Вероника Рот
Подменена орис (24)

Глава 22
Сайра

Всичко ме болеше, но пет пари не давах вече.

Е, давах де, защото никой не обича да го боли. Инстинкт за оцеляване. Но дотолкова, доколкото разсъдъкът ми беше в състояние да превъзмогне физическото ми състояние, аз прегръщах болката, подчинявах се на неистовото движение, в което ме хвърляше. Бях плувнала в пот, капнала от умора и готова за още. Каквото ще да е, само да забравя в какво горящо, гърчещо се същество съм се превърнала.

Не ми се щеше да заведа Киси Кересет до тихото местенце, което след нападението Акос беше приел за свое — дюкянчето на старицата в една пряка на Гало. Там, сред врящите гърнета и почукването на ножа в дъската за рязане, витаеше голяма част от духа му.

Когато с Киси и Иса излязохме от столовата, една девойка с гъсто накъдрена и късо подстригана коса се изплю до краката ми.

Нарече ме орузо.

В буквален превод това означава „огледален образ“, но смисълът на думата е, че един човек се е превърнал в друг или така е заприличал на него, та не можеш да ги различиш. И тъй, след нападението над Воа голяма част от изгнаниците бяха почнали да ми викат орузо — наследник на Ризек, на Лазмет, на рода Ноавек. С този прякор ме обвиняваха за погубените хора в евакуацията, която се провали заради глупостта ми. Ако не им бях изпратила онова съобщение, ако не ги бях подканила да побегнат…

Но времето не може да се върне назад.

Вървях бързо пред Иса и Киси, за да не се налага да разговарям с тях. Киси беше заминала с онази жена, жената, която разруши дома ми, и аз нямаше да го забравя.

Когато стигнахме до дюкянчето, Акос се беше привел над едно гърне и топеше пръст в каквото там вареше — най-вероятно болкоуспокояващо, тъй като напоследък въображаемият му дълг към мен беше единственият му източник на мотивация. Той засмука пръста си, вкуси отварата и гръмогласно изруга на тувхийски.

— Пак ли не се получи? — попита го старицата.

Беше седнала на столче и белеше нещо в една купа.

— Единственото нещо, за което ме бива и което не успявам да направя като света! — ядно се сопна той.

Вдигна глава към мен и се изчерви като домат.

— О, здрасти.

— Дойдох да… — Спрях се. — Сестра ти пристигна.

Отстъпих встрани, за да я види. Двамата дълго и мълчаливо стояха на това разстояние един от друг. Акос изключи котлона, прекоси стаята и я прегърна. Тя го стисна силно в ръцете си.

— Какво правиш тук? — попита я тихо той.

— Дойдох да започна преговори за мир с изгнаниците.

Изсумтях. Не само че идваше с абсурдна мисия — как може да водим разговори за мир с нация, която беше разрушила странстващия кораб? — но и ме беше излъгала за нея.

— Съжалявам, че те излъгах — добави тя през рамото му. — Помислих си, че ще ме фраснеш, затова се измъкнах с най-удобното оправдание за пристигането ми.

— Сайра никога не би те ударила — възрази Акос.

Как го каза само — без да се поколебае, без да се усъмни, — чак гърдите ми се стегнаха от болка. Никой друг никога не беше мислил добро за мен.

— Ако ще ми стоите тук и само ще бърборите, обирайте си крушите — каза старицата и се изправи. — Дюкянът ми е твърде тесен, а фитилът ми — твърде къс за такъв род глупости.

— Съжалявам, че ти прахосах билките, Зенка — извини й се Акос.

— Аз се уча от грешките ти, както и от успехите ти — успокои го тя мило. — А сега се омитайте.

Набръчканото й лице се извърна към мен и тя ме измери с поглед.

— Госпожице Ноавек — поздрави ме, докато аз отстъпвах назад.

Кимнах в отговор и се измъкнах навън.

