Вероника Рот
Подменена орис (33)

Глава 31
Сайра

В ъгълчето на устата ми се стече пот. Облизах солените капки и се засилих. Беше рисковано, но се надявах да го изненадам със сила, за каквато не бе подготвен.

Противникът ми беше висок и жилест мъж. Етрек, онзи, който още с пристигането ми ме беше нарекъл в убежището Бича на Ризек и изричаше прозвището при всяка наша среща. Но сега той беше само конфигурация от крайници, материя с определена плътност. Нахвърлих му се с цялото си тяло, забих косо лакти в слабините му.

Школата на съзнанието, елметахак, нямаше да одобри риска. Рискувай само когато не ти остава друг избор, казва учението. В този случай не го следвах. Сметките ми излязоха криви.

Ръката на Етрек се стовари като чук върху рамото и гърдите ми и ме просна възнак. Навсякъде край мен тълпата зарева от удоволствие.

— Умри, орузо! — присмя се някой от множеството.

Във виковете им чух спомен. Бях коленичила на платформа с опрян на гърлото нож. Над мен стоеше брат ми, в очите му се смесваха страх и ярост. Народът крещеше „предателка“, народът монотонно напяваше, че иска кръвта ми. Сребърната кожа на главата ми настръхна.

И даже тук, на Огра, те продължаваха да реват за кръвта ми. За тях аз си оставах Ноавек и по-добре да бях мъртва, отколкото жива.

Погледнах отдолу към стената, към Етрек, който се канеше да се наведе и да нанесе последния удар. Познавах го аз него. Казваше ми „съюзник“, биеше се с мен за спорта, но дълбоко в душата си искаше хубаво да ме насини.

И тъй, нежно като любовница, аз плъзнах ръка и го притеглих към себе си. Разбий ми носа, казваше ласката ми. Хайде, давай. Той се дръпна като ужилен, което си беше самата истина, и падна назад. Изпълзях отгоре му, затиснах го, замахнах с лакът, но спрях, преди да го фрасна, и повдигнах вежди.

— Да, да, победи ме — призна Етрек и тълпата задюдюка.

Беше им дошло до гуша да гледат победите ми. Беше им дошло до гуша да гледат победите на всички Ноавек.

А че в жилите ми не течеше Лазметовата кръв, че дори не бях шотетка — това не ги засягаше.

А мен засягаше ли ме?

 

 

По-късно, когато лидерите на шотетските изгнаници ме помолиха да представлявам народа ми пред огранския съвет, без да знаят, естествено, че не съм истинският наследник на трона след брат ми, си спомних как се чувствах, докато лежах по гръб на земята, докато хората искаха загубата и кръвта ми.

Те ме мразеха. Не ме приемаха. Не искаха да ги представлявам.

— По-големият традиционалист от двамата огрански лидери цени много високо закона, а ти си законната наследница на трона — ми каза с нотка на отчаяние лидерът на изгнаниците Аза.

Тека додаде:

— Нуждаем се от помощта ти, Сайра.

Огледах я — косата й изглеждаше проскубана от влажния огрански въздух, тъмният кръг под здравото й око издаваше умората й. И изведнъж Шотет не беше вече безименната тълпа, която неведнъж ме беше обграждала. Шотет беше тя. И Джорек. И даже Има. Хора, които властимащите бяха тъпкали, точно като мен. Хора, които се нуждаеха от тази дреболия, за да дадат отпор.

И аз им я дължах. Аз бях призовала хората да се евакуират. Аз се бях изтървала, че изгнаниците са на Огра. Аз носех наследството на Ноавек, даже и да не бях от тяхната кръв. Дължах на хората поне това заради стореното от мен.

— Добре — приех смирено.

 

 

— Изглеждам смешно — казах на отражението си.

Или по-скоро го казах на Тека, която стоеше зад мен със скръстени ръце и смучеше бузата си, от което й се беше появила трапчинка.

Бях облечена в куртка, която се спускаше до пода, беше с остри рамене и копчетата ме стягаха на гърдите. Всеки бод беше извезан със сияещ конец и ми се струваше, че приличам повече на огрански космически кораб, отколкото на човек. Яката, която беше изработена изцяло от светещ плат, огряваше лицето ми отдолу и тъй сенките изглеждаха особено кошмарни, когато плуваха по кожата ми.

