Вероника Рот
Подменена орис (20)

Глава 18
Айджа

Все така ми е странно, че не усещам биенето на другото сърце, но се приспособяваме. Ако не друго, с едно тяло е по-лесно да се борим.

И все пак, когато се будим посред нощ в дупка в огранска стена, се усеща самота.

А когато го видим онзи Акос, никога не знаем дали е неприятел, или брат. Част от нас си спомня мъгляво как го гоним през ливадите или се смеем през масата на вечеря, ала друга вижда в него катализатор на беди, непредсказуем фактор в план, който трябва да остане предвидим.

Той всъщност докара гибелта ни, като насърчи Сайра да извърши предателството, подпомогна бягството й, тикна я към ренегатите и изгнаниците. Стори го хем да ни помогне, хем да ни види сметката — и тези мисли са във вечно тревожно противоборство. Ала ние свикваме с напрежението на това противоборство между двете истории, двете имена, двете души. „Ние“ заприличва повече на „аз“.

Наблюдаваме го, ръката на оракула затиска неговата, пред нас е чинията с плода, за да засити глада, когато се появи.

Внезапен тласък, като от кука, която се е закачила за ребрата и неумолимо тегли. Но не ребрата на това тяло, а общото ни същество, Айджа и Ризек, шотетеца и тувхиеца, двете половини на цялото.

Сетне сме кораб. Не малък транспортен съд, нито пътническа машина, а боен кораб, дълъг и тесен, гладък отгоре и отдолу, но назъбен отстрани като склон на канара. Спускаме се през гъст слой бели, студени и мъгливи облаци. Когато излизаме от тях, сушата под нас също е бяла — далечно яркобяло, което преминава в бежово, златисто и кафяво към екватора, където земята се затопля.

След това не сме кораб, а малко дете, което стои на ръба на пръстен покрив. Ние пищим за татко, а тъмните очертания се спускат и хвърлят сянка над пъстър град и част от нас разпознава Воа.

— Това странстващият кораб ли е? — питаме татко ни, който идва до нас.

— Не — отвръща той и пак потегляме.

Не сме дете, а работник по поддръжката, облечен в комбинезон с кръпки на коленете. И двете ни ръце са заврени в контролна кутия, между зъбите ни има инструмент, докато пипнешком търсим тази част, която ни трябва. Натискът около корема и бедрата ни издава, че сме в седалка с предпазни колани и висим отвисоко на стоманено въже над някаква метална повърхност. Част от нас услужливо ни подсказва, че се намираме на странстващ кораб и правим ремонт.

Над нас пада сянка, ние вдигаме глава назад и виждаме гладката долна страна на кораб. Името му е изписано по дъното на непознат език и ние не можем да го разчетем, но знаем, че корабът не е шотетски.

Ние сме жена, увила на врата си стегнат шал, надиплен под брадичката й, и тичаме към странстващия кораб. В ръката си стискаме детска ръчичка. На рамо сме преметнали тежка мека чанта с дрехи в нея, но на всеки две крачки ръбът на книга ни боде в кръста.

— Хайде, хайде — подканяме детето. — На странстващия кораб ще бъдем в безопасност!

Ние сме млада жена с екран в ръка, която стои до вратите на товарната рампа, а тълпа народ се блъска да се качи на кораба. Вкопчили сме се в една дръжка на стената, за да не ни отнесат хората, които все напират ли, напират, напират… Изкрещяваме на някакъв младеж зад гърба ни:

— Колко се евакуираха досега?

— Няколко стотици! — изкрещява в отговор младежът.

Поглеждаме нагоре към големия мрачен кораб. От долната страна на металния корпус се отваря двойна врата и още една. Точно над нас се показва отвор. Съдът се рее над странстващия кораб, който е кацнал на метален остров насред морето недалеч от Воа, за да можем да поправим повредата и да го стегнем навреме за следващото странстване.

— Кораби ли пускат? — питаме ние, макар да знаем, че мъжът зад нас няма отговор.

Нещо се изсипва от правоъгълника, нещо огромно, тежко и блестящо под слънчевите лъчи.

А сетне — ярка, ослепителна светлина.

Пак сме детето на покрива и наблюдаваме как бялата изгаряща светлина поглъща странстващия кораб и се разпространява като слънчеви лъчи. Ала те са извити — като корени, като вени, като черните пръсти, които обгръщаха лицето на предателката Сайра Ноавек, докато убиваше нашия суверен.

Сиянието се разпростира над океана, разпръсква водата и тя се издува на гигантски вълни към бреговете на Воа. Огънят му преминава през облаците, стига високо чак до атмосферната обвивка, или така изглежда. Стена от светлина, която тутакси се срива като две ръце, удрящи се една в друга.

А сетне вятърът, тъй мощен, че бучи в ушите ни и те звънят, тъй мощен, че ни поваля, и не само ни поваля, ами ни захвърля върху пръстения покрив на пет-шест метра напред. Преминава ураганно над нас и ние губим съзнание.

Стотици сме със замиращи сърца.