Вероника Рот
Подменена орис (41)

Глава 39
Киси

Отирийците имат меки ръце. Първо те ми се набиват в очите.

Меки ръце и мека плът. Жената, която ни посреща в изисканите апартаменти, където ще отседнем по време на краткото си посещение, е по-налята в ханша и бедрата от повечето тувхийки. Има нещо в тази закръгленост, което ме примамва. Чудно ми е какво ли би било да галиш това еластично тяло.

Ако съдя по погледа й, тя си мисли нещо подобно за мен. Аз не приличам на хесанка — повечето местни работят във фермите с тихоцвет или вършат друг тежък физически труд, затова телата им са жилави и сухи. Аз приличам повече на жителите на Шиса, където учех — тънка съм, със запаси от тлъстини около кръста. За по-студените месеци, шегуваха се понякога хората.

Повечето от тях сега са мъртви.

С мазен глас отирийката ни съобщава къде ще ходим на вечеря и как трябва да се облечем. Обръщам се да се спогледам с Аст, но си спомням, че той е слепец — пък и откъде накъде той ще споделя такъв миг с мен.

Но си обличам официалната вечерна рокля. Единствената, която имам. Тя е шита в хесански стил, което означава, че горната й част прилича на военна куртка и се закопчава през сърцето ми от рамото до гръдния кош. Кройката е плътно по тялото ми до кръста, а надолу се спуска на нежни дипли до пода. На цвят е виненочервена. Като тихоцвет, за късмет.

В коридора Аст се суети с копчетата на ръкавелите си. Те са дребнички, направени са от стъкло и са хлъзгави. Не се замислям, когато го хващам за ръката и ги закопчавам. Но се учудвам, че той не се противи.

— Тя ме упреква, че съм бил твърде груб с теб — изрича с твърд глас.

Бръмбарът водач описва бързи кръгове около главата и раменете ми толкова близо, че се плъзга с крачетата си по дрехите ми, и през цялото време издава отчетливите си звуци.

— Така ли е казала — изричам с равен глас и взимам другата му ръка.

— Работата е там… — Той внезапно ме сграбчва за ръката и силно ме стиска. Завира се толкова близо в лицето ми, че надушвам някаква остра миризма в дъха му. — Не мисля, че съм груб, Киси. Мисля, че ти си прекалено умна, прекалено устремена и прекалено… мила.

Довършвам копчетата му и се отдалечавам, без да му отговоря. Няма какво да му кажа.

Исае ни чака пред вратите, където отирийката обеща да ни посрещне. Тя се обръща и гледката ме поразява силно, сякаш се блъскам челно в нея. Клепачите й са очертани в съвършени черни линии, устните й са боядисани в бледорозово. Косата й е опъната назад и блести като шлифовано стъкло. Облечена е по модата в Осок, тялото й е обгърнато от тъмносиньо боди, върху което свободно пада наметка и загатва дъгите на ханша й, когато се опъва ту тук, ту там.

— Еха! — възкликвам аз.

Тя извърта очи нагоре и с пръст разсича въздуха, за да покаже белезите, които пресичат лицето й. Аз, естествено, ги забелязвам всеки път, но от тях красотата й не губи силата си. Те изпъкват като петно по рождение или наръсени лунички.

— И пак еха!

— Ами ти, Аст — обръща поглед тя към него, — изглеждаш, все едно всичко те стяга.

— Значи изглеждам, както се чувствам — отвръща той сковано.

Крилата на вратите пред нас се плъзгат и зад тях се подава отирийката от по-рано днес. Не си спомням името й. Повечето отирийски имена имат поне три срички, което означава, че тутакси ги забравям.

Отвежда ни до кораба, който виси до ръба на балкона. Не е същият като онези у дома — прилича повече на покрита платформа, отколкото на летателен апарат. Заставаме прави вътре и нашият пилот, жената — май Кардензия, беше нещо със „зия“ накрая — натиска едно копче и ние политаме към програмираната крайна цел на пътуването ни. Корабът не се тресе, не подскача, а се плъзга плавно над грижливо поддържани паркове и лъскави сгради. Издигаме се през тънкоструйни облаци, после спираме в товарен отдел — не знам как иначе да го нарека, макар че през живота си не съм виждала такъв луксозен товарен отдел. Той също е закрит, тъй като се намираме нависоко, а черните плочки на пода отразяват светлината, сякаш върху тях никога не кацат тежки космически кораби.

