Вероника Рот
Подменена орис (46)

Глава 44
Сайра

От хълма виждам за последно Огра, която блести в светлина.

После Иса се разпореди да се приготвим. Сифа и Етрек седнаха най-близо до изходния люк. Иса и Тека бяха на навигационната палуба, а аз и Айджа, Ризек или който и да беше той сега, бяхме най-близо до тях. Хвърлих поглед на Айджа да проверя дали е затегнал добре ремъците, а те се пресичаха над гърдите му точно където и трябваше да бъдат. Излитането през огранската атмосфера изискваше рязък взрив от енергия, след това бързо изключване на мощностите, за да се премине отдолу нагоре през гъстия слой сенки. Иса изведе кораба на правилната височина, насочи ни под подходящ ъгъл и удари бутона на навигационното табло.

Полетяхме напред, от внезапния тласък тялото ми се блъсна в ремъците, които ме държаха на седалката. Стиснах зъби срещу налягането. Иса изключи корабните мощности, абсолютният мрак ни погълна и ние сякаш изчезнахме.

А след това всичко — мракът, налягането, ужасът и дори част от болката ми — изведнъж ме напусна, щом Иса включи двигателите и ние се понесохме сред звездите.

Тека, с която прелетяхме галактиката, беше добър пилот, но Иса беше майстор. Дългите й пръсти танцуваха из навигационния център, правеха дребни корекции в настройките на Тека и с несравнима плавност тя ни поведе към потока, за да пътуваме успоредно на него. Сега той беше студеножълт, примесен леко със зелено, което показваше, че е минало повече време от първото ми кацане на Огра, отколкото ми се струваше.

— Не те ли дразни, че Иса се мотае из навигационния център? — смушках Тека с рамото си.

След като излязохме от атмосферата, вече беше безопасно да се разхождаме из кораба и сега се намирахме на навигационната палуба, откъдето се взирахме в бездънната тъмнина пред нас.

Понякога и аз като повечето хора я наричах „пустота“, но през повечето време не мислех така за нея. Космосът не беше съд с крайни предели, но това не означаваше, че е пуст. Астероиди, звезди, планети, поток; космически отломки, кораби, раздробени луни, неоткрити светове — той криеше безкрайни възможности и неизмерима свобода. Хем беше нищо, хем беше всичко.

— Какво? О, да, идва ми да я шляпна през малките й вързани ръце — отвърна Тека и изгледа с присвити очи Иса, която продължаваше да работи по таблото за управление. — Но корабът я харесва, затова ще си държа езика зад зъбите.

Разсмях се тихо.

Мина известно време, докато разбера откъде идва обзелото ме чувство на облекчение — сенките, които се бяха скрили под кожата ми при кацането ни на Огра, сега течаха отгоре й. Усещах болката и жилото им, но толкова слабо, че главата ми се замая от щастие. За човек, който вечно живее в болки, даже и незначителните промени могат да бъдат чудеса.

— Току-що получихме известие от патрул на Съвета — обяви Иса.

С Тека се спогледахме разтревожено.

— Казват, че имали стара заповед за кораб, отговарящ на това описание — зачете Иса от навигационния екран.

— Заповед за какво? За арест, защото сме шотетци? — попита Етрек.

— Сигурно е заради онзи случай, когато упоихме Исае Бенесит и я пуснахме в Космоса, защото не искахме да отидем с нея в Щабквартирата на Съвета — предположи Тека.

— Какво сте направили с Исае Бенесит? — попита Иса.

— Тя тъкмо беше убила брат ми в трюма. Какво друго ми оставаше да направя? — попитах аз.

— О, знам ли… да й връчиш медал! — размаха ръце Етрек.

Погледнах Айджа. Той наблюдаваше Етрек, сякаш се готвеше да го фрасне.

Все по-лесно ми ставаше да мисля за Айджа като за двама души в едно тяло или като за един нов, смесен човек, тъй като хем виждах в него брат си, хем не го виждах. Гордостта на Ризек го накара да се ядоса на Етрековата радост от убийството му, ала безволието на Айджа укроти реакцията. Заедно те се бяха превърнали в нещо… различно. Ново, но не непременно по-добро.

