Вероника Рот
Подменена орис (44)

Глава 42
Сайра

Търговците по главната улица в Гало раздигаха сергиите си на колела за деня. Спрях се да погледам как продавачката на фигурки от кафяво стъкло, които се побираха в дланта, ги увиваше в плат и нежно ги редеше в кутия. Скоро щяха да започнат ураганите, но аз нямаше да ги видя.

Продължих нататък към авиобазата, където Тека беше оставила транспортния си кораб на съхранение и за поправка. Подминах мъж, който размаха пушено месо в лицето ми. Един сема продаваше разсад, чиито млади коренчета се мъчеха да захапят всичко наоколо. Оживлението на пазара щеше да ми липсва, напомняше ми за улиците на Воа, но без усещането за страх.

Подминах последната сергия на колела, отрупана с кошници с най-различни печени ядки, включително от други планети, и видях насред улицата да клечи мъж и да стиска главата си. Ризата се беше опънала по раменете му и гръбнакът му се очертаваше. Не го познах, докато не се приближих съвсем. Отдръпнах ръката си назад, щом видях, че е Айджа.

— Ей, Кересет! Какво ти е?

Той трепна, щом чу името си, но не отговори.

— Айджа!

Името още ме затрудняваше, това беше единственото съчетание от гласни и съгласни звуци на тувхийски, с което продължавах да се боря. Вече знаех, че Айджа Кересет ми е брат, но бях също толкова сигурна, че ние никога нямаше да бъдем брат и сестра, защото аз не можех даже да произнеса името му.

Той повдигна глава, в очите му плуваха сълзи. Това поне не беше нещо ново. От край време Айджа си беше плачлив, за разлика от брат си.

— Какво ти е? Да не те боли нещо?

— Не — насили се да ми отвърне той. — Не, изгубихме се. В бъдещето. Знаех, че така ще стане, знаех, че това е най-лошият изход, но трябваше да видя, трябваше да разбера…

— Хайде, стани. Ще те заведа при майка ти. Тя ще ти помогне, знам.

Не можех да го докосна, не и на Огра, където дарбата ми се усилваше, но го хванах за ризата и го вдигнах. Той се изправи и отри очи с опакото на ръката си.

— Знаеш ли, майка ми все повтаряше едно време, че който търси болка…

— Я намира. Знам.

Намръщих се. Това само Ризек го знаеше!

Било е значи в някой от спомените, които той му завеща.

Докато триеше очите си, забелязах, че ноктите му са изгризани до месо, а кожичките им са оръфани до кръв. Това също беше навик на брат ми. Дали го беше научил от спомените?

Хванах го за ръкава и го поведох към временното жилище, което огранците им бяха дали със Сифа. То беше по-приветливо от стаичката, която делях с Тека, защото даваше подслон на оракули, и се намираше на пъпа на града. Познах го по знамето с бродирано червено цвете, което висеше от прозореца над улицата.

Между две дюкянчета имаше тясна скърцаща вратичка, която водеше нагоре до апартамента. Тя беше боядисвана толкова много пъти, че на места, където боята се беше обелила, се показваха различни цветове — оранжево, червено, зелено. Най-горният слой беше тъмносин. Бутнах я и задърпах Айджа нагоре по тясното стълбище.

Щях да почукам, но вратата стоеше открехната. Сифа седеше в дневната, която беше украсена с висящи тъкани: едни — по-дебели и приятни, други — тънки и прозрачни. Беше скръстила крака, с боси нозе и затворени очи. Самото олицетворение на ясновидка.

Моята майка!

Не бяхме разменили ни една дума от утрото, когато срещнах Вара. Избягвах я, преструвах се, че наученото за потеклото ми не ме променя такава, каквато съм. Илира Ноавек си оставаше моя майка, Лазмет Ноавек — мой баща, Ризек Ноавек — мой брат. Да призная истината за произхода си означаваше да призная, че те имат власт над мен. Ала аз не можех.

Не бих си признала.

Почуках на вратата и я бутнах. Сифа се обърна.

— Какво се е случило?

Тя стана на крака. Гледаше обляното в сълзи лице на Айджа.

— Аз… аз не направих каквото ми заръча. — Той пак обърса очите си. — Не изпълних задачата. Беше…

Преди да потънат в своите странности, както неизменно ставаше, когато бяха заедно, аз го прекъснах:

— Ти Ризек ли си?

Айджа и Сифа ме зяпнаха безизразно.

— Когато най-напред се събуди, ти каза „ние“. „Ние“ се изгубихме в бъдещето.