Кардензия, както реших да я наричам, ни повежда през празния товарен отдел към лабиринт от просторни коридори, по чиито стени са окачени портретите на минали отирийски величия и знамената на отирийските провинции, поставени в рамки.

Мислех си, че съм подготвена за още от отирийското разточителство, но в следващата стая спрях и зяпнах в почуда. Някой беше засял градина тук. Над нас отблясъците на залеза нахлуват през таванските прозорци и хвърлят ивици от огнени багри по тъмните листа на лозниците, които се увиват около краката на столовете и пълзят по ръбовете на масата. От едната страна на стаята се изправят върволица дървета с тъмнолилави и сини листа, набраздени от по-светли жилки. От тавана висят нишки светлина, като самите „нишки“ са почти невидими и създават илюзията, че светещите сфери са застинали във въздуха като падащи дъждовни капки.

Посреща ни жена. По златната диадема на главата й познавам, че е от управителите на Отир, а името й отлита от главата ми — като обноските ми. Следва я мъж с подобна диадема, а зад него идва още един. И тримата имат гладка кожа, гъста коса и бели зъби. Брадите на мъжете изглеждат, все едно са нарисувани с флумастер.

— Добре дошли на Отир! — усмихва се жената с бялата си като сняг усмивка. — Канцлер Бенесит, за мен е удоволствие най-сетне да се запознаем. За първи път ли посещавате красивата ни планета?

— Да — отвръща Исае. — Благодаря ви, че ни приютихте, съветнице Харт. Това са моите помощници Киси Кересет и Аст.

— Само Аст? — пита съветница Харт.

— В периферията това ти стига — отвръща Аст. — Там не записваме родословните дървета, Ваша светлост.

— Периферията! — извиква един от мъжете. — Колко очарователно! Тогава тук всичко ти се струва доста различно.

— Чиниите са си чинии, все едно дали са от сребро — отвръща Аст.

В този момент го обичам.

— Казвам се съветник Шарва — обажда се по-ниският от двамата мъже. Косата му е черна, мустаците му се завиват в краищата. Има едър нос, съвършено прав и тесен в костта. — А това е съветник Чезъл. Тримата отговаряме за междупланетното сътрудничество и подкрепа. — Значи, искат от нас да използваме фамилните им имена. Предполагам, че това отличава деловата среща от непринуденото събиране. Той продължава: — Ами ти, Киси, и ти ли си родом от периферията?

Жена със същите черни ръкавици като на мъжете, които отвориха по-рано вратите, ни подава малки чашки с непозната напитка. Течността мирише остро и силно. Изчаквам отирийците да отпият, за да видя как става. Те посръбват изтънчено от чашите, които са големи, колкото да ги стиснеш с два пръста. По стените им има спираловидни гравюри.

— Не, аз съм от Хеса на Тувхе.

— Кересет, така ли беше? — обръща се към мен съветница Харт. — Къде ли съм чувала това име?

— Родът ни е орисан. А майка ми е действащият оракул на Тувхе.

Настъпва гробно мълчание. Даже жената с подноса с вече празните чашки се спира да ме огледа, преди да излезе от стаята. Знам, че отирийците не ги почитат, но не знаех, че е толкова скандално да си роднина на оракул.

— Ах! — изрича Харт със стиснати устни. — Имала си много… интересно възпитание.

Усмихвам се, макар че сърцето ми се разтуптява. Няма да изпадам в паника. Ако има същество, което може да накара тези хора да заобичат дъщеря на оракул, това съм аз.

— Разговорите с мама приличат на опити да хванеш риба с голи ръце. Аз много я обичам, но винаги изпитвам облекчение, когато разговарям с хора, които нямат алергия към яснотата.

Чезъл поне се разсмива и аз им изпращам толкова приятно усещане, колкото е приятна най-меката тъкан, и то се плъзга неусетно над тях. Бих се учудила, ако не им подейства. Отирийците ме дразнят, но са замесени от просто тесто и не се прикриват от хора като мен, хора с нежни гласове и титли като „съветник“.

— Значи не си фанатичка — отсича Чезъл. — Олекна ми. Нямах никакво желание да обсъждаме как вместо да пренебрегваме оракулите, трябва да издигнем положението им в обществото.