А това се случваше непрекъснато. И малкото контрол, който бях запазила при кацането ни на Огра, се беше изпарил, сякаш Акос го беше отнесъл със себе си, когато замина.

— Аза искаше да е сигурна, че ще приличаш на суверен, нищо че не си. И наистина приличаш — рече Тека. — Освен това тук всички изглеждат смешно, така че по нищо не се отличаваш от тях.

Тя посочи себе си. Беше облечена като мен, само че куртката й стигаше до коленете, не до глезените, и беше сива — за да допълва цвета на лицето й, беше казала огранската шивачка. Беше обула подходящ панталон, а светлата й коса беше вързана на пригладен кок. Моята беше сплетена на дебела, неравна плитка, прехвърлена през рамото от другата страна на сребърната кожа.

Отивахме на среща с представителите на Огра в столицата Погко. Бяха ни поканили да обсъдим „молбата“ — по-скоро настояването — на тувхийското правителство огранците да спрат да дават подслон на шотетските изгнаници след нападението над Шиса.

Бях неспокойна. Единствената причина за искането на Тувхе беше, че аз неволно разкрих на Исае къде се намираме. Сенките ми се движеха нагъсто и бързо, а тясната куртка не помагаше. Но не можех да отрека, че тя приятно подчертаваше високия ми ръст.

— Без грим ли ще ходиш? — попитах Тека и обърнах гръб на огледалото. — Защо не сложиш поне малко чернило около окото си?

— Всеки път, когато пробвам, накрая изглеждам нелепо.

— Дай на мен да опитам. Мама ме научи, когато бях малка.

— Само да не ме парнеш с дарбата си — малко кисело ме предупреди Тека.

В едно от дюкянчетата в Гало бях намерила малък черен молив за очи. Опитах да се спазаря с хитрата собственичка, но огранката се престори, че не разбира произношението ми, затова накрая се отказах от играта и го купих на пълната му цена. Свалих капачката, застанах пред Тека и се наведох на нивото на лицето й. Не можех да се подпра на нея, затова подпрях ръцете си една в друга.

— Може да поговорим — предложи Тека. — За заминаването му. Хей така, без дори да се сбогува. Може да поговорим, стига ти… нали разбираш. Ако искаш.

Без да се сбогува. Той беше решил, че не заслужавам да се прости с мен даже от кумова срама.

Стиснах зъби.

— Не, не може.

Ако отворех уста, щях да запищя, а куртката ме стягаше ужасно в гръдния кош. По същата причина отбягвах Сифа и Айджа, които напоследък бяха вечно заедно и почти непрекъснато обсъждаха бъдещето с изгнаниците. Нямаше да мога да го понеса.

Очертах клепача на Тека с леки, отмерени движения, на почивки, тъй като дарбата ми ту прииждаше, ту се отдръпваше като прилив, а с другия край на молива го туширах. Когато я срещнах за първи път, тя беше готова по-скоро да ме намушка, отколкото да ме остави да я доближа, и макар че би го отрекла, ако я попитах, аз знаех, че сърцето й се стопля към мен, така както моето се беше сгряло към нея.

Топлото сърце беше дар, все едно дали е получен лесно, или с неохота. И аз никога вече нямаше да го приема за даденост.

Тя отвори окото си. Опасано от черното, синьото изглеждаше още по-бляскаво. На другото око носеше „празничната си превръзка“, както я наричаше. Тя беше чиста и черна и се прихващаше за лицето й с панделка, а не с ластик.

— Готово — обявих аз. — Почти безболезнено.

Тя се огледа в огледалото.

— Почти — съгласи се, но не изтри молива и аз разбрах, че й харесва.

 

 

Стараех се да не мисля за Акос, да не копнея за него, да не си представям разговорите ни за преживените от мен неща. И бездруго едва сдържах гнева си срещу Тувхе — не ми трябваше да наливам още масло в огъня.

По време на полета до Погко си позволих кратък миг на слабост, преди да се смъмря сама.

Докато корабът се плъзгаше между високите сгради, по-високи от онези във Воа, толкова високи, че щяха да остържат основите на разрушените в Шиса, си представих почудата на лицето му, ако ги беше видял.

А аз щях да кажа нещо в този дух: Когато построявали Погко, огранците запазили доста дървета и затова до ден-днешен градът под нас прилича на гора.

Той щеше да се усмихне, както винаги развеселен от знанията, с които бях натъпкала главата си.

