Вероника Рот
Подменена орис (4)

Глава 2
Киси

Знам какво е да гледаш как семейството ти загива. Все пак съм Киси Кересет.

Видях как баща ми издъхна на пода в дневната. Видях как шотетски войници отведоха братята ми Айджа и Акос. Видях как майка ми изтля като платно на слънцето. Няма нещо, което да не знам за загубата. Просто не мога да я изразявам като другите хора. Дарбата ми ме кара да си държа устата затворена.

Затова малко завиждам на моята приятелка Исае Бенесит, която е орисана да бъде тувхийски канцлер, че може да се отдаде на скръбта. Тя се изтощава от плач, а после двете заспиваме рамо до рамо в кухнята на шотетския изгнанически кораб.

Когато се будя, гърбът ме боли от дългите часове, които изкарвам подпряна на стената. Ставам и докато оглеждам приятелката си, правя наклони наляво и надясно.

Исае не изглежда добре, което, предполагам, е естествено, след като едва вчера сестра й Ори намери смъртта си на една шотетска арена, където всички крещяха, че искат кръвта й.

Освен това усещам, че не се чувства добре — навсякъде около нея въздухът е мъхнат, както когато прокараш език по зъбите си, без да си ги мил. Очите й подскачат насам-натам из стаята, танцуват по лицето и тялото ми, но не така, че да принудят човек да се изчерви. Мъча се да я успокоя с дарбата си, изпращам й спокойствие, което се размотава като копринено чиле. Но като че ли не й олеква много.

Имам странна дарба. Не знам какво усеща Исае, или поне не точно, но го долавям като частици във въздуха. Освен това не мога да контролирам чувствата й, но мога да правя внушения. Понякога се налага да опитвам по два-три пъти или да измисля нещо ново. Затова вместо коприната, която не подейства, опитвам с тежка вода, която се полюшва.

Провалям се. Исае е превъзбудена. Понякога, когато човек е прекалено напрегнат, ми е трудно да му въздействам.

— Киси, мога ли да ти се доверя?

Мога е необичайна дума на тувхийски. Мога, трябва, задължително е са се сбутали една в друга и човек може да се досети за истинското значение само от контекста. Това понякога води до недоразумения и затова навярно другосветците описват езика ни като „хлъзгав“. Така е, но и те са лениви.

Затова когато Исае Бенесит ме пита на родния ми език дали може да ми се довери, аз изобщо не разбирам какво иска да каже. Но въпреки това има само един отговор.

— Разбира се.

— Питам сериозно, Киси — казва тя с онзи нисък глас, който означава, че е сериозна. Харесвам този глас, харесва ми как жужи в главата ми. — Има нещо, което трябва да свърша, и искам да дойдеш с мен, но се страхувам, че няма да…

— Исае — прекъсвам я аз, — тук съм, за да ти дам всичко, от което се нуждаеш. — Нежно докосвам с пръсти рамото й. — Нали така?

Тя кима.

 

 

Извежда ме от кухнята, а аз гледам да не стъпвам по кухненските ножове. След като се затвори тук, Исае изтръгна всички чекмеджета, изпотроши всичко, което можа да докопа. Подът е застлан с накъсани парцали, парчета стъкла, натрошена пластмаса и размотани бинтове. И май не я виня.

Дарбата ми пречи да правя и казвам неща, които ще разстроят хората. Точно затова след смъртта на баща ми не можех да плача, освен когато оставах насаме със себе си. Месеци наред не можех да обеля дума пред мама. И ако можех да разпердушиня някоя кухня като Исае, навярно щях да го направя.

Излизам мълчешком след нея. Подминаваме тялото на Ори. То е загърнато хубаво с чаршаф, така че от нея се виждат само наклонът на раменете, издутината на носа и брадичката. Бегла диря коя е била. Исае се спира там, рязко поема въздух. Усещам, че сега е още по-грапава, като песъчинки, които дращят дланта ми. Знам, че няма да мога да я утеша, но прекалено много се безпокоя за нея, за да се откажа.

Изпращам снопчета лека переста трева и твърдо полирано дърво. Изпращам топло масло и заоблен метал. Нищо не излиза. Ожулвам се раздразнено в нея. Защо не мога да направя нищо, за да й помогна?

