Вероника Рот
Подменена орис (43)

Глава 41
Акос

Държаха го гладен.

Килията беше разточително наредена за клетка. Меко легло с тежка завивка. В банята — вана и душ. На дъсчения под — дебел килим. Беше си една спалня със сложна ключалка, която Акос щеше да разглоби, ако разполагаше с достатъчно време, но тогава трябваше да се бие срещу войниците от цялото имение.

Когато ожадняваше, пиеше вода от чешмата, но го държаха без храна и той беше достатъчно умен да се досети, че това е нарочно. Ако Лазмет беше поискал да го угои, щяха да го угоят. Моряха дарбата му с глад.

Една сутрин вратата най-накрая се отвори. Акос стоеше до прозореца и пресмяташе колко ще пострада, ако скочи и хукне да бяга. Решението му беше глупаво и той го знаеше — щеше да си строши и двата крака и даже и да побегнеше, стражите щяха да го заловят.

В стаята влязоха висок мъж с белязано лице и ниска белокоса жена. Мъжът се казваше Вакрез Ноавек, командирът на шотетската войска, който се беше погрижил за военното обучение на Акос. Жената му се видя позната, но не помнеше името й.

— Не разбирам — примижа насреща му Вакрез.

— Ох, Вакрез, мисли по-бързо — присмя му се жената. — Само Ноавек са толкова високи и все пак толкова слаби. Като източено горещо стъкло. Момчето е син на Лазмет.

— Добро утро, командире — поздрави го Акос и кимна отсечено с глава.

— Нали знаеш, че аз ще му кажа името ти и откъде си дошъл. Тогава защо е това увъртане?

— Печелех време — рече Акос.

— Значи вие се познавате — отбеляза жената и се настани в едно кресло пред камината.

Акос беше мислил да се изкачи по комина, но след като го огледа хубаво, се отказа. Беше тесен да мине през него.

— Той беше войник. Не от най-добрите — измърмори Вакрез.

Жената повдигна вежди.

— Името ми е Има Зецивис, момче. Мисля, че не сме се запознавали официално.

Акос я изгледа намръщено. Познаваше я. Мъжът й и дъщеря й изпитаха на гърба си дарбата на Сайра, преди да умрат, а след това тя се беше залепила за Ризек.

— Какво правите тук? — попита той. — Нали уж бяхте верни на Ризек? А сега, какво… обърнахте се към бащата още преди синът да е изстинал?

— Аз съм верен на семейството си — отвърна Вакрез.

— Защо? Нима майката на Лазмет не е убила вашата? Как изобщо сте живи? Нали тя избила всички, даже и братовчедите му.

— От него има полза. — Има отметна един бял кичур над рамото си. — Затова е жив. Това е философията на Ноавек. Затова и аз, и ти, момче, сме живи.

Вакрез я погледна смръщено.

— Каква полза има от вас човек като Лазмет Ноавек, сър?

Акос не можа да устои и добави почтителното обръщение. Беше свикнал да вижда Вакрез Ноавек облечен в броня и власт. Човек, от когото трябваше да се страхува.

— Аз чета сърца — изрече Вакрез някак неловко. — Кой е честен. И други неща. Трудно е да се обясни.

— Ами ти? — попита Акос Има.

— Той чете сърца, а аз ги изтръгвам. — Има разгледа ноктите си. — Пратиха ни да те претеглим, ако успеем.

— Дай си ръката, момче — подкани го Вакрез. — Чака ме и друга работа днес.

Червата на Акос изкъркориха от глад, но той не можа да усети жуженето на потока, затова разбра, че дарбата му още не се беше изтощила. Подаде си ръката, Вакрез го улови за китката, дръпна го по-наблизо. Погледна го в очите, примижа, стисна го. Кожата му беше топла и мазолеста.

— Нищо — заключи Вакрез. — Ще трябва още да гладува. Може да го бичуват един-два пъти, ако Лазмет бърза много.

— Казах му, че е много рано. Той, естествено, не ме послуша.

— Той се вслушва само в хора, които уважава. А уважава единствено себе си.

Има се изправи, изпъна полите си. Беше облечена в светлосиво — светъл стълб на фона на черното дърво навсякъде в имението на Ноавек. Акос не знаеше какво да мисли за нея, за очите й, докато го разглеждат бавно-бавно, за стиснатите й устни. Тя като че се канеше да му каже нещо, но не можеше да се реши какво.

— Почини си, момче — рече му. — Ще имаш нужда.

От дни не беше слагал залък в устата си.

