Вероника Рот
Подменена орис (45)

Глава 43
Акос

— Най-напред трябва да се справим с Вакрез — рече Има.

Акос лежеше на пода край огнището, коремът му стържеше. Беше изгубил свяст по-рано, докато се връщаше от банята, и вместо да стане, когато Има влезе, се пльосна по гръб. Тя тикна в ръцете му нова торба с храна и той я взе, но не и наполовина толкова нетърпеливо, колкото последния път. Беше открил, че половин вечеря е по-лошо от никаква вечеря.

Но изяде храната, като дъвчеше бавно, за да се наслади на всяка хапка.

— Ти не можеш да контролираш дарбата си?

— Не. Никога не съм мислил за нея като за нещо, което може да се контролира.

— Възможно е — каза Има. — Бях до Ризек, когато той заповяда да я изтощят чрез глад. Не беше сигурен дали ще се получи, но винаги си струва да опиташ, ако искаш да лишиш човек от дарбата му.

— Получи се — отвърна Акос. — Тогава за първи път усетих дарбата на Сайра.

Споменът запари остро на гърлото му. Той преглътна.

— Виж, щом може да бъде изключена дарбата ти, това значи, че ти можеш да я владееш по-изкусно — обясни Има.

— Ами? — Той обърна глава на една страна. — И как ще стане това?

— Казах ти, че съм от бедно семейство. За разлика от други в галактиката, Ноавек разбират, че от бедните също има полза. Ние имаме записани на хартия дълга история, потекло, рецепти… и тайни.

Тя оправи полата си и кръстоса крака на другата посока. Огънят изпука.

— От поколение на поколение в нашето семейство се предават упражнения, с които човек се научава да контролира дарбата си. За някои те не работят, но аз ще те науча на тях, ако обещаеш да се упражняваш. По този начин ще можеш да я изключиш и Вакрез да прочете сърцето ти, а после пак ще я включиш, за да устоиш на Лазметовия контрол, когато му дойде времето.

— Какво точно иска Лазмет? Какво ти каза да направиш с мен?

— Той ме нарича Огъващата сърца. Това, което правя, е прекалено абстрактно, за да се опише с думи. Но с времето мога да накарам човек да си смени „вярата“. Взимам суровото чувство в душата му — любовта към семейството, приятелите или любимата — и го променям, така че то стига на друго място, тъй да се каже.

— Това е ужасно — рече Акос и затвори очи.

— Той иска да огъна сърцето ти към него. Стани. Губиш ми времето, а нямам никакво в излишък.

— Не мога. Главата ме боли.

— Не ме интересува, че те боли глава!

— Пробвай ти да гладуваш с дни! — ядно се озъби той.

— Пробвала съм — изръмжа Има. — Не всички сме раснали в охолство, господин Кересет. Мнозина от нас са запознати със слабостта и болките от глада. А сега ставай.

Акос нямаше какво да й отговори. Седна, пред очите му притъмня и се обърна към нея.

— Така е по-добре. Трябва да обсъдим театъра, който ще играеш. Следващия път, когато застанеш пред него, той ще очаква да види някаква промяна. Трябва да се държиш, все едно тя е настъпила.

— Как ще стане това?

— Ще се престориш, че волята ти отслабва. Едва ли ще ти бъде трудно. Остави го да изкопчи нещо от теб. Някакви сведения, които иска и които няма да изложат на риск мисията ти. Кажи ми с каква мисия си дошъл тук.

— Защо? — челото на Акос се набръчка. — Ти знаеш каква е проклетата ми мисия.

— Трябва да си повтаряш защо си тук във всеки един момент от всеки един ден, за да не изгубим всичко! Кажи ми защо си тук!

— Да го убия. Мисията ми е да го убия!

— Тя има ли нещо общо с верността ти към семейството, приятелите, нацията ти?

Акос я изгледа кръвнишки.

— Не, не, няма.

— Добре! Сега упражнението.

Тя му посочи един стол и му каза да си затвори очите.

— Измисли си картина за дарбата ти. Тя те отделя от потока, значи можеш да мислиш за нея като за стена, броня или нещо подобно.

Акос никога не беше мислил за дарбата, която живееше в тялото му, най-вече защото тя беше повече липса, отколкото наличие на сила. Но се опита да си я представи като броня, както му подсказа Има. Спомни си първия път, когато беше надянал на главата си една от онези по-слабите, синтетични брони — беше първата му тренировка в казармата. Тежестта й го беше изненадала, но му беше донесла и някаква опора.

