна.

Исае държеше в скута си бродирана възглавничка, която бях купила от едно магазинче в Хеса, където работеше приятелка от началните класове. Бях й дала да обуе едни от моите чорапи, защото нейните не топлеха. Те бяха жълтеникавокафяви или кафеникавожълти, все не можех да реша кое от двете, а едната им пета беше кърпена нескопосано и стоеше на бучки.

Тя ми разказа, че не била отраснала на пиратски кораб. Това разправяла на хората, за да ги смае. Транспортният кораб се занимавал от дъжд на вятър със съмнителна търговия, но нищо чак толкова възмутително.

Повярвай ми, ако имаше нещо възмутително, родителите ми щяха да се възмутят — разказа Исае.

Кацнали на Есандер, за да стоварят стоките от последната сделка, и се случило точно когато шотетците правели там сезонната си уборка. Според етичните правила, които те били приели при сформирането на Съвета, тя не включвала убийства и грабежи.

Шотетците нападнали кораба като същински пирати. Преминали от стая в стая, обърнали всичко с краката нагоре, тършували за скъпоценности и убивали когото им скимне. Единият от лешоядите заплашил майката на Исае и когато бащата я защитил, убил и двамата. Исае се нахвърлила срещу мъжа с месарски чук.

Месарски чук ли? — попитах аз и от изумление се усмихнах. Тя нямаше нищо против. И също се усмихна.

На единия спукала главата, но месарските чукове били нищо работа срещу шотетските войници. Всъщност според нея почти всичко било безполезно срещу тях. Това били главорези. А водачът на групата, една жена, се възхитила от съобразителността на Исае и вместо да я убие, затиснала я на земята и нарязала лицето й. После казала: Да ме помниш.

По онова време тя не отвори и дума за Аст, само спомена, че мнозина от приятелите й също били ранени или убити. Сега вече знаех, че и той е бил там, а един от шотетските войници е видял сметката на баща му и на половината му приятели.

Да, Аст имаше куп причини да се интересува от съдбата на Шотет в тази война.

 

 

— Ки?

Гласът на Исае прозвучава напрегнато. Изглежда уморена, косата й виси проскубана край лицето й. Тя хваща ръката ми и я стиска. Предполагам, че Аст не й е разказал как съм опитала да изпратя съобщение до шотетските изгнаници, иначе щеше да нареди да ме арестуват, вместо да стои до леглото ми.

— Ти… — Гласът ми скърца като стара врата. — Ти сключи ли съюз с Отир?

— Не мисли за това сега. Гледай да оздравееш. Едва не те изгубихме. Едва не те изгубих.

— Добре съм — отвръщам аз. Натискам копчето, за да повдигна горната част на леглото. Още на средата през гърба ме прерязва болка, но не искам да легна отново. — Кажи ми.

— Да, подписах договора — отвръща тя. — Преди да кажеш каквото и да било… Ки, нуждаехме се от това оръжие. Натискът да си разчистим сметките е нетърпим.

— Натискът откъде? От Аст ли?

Лицето й се смръщва.

— Отвсякъде. На първо място — от главата ми. От Шиса, Осок, Хеса. От председателя на Съвета. Отвсякъде. Те погубиха невинни хора. Какво друго мога да направя?

— Прояви милост — подсказвам й аз и това й стига да избухне.

— Милост ли? — пита тя. — Милост? Къде беше шотетската милост, когато разрушиха болницата? Къде беше, когато онази жена ме затисна на земята и разсече лицето ми? Къде беше милостта за майка ми, за баща ми… за Ори?

— Аз…

— Отир ни даде антипоточен заряд и аз ще го използвам при първа възможност. Надявам се тогава да ми кажеш, че мозъкът ти е бил размътен от болкоуспокояващите, защото не е възможно човек, който е с всичкия си, да иска милост сега.

Тя напусна гневно стаята с изправен гръб. Стойката, на която се беше научила след два-три прекарани сезона в Съвета, за да може да не се отличава от другите.

Те погубиха невинни хора, каза тя и в същото време обясни как ще направи същото. И там е проблемът, защото за нея няма невинни шотетци. Това е голямата разлика между нас.

Поглеждам нагоре към облаците, прожектирани на тавана. Сега са се сгъстили и обхващат почти цялото небе.

Прикована съм на легло, с изчерпани възможности. С изчерпано време.

 

 

Сънувам оракула Вара, която ми показва статуите в Пророческата зала на Огра. Това са членовете на семейството ми, направени от стъкло. Дори Сайра е сред тях.

Събуждам се, а над мен се е надвесило лицето на Аст.

— Не съм дошъл да ти причинявам злини — изрича той, когато бръмбарът му изцвърчава. Сигнализира му, че съм помръднала, сигурна съм. — Скоро ще дойде и Исае. Исках с теб да си поговорим най-напред насаме.

Той придърпва стола до леглото и сяда. Бръмбарът каца на рамото му.

— Сигурно си забелязала. Не съм й казвал, че се опита да се свържеш с враговете ни. Че се опита да се свържеш със Сайра Ноавек.

Лицето ми пари. Гърлото ме изгаря. Искам да говоря. Да крещя. Да го стисна за гушата.

— Сметнах, че не е разумно да събуждам подозренията й — ти я предаваш и в същата вечер те нападат? Но трябва да знаеш, че ако реша да й разкажа, тя ще прояви повече разбиране към мен, отколкото към теб. Да нападна жената, която обича, защото е предала страната й… Това е простимо. Твоята постъпка не е.

