Вероника Рот
Подменена орис (42)

Глава 40
Киси

— Какво изобщо има да говорим? — пита Аст сърдито.

Намираме се във временната отирийска резиденция на Исае. Той стои срещу стена от светлина — широкият прозорец свети от чистота, все едно го няма. Слънцето залязва зад стъклените отирийски сгради, лъчите му се пречупват хиляди пъти и целият град пламти в оранжево. Още щом влязохме, Аст разкопча ръкавелите си и сега те пляскат край китките му при всеки негов жест.

Въздъхвам и започвам да разтривам слепоочията си. Въпреки безкрайните му преструвки, че бил механик от нисшите прослойки на периферията, Аст не е глупак, ясно му е, че това не е някакъв обикновен разговор — отирийска помощ в замяна на едно обещание. Това е повратна точка за бъдещето на нацията ни. Какви ще бъдем занапред — врагове на Отир… или врагове на оракулите.

А остава и въпросът с оръжията.

— Аз обещах на Сайра Ноавек, че ще почакаме, преди да поискаме от Огра да депортира шотетците — казва Исае. — А ти искаш от мен да отговоря агресивно, не дипломатично. Ето защо трябва да поговорим.

— Дипломатичност! — изсумтява Аст. — Това ли избра Шотет в Шиса?

В стаята вече е толкова напрегнато, че губя дар слово. Чувствам как напрежението пълни устата ми като влажния въздух в парник. За да се противопоставя, пускам непохватно дарбата си, пращам навсякъде усещането за вода като преобърната кофа. Аст огъва устни с отвращение и аз леко се отдръпвам.

— Да оставим за малко настрана въпроса за оръжията — казвам тихо — и да не забравяме контрола над оракулите.

— Пет пари не давам дали Отир иска да държи под око оракулите — изплюва Аст. — А на теб какво ти пука?

— Там е проблемът, Отир иска да ги държи под око, а не някой друг — отвръща Исае. — Ти не познаваш тези хора като мен. Отир упражнява огромно влияние над Съвета. Ако единствен Съветът получава събраните чрез контрола над оракулите сведения, това в основата си означава, че Отир ще получи властта над всяка орис вместо оракулите — тоест ще заменим един проблем с друг.

— Колебаеш се — обвинява я Аст. — Още от малка си нерешителна. Отказваш да направиш нещо, освен ако не си сигурна за изхода му.

Отварям уста, но оттам не излиза нищо. Ни дума, ни звук. Исае е насочила цялото си внимание към Аст и не забелязва усилията ми. Не я оставяй, повтаря гласът на Вара в главата ми. И какво мога да направя аз, та да я спра? — питам се наум. — Та аз дори една дума не мога да обеля!

— Помолих те да дойдеш тук, защото смятах, че няма да ми позволиш да лъжа — отговаря Исае. — Но трябва да признаеш, че ти липсва опит.

— Тъкмо поради тази причина мога да ти обясня нещата — изрича той ядно и се приближава.

Вода, вода, мисля си аз. Спомням си как потъвам към дъното на топлия басейн в храма, когато мама ме учеше да плувам, колко приятен беше лекият натиск на водата около главата ми. Нежно притискане.

— Вярно е, че не разбирам от политика — признава тихо Аст. — Но познавам шотетците, Исае. И двамата ги познаваме.

Той докосва с пръсти отвертката, която носи на кръста си вместо нож.

— Те убиха семейството ми, убиха и твоето семейство. Обещаха ни мирно тършуване, а после прибягнаха до убийства и грабежи. Ето какви са те.

После подава ръцете си с дланите нагоре, тя слага своите върху тях и го оставя да я стисне нежно.

— Ти обеща на Ноавек да й дадеш една седмица, преди да предприемеш нещо. Но не си казвала какво ще направиш. — Той създава балон около тях, а аз оставам извън него. — Ако тя не убие Лазмет Ноавек, ти трябва да действаш и депортацията на шотетските изгнаници няма да е достатъчна. Помниш ли имената? Имената, които си повтаряше?

Исае примигва и от очите й капят сълзи.

— Толкова много хора — изрича тя.

— Да, твърде много. Това не бива да се повтаря, Исае. Не можеш да го допуснеш.

Лицето ми гори от ярост. Той човърка в раната й, чопли в мъката й по загубата, която Тувхе и тя са понесли. Исае не е на себе си след смъртта на Ори. Дави се в скръб. А той се възползва от това.

— Нуждаем се от по-мощни оръжия — продължава да я убеждава. — Не можем да тръгнем на война по суша, защото шотетците ще ни избият до крак. Знам, че подкрепата ти за Отир ще повлече нещо неприятно за теб. Но няма да получиш даже шанс да влезеш в онази битка, ако не спечелиш тази.

Тя му кима и аз се изнизвам от стаята. Трябва да направя нещо. И щом дарбата ми връзва езика, трябва да намеря друг изход.

 

 

Осъществяването на връзката с Огра не е проблем. Трябва само да открия Кардензия. Изчаквам здрачът да се сгъсти и тръгвам да я търся. Докосвам я леко по ръката, докато обяснявам, че мама е на гости на огранския оракул и аз искам да се уверя, че е добре. Говоря с широка усмивка и използвам дарбата си, за да я загърна във фин плат — от онези, които се плъзгат по кожата.

Изглежда, от всички тези упражнения силата ми расте, защото тя тутакси се отпуска под въздействието й и ме отвежда в комуникационната кула. Кодът й ми дава достъп до сателита и аз преливам от благодарност с още едно докосване на плат.

Сядам в металния предавателен стол с твърда облегалка, за да не се въртят хората, докато изпращат своите съобщения. В стаята е тъпкано с техници, но това е без значение. Те не говорят тувхийски. Отирийците учат по-често срещани езици, като питарски или трелански, не нашия копринен, обветрен език.

