Вероника Рот
Подменена орис (39)

Глава 37
Акос

В стаята с генната ключалка миришеше на плодове. Акос остави вратата да се затвори зад него и вдъхна резливата и сладка миризма. Това не беше спалнята на Ризек, беше кабинет. Върху бюрото имаше зелена и набръчкана обелка, откъдето идваше мирисът. До нея върху купчина листа беше оставен спящ екран. Тук-там бяха струпани книги, от чиито заглавия успя да прочете само тези на отирийски. Бяха все исторически съчинения.

Килимът под нозете му беше плътен и дебел. Беше приятно да ходиш по него. В ресните му се бяха отпечатали стъпки, сякаш някой часове наред беше крачил напред-назад. В ъгъла растеше дърво в саксия със същия тъмен цвят като паркета. Дървото беше разпространено из гористия пояс на север от Воа, имаше яки, жилави листа.

Акос усети схващане в слепоочието, сякаш се канеше да го налети главоболие, но не му обърна внимание. Приближи се до картата, която беше закачена на стената зад бюрото. Беше на слънчевата система. Планетата им беше отбелязана като „Урек“ вместо „Тувхе“ и той разбра, че е шотетска изработка. Линиите бяха прецизни, старателни и избледняваха по краищата, за да отбележат границите на пътешествията им. Бяха по-широки, отколкото Акос предполагаше. Досега не му беше хрумвало, че преди да станат лешояди и воини, шотетците са били откриватели.

Пак усети схващането в главата си и поспря. Беше чул шум. Може би някой ходеше в друга стая, на друг етаж.

Не, не беше шум, а дихание. Въздишка.

Акос измъкна ножа си и се обърна с протегната ръка. Висок мършав мъж с обветрено лице се подпираше на стената зад него.

Лазмет Ноавек.

— Дарбата ми не ти действа — рече той.

Устата на Акос пресъхна.

— Нито една дарба не ми действа — отвърна му с мъка.

Първите думи, които казваше на баща си.

Лазмет се отдръпна от стената. Държеше нож на потока. Докато Акос го наблюдаваше, той закрепи ножа на дланта си, завъртя го и го улови за дръжката. Значи Ризек беше усвоил този навик от баща си.

— Така ли се вмъкна тук? — попита го той.

Акос поклати отрицателно глава. Лазмет се приближи, а Акос отстъпи встрани, запазвайки разстоянието помежду им. Пак имаше чувството, че е на арената, че ще се бие до смърт. Но за тази битка не беше подготвен, както за онази с Вас и Сузао.

Тогава разбра. Не биваше изобщо да идва тук. Да види Лазмет лице в лице, празния му поглед, спокоен и леко развеселен… Имаше нещо нездраво у него. Нещо, което Акос не разбираше.

— Признавам си, че съм малко объркан, защото аз единствен мога да влизам в тези стаи — рече Лазмет. — Затова ми е ясно, че макар и някой да те е вкарал в имението, тук не е могъл да те пусне.

— Влязох с кръвта си.

Лазмет присви очи. Приближи се. Празното пространство зад Акос се свърши и той пак мръдна встрани, без да прибира протегнатия нож. Лазмет го изгледа с любопитство — не беше свикнал да вижда човек да държи меч на потока, без черните пипала да се увиват около ръката му.

— Когато малката ми дъщеря поотрасна, започнах да подозирам, че не е от мен — тихо изрече той. — Мислех, че майка й ми е била невярна, но сега разбирам, че не е било това. Тя е била чуждо дете.

Акос не разбираше спокойствието му. Поне да беше показал малко изумление.

— Как се казваш? — попита го Лазмет, докато въртеше ножа на потока.

— Акос.

— Хубаво шотетско име. Предполагам, че жена ми го е избрала за теб.

— Няма как да знам. Никога не съм я срещал.

Лазмет се приближи още малко и тогава му се нахвърли. Акос беше готов и очакваше нападението му, откакто го видя да се подпира на стената. Но не беше подготвен за бързината, с която Лазмет сграбчи ръката му и толкова силно я изви, че на Акос не му остана друго, освен да пусне ножа. Но обучението си каза думата — Акос се престори, че му прималява, а в същото време замахна с юмрук отстрани по тялото на Лазмет. Мъжът изсумтя, но не го пусна и Акос го изрита здраво в коляното.

Тогава Лазмет го пусна и позалитна. Но не достатъчно. Изправи се и се хвърли, блъсна Акос в стената и опря на гърлото му ножа на потока. Акос замръзна. Беше сигурен, че Лазмет няма да го заколи, не и преди да е чул обяснението му, но това не му даваше гаранция, че междувременно няма да го нареже къс по къс.

— Срамота е, че не я познаваш. Тя беше силна жена — небрежно рече Лазмет. Повдигна свободната си ръка и прокара пръста си по едната страна на Акосовия нос до скулите.

— Приличаш на мен. Висок, но не много широк в раменете, с тези омразни лунички. Какви са на цвят очите ти?

— Сиви — отвърна Акос и едва се сдържа да не прибави едно „сър“ накрая, макар че сам не знаеше защо.

Може би беше заради опряния в гърлото му нож и голямата сила на мъжа, който го притискаше в стената. Тя жужеше в костите на Лазмет като част от самия поток.

— Сигурно си ги наследил от страната на майка ми. Чичо ми пишеше любовни стихове на леля ми за буреносните й очи. Майка ми ги уби и двамата. Но ти си чувал този разказ. Доколкото знам, в Шотет е доста известен.

— Чувал съм го. — Акос се мъчеше да говори, без гласът му да трепери.

Лазмет го пусна, но не се отдалечи, за да не може синът му да се хвърли на пода и да грабне оръжието си.