Иде ми да го пратя по дяволите. Иде ми да му разкажа за кошмара, който преживях, когато цялата тувхийска общност научи, че ми е писано един ден да ме наръгат с нож или да ме заколят, че политиката за „прозрачност“ на Съвета е виновна за отвличането на братята ми и убийството на баща ми. Но дарбата ми запушва устата и аз дори не се опитвам. Те искат от мен да бъда хрисима и блага и аз ще бъда хрисима и блага.

И ако през цялото време Аст ме гледа кръвнишки — е, това е още едно нещо, на което трябва да махна с ръка.

— Ти като че от нищото изникна, скъпа — казва Харт на Исае. — Къде те бяха скрили вашите?

— На един пиратски кораб — отвръща Исае и Харт звънливо се засмива.

Чезъл се обръща към мен и аз схващам стратегията им. Шарва се насочва към Аст, Харт се оправя с Исае, а аз оставам за Чезъл — те ни разделят, за да не можем да се подкрепяме един друг. С каква цел — и аз не знам.

— Как ти се струва Отир досега? — пита ме Чезъл.

Сръбнах от чашата.

— Хубаво е направен.

— Какво искаш да кажеш?

— Направен е да заслепява. Аз съм родом от място, където красотата се среща нарядко. Очите ми са приучени да я търсят, а тук мога да им дам почивка.

— Признавам си, че през живота си не съм стъпвал на Тувхе. Толкова ли е студено, колкото говорят?

— Даже по-студено. Особено в родния ми град Хеса.

— Ах, Хеса! „Сърцето на Тувхе“. Нали така я наричат?

Чезъл произнася фразата с усилие, но на точен тувхийски.

Усмихвам се:

— Сигурно знаете продължението на цитата?

Той поклаща глава.

— „Хеса е земя на недодялани, оръфани, нечленоразделни утайки, които си мият ръцете с плюнка. Но тя е сърцето на Тувхе.“

Чезъл мълчи известно време, после се разсмива силно. В промеждутъка аз извръщам глава към Исае, за да доловя нещо от разговора й с Харт. Съветницата й изказва съчувствието си за атаката срещу Шиса. Пита за подробностите.

— Според теб описанието точно ли е? — пита ме Чезъл.

— Ами знам ли и аз — лекомислено отвръщам. — През по-топлите месеци се случва да си измием ръцете и с вода.

Чезъл пак се засмива. Аз пак се мъча да подслушам какво говори Харт на Исае. Но тя почти шепне. Така съм наострила уши да я чуя, че забравям дарбата си и усещам как напрежението в стаята скача като температура, която никой друг освен мен не усеща.

— Питах — рече Чезъл с малко по-настоятелен глас — дали Хеса ти се струва изостанала? Ти все пак си дете на оракул.

— Не съм сигурна, че схващам връзката — отвръщам с известно усилие.

Ако стане още по-враждебен, ще си глътна напълно езика, ще стоя тук и ще отварям и затварям уста като риба.

— Оракулите са отживелица от миналото, не отражение на настоящето ни — обяснява той. — Отирийците сами коват съдбата си. Тяхната значимост се определя от трудолюбието им, а не от това дали са орисани.

— Никой от съветниците ли не е от орисан род?

Едното му око заиграва в ъгълчето.

— Напротив, нашият новоизбран представител е братовчед на съветница Харт. Ориста не е била „благосклонна“, както се казва, към гените на нейното семейство. Това не е гаранция за качествата и кадърността на този мъж, но традициите отмират бавно.

Кимам. Сега разбирам. Съветница Харт иска властта, но вместо нея я получава братовчед й. Тя хвърля вината върху ориста му — и може би с право, а може би човекът е годен за длъжността. Никога няма да узная. Но във всеки случай, тя му завижда, а като слушам Чезъл, и той не остава по-назад.

— Сигурно е било трудно за съветница Харт — да се стреми към власт, а тя да бъде дадена на друг от семейството.

— Все още има време всеки да си получи заслуженото — казва Чезъл.

От другия край на залата се чува звънче и ни подканя да седнем на масата. Върху позлатените чинии има картички с имената на гостите. Между нас с Исае са настанили Харт, но Исае грабва картичката и усмихната я сменя с моята. Взима ръката ми и сплита пръстите си с моите. Това е ясен знак, че сме заедно, но също и извинение да си сменим местата. Усмихвам се и свеждам поглед, но се включвам в играта.