— Представи си подробностите. От какво е направена? От отделни съшити плочи или от цяло парче? Каква е на цвят?

Чувстваше се глупаво да си представя въображаема броня, да избира цветове, все едно декорира къща, вместо да крои план за убийството. Но изпълни нареждането й, избра тъмносин цвят за бронята си, защото такъв беше цветът на шотетската броня, която си беше спечелил тогава, и по някаква причина реши да е на плочки. Спомни си драскотините и вдлъбнатините на истинската си броня, следите, които показваха, че я е използвал по предназначение. И ловките пръсти на Сайра, докато стягаше каишите му за първи път.

— Каква е на пипане? Гладка или нащърбена? Твърда или еластична? Студена или топла?

Акос набръчка носа си към Има, но не отвори очи. Гладка, твърда, топла като кожата от кутях, която носеше, за да му топли в студа. Заболя го, като си помисли за старото си палто с името му върху етикета, за да не го бърка с палтото на Киси.

— Задръж най-ярката картина с дарбата си, която можеш. Ще те пипна с ръка след три… две… едно.

Хладните й пръсти се впиха в китката му. Той се опита да си помисли отново за шотетската си броня, но му беше трудно с обърканите спомени за Киси, която се мъчеше да навре дългите си ръце в едно детско палтенце, и Сайра, която го държеше здраво за рамото, докато дърпаше каишите на бронята.

— Разсеян си — скастри го Има. — Времето ни изтече, затова ще трябва да се упражняваш сам. Опитвай с различни картини и се старай поне малко да се дисциплинираш.

— Аз съм дисциплиниран — троснато отвърна той и отвори очи.

— Детска играчка на пълен корем и в добро здраве — отвърна тя. — Сега трябва да се научиш на самодисциплина, когато мозъкът ти не работи. Опитай пак.

Той опита и този път си представи палтото от кутях в Тувхе, което беше друг вид броня срещу студа. Почувства гъдела по тила си там, където то свършваше и започваше шапката. Опита тази картина още два пъти, преди Има да погледне изящния часовник на ръката си и да обяви, че трябва да си тръгва.

— Упражнявай се — подкани го тя. — Вакрез ще те посети по-късно и ти трябва да го заблудиш.

— Трябва да овладея това до довечера? — попита той.

— Защо очакваш, че животът ще ти даде отсрочка? — Има се намръщи. — Никой не ни е обещавал спокойствие, утеха, справедливост. Само болка и смърт.

И си тръгна.

Говори почти толкова окуражително, колкото и ти — каза той на Сайра в главата си.

 

 

Акос се опита да упражнява това, което го научи Има. Наистина опита. Но просто не съумяваше да съсредоточи мислите си върху едно нещо за повече от минутка-две. И не след дълго изгуби твърдостта си.

Захвана да обикаля из стаята по края й, спря пред прозореца и надникна през летвите на капаците, които бяха от същото черно дърво като на пода. Изискани решетки за затворник, каза си той.

Не беше мислил много за баща си след смъртта му. Всеки път, когато се сещаше за него, мислите му го спъваха и той ги насочваше към по-важната мисия, за която беше дал обещание — да спаси Айджа. Но на това място защитните му сили рухваха от недохранването и объркването и той си спомняше жестовете на едрия и тромав Осех, който все събаряше нещо от масата или удряше по невнимание главата на Айджа. Миризмата му на изгорели листа и машинно масло от съоръженията в нивите с тихоцвет. Единствения път, в който се скара на Акос за двойката на един тест, а после избухна в сълзи, щом разбра, че беше разревал малкия си син.

Осех беше едър и чувствителен мъж и Акос знаеше, че баща му го обича. Но неведнъж се беше чудил защо с него бяха толкова различни. Акос таеше всичко в себе си, даже и дреболии, които не бяха тайна. Този инстинкт да бъде сдържан го правеше повече Ноавек.

А Сайра, която се пръскаше по шевовете от енергия, идеи, даже гняв, приличаше повече на баща му.

Може би затова му беше невъзможно да не се влюби в нея.

Влезе Вакрез, ала колко време стоя в стаята, преди да се покашля, Акос не можеше да каже. Той мига насреща му няколко секунди, после седна тежко на ръба на леглото. Беше си наумил да измисли по-хубава картина за дарбата си. Но не го беше направил. Сега Вакрез щеше да заподозре, че Акос си възвръща силите.

