Вероника Рот
Подменена орис (28)

Глава 26
Акос

Беше станало късно, когато оракулът най-сетне повика него, или по-скоро тях, защото Вара пожела да види него и Сайра едновременно.

По-рано сънят ги беше налегнал с оплетени тела, а растенията в градината хвърляха мека светлина през завесата, която Сайра беше дръпнала. Усещаше на гърдите си хладната сребърна кожа от едната страна на главата й, там, където тя настоя да полегне, за да слуша биенето на сърцето му.

Той не разбираше какво го прихвана в градината, когато я прегърна, знаеше, че това е себично, че не може да задоволи желанията й по нейно настояване. Трябваше да я послуша, даже да скъса напълно с нея, защото от ориста му нямаше отърване, а нямаше и как да убеди нито себе си, нито нея, че нещата щяха да са същите, ако не го чакаше смърт в служба на семейството й.

Но копнежът по нея беше пронизал мъглата, забулила сетивата му през последните седмици, и той с облекчение се зарадва, че най-сетне чувства нещо, и сърце не му даде да потисне това. Копнежът му не секна, докато се мъчеха да се приближат все повече и повече един към друг. Сякаш тялото й не му стигаше и никога нямаше да му стигне.

Не можеше да я хване за ръката, защото това щеше да привлече бръмбарите, а той не гореше от желание да го накацат по лицето, но вървеше близо до нея, така че усещаше топлината на тялото й. Сенките й се стрелкаха по врата, скриваха се под якичката й и на него му се щеше да може да направи нещо повече от това да й даде едно слабо болкоуспокояващо на тръгване.

Пари ги отведе до върха на хълма, но не в голямата, ярко осветена зала, а на приземния етаж, където таванът се спускаше твърде ниско към главата му, за да ходи изправен, и дъските скърцаха на всяка стъпка. Трябваше да се приведе, за да прекрачи прага, а сетне се озова в кухничка. Жена на възрастта на майка му месеше тесто. По ръцете й имаше лунички, сивата й къдрава коса беше подстригана на паница.

Усмихна им се, когато влязоха, с топлина, каквато той се беше научил да не очаква от оракулите, които вечно бяха дистанцирани и груби с него, даже и залязващият оракул на Тувхе преди смъртта си.

— Сайра, Акос, добре дошли. Заповядайте, седнете.

Посочи им пейката от другата страна на масата. Акос седна, но Сайра остана права, със скръстени ръце. Жената попита Акос:

— Ще се чувстваш ли по-добре, ако ръцете ти са заети? Знам, че те влече да приготвяш еликсири. Тук има корени за кълцане, колкото ти душа иска.

— Не, благодаря — отвърна той и лицето му пламна.

— Име имаш ли си? — попита Сайра без заобикалки, както винаги. — Или да ти викаме Оракул?

— Ах, простете грубостта ми. Казвам се Вара. Понякога забравям, че аз познавам хората, а те мен — не. Какво да направя за теб, за да смиля озлоблението ти, миличка? — Тя кимна на Сайра. — Или ти е добре да стоиш права?

Лека браздичка се появи на бузата на момичето, както ставаше винаги, когато потискаше усмивката си.

— Добре, ще седна — отстъпи тя. — Но не му отдавай прекалено голямо значение.

— Не бих посмяла.

Сайра седна на края на пейката до Акос. Даже седнали, двамата бяха по-високи от Вара, която беше нисичка и закръглена в кръста. Имаше нещо познато у нея.

— Вие с Иса да не би да сте роднини? — попита той.

— Набито око имаш, миличък. Тя ми е дъщеря. Беше доста късно… увлечение. Метнала се е в тялото на баща си. Висока, с дълги крайници. Останалото е взела от мен.

Тя откъсна парченце от тестото и го мушна в устата си.

— Така — рече, след като преглътна. — Сигурно се чудите защо не съм си сложила традиционните огрански одежди и не ви посрещам в Пророческата зала като истински оракул.

— Мина ми през ума — отвърна Акос.

— Не бих очаквала по-малко от оракулски син — изрече Вара с все същата добродушна усмивка. — Да си остане между нас, но мразя онази зала. Кара ме да се чувствам ниска. Точно като одеждите! Шили са ги за последния оракул, а той беше много по-едър от мен. Пък и си рекох, че като знам какъв разговор ни чака, тук, в кухнята, ще ви е по-добре.

Акос изтръпна, сякаш изведнъж го бяха потопили в ледена вода. Като знам какъв разговор ни чака…

— Значи вестите не са добри — иронично се обади Сайра.

Винаги когато беше уплашена до смърт, тя се осланяше на сарказма. Ръцете й, които стиснаха ръба на пейката, също я издадоха.

Вара въздъхна.

— О, истината рядко е добра, момичето ми. Някой от вас знае ли думата „киерта“?

Сайра и Акос поклатиха отрицателно глави.

— Разбира се, кой друг говори огрански, освен огранците? — Смехът на Вара приличаше на тънко процеждаща се вода. — Виждате ли, за нас работата на оракулите е да освобождават бъдещето, да. — Тя грабна един дебел метален цилиндър от рафта зад гърба си и с него разточи тестото. — Но миналото предизвиква бъдещето, ала често остава скрито и придава форма на живота ни по начини, които не разбираме. Ала понякога трябва да си пробие път в настоящето, за да промени онова, което се задава.

Тя накъса тестото на три големи парчета и ги разточи между дланите си, докато станаха дълги и тънки като опашки. После се зае да ги сплита.

— Киерта е откровение, което премества оста на света. Дълбока истина, която, щом я узнаеш, неизбежно променя бъдещето ти, при все че вече се е случила и следователно не би трябвало нищо да изменя.

Тя завърши тестената плитка и с въздишка я премести встрани. Изтупа ръцете си, седна срещу тях и се облегна на ръцете си.

— Във вашия случай киертата идва от имената ви. Цял живот сте живели като Акос Кересет и Сайра Ноавек, когато всъщност сте Акос Ноавек и Сайра Кересет.

Тя се отпусна назад.

Акос спря да диша.

Сайра се изсмя високо.