— Знаеш ли дали синът ми е жив? — Лазмет изви в чупка веждите си. — Питам явно за другия си син.

— Не, мъртъв е. Тялото му лети в Космоса.

— Прилично погребение. — Лазмет пак завъртя ножа си. — А ти си дошъл да ме убиеш ли? Това ще бъде в големите традиции на рода ни. Майка ми уби брата и сестра си. Предполагаемата ми дъщеря уби брат си. На първородния ми син не му стигна смелост да убие мен и накрая се задоволи да ме хвърли в една килия за няколко сезона. Но ти носиш белезите на смъртта, тъй че може би не си слабоволев.

Акос затисна китката си с другата ръка, за да скрие белезите. Направи го инстинктивно, ала това озадачи Лазмет и той наклони глава.

Акос вече не беше сигурен в отговора. Знаеше, че Лазмет трябва умре, и съдеше за това по реакцията на Сайра, когато го зърна, и всичко чуто за него оттогава насам. Но дълбоко в душата си и тогава, и сега не беше сигурен дали ще може да го направи. Ала не мислеше да си признава пред Лазмет.

— Не, не съм дошъл да те убия.

— Тогава защо си дошъл? Поел си голям риск. Предполагам, че не е бил напразен.

— Ти си… ти си последният кръвен роднина, който ми е останал.

— Това ли е причината? Ама че глупост, ако е вярно. Какво толкова е кръвта? Вещество — като водата и звездния прах.

— За мен тя е повече от това. Тя е… езикът. Ориста.

— Аха! — Лазмет показа лукавата си усмивка. — Значи отчайващо скучната орис на малката Сайра всъщност е твоя. „Второто дете от рода на Ноавек ще премине Границата.“ — Веждите му се извиха като дъги. — А ти като шотетец по рождение никога не си минавал през ивицата переста трева, която ни разделя от тувхийските ни врагове.

Лазмет го изучаваше. Правеше догадки. Те бяха неверни, но Акос не виждаше причина да му отваря очите. Поне засега. Колкото по-малко знаеше за него, толкова по-добре.

— Говориш като човек от простолюдието — продължи Лазмет. — Сигурно се надяваш да те пратя с благородна военна мисия в Тувхе. Да те издигна много над възможностите ти.

Акос запази безучастното си изражение, макар че мисълта да влезе с армия в Тувхе и да поведе война само за да се издигне, го отврати.

— Дали ще ти помогна, или не, зависи, предполагам, от това дали ще имам някаква полза от теб. Явно можеш да убиваш, което е насърчително. Нямаш представа колко трудно ми беше да науча Ризек. Първия път, когато отне човешки живот, той повърна. Жалка работа. А жена ми ми забрани да опитвам същото със Сайра, но чувам, че накрая тя е излязла по-способната.

Акос примигна. Какво да кажеш на човек, който открито решава в лицето ти дали си струва да живееш?

— Ти имаш някакви посредствени бойни умения. Дързък си, макар че в най-добрия случай си неразумен, а в най-лошия — глупав. — Лазмет го потупа по брадичката с върха на ножа си. — Дарбата ти ме заинтригува, но в някои отношения тя ме… притеснява. Разкажи ми за белезите си, момче.

Онази част от Акос, която беше блокирала като развален двигател, пак заработи.

— Мислиш си, че ще научиш нещо полезно за мен от хората, които съм убил, и начина, по който съм ги убил? Ами ти — ако аз те съдех колко струваш, според това, че слабоволевият ти син е успял да те хване в капан за няколко сезона?

Очите на Лазмет се присвиха.

— Майка му го подучи как да спечели верността на шепа войници на стратегически позиции. Никога не съм умеел да печеля хорските сърца, признавам си го. Те пазеха в тайна, че съм затворен, и предано ме вардеха — от разстояние, за да не мога да използвам дарбата си върху тях. Но заради хаоса покрай смъртта на сина ми някои сектори останаха без електричество и аз се възползвах от възможността да избягам. Всичките ми стражи сега са мъртви. Прибрал съм в буркан очните им ябълки, за да ми напомнят за собствената ми слабост. Собственото ми поражение ме вкара в плен, не сполуката на сина ми. — Той отстъпи назад. — А сега ми кажи имената, които носиш на ръката си, момче.

— Няма.

— Започваш да ми дотягаш. Повярвай ми, това не е в твоя полза. За мен ще е детска игра да те убия, даже и без дарбата ми.

— Последния живот, който отнех, принадлежеше на Вас Кузар.

Лазмет кимна.

— Впечатлен съм. Естествено, знаеш, че мога да потърся смъртта му в архива на арената и да открия името, което си използвал? — Той пак пристъпи напред и вдигна ножа помежду им. — Също така вече си разбрал, че пред тази врата те очакват много войници. Ако опиташ, няма да излезеш жив от къщата. А като знам как си влязъл в тази стая посред нощ и с оръжие, няма да те пусна да се разхождаш свободно между тези стени. Което означава, че ще те затворя тук и ще имам предостатъчно време да науча за теб всичко, което поискам.

— Разбирам — отвърна Акос. — Но аз не се бих с Вас на арената. Бих се с него в бъркотията, докато синът ти умираше. Смъртта му не е вписана никъде.

Лазмет се усмихна.

— На ръката си имаш повече от един смъртен белег. Колко насърчително е да узная, че не си кръгъл идиот! Поздравления, Акос Ноавек. Ти не си пълна скука.

Лазмет се протегна и отвори вратата, преди Акос да може да мръдне на един изит. Малкият кабинет се напълни с бронирани стражи.

— Затворете го под ключ в някоя от стаите. Не го бийте за удоволствие. В него тече моя кръв.

Акос тръгна мълчаливо, а празният поглед на Лазмет го изпроводи по коридора.