По дяволите, изруга наум той. Има му беше предложила броня, стена — защитна преграда между него и света. Нито едно от двете не му се видя намясто тогава, но какво друго му оставаше?

— Добре ли си, Кересет? — попита го Вакрез.

— Как е съпругът ти Малан? — отвърна Акос. Трябваше да спечели малко време.

— Добре е. — Вакрез присви очи. — Защо?

— Винаги съм го харесвал — сви рамене Акос.

Можеше ли ледът да бъде защитен зид? Той добре познаваше леда. Но у дома от него човек трябваше да се пази, а не да го ползва като щит.

— Той е по-голям добряк от мен — изсумтя Вакрез. — Всички го обичат.

— А знае ли, че си тук?

Ами метална обвивка дали няма да свърши работа — като аварийна капсула или кораб? Не, тях не ги познаваше.

— Знае и ми каза да бъда по-внимателен с теб — подсмихна се Вакрез. — Щяло да помогне да се разкриеш по-лесно. Много хитро.

— Не знаех, че имаш нужда да ти се разкривам — изрече мрачно Акос. — Та ти се ровиш в душата ми, все едно дали аз искам, или не.

— Предполагам, че е така. Но ако не размътваш нарочно сам емоциите си, ще бъде по-лесно да ги тълкувам. — Вакрез го повика с жест. — Изпъни ръката си напред и да приключваме с това.

Акос нави ръкава си и отдолу се показаха сините белези, които беше татуирал върху кожата си с шотетския ритуал. През втория белег имаше черта за смъртта на Бронирания, когото беше убил в преследване на по-висок ранг.

Откри, че се завръща на полетата оттатък перестата трева, където дивите цветя бяха крехки и кашести и където Бронираните се скитаха, избягвайки всичко, през което течеше потокът. Онзи, когото беше убил, го беше открил с облекчение. Акос му беше дал отдих от потока.

Тогава Акос беше усетил близост с Бронирания, каквато сега отново откри. Представи си, че е чудовище с многобройни крака и твърда, костелива черупка по тялото. Черните му святкащи очи бяха скрити под навес от твърда изпъкнала кост.

После в пристъп на ярост си представи как тази кост се разцепва на две. И почувства това в мига, в който потокът пак отекна в него, зажужа в костите му. Вакрез кимна на себе си със затворени очи, а Акос се постара да запази раната отворена, тъй да се каже.

— Има ми каза, че ще използва дарбата си, за да те подтиква да мислиш за предаността към баща ти — към Кересет, не Ноавек. Виждам, че е успяла.

Акос примигна. Дали Има не му беше направила нещо, когато беше при него, за да го накара да си спомни за Осех? Или това беше чисто съвпадение? И в двата случая беше извадил късмет.

— Ти май не се чувстваш добре — отбеляза Вакрез.

— Така става, когато биологичният ти баща те затвори в къщата си и дни наред те мъчи с глад — тросна му се Акос.

— Може би си прав.

Вакрез сви устни.

— Защо му се подчиняваш? — попита Акос.

— Всички се подчиняват на Лазмет — отвърна командирът.

— Не, има хора, които престават да бъдат страхливци и си тръгват. А ти стоиш. Причиняваш болка на хората.

Вакрез се покашля.

— Ще му кажа, че имаш напредък.

— Кога — преди или след като се проснеш пред него и му целунеш краката?

За негова изненада Вакрез си замълча, обърна се и излезе.

 

 

Лазмет седеше на маса пред камината, когато стражите отново отведоха Акос в покоите му. Стаята приличаше на онази, която той беше отключил при първото си влизане в имението — черна дървена ламперия, в която се отразяваше трепкащата светлина от фензу, меки платове в тъмни цветове, навсякъде купчини с книги. Уютно местенце.

Лазмет се хранеше. Печена мъртва птица, подправена с препечена до въглен переста трева и пържени черупки от фензу. Коремът на Акос изкъркори. Колко му е да грабне малко от гозбата на масата и да я натъпче в устата си? Нямаше да съжалява да вкуси нещо, което не е било мариновано, сушено или меко. Толкова време беше минало…

— Не мислиш ли, че това е детинщина? — успя да каже, като преглътна слюнката, напълнила устата му. — Да ме съблазняваш с храна, когато ме мъчиш от глад?

