Вероника Рот
Подменена орис (40)

Глава 38
Сайра

Наложи ми се да напусна относителната сигурност на обитавания от шотетските изгнаници Гало и да се върна в Погко за разговора с Исае Бенесит. Онзи, който бях обещала на огранските водачи в замяна на съгласието им да отложат депортацията ни. С други думи, близкото бъдеще на Шотет тежеше на моите плещи.

Но не усещах ни тежест, ни нищо.

В гората зад Погко, оттатък пределите на града, имаше висока кула, построена в дънера на внушително дърво. Това беше единственото място, откъдето човек можеше да изпраща сигнал извън планетата. По пътя извадих душата на секретаря на Луша с въпроси защо само тук е възможно това и никъде другаде, и той успя да ми каже, че в огранската атмосфера там имало „пролука“.

— Това ли е научният термин? „Пролука“?

— Явно, че не е — отвърна мъжът. — Да ти приличам на учен?

— Приличаш ми на човек с мозък от тази планета. Не те ли гризе любопитство?

Той нямаше отговор, затова станах да се поразтъпча из кораба, като се спирах пред всяко растение зад стъклото, за да го разгледам подробно. Тук бяха нагънатият като мозък плод, който висеше тежко от жилавите лозници; гроздът лилави листа, заострени като човки, с два реда зъби по краищата им; дребничките гъби с форма на звезда с лъчи, които светеха в лилаво и се залепваха за кожата, ако ги пипнеш, и така се хранеха от тялото ти. Чудех се дали тук, дълбоко в джунглата, нямаше все още неоткрити видове — колко ли много възможности криеше тази неизследвана планета, където всичко беше хем гротескно, хем жестоко.

Стигнахме до кулата привечер, корабът кацна на площадка, сгушена между два едри клона. Слязох отвън и заразглеждах обширното дърво с кулата, построена в издълбания дънер. Никога не бях виждала такова огромно растение — обиколката му беше колкото на високите сгради във Воа, но те бяха построени от човешки ръце, не от жуженето на природата, което според мнозина идваше от потока.

Прекосих платформата, която водеше от площадката за кацане до кулата. Тя се залюля леко под тежестта ми. Две тънки въжета ме крепяха от всяка страна да не падна. С всяка крачка устата ми съхнеше, но си наложих да продължа. Секретарят на Луша ми се усмихна многозначително, докато разговаряше със стража на вратата.

За да вляза в предавателната стая, трябваше да ме претърсят, но стражът нямаше желание да ме докосва и аз не го поощрих. После имаше няколко стъпала. На последното спрях да попия плувналото си в пот чело с вътрешната страна на ръкава си и влязох след секретаря на Луша.

В предавателната стая гъмжеше от хора — едни стояха пред монитори, други се бяха привели над табла с ключове и копчета, трети скубеха мъх от кръглия килим в средата. Точно в центъра на тавана надолу висяха камери като очни ябълки, закрепени на тръби. Килимът беше тъмен, без шарки. Предположих, че го бяха сложили да заглушава ехото от звуците, които всяка друга повърхност щеше да отрази. Това беше последният етаж на кулата, затова прозорците й гледаха над върха на дървото, където огромни листа, по-големи от мен, пляскаха като криле в стъклото. Бяха тъмнолилави, почти черни и покрити с мъхнати жили.

— А, ето те и теб — ми каза един дългокос сема с нещо, което приличаше на облак в ръката.

Така човек се обръща към свой познат, но ние се срещахме за първи път, затова го изгледах въпросително, докато не си получих обяснението.

— Не знаех дали можеш да се гримираш — каза той на отирийски. — Но май имаш нужда само от малко пудра, за да не лъщиш. Добре.

Семата допря бялото пухкаво нещо в лицето ми и наоколо се вдигна облак бял прах. Кихнах. Онзи вдигна огледало, за да видя, че от пудрата лицето ми беше станало матово и гладко.

— Благодаря ти.

— Застани върху кръстчето. В момента се свързват с кораба на Съвета.

— Добре — съгласих се аз, макар да бях убедена, че нищо не е добре.

Щях да водя разговор с жена, която мислеше, че съм участвала в убийството на близначката й. А аз се канех да искам от нея да ни сътрудничи? И да се спогодим?

Чакаше ме провал.

Но отидох на кръста, който беше отбелязан върху килима с шарено тиксо, и погледнах нагоре към камерите. Някакъв човек до стената натисна няколко пъти едно копче, за да ги свали на нивото на очите ми. Пред мен се спусна екранът, на който щеше да се появи Исае Бенесит. Засега той беше бял и чакаше образът й да го изпълни.

Скоро секретарят на Луша обяви, че са установили връзка с Отир и започват предаването. Той отброи на отирийски до нула и тогава белязаното лице на Исае Бенесит оживя пред мен. По ръцете ми пробяга болка, събра се в кокалчетата ми, все едно някой ги трошеше. Премигнах срещу сълзите.

Известно време се взирахме една в друга.

Тя не изглеждаше добре. Беше отслабнала от последния път, когато я видях, а кожата под очите й беше синкавочерна и даже слоят грим не беше заличил кръговете. Но зад тези очебийни знаци имаше нещо друго. В очите й светеше някакво безумие, което го нямаше последния път, все едно душата й беше на път да се разлети.

Тази жена беше убила стотици хора от моя народ — сянка на жена с див поглед в очите.