Времето щеше да покаже.

— Кажи им, че огранците са ни дали назаем кораба и не знаем нищо за първоначалния му екипаж — заръча Тека на Иса. — Би трябвало да ги убеди, ако се запишеш ти на камерите. Изобщо не звучиш като шотетка.

— Добре — съгласи се Иса. — А вие излезте от кадър.

Ние се дръпнахме назад, а Иса включи камерите на навигационния екран, за да запише отговора си на насечен отирийски. За огранка тя беше даровита лъжкиня.

Дни щяха да минат, преди да пристигнем от Огра на Урек. През повечето време, приведена над масата в кухнята, рисувах карта на имението на Ноавек етаж по етаж. Отново и отново прекосявах в спомените си коридорите на прислугата, търсех пипнешком в тъмното вдлъбнатини, кръгове и тайни панели. Повтарях си, че ще ми е от полза за предстоящата мисия, а също така по този начин избягвах Сифа. Но имах и други причини. Усещах, че пресъздавайки къщата на хартия, се очиствам от нея, стая по стая. А когато завършех скицата, онова място щеше да изчезне за мен.

Поне такава беше теорията ми.

Когато приключих, повиках в кухнята Айджа — наричах го с това име, защото се намираше в тялото на това момче и той засега не възразяваше. Останалите се бяха учудили, че включих и него в малката ни групичка, но аз им заявих, че искам да вземем с нас и оракулите, и никой не зададе повече въпроси.

Той влезе в помещението с предпазливо изражение на лицето, което неочаквано ми напомни за Акос. Пренебрегнах острата буца, която заседна на гърлото ми, и посочих скиците на имението, надписани по етажи с разкривения ми неравен почерк.

— Искам да ги прегледаш дали са точни. Трудно е да възстановиш едно място по памет.

— Ако ти желаеш да прекараш дните си, като бродиш в спомените си за имението Ноавек — изрече Айджа, макар че в този момент звучеше повече като Ризек, — ние не щем.

— Пукната пара не давам за желанията ти — отсякох рязко. — Това ти е проблемът на теб, проблема, който винаги си имал. Въобразяваш си, че си най-големият мъченик в галактиката. Е, никой не се интересува от неволите ти! Води се война. А сега прегледай! Проклетите! Скици!

Той се взира в мен известно време, после приближи до масата и се надвеси над тях. Разгледа набързо първата, после се пресегна за молива, който бях оставила на ръба, и се зае да прерисува очертанията на трофейната зала.

— Не познавам Лазмет толкова добре, колкото теб — казах, когато се поуспокоих. — Спомняш ли си нещо за него, което може да ни е от помощ да го надхитрим? Странни навици, особени наклонности?

Известно време Айджа мълча, премести се вдясно, за да разгледа следващата скица. Чудех се дали ще се наложи да го сплаша пак, за да отговори на въпроса ми, както стана с картите, но тогава той заговори.

— Чете предимно исторически книги — изрече със странен, тих глас, какъвто не бях чувала от него досега. — Обсебен е от идеята всичките му килими и дрехи да бъдат меки. Чух го веднъж да се кара на една прислужница, че прекалила с колосването на ризите му и те станали много твърди. — Айджа преглътна, зачеркна една от вратите, които бях отбелязала, и я нарисува на отсрещната страна на една стая. — И обича плодове. Някога по негово нареждане един от транспортните му кораби внасяше контрабандно сорта алтос арва от Трела. Плодовете често се варят, докато се свият, и се използват в малки количества за подслаждане — повечето хора не могат да ги ядат сурови, защото са прекалено сладки. Останалите скици са наред.

Той остави молива и се изправи.

— Нали знаеш, че ще имаш само един шанс с него? — попита ме Айджа. — Защото разбере ли веднъж, че си там, разбере ли веднъж какво се каниш да направиш…

— Ще ме овладее с дарбата си. Знам.

Айджа кимна.

— Сега мога ли да си вървя, или пак ще ме плашиш със смърт?

Махнах с ръка към вратата. В главата ми започваше да се оформя план. Облегнах се гърбом на шкафа и втренчих поглед в скиците с надеждата да получа вдъхновение.

