Вероника Рот
Подменена орис (47)

Глава 45
Сайра

Откакто бялото спираловидно кълбо на Урек се показа на хоризонта, усетих, че започва обратното отброяване. Оставаха ни три дни. Три дни, за да довършим кроежа за убийството и да го доведем до успех. Три дни да сложим край на войната, преди тя да е унищожила Тувхе и Шотет.

Никога не бях виждала небето над Воа да пустее така. В далечината имаше патрулен кораб на правителството с нарисувания герб на рода Ноавек. Беше от по-новите, с коси линии, сякаш вечно пикираше. Той проблясваше на мъжделивата дневна светлина.

Това беше единственият кораб сред целия кръгозор.

— Не се тревожи — рече Тека, когато забеляза, че всички се бяхме умълчали. — Маскирани сме. На тях им приличаме на патрул.

В този момент на навигационното табло светна червена лампичка. Иса се обърна назад с повдигнати вежди към Тека. Обаждането най-вероятно идваше от патрулния кораб.

— Свържи ни — рече Тека, разкопча си колана и отиде до рамото на Иса.

— Говори патрулен кораб ХА774. Моля, удостоверете самоличността си.

— Патрулен кораб ХА993. Какво правите във въздуха, ХА774? — попита Тека, без да се запъне. — Не ви виждам в обновения списък.

С жестове тя посочи на Иса мястото, където хората на Етрек ни чакаха да кацнем. Подкани я да действа по-пъргаво.

— В колко часа е излязъл графикът ви, 993?

— 1440 — отвърна Тека.

— Информацията ви е остаряла. Нашият беше пуснат в 1500 часа.

— Аха — въздъхна Тека, — грешката е наша. Връщаме се в станцията за кацане.

Тя удари с ръка върху прекъсвача, за да изключи комуникатора ни.

— Карай!

Иса натисна силно ускорителя с основата на дланта си и ние се спуснахме към мястото за кацане. Внезапната загуба на височина едва не просна Тека на земята и тя се вкопчи в облегалката на пилотското кресло. Иса приближи кораба към кръпката празни покриви в покрайнините на Воа, които бяха посочили хората на Етрек.

— Има ли наистина такъв патрулен кораб ХА993? — попитах аз.

Тека се усмихна широко:

— Не, стигат само до 950.

Веднага щом кацнахме, преди Иса да успее дори да изключи мотора, група хора се завтекоха към кораба. Те носеха огромно платнище помежду си. Наблюдавах ги през навигационния прозорец как хвърлиха платнището върху кораба и го изпънаха с дълги въжета. Докато люкът се отваряше зад мен, те закриха напълно навигационния прозорец.

Пръв слезе Етрек и поздрави мъж с черна коса, която стигаше до раменете му. Когато се приближих, осъзнах, че са братя, може би дори близнаци.

— Брей, не е било на шега — рече братът. — Довел си Сайра проклетата Ноавек с теб.

— Откъде знаеш второто ми име?

Той се усмихна и ми подаде ръка.

— Казвам се Зит. Галено за нещо толкова дълго, че сам не си го спомням. Аз съм големият брат на Етрек.

— Едва ли ще искаш да се здрависаш с мен. Но си добре дошъл да го направиш два пъти с Тека.

— Не ми предлагай ръката, без да си ме питала — отвърна тя. — Здрасти. Тека Сурукта.

— Водим ви и двама оракули — посочих Айджа и Сифа зад мен.

Зит повдигна вежди.

Довършихме запознанството си под прикритието на платнището, с което бяха наметнали кораба, а то изглеждаше здраво и служеше като добър камуфлаж. Тогава Зит ни отведе до входната врата на покрива и слязохме по няколко реда стъпала. В кладенеца на стълбището нямаше прозорци и вътре миришеше на боклуци, но бях доволна, че ни дава подслон.

Отделих се от брат ми, и аз не знаех кой от двамата имах наум. Избързах няколко стъпала напред.

— Как е по улиците на града? — попитах Зит и тръгнах в крак с него.

— Ами отначало имаше много грабежи — рече той. Кичур коса падна на бузата му. — Това беше добре за занаята ни. Но след това Лазмет взе властта и страхът вля разум в главите на всички. Той наложи вечерен час, започна да преследва хората и да ги арестува. Ей такива работи. Това е лошо за занаята.

— Ти в кой занаят си?

