Вероника Рот
Подменена орис (49)

Глава 47
Сайра

Баща ми никога не беше използвал дарбата си върху мен. Това би го принудило да признае съществуването ми, което той предпочиташе да не прави. Затова не си бях дала сметка колко странно ще бъде чувството да стана мишена на изключителната му мощ. Усещах как се провира из главата ми, неприятен натиск върху първичния централен кортекс в мозъка ми, който привежда тялото в действие. Поне предполагах, че на този център въздейства. Възможно беше да манипулира и малкия ми мозък.

Сега не е време за анатомични дискусии, смъмрих се аз.

Все едно накъде беше насочил дарбата си, тя действаше. Пръстите, десницата и ръката до рамото ми бяха напълно неподвижни и стискаха меча по средата между мястото, където го бях вдигнала, и мястото, където се канех да го забия. Останалата част от тялото ми също не беше в състояние да помръдне — не се бях вцепенила, но приличах на купчина подпалки, които отказваха да се запалят. Уж всичко беше както винаги, ала не можех да накарам снагата си да помръдне.

Той явно искаше да му отговоря, защото малкото движение, което бях в състояние да извърша, минаваше през устата и челюстта ми.

— Няма за какво — отвърнах аз.

Чувствах мисълта си необичайно ясна, макар да знаех, че скоро ще умра. Последният шанс да го убия ми се беше изплъзнал преди миг. Лазметовата воля контролираше напълно тялото ми от момента, в който той усети присъствието ми.

Освен ако Акос не го пипне, помислих си в този момент.

Опитах се да го погледна в очите, да му подскажа някак си какво искам да направи, но не можех да шавна.

Провирането в мозъка ми потъна по-надълбоко и аз усетих крайна погнуса. Пръстите ми се разтвориха и кинжалът изтрополи на пода. Лазмет се изправи, обърна се към мен, вдигна го и разгледа дръжката.

— Изработката е посредствена — рече той.

— Щеше да свърши работа.

— Всеки глупак с чук може да строши череп, дъще — отвърна той. Бях забравила колко е висок. Макар че се извисявах над повечето жени, и той като Ризек ме надвишаваше на ръст. А с бледата си кожа, обагрена в зелено от светлината през бурканите с консервант, приличаше на разлагащ се труп. — Имах те за по-изтънчена заради възпитанието ти.

— Достъпът ми беше ограничен. Повярвай ми, щях да увия майчиния си кинжал в коприна и да го натикам в гнездото на окото ти, ако разполагах с неограничени възможности.

Той ме освободи наполовина, така че ръката ми се отпусна до тялото ми и стойката ми се изправи. Отново бях господар на очите си, затова примигнах и погледнах Акос, който седеше неподвижен на масата.

Беше пристигнал тук преди две седмици, ако информацията, която бяхме получили от Ара, отговаряше на истината, но се беше изменил. Той винаги е бил слаб, ала сега и лицето му беше измършавяло и ако се изправеше, бях сигурна, че малкото меко коремче се е стопило на кръста му. Кокалчетата на китките му стърчаха като малки камъчета под кожата. Беше бял като платно, зелен като баща ми на тази светлина, и занемарен, сякаш от няколко дни не си беше правил труда да се изкъпе.

Болеше ме, докато го гледах — от глад, съчувствие и да, все така копнеж. По-трудно ми беше да му се ядосвам, като знаех, че не ме е изоставил, за да се завърне у дома и да изчака края на войната. Идването му тук беше глупаво, но поне беше в името на по-голяма цел.

Гледах го втренчено, мъчех се да открия някакъв сигнал, че съм пред него, ала той ме зяпаше, без да ме познае. Приличаше на Айджа, след като Ризек размени първия си спомен с него — все едно не знаеше нито коя съм, нито къде се намира. Сякаш някой го беше разбил на парчета и после го беше събрал в сбъркан ред.

— Има една поговорка на шотетски духовник, която ми се вижда намясто в тази ситуация — поде Лазмет. Той завъртя ножа в дланта си, улови го за върха и ми го върна с дръжката напред. Скръцнах със зъби, когато провирането в мозъка ми започна отначало, ръката ми се протегна, пръстите ми се свиха около дръжката. — Не хващай нож, ако не си готов да умреш от него.

Потреперих силно, когато осъзнах какво се канеше да направи. Борех се срещу нещото в мозъка си с всички сили, докато двете ми ръце стиснаха дръжката и обърнаха острието към собствения ми корем. Беше оставил устата ми свободна — не се съмнявах, за да може да ме чуе как викам.

— Акос! — изкрещях аз. — Пипни го!

— Дарбата на сина ми не е активна в момента — рече Лазмет. — Но той, естествено, е добре дошъл да опита.

Акос не помръдна. Видях го как преглътна мъчително и спря погледа си върху мен.

— Не, няма смисъл — отговори тихо.

Ръцете ми се приближиха и върхът на острието се опря в корема ми. По неведом начин винаги бях знаела, че смъртта ще ме стигне от ръцете на собственото ми семейство, от върха на собствения ми нож…

Но колкото и познато да беше случващото се, даже очаквано, аз отказах да го приема.