Вакрез го навестяваше често, за да провери дали дарбата му се е изтощила. Но тя мъждееше в него даже след като изпосталя и можеше само да седи край огъня, докато той изтлееше, а после пак го разпалваше с ръжена.

Там го и завари Има, когато влезе в стаята му. Беше облечена в светлосиньо като очите й и роклята изкусно се спускаше по стройното й тяло. От бялата коса, бялата кожа и светлите дрехи тя светеше в тъмното. Акос не беше ставал да запали лампите и в стаята грееше единствено сиянието на огъня.

Тя седна в креслото до него и скръсти ръце в скута си. Когато беше идвала друг път с Вакрез, беше спокойна и уверена, а сега се поклащаше леко напред-назад и чупеше ръце в скута си. Не го погледна, когато заговори:

— Той ме взе от дома ми, когато развих дарбата си.

Нямаше нужда да обяснява, че „той“ е Лазмет.

— Имах една сестра, от родителите ми само майка ми беше жива — продължи тя. — Бях от бедно семейство. Никоя. Той ме облече, нахрани ме, ваксинира ме — даже само за това нямаше да му откажа, но човек и бездруго не отказва на Лазмет Ноавек, или свършва…

Тя потръпна леко.

— И тъй, като ме отчужди от хората от семейството ми, не ме подозираше, когато те се обърнаха срещу него. Сестра ми Зосита преподаваше тайно езици. — Има тихо се изсмя. — Представи си само. Да се превърнеш във враг на държавата само защото даваш знания на хората.

Акос присви очи насреща й.

— Не помня добре лица, но май те познавам. Виждал съм те някъде и не е било само до Ризек.

— Познаваш племенницата ми Тека — рече Има, все така без да го поглежда.

— Аха — въздъхна той.

— Учудвам се искрено, че госпожица Ноавек не ти е разказала за мен. Не съм знаела, че може да си държи толкова здраво езика зад зъбите. Тя ме спипа в нощта, преди да повали брат си. Аз съм жената, която сипа отровата на Ризек преди битката в амфитеатъра.

— Сайра те е спипала? Била си шпионин, така ли?

— Донякъде. Мога да накарам човешко сърце да се привърже към мен, ако съм край него, и бавно, незабележимо огъвам това сърце. Затова и Ризек ме държеше до себе си, при все че цялото ми семейство беше против него. Но с Лазмет е много по-трудно. Сърцето му е… отчуждено от хората, от всичко. Колкото и да се мъча, не мога да го накарам да мръдне и с един изит в една или друга посока.

Накрая се обърна към Акос. Той забеляза, че устните й се белеха, сякаш непрестанно ги дъвчеше. Кожата около ноктите й също беше разранена. Опитите й да подчини Лазмет я изтощаваха и това се виждаше с просто око.

— Изглеждаш свестен — каза му тя. — Въпреки увлечението ти по госпожица Ноавек. Но аз не се доверявам на друг. Нямаше да се доверя и на теб, ако ножът не беше опрял до кокал.

Има бръкна дълбоко в гънките на роклята си и извади кесийка с върви, от онези, в които богаташите си носеха пуловете на Съвета — валутата на общата система, която шотетците рядко използваха. Подаде му я и когато той я отвори, устата му се напълни със слюнка.

Беше му донесла сушено месо. И хляб.

— Трябва да внимаваме. Не бива да пращиш от здраве — или той ще заподозре, че някой те храни. Но ти имаш нужда от дарбата си. А точно сега тя едва крета.

Акос едва се удържа да не натика наведнъж парчето сушено месо в устата си.

— Ще ти разказвам по нещо за него, когато идвам. Ще те науча как да се преструваш пред него, че печеля сърцето ти. Напоследък съм майстор на преструвките.

— Защо ми помагаш?

— Ти си единственият човек, когото той не може да контролира с дарбата си. Друг като теб не съм срещала. А това означава, че само ти можеш да го убиеш.

Има ококори очи и го сграбчи за ръката още преди да е поднесъл първия залък до устата си.

— Искам да ми дадеш дума, че няма да се откажеш. Без половинчати работи. Ще правиш каквото ти кажа, точно както ти го кажа, даже и да настръхваш от ужас.

Акос беше примрял от глад, за да обмисли внимателно всичко, пък и нямаше кой знае колко възможности пред себе си.

— Думата ти — повтори тя, без да го пуска.

— Давам ти думата си. Ще направя каквото е нужно, за да го убия.

Тя пусна ръката му.

— Добре — каза, после се загледа пак в огъня, докато той се тъпчеше.