— Контрабандния — отвърна Зит. Клепките се спуснаха тежко над очите му, притвориха ги, а и беше надарен с уста, склонна да се усмихва. И ми прати една усмивка. — Предимно лекарства, но внасяме тайно всичко, което носи печалба — провизии, оръжия, всичко.

— Някога внасяли ли сте плодове?

— Плодове ли? — Зит повдигна вежди.

— Да, трябва да намеря алтос арва. Това е трелански плод. И тъй като вносът от Трела е незаконен…

— Контрабандата е единствената възможност. Разбирам. — Зит се потупа с пръст по брадичката. Под нокътя му имаше синина. — Ще разпитам.

Разполагахме ли с алтос арва, можехме да го използваме да се вмъкнем тайно в имението на Лазмет, като се престорим, че пристигането на обичайната доставка е подранило. Стражите едва ли щяха да рискуват Лазмет да не получи своето. И щяха да ни пуснат.

— Ей, защо не покриеш главата си? Тази сребърна кожа… доста бие на очи.

— Да, наистина.

Бях се подготвила да прикрия лицето си, щом веднъж пристигнехме във Воа, затова бях облечена с дълго черно палто с качулка. То беше ушито от лек груб плат, който се казваше маршит, и като повечето водоустойчиви платове се внасяше от Пита. Нахлупих качулката си, Зит отвори вратата в подножието на стълбището и вътре нахлу ярката дневна светлина.

Докато вървях, вятърът развяваше и издуваше полите на платото ми. Никога досега не бях виждала улиците на Воа с толкова мъже и жени, които бързаха, превити на две и заболи очи в земята. Никога досега не е било толкова лесно да изчезнеш между тях.

— Не е далеч — рече той. — Нали никой не изостава?

Надзърнах през рамото си. Всички си бяха вдигнали качулките, затова ми беше трудно да различа контрабандистите от нас. Преброих един светъл кичур — Тека, подутина на главата — кока на Етрек, ръба на луничав нос — Иса, и бърза походка — Сифа. Обърнах се напред.

— Така изглежда.

Зит ни поведе по една улица, после по друга, докато наближихме малка порутена кооперация. Когато завъртя ключа, над нас светна лампа. В разхвърляния апартамент на приземния етаж нямаше накъде да се завъртиш. По стените на коридора бяха облегнати маси, шкафове и столове.

Дръпнах се встрани, докато другите влязат един след друг, и преброих Тека, Етрек Сифа и Иса, преди да се сетя, че забравям Айджа. Тъкмо когато усещах да ме обзема паника, го видях да подтичва към вратата.

— Какво те забави? — сопнах му се рязко.

— Развърза ми се обувката.

— И не можа да минеш две улици с развързана обувка? Нямаше да умреш, я.

Айджа извъртя очи и затвори вратата след себе си.

Апартаментът не беше голям. Една стая служеше за всекидневна, трапезария и спалня, подът беше застлан с тънки матраци, един от които имаше дупка и от нея се показваше пълнежът. Имаше баня, но душът беше една тръба, която се подаваше от тавана, а мивка нямаше. Когато влязох в кухнята, Зит подгряваше вода за чай.

— Тази нощ ще спим тук — каза ми той.

— Искаш ли помощ?

— Не, освен ако не си веща в опасното изкуство на рязането на тихоцвет.

Повдигнах едната си вежда насреща му.

— О, така ли? Пълна си с изненади. Ела го нарежи тогава.

В кухничката беше тясно за двама души, но аз се настаних до дъската за рязане, а той застана пред печката. Подаде ми буркан с пресни цветове тихоцвет и ръкавиците, с които щях да работя, за да не се отровя, после ми посочи чекмеджето с ножовете.

Сложих наопаки тихоцвета на дъската и притиснах широката част на ножа в мястото, където цветчетата се съединяваха, за да ги разделя. После разрязах по дължината тъмночервената ивица до центъра на едно от цветчетата и то легна приравнено като с магия.

— Отлично. Къде си се научила?

Мълчах. Изкушавах се да нарека Акос приятел, но думата ми се струваше твърде проста и незначителна за това, което той значеше за мен.

— Е, забрави, че попитах — рече Зит и се пресегна да вземе буркан с нещо друго от високите наклонени лавици.

— Този апартамент твой ли е? Или на друг?

— Беше на майка ми, преди да почине. Умря от треска. Това беше, преди да измислим как да внасяме лекарства контрабандно. — Зит наведе глава над чайника върху единствения котлон и почука буркана, за да поръси водата с прах от черупки на фензу.