Дотогава не ми беше хрумвало, че дори да беше господар на мускулите ми, Лазмет не контролираше непременно и дарбата ми. И макар аз също да не можех да я владея достатъчно добре, знаех, че тя жадува да бъде поделена, както винаги копнееше да погълне всичко по пътя си, даже това да бях самата аз. Лекарят, при когото майка ми ме беше завела, когато бях малка, ми беше казал, че дарбата ми е израз на онова, което смятах, че аз заслужавам, и на онова, което смятах, че другите заслужават — болка. Може би в думите му имаше истина. Може би едва в този момент научавах, че съм била крайно жестока към себе си. Но в едно бях сигурна — в галактиката нямаше друг човек, който беше заслужил да страда повече от мъжа пред мен.

Не изпратих някое колебливо пипалце, чудейки се дали ще успея. Хвърлих дарбата си срещу Лазмет Ноавек с цялата сила на волята си, черен облак го погълна като рояк насекоми. Той запищя, без да се владее, без величието на гордостта. Ножът спря да се движи към корема ми, но и не можех да го пусна.

Тогава чух остър пукот и един от бурканите на лавиците покрай стената се пръсна като балон, а съдържанието му шурна по пода. След него се строши още един и още един. Скоро във въздуха се разнесе парливата миризма на отдавна консервирана плът и зеленикавата светлина започна да избелява. Подът се хлъзгаше, бели бучки се търкаляха насам-натам. Провирането в мозъка ми стихна, нечии ръце ме сграбчиха за раменете откъм гърба и ме задърпаха назад.

Изкрещях:

— Не!

Толкова малко ми оставаше да го убия…

Но ръцете ме издърпаха в тайния коридор зад мен и щом се озовах в тъмното, аз проявих достатъчно здрав разум да не се опитвам да се втурна назад. Вместо това хукнах презглава напред. Забелязах подскачането на кок и разбрах, че Етрек ме беше грабнал. Бягахме, а виковете на баща ми ни преследваха в сенките. Прескочих ред стъпала, които знаех, че идват, и завих зад един остър ъгъл. Има Зецивис стоеше на кухненския изход. Сините й очи бяха обезумели.

— Елате, бързо!

Заедно изтичахме до задната порта, където ни чакаше Тека и ни даваше знаци да излизаме.

 

 

Докато бягахме по улиците край имението на Ноавек, си припомних Фестивала на странството. Ръката ми стискаше ръката на Акос, лицето ме щипеше от синята боя. Гонех го с вода в шепите, макар че отгоре дъждът се сипеше като из ведро. И в последвалата тишина, когато свалих в банята лекьосаните си в синьо дрехи, осъзнах, че душата ми е изпълнена с някакво спокойствие и мир, с които се бях простила след смъртта на майка ми.

Откакто ме беше целунал в кухнята на транспортния кораб, не спирах да мисля в кой точно момент се бях влюбила в него. Пъхтях задъхано, хвърчах покрай завоите и под ниските тавани в тунелите на имението и се питах дали не бях хлътнала по него, докато той ме беше лъгал, представяйки се за мил и благ, за да му разкрия как да се измъкне от къщата. И ако е било по онова време, това означаваше ли, че обичам човек, който не съществува? Един въображаем Акос, приличащ на картините от пушек на Разказвача?

Групичка тичащи хора щеше най-бързо от всичко друго да привлече вниманието, затова, щом се отдалечихме на две-три преки от имението, аз вдигнах качулката си и тръгнах ходом. Има също затъкна русата си коса под черен шал, макар че светлият, бледолилав цвят на роклята й биеше на очи отдалеч. Щеше да се наложи да измислим нещо по въпроса, преди да стигнем покрайнините на града.

Тека ме хвана под ръка, като внимаваше кожата ми, а също и нейната, да не е открита. Но за мен се беше превърнало в инстинкт да отдръпвам сенките си от нея и сега ги прехвърлих от лявата страна на тялото си. Сблъсъкът с баща ми ми беше напомнил какво значи да се контролирам — не толкова самите сенки, колкото по-скоро да обвия тялото си с броня, за да не могат да ме докоснат и да ги оставя да потекат към друг.

— Така приличаме на две приятелки, които се връщат заедно от пазар — рече тя и наведе глава към моята. — Кой би очаквал от Сайра Ноавек да си има приятелка?

От време на време тя изтърсваше разни неща, които ме нараняваха. Ала не защото бяха лъжи.

Вървяхме така — на десетина крачки зад Етрек и Зит и на пет-шест пред Има.

— По-добре иди при нея — рекох аз и кимнах леко назад с глава. — Двете може да минете за майка и дъщеря.

Тека сви рамене.

Когато камъкът по улиците се наситни на парчета, а после и на прах, спряхме да оправим роклята на Има. Тека й зае наметалото с качулка и тя върза на кръста си тъмния шал, за да скрие по-голямата част от полите си. Само малко бледолилаво надничаше от долния край, когато вървеше. Бързо стигнахме до къщата, където се укривахме, като поне един от нас надзърташе през рамо на всеки няколко крачки, сякаш това само по себе си не беше подозрително.