На уличката нямаше място да вървим един до друг, затова тръгнахме в нишка по един, като Иса вървеше най-отпред, а Акос остана на опашката. Над рамото на Иса видях, че Сифа и Айджа ни чакат на отъпкания път в края на уличката. Сифа си даваше вид, че разглежда малките светещи рибки във високите цилиндри с вода на близката сергия, само че аз не бях вчерашна. Нас чакаше.

Айджа надзърна тревожно над рамото си. Косата се къдреше вече зад ушите му — беше пораснала дотолкова, че да се вижда естественият й вид. Тънката лента, пришита на раменете на ризата му, светеше слабо в синьо. Повечето хора тук заимстваха някои елементи от огранското облекло, за да се виждат в тъмното. Но не и аз.

Знаех, че нямам място на това импровизирано семейно събиране, което навярно беше нагласено от оракулите, ако присъствието на Сифа и Айджа означаваше каквото си мислех. Понечих да си тръгна с намерението да изчезна във вечната нощ, но Акос ме познаваше добре. Усетих как ръката му се притисна за кратко в кръста ми. Полазиха ме тръпки.

Пипни ме пак, помислих си аз.

Никога повече не ме пипай, помислих си още.

— Извинявай — изрече той тихо на шотетски. — Но… ще останеш ли?

Зад мен Киси и Сифа се прегърнаха, ръката на Сифа помилва къдриците на Киси с нежност, каквато помнех от майка си.

Сивите очи на Акос ме умоляваха да остана. Лицето му беше по-жълтеникаво, отколкото се полагаше да бъде. Бях се откъснала от него в седмицата след нападението, като отказвах утехата му, освен ако не беше под формата на болкоуспокояващи. Не можех да търпя близостта му сега, когато знаех, че е тук само заради собствения си фатализъм. Но от него краката ми се подкосяваха. Както винаги.

— Добре — приех аз.

— Надявах се, че ще дойдеш — говореше Сифа на Киси, чиито очи се бяха залепили върху Айджа.

Той стоеше настрана от другите и хапеше кожичките на пръстите си. Стойката и жестовете му още приличаха на маниерите на починалия ми брат. Беше… смущаващо.

— Айджа смяташе, че е възможно да пристигнеш — продължи тя. — Той е само начинаещ, но има силна интуиция. И тъй двамата улеснихме един определен път.

— Аха, този път си признаваш? — скръстих ръце, за да скрия, че съм ги свила в юмруци.

Пръстите на Акос ме докоснаха по лакътя и пропъдиха болката. Устоях и не го погледнах.

— Да — отвърна Сифа. Косата й беше вдигната на темето в купчина от къдрици, забодени в средата с игла за шапка, за да не падат. Дребните скъпоценни камъни в края й светеха в бледорозово. — Елате. Чакат ни на друго място.

— Може би — уточни Айджа.

— Може би — повтори тя.

— След срещата с вас ми се ще да стоя по-далече от оракули — признах си аз.

Устните на Акос се извиха в усмивка.

— Колко жалко! — отвърна сухо Айджа. — Само ние губим от това!

Зяпнах го. Никога досега не бях чувала Айджа Кересет да се шегува, още по-малко за моя сметка.

Нямаше време да му отвърна остроумно, защото се обърнах и видях заплашителна гледка — очертанията на огрански транспортен кораб. Краищата му бяха опасани от бели тумбести лампи, но упоритият мрак ги сплескваше и цялото чудо заприличваше на лицето на увиснал във въздуха звяр. Прибраните назад крила се превръщаха в уши, отворът под предния фюзелаж беше устата, а едничката антена — опашката.

Към нас се приближи огранец в летателен костюм. Имаше тъмна кожа, но очите му преливаха в цветовете на дъгата като рибешки люспи. Те улавяха светлината наоколо и я отразяваха обратно яркосребриста. Бях сигурна, че това е проява на дарбата му, но за какво служеше тя, все още беше загадка.

Някъде от дясната ми страна Иса измърмори нещо под носа си, което прозвуча като огранска ругатня.