Сядаме, листа опасват раменете ни като в рамки, над главите ни танцуват светлинки. От закрита с бръшлян врата в другия край на помещението излиза върволица прислужници, които ни поднасят плата. Те се движат в синхрон и всичко прилича на балет. Чудно ми е дали се налага да репетират.

— Забравих да ви питам, канцлер, дали вие и вашите съветници ще поискате да се възползвате от отличните ни лекари по време на престоя си тук. На изтъкнатите си гости ние предлагаме безплатни изследвания — казва Харт, сякаш тялото ми е прозорец между тях.

— Благодаря, ще се въздържим, нищо че тувхийските лекари не са на това ниво — изрича Исае с твърд глас.

Произношението й започва да се промъква в школувания й глас — нещо, което тя ненавижда. Разделям вниманието си на две, изпращам вода към нея, а другите обгръщам в красиви дрехи и бижута. Трябва да се напъна, за да почувствам, че напрежението в залата се оттича, но и това става. Аст ме поглежда.

— Не знам дали Исае… о, исках да кажа канцлер Бенесит… — млъквам и се изчервявам. Хубаво представление спретваме на отирийците. — Не знам дали канцлер Бенесит ви е казала, съветнице Харт, но преди да стана съветник на Нейно височество, в училище се подготвях за химик. Умея сравнително добре да приготвям лекарства от ледоцвет.

— Виж ти — отвръща отегчено Харт. — Колко интересно.

— Изследването ми беше свързано с разлагането на ледоцвета на основните му елементи — казвам аз и напластявам тежки, богати платове най-вече над Харт. Тя, изглежда, се нуждае повече от дарбата ми. — Сигурна съм, че това ще бъде от полза за Отир, след като планетата ви е изцяло зависима от нас за най-мощната си съставка.

— Да — обади се Исае. — Предполагам, че още не сте успели да отгледате ледоцвет на Отир?

— Действително — потвърди Харт. — Изглежда, той вирее само на вашата планета. Това е много странно.

— Ами да, Тувхе е една особена малка планета, която вечно се променя — казвам аз. — Поласкани сме, че проявявате интерес към нас.

Исае ми хвърля кос поглед, сякаш не е сигурна накъде бия. Думите ми увисват неловко между мен и Харт.

— Разбира се, ние желаем да ви дадем подкрепата си — казва тя.

— Какво имате предвид под „подкрепа“? — пита Аст и за първи път се радвам, че и той е с нас, защото може да зададе въпросите, които моята дарба не ми позволява.

— Съжалявам! — Той се обляга на ръба на масата. — Аз нямам добри обноски и прочее и когато искам да знам нещо, питам.

— Чудесно качество, Аст — отвръща Харт. Насмешката й е насочена към мен и ме жегва. — Намерението ни беше да питаме канцлер Бенесит от какво се нуждае Тувхе в борбата срещу Шотет. Ние разполагам с огромни ресурси.

Аст поглежда към Исае и свива рамене.

— Оръжия — изрича той.

— Аст! — предупреждава го Исае. — Все още не сме приели, че това е необходимо.

— Добре, давай, колебай се, колкото щеш, Исае. Но рано или късно ще ни се наложи да отвърнем на удара. Пита ни даде един антипоточен заряд и още един ще ни дойде добре като за начало. По-нови кораби също — тези на Тувхе са бавни и стари… и даже не могат да пренесат проклетото оръжие.

Харт се разсмива, Чезъл и Шарва не закъсняват да я последват.

— Е, тези желания са лесноизпълними, нали, съветнице? — обажда се Чезъл.

— Да — отвръща тя с усмивка. — Ние ще се радваме да ви дадем каквото ви е необходимо, стига канцлер Бенесит да го приеме.

— Макар че съветниците ми би трябвало да пипат с кадифени ръкавици — изрича остро Исае, — Тувхе трябва да се защити. Няма да ни е излишно да разполагаме с още едно далекобойно оръжие срещу Шотет, за да не се налага да водим война по суша или във въздуха — само в краен случай, нали разбирате. Техните боеви умения са доста напреднали, както на всички ни е известно. А нашите кораби не са оборудвани да изстрелват антипоточния заряд.

— Тогава решено. — Чезъл повдига очилата си.