За секунда през главата ми минава мисълта да поискам помощ. Акос и Сайра са на навигационната палуба. Мама е някъде долу. Ренегатката Тека, приятелката на Акос и Сайра, се е изтегнала на канапето, а зад нея бялорусата й коса се е пръснала на всички страни. Но не мога да повикам никого от тях. От една страна, заради проклятието на дарбата ми не мога, просто не мога съзнателно да причинявам скръб, а от друга, инстинктът ми подсказва, че ще е по-добре, ако успея да спечеля доверието на Исае.

Тя слиза надолу, където се помещават два склада и баня. Мама е в банята — чувам плискането на рециклираната вода. В единия склад, аз се погрижих да е онзи с прозореца, се намира брат ми Айджа. Толкова време изтече, откакто го отвлякоха, че ме боли да го видя отново, и то така смален в сравнение със светлата колона на тялото на Ризек Ноавек. Човек си мисли, че с възрастта хората заякват, напълняват. Но не и Айджа.

В другия склад, онзи, в който са почистващите препарати, е Ризек Ноавек. Дори само мисълта за близостта на човека, който заповяда да отвлекат брат ми и да убият баща ми, ме кара да потреперя. Исае се спира между двете врати и тогава се досещам, че се кани да влезе в едно от помещенията. Не желая тя да влиза в стаята на Айджа.

Технически погледнато, той уби Ори — или поне държеше ножа, който я промуши. Но аз познавам брат си. Айджа не би могъл да убие човек, особено най-добрата си приятелка от детството. Сигурно има някакво друго обяснение за случилото се. Сигурно вината е на Ризек.

— Исае — проговарям тихо, — какво се каниш…

Тя допира три пръста до устата си, за да ме спре.

Стои между вратите. Ако се съди по слабото жужене край нея, изглежда, взима решение. Изважда от джоба си ключ, който явно е задигнала от Тека, когато тя отиде да се увери, че сме се запътили към Щабквартирата на Съвета, и го пъха в ключалката на килията на Ризек. Хващам я за ръката и я предупреждавам:

— Той е опасен.

— Мога да се справя — отвръща тя. А сетне погледът й се смекчава. — Няма да му позволя да те рани, обещавам.

Оставям я. Част от мен жадува да го види, най-сетне да се срещне с изверга.

Исае отваря вратата. Той седи подпрян на задната стена с навити ръкави и опънати нозе. Краката му са с дълги, мършави пръсти и тънки глезени. Примигвам срещу тях. Нима е възможно кръвожадните диктатори да имат такива слаби крака?

Ако Исае е уплашена, не го показва. Застава със сключени отпред ръце и високо вдигната глава.

— Я, виж ти! — Ризек облизва зъбите си. — Сходството между близнаците винаги ме изненадва. Изглеждаш досущ като Ориев Бенесит. С изключение на белезите, естествено. Откога ги имаш?

— От два сезона — отвръща сковано Исае.

Тя разговаря с него. Тя разговаря с Ризек Ноавек, заклетия ми враг, човека, който отвлече сестра й, човека с дългата редица татуирани убийства върху външната страна на ръката му.

— Значи ще избледнеят — обажда се той. — Жалко. Образуват чудесна форма.

— Да, аз съм произведение на изкуството. Художникът беше един шотетски плътски червей, който тъкмо беше спрял да се рови в купчина с боклуци.

Взирам се в нея. Никога не съм я чувала да изрича нещо толкова отвратително за шотетците. Това не е в характера й.

„Плътски червеи“ — така хората наричат шотетците, когато търсят най-грозната обида. Плътските червеи са сиви гърчещи се гадинки, които се хранят с плътта на живите, като я преяждат отвътре навън. Паразити, премахнати от отирийската медицина.

— Ах! — Усмивката на Ризек се разтяга широко и издълбава трапчинка на бузата. Нещо у него като проблясък просича паметта ми. Май ми напомня на Сайра, макар че на пръв поглед външно по нищо не си приличат. — Значи, злобата, която храниш към народа ми, не е само в кръвта ти.

— Не.

Исае прикляква, обляга лакти на коленете си. Движенията й изглеждат грациозни и овладени, но аз се тревожа за нея. Тя е стройна, източена на ръст, но по сила не може да се мери с Ризек, който, макар и слаб, е едър. Едно погрешно движение — и той може да се нахвърли върху нея, а аз какво мога да направя, за да го спра? Да изпищя?