Но не достатъчно развеселен, за да ми даде едно проклето обяснение преди…

Стига! — спрях се аз и премигнах с очи да прогоня сълзите. Боляха ме коленете, тазът, лактите и раменете, болеше ме цялото тяло. Не можех да си го позволя.

Чакаше ме работа.

Корабът се скачи със здание близо до пъпа на Погко, където сградите бяха толкова нагъсто, че можех да надникна в кабинетите и всекидневните на непознати хора и да разгледам украсата им. Огранците обичаха разкоша, затова повечето помещения бяха претъпкани с лични вещи и изящно изработени предмети. Всички притежаваха едни и същи декоративни ковчежета от полирано дърво с дребни резбовани шарки.

Вратата се отвори и аз потреперих, защото подухналият вятър беше силен и ако се съдеше по ниската температура, явно бяхме по-нависоко, отколкото предполагах. Един техник от станцията насочи моторизирана пътека към вратата. Тя нямаше нито перила, нито някакво видимо защитно средство срещу падане. Огранският ни капитан, дебел човек с внушително шкембе, мина по нея с грацията на танцьор. Последва го Иса, а току зад гърба й вървях аз и нарочно гледах нагоре към отворената врата, която беше крайната ми цел.

Ако Акос беше тук, щях да го държа за ръка, а моята щеше да се опъне назад като флаг.

Но Акос го нямаше и аз прекосих разстоянието сама.

 

 

Двама души управляваха огранците — жена и сема, шотетската дума нито за мъж, нито за жена. Знаех, че на Огра съществуват две големи политически фракции, от които само едната се поддаваше на промени. На всеки десет сезона всяка от тях представяше приемлив кандидат и двамата управляваха — къде с компромиси, къде с пазарлък. На мен тази система ми се струваше невъзможна, но явно работеше, след като досега се беше задържала в продължение на двеста сезона.

Семата се представи като Рокха, имаше късо подстригана коса с цвета на пясъците на Урек, лунички и изящни свити устни. Жената, Луша, както се нарече, докато се ръкуваше с мен, беше по-висока, по-закръглена и с по-тъмен цвят на кожата от моя. Моливът над миглите й блещукаше слабо и осветяваше очите й отгоре. Подхождаше й.

— Ти си Сайра Ноавек — обърна се към мен Рокха, докато стояхме скупчени преди откриването на срещата.

Зад мен Луша разговаряше с Иса и Аза — разбрах по смеха й, който не спираше да пълни главата ми с радост.

— Така говорят — отвърнах аз.

Рокха се разсмя.

— По-висока си, отколкото си те представях. Навярно до Ризек Ноавек всеки изглежда нисък.

— Изглеждал е — поправих семата аз.

За мен това беше само граматическа грешка, любезност към човек, който не говори шотетски като роден език. Но лицето на Рокха се изопна заради проявената безчувственост.

— Приеми извиненията ми. Толкова скоро го изгубихте.

— Бих казала, че нищо не съм изгубила.

Рокха повдигна вежди. Луничките по клепачите ми напомниха за Акос, мрежа от сенки се разпростря по очните ми ябълки и аз свих лице от болка.

— Не мога да разбера дали се шегуваш, или не.

— Трябва да си доволен. Нали огранците обичате мистериите — отвърнах кисело, а Рокха присви озадачено очи.

 

 

Луша откри срещата.

— Да говорим направо — поде тя и Рокха изсумтя.

Луша набърчи нос насреща му, както дете би направило на брат си. Знаех, че от двамата огрански лидери тя е по-големият традиционалист, затова беше склонна да говори надуто и строго да държи на условностите. Едва не се разсмях, когато Рокха ми намигна над ниската масичка. Бяхме насядали на столчета около нея. Тежкият плат, който ме покриваше от врата до глезените, се събра в краката ми и светещият конец заблещука.

— Добре — съгласи се Аза. — В такъв случай, щом ще говорим направо, ние се учудваме, че Огра се замисля дали да не ни изгони, след като толкова време съжителстваме в мир на тази планета.

— Нямаше да се замисляме, ако натискът идваше само от Тувхе — въздъхна Луша. — Но зад Тувхе стои Съветът, а и те търсят силни съюзници. Разузнаването ни докладва, че в тази минута канцлерът е на път за Отир.