Продължих да режа тихоцвета. Моето семейство носеше вината, че майка му беше останала без лекарства — Лазмет беше започнал да трупа даренията от Отир, а Ризек беше продължил този ред. Аз си бях получила скъпата ваксинация като дете.

— Бях влюбена в него, момчето, което ме научи да приготвям тихоцвета. — Не бях сигурна защо му разказвам това — може би защото той беше споделил част от своята болка с мен и аз исках да му отвърна със същото. Размяната на истории можеше да не е равна, но те бяха един вид валута, неговата болка срещу моята. Път към доверието. — Той ме напусна. Без обяснения.

Зит заклокочи с преувеличено отвращение в гърлото и аз се усмихнах.

— Какъв кретен!

— Не е кретен, но е мило, че го казваш.

 

 

За вечеря пихме чай и ядохме топъл хляб. Не беше най-хубавото ядене, което бях яла, но не беше и най-лошото. Другите контрабандисти стояха настрани, освен Зит, който седна до Етрек и с часове разправяше случки от детството им. Не след дълго всички се смеехме на тъжните опити на малкия му брат да си прави шеги с него и на собственото му яростно отмъщение.

След това всеки си намери къде да легне, което не беше лесна задача в тясната стаичка, и един по един всички се унесоха в сън. Аз от край време мъчно заспивах, особено на непознато място, затова скоро се измъкнах през задната врата и седнах на стъпалата с лице към уличката.

— Видях те, че стана. — Тека седна до мен на стъпалото. — Не спиш по много май.

— Загуба на време — обявих аз.

Тека кимна.

— Дълго време не можех да спя след… — Тя махна с ръка над превръзката на окото си. — Споменът беше малко ужасен.

— Малко — изсмях се късо. — Чудно какво по-ужасно може да има. — Замълчах и си спомних публичната екзекуция на майка й. — Не исках… извинявай.

— Няма защо да внимаваш толкова с мен. — Тека ме погледна с ъгъла на окото си. — По-рано не те харесвах, защото си бях направила твърде много прибързани заключения. След като се отърсих от тях… ето ме тук на безумната ти мисия.

Ухилих се.

— Да, тук си.

— Тук съм, затова не приемай лично въпроса, който ще повдигна — рече тя предпазливо. — Акос.

— Да? — погледнах я мрачно. — Какво за него?

— Честно ли? — Тя въздъхна. — Страх ме е малко, че след като знаеш, че той е тук жив, в решаващия момент ще предпочетеш да спасиш него, вместо да теглиш ножа на Лазмет. Тази мисъл ме измъчва, откакто ти казах за него.

Седях известно време, заслушана в нощния въздух. В тази част на града той ехтеше въпреки вечерния час и атмосферата на отчаяние, която се беше спуснала над цяла Воа. Хората се караха, смееха се, свиреха в апартаментите си по всяко време на денонощието, или поне така ми се струваше. Дори в уличките виждах светлината на все още запалените фенери, които открито предизвикваха нощта.

— Страх те е, че ще стане като последния път, когато не убих Ризек.

— Да — рече Тека, без да трепне. — Страх ме е.

— Този път е различно. Този път залогът е… по-голям.

— По-голям?

— Да, по-голям. По-рано той беше всичко, което имах, най-хубавото нещо, което имах. Сега вече не е така.

Тя се усмихна и аз я смушках с рамо.

След това чух нещо зад мен. Скърцане. Стъпка на крак върху стара дъска. Обърнах се и видях черния силует на мъж във всекидневната. Беше войник, ако се съдеше по едрото му телосложение, и беше насочил напред меч на потока. Под оръжието — там, където беше лежал завит Айджа, мястото беше празно.

Айджа го нямаше. А някой беше влязъл.

Обърнах се, изправих се и се затичах с вик. Силуетът се приведе с вдигнат меч, а в същото време аз стъпих върху нечий крак и блъснах натрапника. Ръцете ми се удариха силно в бронята. Скръцнах със зъби от болка и се наведох ниско, за да избегна замахващия меч.

Някой беше повикал шотетската полиция.

Забих лакътя си ниско долу, под ръба на бронираната жилетка, и ударих мъжа в слабините. Той изохка и аз се опитах да му издърпам меча. С ъгъла на окото си видях как косата на Тека се развя, когато тя се нахвърли със скок на следващия. Контрабандистите, а също Етрек, Сифа и Иса се бяха събудили и се изправяха тревожно.