— Предполагам, че знаеш много за белезите — казва тя и кима към ръката му. — Ще си татуираш ли живота на сестра ми?

От вътрешната страна на ръката му, по по-меката, по-светла част, няма белези. Те започват от външната страна и се нижат ред след ред. Има повече от една редица.

— Защо, да не би да ми носиш нож и мастило?

Исае свива устни. Грапавото усещане, което излъчваше преди малко, става нащърбено като назъбен камък. Инстинктивно притискам гърба си към вратата и напипвам дръжката.

— Винаги ли си приписваш убийства, които не си извършил сам? — казва Исае. — Защото последния път, когато те гледах, друг държеше ножа на платформата.

Очите на Ризек светват.

— Чудно ми е дали някога си убивал със собствените си ръце, или други са вършили цялата работа. — Тя накланя глава. — Други, на които, за разлика от теб, не им е липсвало мъжество.

Това е шотетска обида, чието унижение един тувхиец даже няма да разбере. Ризек обаче я схваща и очите му я пронизват.

— Госпожице Кересет — подема той, без да ме поглежда, — толкова много си приличате с по-големия ти брат. — Чак сега ми хвърля едно око да ме прецени. — Не ти ли е любопитно какво стана с него?

Ще ми се да отвърна хладно, все едно Ризек не значи нищо за мен. Ще ми се да издържа спокойно погледа му. Ще ми се безбройните ми фантазии за мъст да оживеят ненадейно като тихоцветите в деня на Цъфтежа.

Отварям си устата, но от нея не излиза ни звук.

Добре, мисля си, и пускам гръм от дарбата си, все едно съм плеснала с ръце. Вече знам, че не всички могат да контролират своите като мен. Иска ми се само да овладея онази част, която ми пречи да казвам каквото желая.

Когато дарбата ми го връхлита, той се отпуска. Върху Исае не действа, или поне аз не виждам да действа, но може би ще развърже неговия език. А и каквото и да беше намислила тя, явно искаше най-напред той да се разприказва.

— Баща ми, великият Лазмет Ноавек, ми казваше, че хората могат да служат като оръжия, ако се научиш как да ги владееш, но най-доброто оръжие си оставаш самият ти. Винаги съм приемал това сериозно. Някои от убийствата, които съм заповядал, са били извършени от други, канцлер, но бъди спокойна, тези кончини пак са си мои.

Той се обляга напред върху коленете си и сключва ръце между тях. Само една педя го дели от Исае.

— Ще отбележа живота на сестра ти върху ръката си. Тя ще бъде хубав трофей в колекцията ми.

Ори. Спомням си какъв чай пи на сутринта (харвова кора за сила и бистър ум) и колко я дразнеше счупеният й преден зъб. Чувам и напевите на шотетците в ушите си: смърт, смърт, смърт.

— Сега всичко е ясно — обявява Исае.

Тя му подава ръка. Ризек я поглежда особено и нищо чудно — що за човек иска да се ръкува с мъжа, който току-що си е признал, че е заповядал да убият сестра й? Че и се гордее с това?

— Ти наистина си особена. Явно не си обичала много сестра си, щом сега ми подаваш ръка.

Виждам как кожата на другата й ръка се опъва над кокалчетата. Тя разтваря юмрук и бавно приближава пръсти към ботуша си.

Ризек поема подадената му ръка, сетне замръзва с ококорени очи.

— Напротив, обичах я повече от всеки друг.

Исае го стиска здраво, забива ноктите си. А през това време лявата й ръка се стрелва към ботуша й.

Аз съм твърде зашеметена, за да разбера какво се разиграва пред очите ми, преди да е станало прекалено късно. С лявата си ръка тя изважда един нож от ботуша си, където го е пристегнала за крака си. С дясната дърпа Ризек напред. Човек и нож се срещат, тя натиска и гъргорещият стон ме отнася в дневната ми, в юношеството ми, към кръвта, която търках от дъсчения под, ронейки сълзи.

Ризек се свлича и кръвта му тече.

Блъскам с ръка дръжката на вратата и излизам в коридора. Препъвам се, ридая, викам, тропам по стените — не, нищо подобно, дарбата не ми позволява.

Накрая ме оставя да извикам слабо веднъж.