— Ти…

Скърцам със зъби. Думата излиза от устата ми като ръмжене, изтръгната насила през стегнатото ми гърло и устни.

— Затова недей да своеволничиш, Киси. Стореното — сторено. Заповедта за нападението е дадена и сега с теб можем да заживеем в дружба.

Искам да изкрещя пред тази несправедливост, но потокът, който уж дава живот на всичко, ме принуждава да мълча. Щом е толкова хубаво това нещо, защо ме души? Защо измъчва Сайра? Защо избутва брат ми, дава мощ на диктатори и разбърква мозъка на майка ми?

Пред вратата чувам острия, отсечен тон на Исае. Тогава разбирам какво трябва да направя.

Щом не мога да превъзмогна дарбата си, трябва да я впрегна в работа.

Отпъждам гнева, скръбта, тревогата. Отпъждам и болката, доколкото мога. Помня как потънах на дъното на басейна в подземието на храма, където се научих да плувам. Как водата отначало пареше в очите ми. Как повдигна косата от главата ми, направи я мека. Как ме милваше, пулсираше със свой ритъм. Как чувах биенето на сърцето си.

Исае ми беше казала, че прякорът на бащата на Аст бил Гаечния ключ. Той поддържал малкия им кораб. Значи може би не красивите вещи, а грубите неща го отпускат — топлата метална дръжка на инструмент, който баща му току-що е оставил. Вибрациите на корабните двигатели по стената. Остротата на решетките под босите му нозе.

Аст примигва бавно.

— Ей, спри — казва той.

— Няма — отвръщам аз. Отпуснал се е достатъчно, за да мога поне да говоря. — Откакто си пристигнал, вечно ме осъждаш, че използвам дарбата си. Гледаш как се задушавам, но не си мърдаш пръста да се чуе и моят глас. Е, сега аз ще гледам как ти се задушаваш.

— Ти контролираш Исае — казва Аст. — Не мога да ти позволя това.

Грубият, леко протрит ръкав на работнически комбинезон. Машинно масло, разтъркано между два пръста, гладко и малко лепкаво. Наместена отвертка, която затяга при всяко завъртане.

— Ти искаш да стане твоето, аз искам моето, но нито един от нас не я контролира.

— Не, ти… — Той се обляга назад и затваря очи. — Различно е.

— Прав си. Моите методи са много по-успешни — изричам тихо. — Ти си мислиш, че използвам дарбата си безразсъдно. Дори не подозираш колко много се сдържам.

Отново му нанасям удар — друсането на седалката под него, докато корабът му преминава през атмосфера. Шумоленето на опаковката от готово кексче на горивна станция. Обвивам го в материи — метал, пластмаса, изпарения и грес, докато той се пренася обратно на онзи кораб.

Аст се отпуска на стената и ме зяпа опулено.

— Повече няма да ми се пречкаш. Аз ще избегна катастрофата, а ти няма да се месиш.

Вратата се отваря, за да пропусне Исае в спортните й дрехи. Лицето й лъщи от пот. Тя ни се усмихва и най-вероятно си мисли, че сме сключили мир. Сякаш мога да живея в мир с човек, който ме напада, заплашва и се възползва от безсилието ми.

— Какво има? — пита тя и лицето й помръква, когато обхваща с поглед сцената: аз — изопната и изправена, със свити юмруци; Аст — оклюмал, с превити рамене и полузатворени клепачи.

— Кажи й — подканям го аз. — Кажи й какво ми направи.

Той ме зяпа с празен поглед.

— Кажи й — повтарям бавно.

— Аз те нападнах — казва ми той. После на Исае: — Аз бях, аз я нападнах.

— Ти… какво? Защо?

— Тя се бъркаше, където не й е работата.

Продължителното усилие ме изтощава. Отдръпвам дарбата си и шумно изохквам. Когато Аст идва на себе си, лицето му се сгърчва от яд. Исае е поразена.

— Аз съжалявам, аз…

Преструвам се, че думите ме задавят. Запъвам се, улавям се за корема с една ръка, стискам очи. Нека да ме види, че съм слаба и безпомощна.

— Не исках — продължавам. — Но трябваше, трябваше да те накарам да ми повярваш.

— Тя те лъже! — отсича гневно Аст. — Сляпа ли си? Използва дарбата си, за да те манипулира, да те контролира! Прави го непрекъснато!

— Виж… виж му ръката. Има следи от ухапване, докато се борех с него.

Исае стиска зъби. Отива при него, хваща го за ръката и го дърпа да стане. Той й се подчинява — може би знае, че не може да се бие с канцлер, или разбира, че най-накрая съм го победила. Тя запретва ръкава му и го вижда — съвършен отпечатък от зъбите ми, един неравен полукръг.

Пуска ръката му и тихо простенва.

— Аз… тя се опитваше да се свърже с Шотет! Опитваше да изпрати съобщение до…

— Млъквай — заповядва Исае и мига бързо. — Аз ти вярвах. Ти ме излъга. Ти… Искам да те арестуват. Искам да се махнеш оттук.

Губя съзнание. Прекалено уморена съм, за да остана будна. Но преди да заспя, поглеждам Аст и макар да знам, че не може да ме види, се усмихвам.