— Канцлер Бенесит — произнесох накрая със стиснати зъби.

— Госпожице Ноавек — отвърна тя с отсечен, сдържан глас, който не приличаше на нейния. — Може би не трябва да казвам „суверен“, след като собственият ви народ не може да се спре на един, нали?

Реших да премълча, че даже изгнаниците не ме искаха за лидер, че ми викаха орузо, „наследник“, че ме виняха за хората, които тя беше избила, че стоях тук, за да поправя някои от собствените си грешки. Но усещах как тези истини пулсират в мен като още едно сърце. Аз не бях суверенът.

— Народът ми е разделен, както щяхте да знаете, ако гледахте на нас с повече разбиране. Колкото до моята легитимност — аз съм единият от двамата наследници на властта. Вие сте свободна да преговаряте с другия, ако предпочитате.

Тя ме гледа известно време, сякаш наистина обмисляше предложението ми. Но по лицето й се четеше нескрито примирение. Колкото и да ме мразеше, аз бях единствената Ноавек, която даваше надежда за мир на народите ни.

Тази увереност повдигна духа ми и аз се поизпъчих.

Исае се покашля и рече:

— Приех това обаждане, защото ми казаха, че имаш предложение за мен, което си струва да се обмисли. Предлагам ти да го чуя, преди да съм решила, че ми губиш времето.

— Не съм дошла да се моля в нозете ти — отвърнах остро аз. — Ако предпочиташ да вървиш по пътя на необузданото разрушение, няма какво да кажа, за да те спра, затова…

— Аз ли вървя по пътя на необузданото разрушение? — изсмя се безрадостно тя. После пак отекна смехът й, но по-дълго. — Стотици от нашите…

— Бяха убити от баща ми и доверениците му — викнах високо аз. — Не от мен. Нито от хората тук.

— А ти на негово място какво щеше да направиш? — изкрещя ядно тя. — Забравяш, че се познаваме, Сайра Ноавек. Познавам дипломатическия ти талант.

— Щях да избера военна цел съгласно галактическите закони. Разбира се, щях да почакам да договоря разумни условия за мир, вместо да нападам стотици бежанци с модерно питарско оръжие…

— Не знаех, че на борда има бежанци — изрече тя с ненадейно притихнал глас.

Спомних си, че едно време Исае ми приличаше на шистова скала — твърда и назъбена. И сега беше същата, лесно чуплива скала. През нея премина тръпка и чак тогава тя продължи, сякаш този отрязък от разговора не се бе състоял.

— Предложих ти условия за капитулация, както помниш. Ти ги отказа.

— Предложението ти беше обидно и непочтително — отвърнах с разтреперан от гняв глас — и ти отлично знаеше, че няма да го приемем.

Гледах право в камерата вместо в образа й на екрана, макар че зад стъкленото око на апарата виждах коравосърдечното й изражение.

— Предложението ви, госпожице Ноавек — рече тя накрая.

— Откажете се от искането си огранците да ни изритат от планетата си, защото то ще принуди старите врагове на Лазмет Ноавек да се завърнат насред военното огнище — рекох троснато. — А в замяна аз ще го убия.

— Защо ли не се учудвам, че решението ви включва убийство — сухо отбеляза тя.

— Оригиналните ти обиди ме смайват. Без водача й лесно ще покорим армията на Лазмет. Изгнаниците ще вземат властта в Шотет, а ние ще сключим мир, вместо да се избиваме едни други.

Тя затвори очи. Забелязах, че се беше постарала да изглежда по-голяма, точно като мен. Носеше черно сако, ушито в традиционния хесански стил, което се закопчаваше диагонално през гърдите й и свършваше отстрани на шията й. Косата й беше опъната назад и разкриваше отчетливо острите чупки на лицето й. Белезите също й придаваха зрелост, каквато повечето ни връстници не притежаваха. Хората разказваха, че преживяла нещо, оцеляла в нещо, от което никой не излизал жив. Но въпреки това беше млада. Беше млада и желаеше да дойде краят на това безумие.

Даже и да не разбираше какво беше причинила на мен и народа ми, поне и двете мечтаехме да дойде краят на това безумие.

— Трябва да действам — рече тя и отвори очи. — Съветниците ми, народът ми, съюзниците ми настояват да действам.

— Тогава ми дай време. Две-три седмици.

Тя поклати глава.

— Болницата в Шиса падна… Болни хора, хора, които… — тя се задави и замълча.

— Това не е мое дело — не отстъпих аз. — Това не е наше дело.

Твърде късно разбрах, че сега не му беше времето да държа на своята невинност. Може би съчувствието щеше да ме отведе по-далеч.

Но тя взриви странстващия кораб. Тя ни нападна. Тя заслужава гнева ми.

Но може би щях да постигна повече с милосърдие.

— Една седмица — обади се Исае. — Остават ти три дни след пътуването от Огра до Тувхе.

— Една седмица — повторих аз, — за да стигна от Огра до Урек, да планирам убийство и да го извърша. Кукувица ли ти е изпила мозъка?

— Не — отвърна тя простичко. — Това е предложението ми, госпожице Ноавек. Предлагам ви да го приемете.

Ако бях по-любезна, по-добра, може би и нейното предложение щеше да бъде по-щедро. Но аз си бях аз.

— Добре. Ще ти изпратя известие, когато всичко свърши.

И излязох от кадър.