Вероника Рот
Подменена орис (21)

Глава 19
Сайра

С шотетските изгнаници стояхме притиснати един в друг около екраните в столовата. Врагове, приятели, любими, непознати рамо до рамо наблюдавахме как странстващият кораб се превърна в прах.

А той беше толкова много неща едновременно. Историята ни. Свободата ни. Свещен кораб. Работно място. Символ. Проект. Спасение.

Дом.

Докато гледах безкрайните повторения на кадрите, си спомних как разчистих дрехите и обувките от майчиния ми гардероб, които в по-голямата си част бяха прекалено малки и изискани, за да ги нося аз. В джобовете и кутиите за обувки бях намерила закътани тайни — любовни писма от баща ми, когато е бил по-мил човек; етикети от шишетата на болкоуспокояващи и хартийки от лекарствата, които взимаше, за да избяга; размазано върху шал чуждо червило от някаква авантюра. Историята на проваления й живот, разказана с лекета и листчета хартия.

А аз бях запълнила това пространство с моята история, моята захабена печка, проблясващите брони под светлината на лампичките, които нанизах на връв над леглото си, безбройните рафтове с филми от други светове, които танцуваха, бореха се, възраждаха се и загиваха. Това не бяха обикновени предмети, а спасение, когато болката не се търпеше и исках да изляза от тялото си. Утеха в отчаянието ми.

На същото място се бях влюбила.

А сега него го нямаше.

На четвъртото повторение усетих нечии пръсти до моите. Инстинктивно се отдръпнах, защото не желаех да прехвърля дарбата си върху някой друг, но ръката настойчиво стисна моята. Обърнах се и видях до мен Тека с плувнали в сълзи очи. Може би искаше да опита болката ми или да ми даде утеха, но което и да беше, аз я стиснах, като я пазех според силите си да не я полазят сенките ми.

След малко тя ме пусна, но и това ми стигаше.

Стояхме и гледахме поредното повторение на кадрите, без да извръщаме поглед.

По-късно зарових лице във възглавницата и се разридах.

Акос се покатери в леглото ми, гушна ме и аз не го отпъдих.

— Аз им казах да се евакуират. Аз съм виновна, че корабът е бил пълен с народ…

— Ти се опита да им помогнеш. Нищо повече.

Това не ме успокои. Все едно е какво се мъчи да направи човек, важно е какво се получава накрая. А тук накрая бяха загинали стотици хора. Тази загуба тежеше на моите плещи.

В един справедлив свят щях да отбележа на ръката си с клеймата на смъртта всеки един живот, за да ги нося с мен навеки. Но кожата нямаше да ми стигне за това.

Акос ме прегърна по-силно, така че усетих ударите на сърцето му с гърба си. Пак заплаках.

Заспах с лице върху мократа възглавница.