Акос знаеше, че този мъж не му е баща, не и така, както Осех Кересет, който го беше научил да си закопчава палтото, да управлява кораб и да си зашива ботушите, когато подметките им паднат. Осех му викаше Дребосък, преди да разбере, че Акос ще израсте най-едър от всички, и беше умрял, знаейки, че няма да го спаси от отвличане, но въпреки това се бори и опита.

А Лазмет го гледаше, все едно искаше да го разглоби на части и пак да го сглоби. Все едно беше създание, което разрязваш в час по биология, за да видиш вътрешното му устройство.

— Исках да те видя как ще реагираш на храната — отвръща Лазмет и свива рамене. — Дали си животно, или човек.

— Довел си тук Има Зецивис с едничката цел да ме промени — рече Акос. — Какво значение има какъв съм бил, когато това, което съм, е в твоя власт?

— Аз съм любознателен човек.

— Ти си садист.

— Садистът изпитва удоволствие от страданието — рече Лазмет и повдигна пръст. Беше босоног, краката му бяха потънали в мекия килим. — Аз не изпитвам удоволствие. Аз съм ученик. Мен ученето ме изпълва с радост, а не болката заради самата болка.

Той покри чинията със салфетката, която лежеше в скута му, и стана от масата. Сега, когато вече не виждаше храната, на Акос му беше по-лесно да обуздае порива си да се нахвърли на чинията.

Има му беше заръчала да се преструва, че решителността му отслабва. Това беше целта на тази среща — да докаже на Лазмет, че методите му дават резултат, но не прекалено очебийно, така че той да надуши нещо.

Има му беше помогнала отново да намери пътя си. След смъртта на Ризек той остана без посока, тъй като с него умря и надеждата му да върне някогашния Айджа. Оттогава живееше без мисия, без план, не беше взимал ничия страна. А Има му помогна да намери обратния път до онова отдаване, което беше посветил на брат си след пристигането си в Шотет. Щеше да убие Лазмет. Нищо друго нямаше значение.

Беше предал Тувхе. Беше изоставил Сайра. Беше изгубил името, ориста, собственото си лице. Нямаше къде да се завърне, когато всичко свършеше. Затова трябваше да хвърли всичките си усилия тук.

— Чувам, че си тувхиец — обади се Лазмет. — Винаги съм си мислил, че езикът на откровението е легенда. Или най-малкото — преувеличение.

— Не — рече Акос. — Аз намирам в него думи, които дори не съм знаел, че съществуват.

— Винаги съм се чудил. Ако нямаш дума за нещо, възможно ли е въпреки това да знаеш какво е то? Дали е нещо, което живее в теб неизречено, или изчезва от съзнанието ти напълно? — Той взе чашата си, пълна с някаква тъмна лилава течност, и сръбна от нея. — Ти сигурно си човек от единствения народ, който знае, но май нямаш умствените способности да ми отговориш.

— Смяташ ме за глупак.

— Мисля, че си програмирал себе си да оцеляваш и не ти остава енергия за нищо друго — отвърна Лазмет. — Ако не ти се беше налагало да се бориш за живота си, навярно от теб щеше да излезе по-интересен човек, но какво да се прави.

Единствената причина да се старая да ти бъда интересен, помисли си Акос, е, защото знам, че в противен случай ще ме убиеш.

— Има една дума на огрански. Киерта. Това е истина, която преобръща живота. Ето това ме доведе тук. Разбрах, че с теб сме син и баща.

— Син и баща — повтори Лазмет. — Защото съм преспал с една жена, а тя те е дала на оракул? Всеки човек в галактиката има родители, момче. Няма нищо изключително в този подвиг.

— Тогава защо се интересуваше какви са ми очите? Защо ме повика тук да разговаряш с мен отново?

Лазмет замълча. Акос пристъпи към него.

— Защо си се мъчил да направиш от Ризек убиец?

— Думата „убиец“ е запазена за хора, които не харесваме — отвърна Лазмет. — Всички други са воини, бранители, борци за свобода. Аз обучих сина си да се бори за народа си.

— Защо? — Акос наклони глава. — Какво те е грижа за народа му, за народа ти?