Когато се вмъкнахме в огромната къща, Етрек се обърна към мен.

— Знаеш ли какво ми костваше да счупя всичките тези буркани? Можеше поне да скриеш яда от лицето си, защото си била спасена!

Вече бяхме в безопасност и аз си изпуснах нервите. Този път избухнах в крясъци.

— Лазмет беше в ръцете ми! Малко ми оставаше да го убия! А ти реши да ме спасяваш?

От стълбището се появи Сифа със сключени отпред ръце. Дали й е било известно, че ще се провалим? Дори не ми се мислеше за това.

— Да го убиеш! — Косата му беше поръсена с прахоляк като захар върху торта. — Ти всеки момент щеше да наръгаш корема си с меч на потока!

— Тези сенки ги бива и за друго, не само да ми причиняват силна болка. — Нахвърлих му се, стъпках кръпка крехки цветчета под петата на ботуша си. — Бях го увила в тях. Щях да го убия!

— Може би той пръв щеше да те убие — тихо рече Етрек.

— Е, и? — попитах аз. Той се отдръпна, блъсна се гърбом в гърдите на Зит. Продължих: — Когато някой поиска от теб да размениш смъртта на Лазмет Ноавек срещу живота на Бича на Ризек — и тук изкрещях — … ще се подчиниш!

Ехото дълго отекваше в полусъборената от експлозиите сграда.

— Ти и момчето на Кересет ме изкарвате от търпение — рече Има. Тя разкопча брошката на наметалото и свали качулката. — Горите от желание да захвърлите живота.

— Той е готов да захвърли не само своя живот, ами и моя — троснах се ядно аз.

— Да, беше голяма изненада, че не те спаси — съгласи се Има. — Не бях сигурна, че имаше силата. Бях толкова разтревожена, че ми мина през ума да я създам у него, но се боях да не му навредя с това.

— Да я създадеш ли?

— Да. Причината семейството ти да ме държи жива досега е, че извивам сърца във форма, каквато избера.

— Това обяснява много.

— Така ли? — Тонът й беше огорчен. — Във всеки случай, ти си забележително последователна, госпожице Ноавек. Момчето го морят от глад, държат го затворник, бият го, манипулират го, заплашват го, показаха му очите на приятеля му в буркан на вечерята, а ти пак мислиш какво бил позволил да се случи с теб.

— Има! — обади се пребледняла Тека.

— Не, не. Остави я да довърши. — Разперих широко ръце. — Каква съм в такъв случай? Досадно жертвоготовна или смайващо себелюбива?

— Трябва ли да избирам? — Тя повдигна веждите си, които бяха толкова светли, че почти се сливаха с кожата й. — Ти би умряла, за да можем всички ние да те почитаме. Твърде самовлюбена си за бавното гаснене в забравата, известно още като обикновен живот. Едно нещо ще кажа за доскорошния ти любим и то е, че за разлика от теб, той поне не жадува за слава.

Тъкмо се канех да й отвърна, когато забелязах, че Тека е закрила лицето си. Чух остър звук, приглушен от дланите й. Ридание.

— Джорек… — рече тя.

Това изсмука гнева ми като отрова от рана. Бях забравила. Има също беше забравила, иначе едва ли щеше да избере точно тези думи — показаха му очите на приятеля му в буркан на вечерята. Джорек не само беше екзекутиран, ами преди това беше изстрадал същия ужас като Тека. Никой не биваше да умира по този начин.

Има отида да прегърне племенницата си, така както само близък човек може да прегърне, и я притисна до себе си. Стоях наблизо, не исках да изляза, но не бях сигурна как да остана. Не само физически.

Сифа се беше приближила. Косата й, сплетена в гърбава плитка, беше също толкова къдрава, гъста и гладка като моята.

— Ти знаеше ли?

Въпросът ми можеше да се отнася за хиляди неща, но не си направих труда да пояснявам.

— Подозирах. Още не съм сигурна какво точно предстои, нито какъв път да следваме. Положението значително се усложни.

Брадичката ми заигра, когато пак заговорих:

— Ако и ти не знаеш какъв път да следваме… защо дойде?

— Отговорът ми няма да ти хареса.

Дали това е имало значение някога!

Сифа повдигна едното си рамо.

— Дойдох да бъда с теб.

Сифа, жената, която беше изоставила съпруга и децата си да изживеят ужаса на убийството и отвличането, жената, която беше придумала сина си да убие Вас Кузар и беше оставила Ориев Бенесит да умре в името на ориста, беше дошла тук не за да си служи с хитрост, а да бъде… с мен?

Не знаех дали да й вярвам, затова кимнах отсечено и излязох.

Наклонените лъчи, които проникваха през разрушения таван, горяха с цвета на изстиващи въглени. Денят беше към своя край, а аз нямах план, нямах път, нямаше как да се върна при Лазмет Ноавек. Утрото щеше да настъпи и времето, което Исае Бенесит ни беше отпуснала, щеше да изтече.