Вероника Рот
Подменена орис (35)

Глава 33
Акос

Преди няколко сезона войниците на Ризек Ноавек го бяха завлекли във Воа, биха го жестоко, по петите му го следваше уплашеният му брат. Топлият прашен въздух го беше задавил. Тогава не беше свикнал с навалицата, нито с гръмкия смях на людете, струпани около сергиите с храни, нито с оръжията им, които те потупваха нехайно посред разговора, сякаш нямаха значение.

Сега вървеше, подпрял длан на ножа в калъфа на кръста му, без изобщо да се замисля за това. Беше вързал шал около устата и носа си и се беше подстригал почти до кожа, за да не го познаят тези, които не трябваше. Но това беше малко вероятно. Повечето хора, с които се разминаваше, се бяха вглъбили в крайната цел на излизането си и само от време на време някой му хвърляше бегъл поглед.

По улиците вече не се тълпеше народ. Малобройните минувачи вървяха с наведени глави, стиснали чантите си до телата. Войници в брони с герба на Ноавек обикаляха улиците, даже в по-бедните райони в покрайнините на града, където Акос беше слязъл от транспортния кораб. Половината от малките дюкянчета бяха заковани с дъски, вратите им бяха заключени с вериги. Явно след смъртта на Ризек бе имало грабежи и безчинства — нищо изненадващо, — но сега нещата отново бяха под контрол. Твърде много контрол с Лазмет на трона.

Акос започваше да опознава Воа, или поне онази част от нея, в която живееха Джорек и майка му Ара. Градът беше разположен в концентрични кръгове около имението на Ноавек и Ара и Джорек живееха с Ариния брат в един от средните пръстени — идеалното място човек да изчезне. Апартаментите бяха наблъскани един в друг, всеки със свой стил, с врата на различно място, така че образуваха лабиринт. Акос се беше загубил в два двора тази сутрин и всеки път трябваше да се връща отначало.

Ара го беше пратила да търси брашно на пазара за хляб, а той се беше върнал с празни ръце. На една от сергиите там имаше приемник за новините и той беше отишъл да види дали има вести от Огра.

Беше заминал, без да се прости със Сайра, защото знаеше, че това ще я накара да го намрази, а той това целеше. Ако го намразеше, тя нямаше да тръгне да го търси. Щеше да приеме, че се е върнал в Тувхе, и да го остави на мира.

Очите му все шареха встрани и той с мъка трябваше да придържа погледа си напред. Подмина толкова дълга опашка от народ, че чак две преки по-надолу видя за какво се редяха, когато зърна западнала постройка с шотетския знак за аптека над нея. Поликлиника. На една съседна уличка две деца се биеха за шише с нещо, което Акос не разпозна.

Много хора бяха пострадали при нападенията и основни лекарства като антисептици и сребърна кожа не достигаха. Напоследък близките на ранените все висяха пред аптеките с надеждата малко по малко да се доближат до това, което им трябваше. Други пък купуваха „церове“ от черния пазар, които или не помагаха изобщо, или влошаваха състоянието на болните. За късмет, Ара и семейството й не бяха пострадали при експлозията.

Акос забеляза стената с графитите, която използваше като ориентир. Цветовете бяха ярки, повечето символи продължаваха да не му говорят нищо, макар че разпозна онзи за Ноавек, който изпъкваше в средата. В края й той се огледа на двете страни, за да се увери, че е сам, и почука на дървената врата. От уличката зад него още се чуваше боричкането на децата.

Като повечето шотетски къщи, и къщата на Ариния брат беше зарита с вехтории, мебелите бяха скърпени от стари вещи. Дръжките на кухненските чекмеджета бяха направени от корабни части, а копчетата на фурната бяха железни пръсти от роботите, с които шотетските деца играеха на война.

В другия край на стаята, на ниска масичка, седяха Ара Кузар, която беше загърнала раменете си с яркосин шал, и Джорек. Той си беше пуснал брада, която на места не покриваше равномерно лицето му, и носеше броня с герба на Ноавек под рамото. Изглеждаше преуморен, но се усмихна на Акос, когато той влезе.

— Съжалявам, госпожо Кузар, брашно няма — рече й Акос. — Няма и вести от Огра. Струва ми се, че пропагандната машина на Ноавек набира сили.