— Ние сме по-добри от тях. — Лазмет тръшна чашата си върху масата. Изправи се. — Ние познахме богатствата на галактиката, когато те още не бяха решили как ще се назоват. Ние знаем кое е ценно, пленително, важно, а те го изхвърлят. Ние сме по-силни, по-издръжливи, по-находчиви, а те от край време са ни стъпили на врата и успяват да ни държат в подчинение. Но ние ще надигнем главите си. Те не заслужават да стоят над нас.

— Разбирам, ти мислиш за Шотет като за себе си.

— Сигурен съм, че ти си имаш своите идеали, виждам блясъка в очите ти — рече с насмешка Лазмет. — А аз имам нещо друго.

— Какво? Жестокост? Любопитство?

— Аз искам, искам и ще сложа ръка на всичко, което успея. Даже ако това си ти.

Лазмет тръгна към него. По-рано Акос не беше забелязал, че е по-висок от баща си. Не много, защото Лазмет се извисяваше над повечето люде, но достатъчно, за да се забележи.

Представи си, че е Бронирания, и изпразни цялата си вътрешност за десети път този ден. Беше се упражнявал, откакто Вакрез го остави предишния ден. Не беше мигнал, за да се упражнява. Беше се научил да потиска дарбата си бързо и също толкова бързо да я отприщва. Това изсмукваше цялата му енергия, но той напредваше.

Почувства нахълтването на Лазметовата дарба в съзнанието си и отстъпи пред нея. Усещането беше странно, като че ли някой навираше жичка в главата му и леко я допираше в онази част от мозъка му, която контролираше движенията му. Пръстите му се свиха конвулсивно, после се удариха леко едни в други, без да им е пращал сигнал. Устата на Лазмет потрепна, когато зърна движението, и Акос почувства как въображаемата жица се оттегли.

— Вакрез ми докладва очарователни неща за вътрешното ти състояние. Никога не съм го виждал да си блъска главата толкова много над някого. Казва, че напредваш в правилната посока.

— Върви по дяволите! — изруга Акос.

Лазмет се поусмихна.

— Трябва да поседнеш. Знам, че си уморен.

Лазмет влезе във всекидневната. Това беше обикновена стая с мека черга до камината и библиотека, натъпкана с книги на всички езици. Лазмет се настани в креслото пред огъня и зарови пръстите на краката си в кадифения килим. Акос го последва колебливо и застана прав до огъня. Наистина беше уморен, но нямаше да се подчини. Вместо да седне, той се подпря на полицата над камината и се втренчи в пламъците. Някой ги беше поръсил с някакъв син прах, от който синееха по краищата.

— Ти си отраснал с оракул — поде Лазмет. — Знаеш ли, че през целия си живот като зрял мъж се опитвам да намеря оракул?

— Пробва ли да потърсиш в някой храм? — попита Акос.

Лазмет се изсмя късо.

— На теб, естествено, ти е ясно, че е почти невъзможно да заловиш човек, който те очаква. Затова си признавам, че не разбирам защо майка ти е позволила да бъдете отвлечени с брат ти. Тя сигурно е знаела какво предстои да се случи.

— Сигурен съм, че е знаела — горчиво призна Акос. — Освен това е вярвала, че е било необходимо.

— Това е жестоко. Сигурно изпитваш гняв.

Акос не знаеше как да му отговори. Той не беше Сайра, та да забива ноктите си където свари, макар че определено разбираше порива.

— Признавам си, че не разбирам стратегията ти — рече накрая. — А че имаш стратегия, имаш, затова не ме унижавай, като се преструваш, че нямаш.

Лазмет въздъхна:

— Пак ставаш досаден. Но може би си прав — наистина има нещо, което искам от теб. И нещо, което съм склонен да ти дам в замяна.

Той прекоси стаята, върна се на масата, където беше покрил вечерята си. Уханието й още се носеше във въздуха — сочно месо и пикантен сос, с переста трева, обгорена до степен, в която свойствата й, предизвикващи халюцинации, изчезват и остава само пикантният й вкус.

Лазмет се премести на съседното място и повдигна метален похлупак, който скриваше гозбата с приборите. Още една печена мъртва птица. Още една гарнитура от пържени черупки от фензу. И нарязан на кубчета солен плод.

— Вечерята е твоя. Ако ми кажеш как се вмъкна в имението.

— Какво?

Акос беше втренчил очи в храната. Стаята наоколо му беше изчезнала в мрак. Коремът го заболя.

