Вероника Рот
Подменена орис (26)

Глава 24
Сайра

Наведох се да пипна пътеката под нозете ни. Беше от гладък, плосък камък, бял на цвят, нещо рядко за Огра. Това място гъмжеше от светещи гадинки в градините, вировете и във въздуха наоколо.

Пари ни поведе към една от по-големите постройки. Бяхме кацнали в подножието на хълм и за да стигнем до някое място, все едно кое, трябваше да се катерим, а аз предположих, че оракулът живее на върха. Въздухът ухаеше сладко след задушливия страх на борда на транспортния кораб — никога повече не исках да пътувам по време на огранска буря — и аз го поглъщах жадно, като вървях в крак с Пари, а другите ни следваха.

Докато прекосявахме една от градините, където повечето растения бяха прибрани зад оградна мрежа, по която, както забелязах, течеше потокът, Иса се обади откъм гърба ми с тон на сдържан страх:

— Пари!

Обърнах се и видях едър бръмбар с дължината на дланта ми да лази по бузата на Акос. По крилцата му имаше ярки сини петна, а светлите му антенки го разглеждаха внимателно. Друг един беше кацнал на гърлото му, трети — на ръката му.

— Не мърдай — каза му Иса. — Останалите, отдръпнете се назад.

— Дявол да го вземе! — изруга Пари.

— Да разбирам, че гадинките са отровни — обади се Акос и адамовата му ябълка подскочи, когато преглътна с особено затруднение.

— Много — потвърди жената. — Държим ги тук, защото светят много ярко, когато летят.

— Плюс това избягват да се навъртат около всяко нещо, което е силен проводник на потока — добави Пари. — Като… хората. Повечето хора.

Акос притвори очи.

Излязох напред леко смръщена. Пари ме улови за ръката, за да ме спре, но не можа да понесе болката, ръката му се изплъзна и аз продължих. Приближих се бавно още по-напред, докато застанах току пред Акос и усетих топлия му дъх на челото си. Повдигнах ръката си точно над бръмбара на лицето му и за първи път през главата ми мина мисълта, че дарбата ми може да се използва и за добро, не само за лошо.

Едно черно ластарче се отви от пръста ми, подчини ми се, подчини ми се и смушка бръмбара по гърба. Светлинката в него грейна ярко и той изхвърча от Акос, а другите го последваха. Акос отвори очи. Гледахме се, без да се докосваме, но бяхме достатъчно близко, за да виждам луничките по клепачите му.

— Добре ли си? — попитах го. Той кимна. — В такъв случай не се отделяй от мен. Но не ме пипай, защото ще превърнеш и двама ни в магнит за отровните буболечки.

Когато се завъртях, срещнах очите на Сифа. Тя ме наблюдаваше с такъв поглед, все едно тъкмо я бях ударила. Усетих присъствието на Акос близо зад мен. Той хвана ризата ми между пръстите си малко над кръста ми.

— Ех, колко вълнуващо! — обади се Айджа.

Нещо такова щеше да излезе и от устата на Ризек.

— Я да мълчиш! — сопнах се аз, без да се замислям.

На хълма бяха разположени красиви просторни помещения, където мебелите бяха покрити с чаршафи, за да не се прашат, дъските на дървения под бяха оцветени в различни шарки, плочите образуваха геометрични фигури в спокойни зелени и приглушени розови отсенки. Топлият огрански въздух се носеше безпрепятствено през всяко помещение, през което минавахме, повечето стени бяха сгъваеми. Но Пари не ни заведе в нито едно от тях.

Заведе ни до редица постройки, където щяхме да нощуваме.

— Тя иска да се срещне с всеки от вас поотделно, така че няма да стане бързо — предупреди ни той. — Тук е спокойно, затова се възползвайте от възможността и си отдъхнете.

— Кой ще я посети първи? — попитах аз.

— Разбира се, почитаната посестрима на оракула Сифа Кересет — и Пари кимна с глава към майката на Акос.

— За мен е чест — отвърна тя и двамата се отправиха нанякъде.

— Има ли нещо, което трябва да знаем? — попитах Иса. — Доколкото разбирам, ти си живяла по-рано тук? Струва ми се, че знаеш за това място, колкото и Пари.

