Вероника Рот
Подменена орис (23)

Глава 21
Киси

Спускането на Огра едва не ме убива.

Трябваше да проявя известна хитрост, а също и умело да използвам дарбата си, но убедих Исае да замина при шотетските изгнаници и да започна разговори за мир. Ще работим заедно, за да свалим Лазмет от поста. Изгнаниците не са наши врагове. Техните цели не са по-различни от нашите. Мина известно време, докато думите ми пуснат корен, ала даже и сега тя е настроена недоверчиво, но поне се съгласи да разузная положението.

Седем дни след нападението във Воа тя ми намира място на транспортен кораб, който доставя храна за Огра. Намушквам се на една седалка, между грамадна щайга с плодове, произведени в отирийска лаборатория, и хладилник, натъпкан с треланско птиче месо. Екипажът е от треланци, чийто език не говоря, затова не мога да се включа в шегите им. А треланският се говори без всякаква интонация, затова дори не мога да си давам вид, че слушам музика. От дъжд на вятър те ми се усмихват. Ясно ми е, че не ми обръщат внимание, но това не ме учудва. На мен рядко някой ми обръща внимание, макар че надали се досеща защо.

Капитанът на кораба, който е дебел от краката до раменете, а от ризата над гърдите му стърчи снопче косми, ми казва на развален отирийски:

— Колана! Веднага!

Имаме късмет, че никой не ме предупреди какво да очаквам, защото щях да ги накарам да обърнат назад.

Всички лампи в кораба угасват едновременно, а после аз пищя и е тъмно, и пищя. Не мога да дишам и съм сигурна, че кислородът свършва, а аз ще умра тук в купчина месища. Стискам толкова здраво каишите, които покриват гърдите ми, че ръцете ми се вдървяват, а може би това е от ужаса. Последно ми минава през ума, че така и не се чух с мама.

После лампите се включват, гравитацията ме застига, а целият екипаж ме гледа, все едно ми е поникнало трето око. Смеят се, а аз се мъча да им пригласям, но цялото ми внимание е погълнато от дишането.

Не след дълго стъпваме на огранска земя.

Огранка на име Иса — „Ии-са“ повтаря ми тя бавно, след като не я чувам първия път — ме отвежда при изгнаниците с малка лодка, която реже като нож светлоивичестите води. Тя говори отирийски, все едно брои бобчета, проронва думите една по една, но това е единственият език, който знаем и двете, затова си разменяме празни приказки, докато пак стъпваме на твърда земя.

Иса ме повежда по неравните улички на селище, в което един до друг живеят шотетци и огранци. Показва ми разни неща — сергия с лъскави камъчета, които й харесват, мястото, откъдето си купува зеленчуци, мъничките дялани кукли, от които сънувала кошмари като малка. Не ми обяснява как на Огра разбират, че е нощ, и когато ръкомаха, светещите гривни потракват на китката й.

— Кой е брат ти? — пита ме тя.

— Много снажен и висок, светлокож като теб. Пристигна със Сайра Ноавек.

— О, тежкият — казва тя.

— Тежък ли? — питам объркано. — Не, той е строен.

— Не, не. Не с тежко тяло. Той носи товар. Не знам думата.

— Аха.

Никога не съм мислила по този начин за брат ми. Високият страшен мъж, който се сби, избяга от болницата в Шиса и влезе в затвора на амфитеатъра, не ми приличаше на налегнат от тегла — напротив, струваше ми се по-пъргав и по-подвижен от всички други наоколо. А може би аз не успявах да го видя. Има едно особено проникновение, което осенява някого при срещата му с непознат, и точно това се е случило с Иса.

— Ще те заведа на мястото, където се събират — казва тя. — Може да е там, а може и да не е.

— Чудесно, благодаря ти.

Тя ме отвежда до стар склад, по чиито външни стени се катерят пукнатини. Над вратата има закачен надпис с някакви знаци, които не разчитам. Приличат на шотетски.

