Вероника Рот
Подменена орис (31)

Глава 29
Айджа

— Трябва да намериш начин да стъпиш здраво на земята — каза ни Сифа. — Иначе виденията ще те обсебят. Ще затънеш във всички възможни светове и няма да можеш да изживееш своя живот.

Попитахме:

— Нима е толкова лошо да живееш хиляди животи вместо само твоя?

Тя присви очи насреща — тази жена, която едновременно ни беше майка, оракул и чужда непозната. Ние бяхме дали заповедта да убият мъжа й, ние самите изстрадахме загубата на онзи мъж. Какво странно нещо — хем да причиниш толкова голяма мъка, хем в същото време да тъжиш за нея. Докато душите ни се омесваха все по-плътно една с друга, все по-дълбоко усещахме противоречията, присъщи на съществото ни. Но нямаше какво да се направи. Противоречията бяха налице и трябваше да ги прегърнем.

— Дошъл си на света по някаква причина — отговори Сифа. — Но не за да се превърнеш в съсъд на чужди преживелици, а да имаш свои.

Свихме рамене и тогава се заредиха картините.

Намираме се в тялото на нисък и набит мъж, който стои пред пълна с книги количка. Във въздуха се носи миризма на прах и страници, рафтовете се издигат високо над главата му. Той поставя тежък том върху подноса, който се подава от лавицата, и въвежда код в апарата в ръцете си. Подносът се издига към горния рафт, вляво от главата му, където е мястото на книгата.

Той въздъхва и отива до края на пътечката, за да надникне през прозореца. Разпознаваме града, това е Шиса в Тувхе, претъпкана с реещи се високо над земята сгради, откъдето ливадите с тихоцвет приличат на пъстри кръпки сред снега. Те сякаш висят от облаците. Отсреща има стъклена постройка с формата на диамант, която нощем свети отвътре в зелено. От лявата й страна заоблен мамут грее в мека бяла светлина като земята под него.

Красиво място. Познаваме го.

Сега не сме мъж. Сега сме ниска жена, която трепери под твърда шотетска броня без ръкави.

— Защо му е на някого да живее в тази проклета страна? — пита тя мъжа до нея, чиито зъби шумно тракат.

— Заради тихоцвета — свива той рамене.

Жената разкършва ръце в опит да сгрее премръзналите си пръсти.

— Шшшът! — спира я мъжът.

Напред една жена от шотетските войници допира ухо във врата. Притваря очи за малко, после се отдръпва и дава знак на другите да дойдат. Те блъскат по вратата с метален цилиндър и след няколко удара я разбиват. Катинарът се счупва и изтраква на циментовия под. Зад вратата има нещо като апаратна, която прилича на навигационната палуба на транспортен кораб.

Въздухът се раздира от вик. Хукваме презглава напред.

Стоим до прозорец, с едната ръка се подпираме на студеното стъкло, с другата дърпаме перде. Над нас е Шиса — неизменните гигантски гроздове, които се спускат като драперия. Още от детските ни години градът е шарената ни утеха нощем. Без сградите небето изглежда пусто и голо, затова не обичаме да пътуваме.

Откакто ги съзерцаваме, сградите не помръдват даже и в най-силния вятър. Това се дължи на питарската технология, която ги държи изправени и се контролира от малки кули на земята, близо до нивите с ледоцвет. Не разбираме как става това. Ние сме полски работник. В края на работния ден ботушите с шипове за лед още са на краката ни, ожулените рамене още ни болят от машините, които влачихме.

Както гледаме, яркочервеният куб на болницата точно над нас се разклаща.

Потреперва.

И пада.

Пада и от дробовете ни се изтръгва вик. Движи се бавно, като нещо изтървано в кофа с вода, макар че сигурно само така ни се струва. Докато се спуска, снежинките се стелят в смътна бяла ивица. Сетне кубът се удря в земята.

Ние сме детенце на легло в болницата. Телцето ни е дребничко и слабо. Косата ни е залепнала за врата ни — тук е горещо. Оградката е вдигната отстрани на леглото, все едно сме някакво бебе и ще се изтърколим на пода в съня си.

Леглото подскача под нас, ние се сепваме и се хващаме за пръчките на оградата. Само че не леглото пропада, а подът. Подът пропада. Градът се плъзва покрай прозорците, ние се вкопчваме в пръчките, скърцаме със зъби…

След това запищяваме…

Шотетката, ние, тичаме и дърпаме ремъците на бронята. Стегнали сме ги много и те се забиват в ребрата ни, пречат ни да бързаме.

Звукът от падащата сграда не прилича на нищо, което сме чували досега. Хрущенето, трясъкът… виковете, воят, пъшканията… въздушната струя… ще ни пробият тъпанчетата. Запушваме ушите си с ръце и продължаваме да тичаме към транспортния кораб, към спасението.

Виждаме черна фигура, която се хвърля от покрива на болницата.

Затънали сме до колене в снега. Мъжът от по-рано крещи нещо до нас, което не чуваме. Бузите ни горят. С учудване разбираме, че лицето на шотетката е мокро от сълзи.

Това е възмездието, което заповяда Лазмет Ноавек. Но то прилича повече на ужас.

— Хайде! — крещи другият войник. — Трябва да тръгваме!

Но как да потеглим, когато толкова много хора се нуждаят от помощ?

Как да заминем, когато толкова много загиват?

Как да заминем?