Погледнах към Тека. Притеснението, което ме измъчваше, се четеше по лицето й, в увисналите краища на устата й. Ако Тувхе се съюзеше с Отир, войната фактически приключваше. Никой нямаше да се опълчи на Отир, не и без по-голяма кауза от тази „да спасим от заличаване Шотет“.

Доколкото знаех, Отир винаги е била най-богатата и най-могъщата планета в галактиката. Някога на нея изобилствали природните блага, но с напредъка на расата ни те загърбили работата на полето и в рудниците и се отдали на умствени занимания. Сега отирийците разработваха компютри и правеха изследвания. Почти всяко откритие в областта на медицината, космическите пътешествия, хранителните технологии или личните удобства е дошло от Отир. Ако една планета поискаше да скъса връзките си с Отир, тя щеше да изгуби нещата, на които всички бяхме свикнали да разчитаме. Това важеше и за Шотет. Един лидер би трябвало да е луд да рискува това.

— Защо Съветът подкрепя Тувхе, вместо да запази неутралитета си както в миналото? Изведнъж това вече не е „граждански спор“, както настояваха повече от десет сезона, а? — обади се Тека.

— Те надушват, че сме уязвими — отвърна Аза. — И несъмнено гледат на това като на прочистване. Да се отървем от шотетските боклуци. Издухайте ги в Космоса.

Гневът в гласа на Аза, толкова подобен на моя, ми достави удоволствие.

— Преувеличаваш — усмири я Луша. — Съветът едва ли щеше да се намеси в конфликта, ако не смятаха…

— Тогава защо… — Аза я прекъсна с треперещ глас. — Защо нападението над невинните хора, които са бягали към странстващия кораб във Воа, не беше счетено за военно престъпление, за разлика от нападението над невинните в Шиса? Причината не е ли в това, че всички смятат тувхийските деца за невинни, а шотетските за покварени? Не е ли, защото всички смятаме, че тувхийците са трудолюбиви, а шотетците са едни жестоки лешояди?

— Ти нали не подкрепи действията на Лазмет Ноавек срещу Тувхе — с твърд глас се обади Рокха. — Все пак даде изявление, с което осъди нападението веднага щом научи за него.

— И не се отмятам от думите си. Лазмет Ноавек сам е събрал армия от поддръжниците на сина си. Действията му срещу Шиса нямат нищо общо с нас, ние никога не бихме извършили нещо толкова жестоко — отвърна Аза. — Но това не означава, че Тувхе не заслужава възмездие.

Не се налагаше да съм запозната издълбоко с този вид срещи, за да разбера, че тази не вървеше добре. Огранците предпочитаха да водят разговори като чук, който забива пирон, и с шотетците не беше по-различно. Всъщност културите ни повече си приличаха, отколкото се различаваха — ние ценяхме издръжливостта, завладявахме планети, които не ни се подчиняваха, почитахме оракулите…

Ако можех да им покажа колко сме свързани, може би те щяха да се съгласят да ни помогнат.

— Защо ни мразят? — попитах с наклонена глава. Повиших глас, за да прозвучи, сякаш наистина съм озадачена.

— Как така защо? — изгледа ме навъсено Аза. — Те ни мразят от край време! Омразата им е безпочвена, неоправдана…

— Няма сляпа омраза, не и ако питаш онзи, който мрази. — Тека кимна към мен. — Те ни презират, защото смятат, че сме изостанали. Ние следваме потока, почитаме оракулите.

— А като посочиха ориста на рода Ноавек, оракулите утвърдиха мястото на Шотет в галактиката — обадих се аз. — Но Съветът не ги чу. Съветът не ни даде независимост. Те искат да ограничат властта на оракулите, а не да я усилят, като почитат ориста. И ни презират, защото се прекланяме пред хората, от които жадуват да изтръгнат властта.

— Дръзко изказване — отвърна Луша. — Мнозина ще кажат, че е предателство да се внушава как Съветът жадува да лиши оракулите от силата им.

— Единственото предателство, което аз признавам, е предателството срещу оракулите — отвърнах. — Аз никога не съм извършвала това престъпление. Не може да се каже същото за Съвета.

— Преди два сезона Огра беше на ръба на война, защото Съветът искаше да оповести публично всяка орис на орисаните семейства, нали така? — обади се Аза. — Аз четох стенограмата. Ти, Луша, си била особено ядосана от решението им.

— Не видях причина да престъпваме традициите си — упорито рече Луша.