— Това съобщение е до Сайра Ноавек — казвам аз в камерата, която записва лицето и гласа ми. — Исае Бенесит обмисля започването на военни действия. Отир иска да предприеме ход срещу оракулите и търси подкрепата на Тувхе, като в замяна ще им предостави оръжия. Тя… тя тъгува. Отчаяна е. Като всички нас. И не мисля, че ще повярва някога в сърцето си на думата на шотетец.

Поглеждам надолу.

— Не можеш да се провалиш. Убий Лазмет Ноавек. Не се проваляй. Край на предаването.

Докоснах екрана пред мен, за да започна компресирането на записа във възможно най-малкия файл. Огранският сателитен кораб доставя съобщенията до Огра веднъж дневно, тъй че до утре Сайра ще го е получила, ако изобщо го изгледа.

— Какво беше това?

Аст!

Когато ставам, подпирам ръцете си на твърдата облегалка на стола, за да не треперят. Не знам каква част от съобщението ми е чул.

Изчетквам полата си и се обръщам към него. Той е рошав, сякаш е тичал дотук, бръмбарът жужи в бързи кръгове около главата му, после прелита по периферията на стаята и описва тесен кръг около тялото ми.

Очите му са разсеяни и неподвижни както винаги, но челото му е набръчкано.

— Защото ми се стори, че те чувам как предаваш на враговете ни секретна информация за преговорите на Тувхе с Отир.

Гласът му трепери от гняв. Трябва да внимавам.

— Ти… — подемам аз, но не мога да продължа.

Той е прекалено ядосан. Дарбата ми е прекалено силна. Боря се срещу нея, движа мускулите в гърлото и устата си. В главата ми се ниже върволица от мълчаливи ругатни. Защо тази дарба, защо сега, защо…

— Изтрийте съобщението! — изкрещява той на техниците. — В него има класифицирана информация, която не бива да се разпространява!

Една от тях поглежда от Аст към мен.

— Съжалявам, но каквото и да е това, аз не искам да имам нищо общо с него — изрича жената.

С едно докосване на екрана и натискане на бутон съобщението ми, моят последен, отчаян зов до Сайра е унищожен.

Опитвам се да се сетя за материя, която не съм използвала досега срещу него. Одеялата и пуловерите никога не са успявали. Труфилата са загуба на време. Водата не му въздейства. Ще ми се да знаех повече за периферията или за кораба, на който е отраснал, за да мога да разбера какво го успокоява.

— Ти се опитваш да я контролираш с тази твоя зла сила, която наричаш дарба. А сега ще я предадеш на хората, срещу които се бори?

Ти също се опитваш да я контролираш, искам да извикам аз.

Тя може да се бори срещу тях и без да взривява града им, искам да извикам аз.

Той дава команда на бръмбара на непознат език, роботът каца на рамото ми и изсвирва пронизително. Аст проследява звука и ме сграбчва за ръката. Аз се дърпам рязко назад, но той е прекалено силен.

— Ей — подвиква един от техниците. — Пусни я или ще повикам охраната.

Аст ме пуска, излизам в коридора, залитам, треперя. Притичвам обратно до стаята на Исае, която е точно до моята. Понечвам да почукам, когато виждам, че лампата вече не свети — тя е заспала.

Искам да говоря с нея преди Аст. Да намеря начин да й обясня откъде идва безразсъдството и мнителността му. Ако поговоря с нея преди него, може би ще разклатя аргументите му, може би…

Трябва да помисля. Влизам в стаята си, за да се наплискам с вода, и грижливо заключвам вратата след себе си.

Влизам в тясната баня до стаята ми и мушкам глава под чучура. Пия направо от крана и в ухото ми се стича вода. Когато гърлото ми се наквасва, взимам слепешката кърпата и я притискам в лицето си. Струва ми се, че чувам нещо. Щракване.

Когато свалям кърпата надолу, Аст стои зад мен.

— Знаеш ли на какво се научават децата на механиците? — пита той шепнешком. — Да отключват врати с шперцове.

Дарбата ми ме задушава. Не дава пукната пара, че съм в опасност; не дава пукната пара за живота ми. Дави ме и ми пречи да изкрещя. Посягам към чашата на мивката, за да я счупя, да вдигна шум. Щом се хвърлям към нея, Аст се хвърля към мен. Нещо сребристо проблясва в юмрука му.

Той е силен. Ръката му може да побере и двете ми китки. Пръстите му тършуват пипнешком тялото ми, намират раменете ми. Пускам чашата, тя не се счупва. Той ме повдига на пръсти и аз го ухапвам по меката част на ръката. Стискам с всичка сила, толкова здраво, че той изохква и кожата му се разкъсва.

Огнена болка плъзва отстрани по тялото ми. Ризата ми залепва подмокрена в гръдния ми кош. В огледалото виждам как яркочервената кръв се разлива по тялото ми, така както се разливаше около главата на баща ми. Тя има цвета на тихоцвет, цвета на роклите за ритуала на Цъфтежа и стъкления купол на храма в Хеса. Червен, цветът на Тувхе.

Той ме е намушкал.

Свършва се. Първородното дете на семейство Кересет ще падне от нож.

Ориста ми се сбъдва, най-сетне.

Стенейки, той ме отпуска върху ръката си, която кърви в полукръг от ухапването ми. Падам тежко на пода. Не съм издала звук. Никой няма да ме намери, ако не вдигна шум. Пресягам се за падналата чаша, докато Аст се мъчи да спре кръвотечението на ръката си.

Ще изгубя съзнание. Но не още. Вдигам чашата и с цялата останала ми сила я тръшвам върху каменния под. Тя се пръсва на парчета.