— Някой ти е помогнал да влезеш — търпеливо обясни Лазмет. — Нито една от външните ключалки не е била разбита или повредена, а не е възможно да си се покатерил по стената, без някой да те види. И тъй, кажи ми кой те пусна в къщата, и можеш да изядеш вечерята.

Джорек. Дълги мършави ръце и брада, която тук-там покрива лицето му. Той беше взел пръстена, който Акос носеше на врата си, преди да тръгнат от чичовия му дом, за да го пази. Той беше предложил ръката на майка си, за да не падне по калдъръма. Джорек е добър човек, напомни си Акос. Той дори не искаше да те вкара в имението. Ти нечестно го принуди да те пусне. Не можеше да издаде името му на Лазмет в замяна на една вечеря.

Кажи ми защо си тук.

Не, помисли си той в отговор на онази Има, която живееше в главата му. Не и това. Няма да го предам.

Има му беше казала да се ослушва за възможност да даде сведения на Лазмет. Да му покаже, че нещо се променя. Да поддържа интереса му жив. А ето че тази възможност му се поднасяше на тепсия.

— Не ти вярвам. — Акос затвори очи. — Мисля, че ще вземеш храната в мига, в който ти кажа това, което искаш да знаеш.

— Няма. — Лазмет се отдалечи от чинията. — Ето, дори отстъпвам встрани. Повярвай ми за това простичко нещо, Акос. Аз не търся наслада в болката. Искам да видя какво ще направиш и няма защо да ти взимам вечерята, щом веднъж изпълниш желанието ми. Няма как да не виждаш логиката ми.

Очите на Акос запариха от сълзи. Беше много гладен. Беше много изморен. Трябваше да послуша съвета на Има.

Това ли е мисията ти — да бъдеш верен на семейството, приятелите, народа си?

Не.

Това не беше неговата мисия.

— Кузар — заекна той. — Джорек Кузар.

Лазмет кимна. Отдалечи се от масата, седна в креслото и остави Акос да се наяде.

 

 

От перестата трева му излязоха киселини. Вкусът й се надигаше на гърлото му и той не спираше да се оригва. Не го оставяше да забрави.

Акос опипа вдлъбнатинката на шията си, където до неотдавна се беше притискал пръстенът на семейството на Ара. Повече нямаше да го види. Това не го тревожеше особено, защото никога не беше мислил, че го заслужава. Не беше редно убийството на един човек да му отваря широко вратите на техния дом. Но като си помислеше как щеше да го погледне Ара, ако някога се измъкнеше оттук…

Поредното оригване излезе и той затисна устата си.

По дървената ламперия до камината се почука. Панелът се отмести назад, за да пропусне Има. Бялата й коса беше вързана назад, тя беше облечена по-небрежно от друг път, в черни спортни дрехи и меки обувки. Тайнствените й сини очи се впиха в него.

— Разкажи ми — с разтреперан глас изрече Акос.

— Ти направи каквото е необходимо.

— Разкажи ми какво стана — гневно отвърна той.

Тя въздъхна.

— Арестуваха Джорек.

Акос усети горчивия вкус в устата си и хукна към банята. Тъкмо стигна до тоалетната, червата му се повдигнаха и той повърна всичко, което беше изял. Опря чело в седалката и зачака спазмите в корема му да преминат. От ъгълчетата на очите му потекоха сълзи.

Нещо студено се залепи на тила му. Има го дръпна назад и пусна водата. Махна мократа кърпа от врата му и като коленичи до него, изтри с нея лицето му. Обикновено равнодушното й лице сега изглеждаше изтощено, браздите на челото и около очите й се бяха врязали по-надълбоко от обичайното. Това не беше лошо.

— Нощта, в която със съпруга ми Узул решихме, че ще го предам на Ризек и по този начин преждевременно ще сложим край на живота му за доброто на каузата ни, ридах тъй отчаяно, че скъсах мускул в корема. Цяла седмица ме болеше, когато стоях изправена. На него му оставаха само няколко месеца живот, но тези месеци…

Тя затвори очи.

— Искам си ги — рече след малко.

Тя обърса ъгълчето на Акосовата уста.

— Обичах го — добави простичко и хвърли кърпата в мивката.

Той очакваше, че след като е почистила лицето му, тя ще се изправи, но Има седна на пода до тоалетната и облегна рамо в седалката. Мина малко време, после тя сложи ръка на рамото му и тежестта и мълчаливото й присъствие му вдъхнаха утеха.