Влизаме вътре и мястото определено е шотетско във всички отношения, които са ме учили да очаквам. Масите са избутани до стените, а хората или са насядали по тях, или са се покатерили отгоре им в кръг.

При влизането ни те блъскат по масите в повтарящ се ритъм и толкова оглушително, че първоначално не различавам нищо. След това поглеждам към случващото се в средата.

Сайра Ноавек, вързала косата си на дълга опашка, се хвърля срещу мъж великан. Тя е гъвкава и силна като нож, запратен от ловка ръка. Едрият мъжага, наистина едър, щом жена с нейния бой изглеждаше толкова фина, я улови, преметна я през рамото си и я захвърли на земята.

Ахвам, когато пада на пода, който е постлан с черги, но пак е достатъчно твърд, за да се натърти. Тя обаче вече се претъркулва, сякаш тялото й е направено от каучук, ухилва се, в очите й проблясва свирепост, която познавам. Така гледаше Ризек Ноавек, преди да одере кожата от черепа й. Така гледаше и Исае, преди да извърши убийството.

Тя пак му се нахвърля с вик и тълпата реве.

Това продължава известно време и пред очите ми Сайра набира скорост и решителност. Тъкмо бързината й плаши противника й — той се чуди накъде да гледа и как да се пази от нещата, които тя хвърля по него, макар че от тях все едно го хапят бълхи. Сайра се мъчи да го събори, той я сгащва, притиска я, но тя извива тялото си около него като огърлица. Заключва врата му в клопката на краката си и той се задавя.

Великанът докопва с едната си ръка крака й, тя го пуска и се плъзга до земята. Гъмжилото реве, тя отива да глътне вода от една чешма до перваза на прозореца.

— Тук е така е през цялото време — обяснява Иса. — Не знам защо го правят. Да не би да мислят да влязат в ръкопашен бой с тувхийците?

Сайра ме зърва от другия край на помещението. Искрата в очите й угасва.

Тръгва към мен и когато ме наближава, виждам синини и ожулвания по голите й ръце — навярно от други двубои. Иса се присламчва до мен, изпъчва рамо отпред.

— Помолиха ме да се грижа за сигурността на госпожица Кересет, докато е между нас — казва й тя. — Моля те не усложнявай работата ми.

Сайра спира на една плюнка разстояние и за миг ми щуква, че тъкмо това се кани да стори — да ме наплюе. Само че тя пита:

— Какво търсиш тук? — Вдига ръка. — И недей да ми пускаш тоя номер с дарбата си. Точно сега не ми трябва спокойствие.

Толкова машинално става, че даже не си дадох сметка какво правя. Отдръпвам дарбата си, доколкото мога. Нейните сенки пак са се скрили под кожата й и я покриват като черни паяжини. Тя скърца със зъби.

— Дойдох, за да… — Замълчавам. Не искам да се издавам. — Дойдох да се видя със семейството си.

— Не си добре дошла. Или си пропуснала да чуеш, че ви обявихме война?

Не за първи път ми се приисква да можех да насоча дарбата срещу себе си, себе си да отпусна, само за малко. Но не мога да залича буцата в гърлото ми, нито да се освободя от тежестта на вината. Аз помогнах на Исае да избере мишената. Преди пристигането ми тук бях уверена, че съм сторила нещо добро според възможностите, които имах — убедих я да не се хвърля с главата напред срещу Воа, нали така? Бях спасила доста хора само със сладкодумие и дарбата си — и с нищо друго.

Ала сега стоя насред народ, който изгуби много. Приятели, семейства. Едно специално, дори свещено място. Тогава как да мисля, че съм сторила добро? Как да мисля, че тези хора са по-различни от моя народ и заслужават жестокост и смърт?

Не мога. Не разсъждавам така.

Но като всички и аз ще направя каквото е необходимо.

— Кажи ми къде да открия Акос.

— Акос. — Сайра изсумтява. — Искаш да кажеш, верния слуга, който е решил да загине заради мен? — За миг тя притваря очи. — Да, знам къде да го намериш. Малко по-надолу по пътя.