— Не знам за какво говориш.

— О, нима? — Приближих се до него. — Значи това не е бил обезумелият ми себичен брат, който говори за себе си с кралското „ние“?

Айджа заклати глава.

— И не е брат ми този, който гризе ноктите ти, чопли храната ти, върти ножа ти и си спомня майка ни?

Знаех, че крещя, може би се чувах през стените, но пет пари не давах. Бях видяла тялото на брат ми. Бях го бутнала в Космоса. Бях изтрила кръвта му от пода. Бях погребала дълбоко в душата си гнева, скръбта, съжалението.

Сенките се стичаха надолу по ръцете ми, извиваха се около пръстите ми, промушваха се между шевовете на ризата ми.

— Ризек?

— Не точно — отвърна той.

— Какво тогава?

— Ние сме ние. Една част от нас е Айджа, другата е Ризек.

— През цялото време ти си бил… — мъчех се да намеря подходящите думи — … отчасти Ризек и не си казал нищо?

— След като беше убит? — отвърна той язвително. — Дръж дарбата си далеч от мен. — Сенките под и над кожата ми се протягаха към него, горяха да бъдат споделени. — И ти се чудиш защо хората не те обичат?

— Никога не съм се чудила. Ами ти… — Обърнах се към Сифа. — Ти както винаги не изглеждаш изненадана. През цялото време си знаела, че между нас има шпионин…

— Той не е шпионин — рече Сифа. — Иска само да го оставим на мира.

— Не е минал и един цикъл, откакто Айджа уби Ориев Бенесит, за да задържи Ризек на власт — изрекох с тих глас. — А ти ми казваш, че искал да го оставим на мира?

— Докато тялото на Ризек беше живо, ние не можехме да се измъкнем от капана, в който бяхме — отвърна Айджа, Ризек, знам ли кой, и се приведе към мен. — Без него ние сме свободни. Тоест щяхме да бъдем свободни, ако не бяха проклетите видения.

— Проклетите видения. — Засмях се. — Ако паметта не ме лъже, ти, Ризек, подложи Айджа на мъчения, за да размениш спомените си с него срещу тези видения. А сега ги ненавиждаш? — Пак се разсмях. — Така ти се пада.

— Виденията са проклятие — призна той неловко. — Те непрестанно ни хвърлят всред живота и болката на другите хора…

Главата ми беше като плюшена играчка, която се пръска по шевовете от натъпканите в нея парцали. През ум не ми беше минавало, че Ризек, в каквато и форма да съществуваше сега, може да не иска силата, която беше в ръцете му. Но когато си спомних онзи Ризек, който ми беше запушил ушите в коридора и ме беше носил на гръб през шотетските тълпи народ до странстващия кораб, това не ми се стори толкова необичайно.

И все пак не беше редно. Нито Ризек Ноавек, нито Айджа Кересет заслужаваха да се отърват от последиците от своите действия.

— Е, сега няма да се оплакваш само от виденията, които те хвърлят сред болката на другите, защото идваш с мен на Урек.

— Не, няма да дойдем.

Приближих се на една педя от него и вдигнах двете си ръце над лицето му. Сенките ми се бяха сгъстили й силата ми се виждаше в целия й ужас — черните пипала се извиваха над и под кожата ми, очерняха ме, обгръщаха ме. Болката пищеше от всеки изит на тялото ми, но целта ми помагаше да мисля въпреки нея.

— Тръгни с мен — изрекох с дрезгав шепот. — Или ще те убия още сега с голи ръце. Бойните умения на Ризек няма да ти помогнат, защото си в тялото на Айджа Кересет, а той е по-слаб от мен в бягането, в борбата и даже в надпреварата на волите ни.

— Заплахи — процеди той през зъби. — Не можеш да се издигнеш над тях, нали?

— Предпочитам да мисля за тях като за обещания — усмихнах му се аз и показах всичките си зъби.

— Защо сме ти?

— Имам да свърша една работа и ми трябва човек, който познава навиците на Лазмет Ноавек, а твоята глава е съкровищница.

Той отвори уста да ми възрази, но Сифа го изпревари:

— Ще дойде. Аз също. Времето ни тук свърши.

Понечих да споря, но разумната ми страна надделя. Нямаше да е зле да имам не един, ами двама оракули на борда, които да ми помогнат с плана за убийството. Даже ако в единия се е скрил злият ми брат, а другият е биологичната ми майка, която ме е изоставила.

Беше нелепо.

Точно като галактиката.