 

 

Трябваше да чакаме четвъртия ден от пътуването, за да можем да се свържем с Джорек на Тувхе.

Когато навлязохме в обсега на предавателите, вече се бях уморила от миризмата на химикалите в рециклираната вода, които я пречистваха, от консервите, които притопляхме на малката печка в корабната кухня, и от грубата постеля на простото дървено легло. Уморила се бях и от спомените ми с Акос тук, когато лежахме сгушени на одеялата, удряхме си ръцете, щом посегнехме едновременно за паници от кухненския шкаф, и си разменяхме дяволити погледи над главата на Тека всеки път, щом тя се изпречеше помежду ни.

За първи път ми мина през главата, че разрушаването на странстващия кораб имаше и добра страна. Поне нямаше да мога да се връщам към спомените си там.

Погнусих се от мимолетното отклонение в мислите си. Нямаше нищо добро в заличаването на дома ми и погубените човешки животи заедно с него. Просто обезумявах, затворена между стените на кораба.

Тъкмо разресвах с пръсти мократа си коса, когато чух оглушителни стъпки по коридора, и подадох глава от банята да видя кой е. Тека тичаше босонога към мен, по-бледа от обичайното.

— Какво?

— Джорек! Арестували са го!

— Как така? Нали работеше като страж в имението? Той е Кузар!

— Говорих с майка му. — Тека влезе в банята и закрачи напред-назад, без да обръща внимание на локвичките, които бях оставила, докато се бършех. Малките й крака се отпечатаха по пода. — Ара каза, че миналата седмица Акос е влязъл във връзка с тях.

Сякаш получих ритник в корема.

— Какво?

Акос беше в Тувхе. Акос беше у дома, извън Хеса, и се преструваше, че няма война. Той беше…

— Склонил Джорек да го вкара в имението на Ноавек. Джорек не искал, но му дължал услуга.

Тека закрачи още по-бързо.

— И какво е смятал да прави там? — попитах аз. — Тя знае ли?

— Подозира очевидното — отишъл е за същото, за което сме тръгнали и ние.

Отстъпих назад. Облегнах се на стената.

Ненавиждах мига, в който гневът се оттегляше. По-лесно беше да кипя от ярост, че Акос ме беше изоставил без една дума, по-лесно беше да оставя постъпката му да потвърди онова, което подозирах за себе си — че никой не може да ме изтърпи задълго. Но да науча, че е имал причина да ме изостави по този начин…

Тека продължи:

— Седмица след като Акос се вмъкнал в имението, Джорек бил арестуван. Ара смята…

— Акос не би го издал — казах сдържано и поклатих глава. — Нещо се е случило.

— Всеки човек си има предел. Това не значи, че Акос е искал…

— Не, ти не го познаваш като мен. Той не би го предал.

— Добре, все едно — Тека махна с ръце. — Но Джорек ще бъде екзекутиран, защото и двете знаем, че Лазмет Ноавек не арестува и не пуска след това на свобода!

— Знам, знам.

Поклатих глава. Като си помислих, че Акос беше в имението на Ноавек, отново ми идеше да закрещя. Това не бе възможно.

— Тя знае ли дали са го убили? — попитах тихо.

— Един от информаторите й казва, че не са. Държат го като затворник, но никой не знае защо. За какво е притрябвал на Лазмет?

Не се успокоих и това само показваше колко много се страхувах от баща ми. Причините Лазмет да държи хората живи бяха по-страшни от причините, поради които ги убиваше. Бях видяла какво направи с брат ми, как бавно го унищожи и съгради отново. Как подсигуряваше собственото си бъдеще, собственото си наследство, като ваеше сина си по свой образ и подобие. Сега, когато Ризек го нямаше, дали щеше да направи същото и с Акос?

Какво ли му беше причинил вече?

— Не знам, но каквото и да е, не е на добро. — Тека спря на място.

Стояхме и се гледахме в лицата, разделяше ни сигурната загуба на двама приятели.

Очаквах острата болка на скръбта, но не почувствах нищо. Черната дупка в душата ми беше погълнала всяко усещане в тялото ми, изпразвайки ме като кожена обвивка, придържана от скелет и мускули.

— Да вървим да убием баща ти.