Болката от дарбата ми се претопи в адреналина, но аз не я забравях. Щом изтръгнах сабята от ръката му, ме облада желанието да я споделя с него и по китката на мъжа полазиха сенки, сляха се с онези, които се увиваха около меча на потока. Наблюдавах ги как се събират, как се забиват в плътта му с по-наситено, по-тъмно черно.

Той изпищя.

Аз не се спрях. Налетях на следващата жена в униформа, сграбчих я за лицето вместо за гърлото и натиснах сенките си към нея, докато тя се задави, докато болката ми не напълни отворената й задъхана уста. Вдигнах коляно високо и забих главата й в него.

Броят им не ме плашеше. Никой вече не можеше да ме уплаши. Затова бях Ноавек — не защото бях толкова могъща, че не можех да бъда сплашена, а защото бях надживяла много ужаси, много болки и бях свикнала с неизбежността им. Бях могъща и го знаех.

Продължих, без да спирам. Сграбчих следващия мъж, когото успях да докопам. Те бяха направили грешка, като ни нападнаха през тесния коридор, защото той образуваше фуния, която ги пропускаше по един. И аз ги посрещах един по един, докато не мина и последният. Зад мен всичко тънеше в тишина. Предположих, че другите са избягали.

Обърнах се да изляза през задната врата. Не знаех колко полицаи съм убила и колко съм осакатила, но и в двата случая трябваше да си плюя на петите. Когато се завъртях към всекидневната, видях, че Зит, Сифа, Етрек, Иса и Тека ме чакат и всички изглеждат леко учудени.

— Бягайте! — изкрещях.

И всички хукнахме презглава.

 

 

— Хората ти не губиха време да духнат, а, Зит? — изпухтя Тека и се облегна на стената.

По пътя бяхме решили да се насочим към полуразрушената сграда, където ренегатите бяха направили лагера си, когато за последно бях във Воа. Това беше единственото друго сигурно място, което ни беше известно. Тека ни поведе натам, като вървеше по лъкатушните улички по памет. Покрайнините на града бяха оръфани като ръкавели на риза, по-разнебитени от вътрешността му. Стените на всички сгради бяха надраскани с графити — на места с прости черни букви, а другаде с разтегнати стенописи от знаци с човешки ръст, запълнени в ярки като потока цветове. Графитите покриваха пукнатините в сградите, дъските по прозорците, кафявата пръст, която беше напрашила стените. Но най-силно ме прикова едно просто изречение, написано четливо под перваз на прозорец: Семейство Ноавек ни притежава.

— А ти какво очакваш? — отвърна Зит. — Те са контрабандисти, нямат големи амбиции.

— И без тях ще се оправим — вметна Етрек. — Зит е човекът с връзките.

— Да, връзките за контрабандата на… плодове, както изглежда? — Зит повдигна вежди към мен.

— Да — отсякох аз, без да давам повече обяснения.

— Може би сега му е времето да обясниш защо ти е този плод — подкани я Зит.

— Може би — възразих аз, — но как да сме сигурни?

Извадих едно шишенце болкоуспокояващо от раницата на гърба си и го излях в гърлото си. Беше от некачествените партиди на Акос и той имаше право да ги нарича така, защото не действаха и наполовина така ефикасно, както повечето му лекарства, но беше по-добре от нищо.

Тревите, които растяха в пукнатините на разнебитения под, се бяха разпрострели още повече за времето, в което бяхме отсъствали. По стените бяха полазили увивни растения и накъдето и да обърнех очи, виждах цветни петна диви цветя. От онзи вид, който става на каша, помислих си аз, а мисълта беше повече Акосова, отколкото моя.

Изведнъж изпитах необходимост да остана сама. Измъкнах се на стълбището, където за първи път бях показала на Акос, че мога да контролирам дарбата си. Облегнах гръб на една от каменните стени, свлякох се на земята и оставих сълзите да потекат.

 

 

По-късно Тека намери в шкафа бутилка ферментирал плодов сок, останала от предишния собственик, и всички изпихме по една чашка за успокоение на нервите, преди да се опитаме да поспим.

Сифа вдигна тост и преведе от шотетски на тувхийски:

— За направеното от нас, за онова, което правим, и за онова, което ни предстои да направим.

И аз гаврътнах чашата.