— Тази превземка да ме наричаш „госпожо Кузар“ беше мила в началото — иронично отвърна Ара. — Но започва да ме плаши. Седни. Трябва да хапнеш нещо.

— Извинявай — измърмори той и седна срещу Джорек. Свали шала на врата си, опипа подстриганата си коса и за пореден път се изненада колко е къса. На тила боцкаше. — Как е в имението?

— Досадно — каза Джорек. — Днес видях в профил главата на Лазмет. Повечето от висшите стражи са разположени в близост до стаята на Ризек с ограничения достъп, нали се сещаш, онази, която кръвта на Сайра не можа да отключи. Но днес той мина през задната врата.

Акос скъта и тази информация при всичко останало, което беше дочул за Лазмет след пристигането си във Воа, а то не беше много. В представите на хората той беше повече мит, отколкото човек, затова и всичко, което те знаеха, звучеше като легенди и народни предания, не като факти.

— Поне няма да се налага да се бия в Тувхе — обади се Джорек. — Не че бих го сторил. Тази атака беше… — Той поклати глава. — Извинявай. Не исках да зачеквам темата.

Акос мушна ръка в джоба си и измъкна листа изсушен тихоцвет. Напоследък ги дъвчеше по-често, отколкото беше добре за него. Скоро щяха да свършат. Но от напрежението в челюстта и раменете го болеше главата, а мисълта му трябваше да бъде свежа, ако искаше да се изправи лице в лице с това, което го очакваше.

Беше дошъл тук, във Воа, за да убие Лазмет Ноавек. А това нямаше да бъде лесно.

— Искам да поговорим за нещо — поде Акос.

— Чудех се кога ще повдигнеш въпроса — отвърна Джорек.

Ара сложи чиния пред Акос. В нея нямаше много — питка, навярно изсъхнала вече, малко сушено месо, малко маринован солен плод. Тя изтръска трохите от пръстите си и седна до сина си.

— Джорек иска да каже, че ни е приятно да те приютим под покрива си, но знаем, че не правиш нищо случайно — Ара перна сина си по носа. — А да прекосиш галактиката не е дребна работа.

Джорек потърка носа си.

— Не всеки може да стои на Огра и да чака какво ще се случи. Все някой от нас трябва да си изцапа ръцете — рече Акос.

— Но тези, които могат да се опазят, са длъжни да го сторят — отвърна Ара.

Акос поклати глава.

— Аз също трябва да си изцапам ръцете. Наречи го… орис.

— Аз му викам избор — вметна Джорек. — И то глупав.

— Като това да зарежеш приятелката си, а също и майка си, и брат си без една думичка за обяснение — цъкна Ара с езика си.

— И без да им кажа, майка ми и брат ми знаят къде съм. А нещата между мен и Сайра стоят така — оправда се Акос. — Тя седмици наред планира да ме отпрати, без да отвори дума за това. С какво нейното е по-различно от моето?

— Не е по-различно, но това не значи, че е правилно както в единия, така и в другия случай — отвърна Ара.

— Не го хокай, мамо — подхвърли Джорек. — Той от раждането си сам се хока.

— Хокайте ме колкото ви душа иска. И бездруго се каня да поискам нещо, което няма да ви хареса.

Ръката на Джорек се плъзна като змия по масата и той си открадна едно парченце месо от Акосовата чиния.

— Искам да ме вкараш през задната врата в имението на Ноавек.

Джорек се задави с месото, което дъвчеше, и накара Ара да го тупне по гърба.

— Какво ще правиш там? — попита Ара и присви очи.

— По-добре да не знаете.

— Акос, повярвай ми. Нищо че си ученик на Сайра Ноавек, с Лазмет ти си изгубен като в тъмен лес — отвърна му Джорек, щом преглътна залъка си. — У него няма и капка човещина. Той не е способен на нищо човешко. Ако те спипа, ще те направи на пихтия.

— Той няма да ме убие.

— И защо? Заради хубавите ти очи? — изсумтя Джорек.

— Защото аз съм негов син.

Ара и Джорек го зяпнаха безмълвно.

Акос бутна чинията към Джорек.

— Искаш ли и питката ми?