Буца засяда на гърлото ми. Напъвам се, боря се да издам някакъв звук, все едно какъв. Накрая стоварвам юмрук върху масата. Стискам силно Исае за ръката, толкова силно, че мога да й строша кокалчетата.

— Почакайте — казва Исае. — За жалост дарбата на Киси не й позволява да говори свободно в някои ситуации, а тя очевидно има да ни каже нещо.

— Благодаря ти — измънквам аз. — Любопитно ми е… да науча нещо.

— Какво, миличка? — пита ме Харт.

Тонът й не ми харесва. Кара ме да се чувствам с цял изит по-висока.

— Баща ми ми е казвал да не вярвам на сделка, в която единият печели повече от другия.

Повдигам вежди. Не мога да задам въпроса направо, но мисля, че удрям в целта.

— Добре казано — промълвява Исае. — Какво очаква Отир в замяна на щедростта си?

— Нима поражението на тази напаст, която вилнее из цялата галактика, не е достатъчна награда? — пита Харт.

Аз поклащам глава.

— За първи път си сътрудничим на такова ниво — казва Исае. — Планетите ни поддържат неутрални отношения, защото разчитаме едни на други за доброто на отирийците и тувхийците, но…

— Но често се оказваме на различни страни по определени въпроси — довършва Харт.

— Това се вижда най-отчетливо. — Шарва се обажда за първи път. Гласът му тътне, но тънко, не е богат и плътен. — Най-вече в решението да се оповести публично ориста на избраните родове.

— Да — отсича стегнато Исае. — Решение, което засегна по-силно моята планета, тъй като ние имаме не едно, а три избрани семейства.

— Въпреки това Отир стои зад решението си — отвръща Шарва. — И настоява за още по-голям контрол при издигането на оракулите на обществени постове.

Аст се обляга на стола. Лицето му е непроницаемо. Но ми се струва, че е доволен. Досега мислех, че не ме харесва заради дарбата ми, но може би е заради майка ми. Може би по този въпрос е на страната на отирийците.

— И вие искате подкрепата на Тувхе в замяна на оръжията — огласявам аз.

Сега разбирам какво искаше да каже оракул Вара. Не се доверявай на отирийците. Не я оставяй да се съгласи. Направи каквото трябва. Ето за това е говорела, за обещанието да ги подкрепим.

— Надяваме се, че нашата подкрепа ще ви накара да преосмислите становището си по отношение на оракулите — изяснява Шарва. — Знаем, че Тувхе не е планета-нация, която вярва сляпо на ориста, и също иска да прегърне бъдещето на галактиката, да подсигури славата, а не смъртта й.

— За какъв надзор над оракулите говорите? — пита Исае.

— Искаме да научаваме въпросите, които те обсъждат, плановете, които градят върху виденията си за бъдещето — обяснява Харт. — Те редовно взимат решения, които засягат всички нас. Искаме да знаем какви са тези решения. Искаме достъп до информацията, с която разполагат те.

Усещам… покой. Не както когато Акос ме държи за ръката и целият поток наоколо ми е замрял. През последните седмици видях как собствената ми майка ловко подведе брат ми и го накара да убие човек само защото искаше този мъж да изчезне. Видях я как остави най-старата ми приятелка да умре, когато можеше да я спаси. Според нея това било за доброто на всички. Само че ако се разминаваме в разбиранията си какво е „добро за всички“? Редно ли е тя да решава, без да има кой да й наднича през рамото?

Дори предупреждението на оракула Вара е манипулация. За какво бъдеще мечтае тя? За чий интерес се бъхти — за моя, за този на Тувхе, на Огра или на оракулите? Не я оставяй да се съгласи. Да я послушам или да не я послушам?

Дъвча бузата си.

— Кой ще има достъп до тази информация? Всеки, който пожелае ли? — пита Исае. — Широкото оповестяване на орисаните навлече доста беди на планетата ми.

— Достъпът ще бъде ограничен, разбира се, до Съвета — отвръща Харт. — Не искаме да изложим на опасност обикновените хора.

Исае поклаща леко глава.

— Трябва ми малко време да обсъдя това със съветниците си. Ако нямате нищо против.

— Разбира се — съгласява се Харт. — Да опитаме от ястията и да поговорим за по-ведри неща. Утре призори ще ни съобщите решението си.

Исае кима в знак на съгласие.