— Излишното оповестяване на орисаните доведе до отвличането на оракул от нашата планета и завърши със сегашната война. Като се опълчи срещу оракулите, Съветът пося семето на войната. А сега заради това искат да ни смажат?

Не разбирах дали Тека щеше да има сполука. Не умеех да разчитам хорските лица. Но въпреки това тя не се отказа:

— Всяка вярна на ориста планета е заплаха за Съвета. Те започнаха с нас, но не мислете, че с нас ще се свърши. Тепес, Золд, Есандер, Огра — застрашени са всички планети, верни на ориста. Ако могат нас да обявят за изостанали и да ни спретнат война, за да се освободят от нас, защо да не могат и с вас да сторят същото? Ние трябва да се съюзим, ако искаме властта им да не се разпростира, както е редно да бъде.

Опитах се да разчета езика на тялото на Рокха и Луша — в това ме биваше повече, — но не разбирах огранската култура и се затруднявах. Рокха беше сключил прилежно пръстите на масата пред себе си. Луша беше скръстила ръце. Лош знак във всяка култура.

Покашлях се.

— Имам идея, преди да сме стигнали далече.

Всички се обърнаха към мен, Тека сви устни.

— Аз съм се срещала с Исае Бенесит, тувхийския канцлер. Когато беше във Воа, тя прекара дълги дни с шотетските ренегати. Сега е пратила човек на Огра, за да преговаря за съюз. Тя знае, че ние не сме като Лазмет Ноавек. За нея пречката не е Шотет, а сегашният режим. А по този въпрос ние сме на едно мнение.

— Най-напред казваш, че Съветът води войната, а сега била Исае Бенесит. Кое от двете? — попита Луша.

— И двете. Съветът неслучайно използва Исае Бенесит, защото иска да спази закона. Те няма да нападнат безпричинно. И тъй, ако Тувхе не ни атакува, Съветът остава без посредник, чрез който да води войната. Враждата ще се разсее. Укротим ли Исае, ще укротим и Съвета. Ако свалим Лазмет от трона, това ще усмири Исае.

— Чакай да отгатна — рече Тека. — Ти предлагаш да го убием.

Не знаех как да й отвърна, затова не се и опитах.

— Вие, Ноавек, вечно сте жадни за кръв — възмути се тя.

— Няма да избера сложно решение, само и само да не си изцапам ръцете — остро се сопнах аз. — От първото му появяване по екраните из галактиката настойчиво ви убеждавам да не подценявате Лазмет Ноавек. Могъщ е и държи в ръцете си половината Шотет. Ако той умре, ние ще си върнем народа и ще преговаряме за мир. Дотогава мирът е невъзможен.

Осъзнах, че седя като майка ми. С изправен гръб, със скръстени длани и кръстосани глезени. Тя не ми беше кръвна майка, но аз носех от нея повече, отколкото от оракула, която ме беше разменила заради ориста. Продължавах да бъда Ноавек. Това рядко ми носеше утеха, но в този случай се искаше сила и аз трябваше да я покажа.

Рокха поклати няколко пъти глава.

— Струва ми се, че това решение устройва всички страни — рече семата. — Тъй като това е твоя идея, госпожице Ноавек, ние ще уредим да отправите предложението на Исае Бенесит по сигурен канал. Междувременно ще започнем разговори с Шотет и Огра, а също и с Тепес, Золд и Есандер. За да видим какви възможности имаме пред нас. Луша?

— Само разговори. — Луша почука с пръст по масата. — Тайни разговори. Не желаем Съветът да си помисли, че се готвим за бунт.

— Дипломатическите ни представители могат да напускат планетата на корабите за доставки — предложи Аза. — Съветът рядко обръща внимание на Огра, никой няма да ни проверява корабните дневници.

— Вярно — потвърди Луша. — Договорихме се. Госпожице Ноавек, до седмица ще уредим разговора ви с тувхийския канцлер.

Усетих как върховете на пръстите ми пулсират. Нуждаех се от време, повече време, отколкото можех да поискам, повече време, отколкото можеха да ми дадат. Но даже и да разполагах с време, можех ли наистина да планирам убийството на собствения си баща, щях ли да успея, когато помнех опита си да отнема живота на Ризек?

Ако ти не можеш да се справиш, никой друг няма да може — повтарях си наум. — И бездруго сме загазили, така че поне опитай.

Когато се изправих, нозете ми бяха стабилни, ръцете ми не трепереха. Но отвътре всичко в мен се въртеше.