Вероника Рот
Подменена орис (32)

Глава 30
Сайра

Акос излезе да се поразходи в градината и аз останах сама. Бузите ми се мокреха от влажния огрански въздух и ми се прииска да си измия лицето. Затътрих парещото си изстрадало тяло до банята, завъртях кранчето и облегнах челото си в плочките на стената. Сякаш водени от непреодолимо желание да избягат, сенките се събираха в пръстите ми и те винаги ме боляха най-силно.

Наплисках лицето си с вода и се избърсах в предницата на тениската. Сайра Кересет, мислено опитах звученето на името. Стори ми се фалшиво, все едно си обличах чужди дрехи. Но и това място с разхвърляните завивки, където бяхме лежали оплетени с Акос, също ми се струваше чуждо. Докато лежах в леглото с ухо върху гърдите му, аз бях друга жена.

Изведнъж взе да не ме свърта на едно място. Тръгнах към кораба на Пари от другата страна на хълма, по-далече от градините, за да не срещна Акос. Натиснах копчето и вратата на кораба се отвори, вътре запалените лампи ме отведоха до една седалка, близо до оградените огрански растения.

Седях оборила глава в ръцете си пред растението, което приличаше на гигантска паст, когато вратата пак се отвори. Повдигнах глава — бях сигурна, че е Акос, че най-накрая ще можем да поговорим за чутото. Но не беше той.

Беше Сифа.

Не затвори вратата и аз продължих да чувам жуженето на буболечките и шепота на вятъра, а тя стоеше и ме гледаше. Отвърнах на погледа й. Сепнах се от болката, която ме обзе, докато я наблюдавах и си мислех на кого ме беше дала. Не смеех да мръдна, за да не се издам. Не треперех, не се вълнувах, не охках. Не правех нищо, което молеше за утеха. Не исках тя да вижда, че може да ме нарани.

— Говорила си с Вара — рече най-накрая.

Изправих се в креслото и преметнах плитката си през рамо.

— Да, между другото, благодаря ти за това. — Трепнах леко, когато една сянка пробяга по лицето ми. — Какво по-хубаво да научиш от непозната, че майка ти те е изоставила.

— Трябва да знаеш… — поде тя и аз скочих на крака, заковах ботушите си върху решетъчния под, между стъпалата ми — ивица пътеводна светлина.

— Да, моля те, кажи ми какво трябва да знам — викнах троснато. — Как те е боляло, когато си захвърлила собствената си дъщеря в семейство на зверове? Или как цял живот си лъгала сина си? А може би как си го направила за доброто на Тувхе, Шотет или проклетия поток? Защото аз искам да знам колко тежко ти е било!

Усетих се грамадна като стена от мускули. Тя не беше хилава, притежаваше известна жилавост, но не беше яка като мен в хълбоците и раменете. С един удар можех да я поваля на земята и част от мен копнееше да опита. Може би онази част, която беше Ноавек и която нямаше да я има, ако ме беше отгледала при себе си, вместо да ме разменя.

Сифа стоеше до вратата, лампичките на малката писта зад нея очертаваха силуета й. Вързана на една страна, косата й висеше на чорлави парцали, все едно от дни не беше виждала гребен. Оракулът изглеждаше на ръба на силите си. Пет пари не давах за това.

— Какво, какво си видяла в бъдещето, че да се решиш да ни размениш? Каква е тая лоша орис, че си предпочела да ме дадеш у Ноавек, вместо да ме оставиш да я изстрадам?

Тя затвори очи, лицето й се изопна и аз усетих по гърба да ме полазват ледени тръпки.

— Няма да ти кажа. — Сифа отвори очите си. — По-добре да ме мразиш, отколкото да знаеш какво видях, че се случва с теб, с Акос. Избрах за вас най-добрия път, с най-много възможности.

— Ти нямаш право да избираш пътя ми вместо мен — изрекох с тих глас.

— Пак бих го сторила.

Пак ми мина през ума да я ударя.

— Стой далеч от мен!

— Сайра…

— Не, ти си решавала какво ще става между нас, когато аз съм била пеленаче, но вече си изгубила тази власт.

Не помръдвах. После тръгнах към вратата, но тъкмо когато я подминавах, позата й се измени. Тя се отпусна непривично до вратата, главата й клюмна, косата се разсипа край лицето й.

Тогава гласът й се извиси в изтерзан вик.

Ново видение значи. Нещо страшно.

Отначало стоях и я слушах, гласът й стържеше в мозъка ми. После тя се свлече по стената и аз коленичих пред нея — не желаех да я утеша, но не ми се щеше да си тръгна, без да науча какво е видяла.

Мина време, докато тя притихна. Викът й секна задавено. Отдавна бях научила, че ако я питам направо, няма да постигна нищо, затова мълчах. Чаках свита в мрака, а сенките изгаряха корема ми. Зад мен цветето паст щракна трошливата си челюст.

Сифа толкова дълго мълча, че краката ми се схванаха.

— Нападнали са Шиса — изрече тя запъхтяно. — С любезната заслуга на Лазмет Ноавек.

Макар че миг след това се засрамих от нея, първата ми мисъл беше: Е, и?

Тувхийците първи ни удариха. Страшно беше човек да мисли за армия под бащиното ми командване, но това беше война, а на война падаха жертви и от двете страни.

Но не бях забравила мъката си, когато странстващият кораб се взриви над Воа. Където и да се намираше Акос, и той щеше да мине през същия ад. Въпреки яда ми срещу враговете ни, не можех да пожелая това на любим човек.

Оставих Сифа — жената, която ми беше дала живот, а после се беше отказала от мен. Не можех да я утеша и нямах желание да го правя. Хукнах с все сили към градините по белокаменната пътека, за да го намеря. Но тя пустееше, бръмбарите жужаха необезпокоявано. Затова се завтекох към стаята, където спахме. Леглото беше празно.

Тръгнах от стая в стая да търся леглото на Киси. Беше празно. Но в стаята на Сифа заварих Иса. Червената й коса беше залепнала за бузите й, сякаш тъкмо излизаше от банята.

— Съжалявам — посрещна ме тя.

— За какво? За нападението ли? — За странно нещо е намерила да ми се извинява.

— Нападение ли? — попита тя, явно още не знаеше. — Какво нападение?

Поклатих глава и попитах нетърпеливо:

— За какво съжаляваш, Иса? Бързам да намеря Акос.

— Тъкмо за това. Той замина.

Имах чувството, че ще избухна в пламъци като отровните лиани в огранските гори, които пламваха, ако ги бутнеш лекомислено.

— Пари потегли преди малко с Киси и Акос. Смятат призори да отлетят от Огра на същия кораб за Воа, на който ще пътува и Джорек Кузар.

— Не са оставили съобщение — изрекох аз.

Не попитах.

— Де да знаех повече. Пари нищо не ми каза. Знам, че сигурно си объркана…

Само че не бях объркана. Ако бях нормална, ако бях отраснала с друго име, щях да се смутя.

Акос се беше освободил от ориста си, от дълга си към мен. И беше заминал, тръгнал си беше за вкъщи. Защо му е да оставя две-три прощални думи или обяснение на Бича на Ризек? Това щеше да е прекалено мило. Прекалено много, за да го очаква човек като мен.

Седнах тежко върху куфара в долния край на леглото на Сифа. Сенките се движеха нагъсто по кожата ми.

Акос беше заминал.

И пак бях сама.