Вероника Рот
Подменена орис (34)

Глава 32
Сайра

С Тека се прибрахме в малкото апартаментче, в което Аза ни беше настанила. То се състоеше от една стая с печка, наполовина по-малка от моята на странстващия кораб — с остра болка си спомних вечните й петна и ръката ми се запъна с копчетата на куртката, — и баня, в която двете не можехме да стоим прави едновременно. Но имаше малко писалище, на което вечер четях до късно, когато Тека обръщаше гръб на светлината. В една кутия в ъгъла тя държеше инструменти, жички и компютърни части и в свободното си време майстореше разни дреболии — превозни средства на колела с дистанционно управление или висяща украса, която искреше при полъха на вятъра.

Още щом прекрачихме прага, тя свали куртката си и я захвърли на леглото с обърнати наопаки ръкави. Аз бях по-грижлива с моята и разкопчах с две ръце всяко метално копче. Всеки илик беше обшит със светещия конец, за да не се разкъса — куртката беше добре изработена и аз се надявах, че ще мога да я запазя.

Тека беше отишла до бюрото ми и галеше с пръсти отворената страница, до която бях оставила тетрадка.

— „Родът Кересет е един от най-старите орисани родове, вероятно първият, макар че никога не са изявявали интерес да обсъждат този въпрос. Ориста им рядко, даже никога, не ги е отвеждала на челни места, а вечно ги е жертвала, или още по-загадъчно, отреждала им е на пръв поглед с нищо незабележителна участ.“ — Тека се намръщи. — Превеждаш това от огрански сама?

Свих рамене:

— Обичам езиците.

— Говориш ли огрански?

— Опитвам се да го науча. Според мнозина учени той е по-поетичен от повечето езици, защото има повече римуващи се или полуримуващи се звуци. Аз лично предпочитам да чета поезия на шотетски, защото не обичам римите, но…

Тя ме зяпаше. Продължих:

— Харесва ми предизвикателството. Какво?

— Странна си.

— Ти неотдавна построи машинка, която издава цвъртящи звуци — отвърнах аз. — И когато те попитах за какво служи, ти каза: „Да цвърчи“. И аз съм странната?

Тека се усмихна.

— Имаш право.

Погледът й се върна върху книгата. Досетих се, че се кани да ме пита защо превеждам откъса за семейство Кересет, и може би тя също се досети, че аз се досетих, защото така и не ми зададе въпроса.

— Не е това, което си мислиш. Не чета за тях заради него.

Не бях разкрила пред никого казаното ми от Вара. Рождената ми кръв беше като тайна, която трябваше да се опази. Нали точно заради името Ноавек бях потребна на изгнаниците. Без него те като нищо щяха да се отърват от мен.

Но и по-страшни престъпления бях вършила пред Тека от това да нося грешното име, а ето че тя още не ме беше изоставила. По-рано мисълта да се доверя на друг човек щеше да ме уплаши. Но сега не чувствах страх.

— Оракулът ми каза нещо.

И разказах цялата история на Тека.

— Така, значи, теб изобщо не те притеснява, че Акос е харесал момиче, което носи гените на друго момиче, за което той е вярвал, че му е сестра. — Тека се беше пльоснала на пода и чупеше с нокти черупката на някакъв огрански орех — печен, естествено, за да не е отровен.

— Повтарям. С него. Не сме. Брат и сестра. Изобщо не сме свързани. По никакъв начин!

Бях се облегнала отстрани на леглото и подпирах ръцете си върху сгънатите си колене.

— Все тая. Е, поне няма да планираш бащиното си убийство. След като Лазмет не ти е баща.

— Ама ти си се вторачила само в кръвното родство. Само защото не сме свързани биологично, не значи, че той не ми е баща. И го казвам като човек, който би дал мило и драго той да не ми е баща.

— Добре де, добре — въздъхна тя. — Май трябва да почнем да планираме убийството, щом имаш по-малко от седмица до разговора с Исае.

— Ние? — Повдигнах вежди. — Аз съм тази, която доброволно се нагърби с глупавата мисия, не ти.

— Явно ще се нуждаеш от помощта ми. Да започнем с това — можеш ли да пилотираш кораб сама до Тувхе?

— Мога.

— През огранската атмосфера? Не ти вярвам.

— Добре, значи ми трябва пилот. И кораб.

— Освен това трябва да откриеш къде е Лазмет. Да се вмъкнеш там, без никой да те види. И да намериш начин да му светиш маслото. А после и как да се измъкнеш. — Тя изпъна гръб и мушна обелената ядка в устата си. Тикна я в бузата си и продължи: — Погледни истината в очите — имаш нужда от помощ. Сама едва ли ще намериш много доброволци. Може би си забелязала, че изгнаниците не са баш луди по теб.

— О, нима — рекох с равен тон. — Не бях обърнала внимание.

— Е, тук сглупяват. — Тека махна с ръка към мен. — Аз ще ти намеря хора. Мен ме харесват.

— Умът ми не го побира защо.

Тя ме замери със счупената черупка и ме уцели по бузата. От дълго време не се бях чувствала по-добре.

Късно през нощта, след като часове наред се бяхме въртели в кръг с плана за убийството, Тека заспа в леглото, както си беше с дрехите. Аз събрах черупките от пода и седнах над книгата за орисаните семейства, за да продължа с превода.

От думата Кересет, изписана на огрански, в очите ми запариха сълзи. Взех писалката и на всеки няколко секунди спирах да ги бърша заедно със сополите от носа ми.

Пред Тека се бях престорила, че превеждам този откъс от книгата, за да науча повече за семейството си, и че заниманието ми нямаше нищо общо с Акос.

Само че жалката истина беше, че аз още бях влюбена в него.