— Да, с него работехме тук, преди да ме пратят като посланик. — Тя премина на шотетски. — Страхувам се, че няма с какво да ви бъда от полза, но знайте, че оракулът е далеч по-мъдра, отколкото изглежда на пръв поглед, и щом иска да се срещне с всеки от вас поотделно, значи има да ви каже по нещо специално.

С малко забавяне Акос повтори на Киси това на тувхийски. Не бях виждала Киси такава — не точно изплашена, но напрегната, сякаш събираше силите си.

Не ми се случваше често да мисля за ориста й, но сега си я спомних. Първородното дете на семейство Кересет ще падне от нож.

Къщичките, където Пари ни беше казал, че ще отседнем, бяха построени в кръг около градинка и всички стени бяха отворени, така че по всяко време се виждаше кой влиза или излиза. Сифа не се завърна от оракула, но Пари дойде да вземе Айджа, който все по-често ме оставяше с усещането, че пак се намирам в присъствието на Ризек.

Акос дойде при мен в градинката, след като се увери, че наоколо не хвърчат отровните бръмбари. Застана близо до мен, по-близо от обикновено.

— Какво мислиш, че ще каже оракулът? — попитах го аз.

Той въздъхна и аз усетих как въздухът раздвижи косата ми.

— И аз не знам. Вече съм се отказал да гадая какво ще ми кажат оракулите.

Засмях се.

— На бас се хващам, че ти е дошло до гуша от тях.

— Да.

Той пристъпи към мен, гърдите му се опряха в гърба ми, мушна нос в косите ми и го наклони надолу, тъй че в тила си почувствах диханието му. Нямаше да ми коства никакво усилие да се отместя. Той не ме държеше, всъщност не ме докосваше.

Но, небето да ми е на помощ, аз не исках да се отместя.

— До гуша ми е дошло от всичко. И непрекъснато е така.

Той пак въздъхна тежко.

— Но най-много ми тежи, че не съм до теб.

Отпуснах се, притиснах в него като в гореща стена целия си гръб. Той подпря ръцете си на хълбоците ми, пръстите му се плъзнаха под ризата ми точно толкова, колкото да притъпят болката ми. Ако щат, нека ни отровят проклетите бръмбари, помислих си аз и усетих целувка по врата, точно зад ухото.

Знаех, че с това ще си навлека повече болка. Ориста му не му позволяваше да ме избере, а дори да не беше така, подозирах, че дълбокият кладенец на мъката му няма да го остави да избира. Но ми беше втръснало да постъпвам правилно.

Без да бърза, той ме целуна там, където шията се среща с рамото ми, езикът му вкуси кожата ми, която навярно беше солена от потта. Вдигнах ръце и зарових пръсти в косата му, притиснах го в себе си, сетне извих врата си и устите ни се сблъскаха една с друга. Зъбите ни изтракаха и при друг случай двамата щяхме да се отдръпнем и да се разсмеем, но сега на никого не му беше до смях. Дръпнах го за косата, а той ме стисна за кръста тъй здраво, че ме заболя, но болката беше приятна.

След унищожението на странстващия кораб и рухването на илюзиите между нас се бях отдала на яростта. Сега се отдадох на копнежа си, увих се в него, ръцете ми жадно поглъщаха която част от тялото му свареха. Пожелай ме, молех се с всяко стискане. Избери ме. Пожелай ме.

Отдръпнах се назад, за да го огледам. Правата линия на носа му, поръсен с лунички. Кожата му имаше цвета на пясъчник, на пудрата, която хората си слагаха, за да не им лъщят лицата, на пликовете за писма, които майка ми употребяваше. Очите му ме гледаха настойчиво, цветът им беше като завихрила се над Воа буря и носеха същото предчувствие и страх, че мога да спра. Разбирах го. Аз също се страхувах от това. Затова пак се притиснах в него, преди да съм се отказала.

Запрепъвахме се заедно към една от стаите, изсулихме обувките си. Дръпнах завесата към градинката, но в действителност не давах пукната пара дали някой ще ни види, не давах пукната пара дали ще ни прекъснат, копнеех само да грабя, да грабя, да грабя всичко, което той беше готов да даде, с ясната мисъл, че това беше последният път, когато се оставях на желанията си.