Вероника Рот
Подменена орис (19)

Глава 17
Акос

Той започна да ходи рано сутрин в дюкянчето, преди другите още да са се събудили. По това време леглото на Сайра беше винаги празно, завивките бяха смачкани на топка в долната му част, все едно ги беше сритала в съня си, ако изобщо мигваше нощем. Акос не беше сигурен, че успяваше да си почине с усилването на дарбата й. Той й приготвяше болкоуспокояващи, но те не й действаха така благотворно като на Воа. Трудно му беше да се съсредоточи.

Зенка вечно правеше отвари, когато той влизаше в дюкянчето. Тя не беше бъбривка, казваше му набързо какво да разбърка, да нареже на резенчета или да обели, а после избираше някое огранско растение, за което да му разкаже. Един ден това беше пихтиестото месо на плод, който растял само през най-горещите месеци. Той изглеждаше съвсем безобиден, но щом усетеше проводник на потока, например човек, покарваше шипове. Друг ден го научи как да отлепва крилцата на мъртъв бръмбар, така че гадинката да не изхвърли отрова след смъртта си.

Често пъти работата, която вършеше, беше по-занаятчийска. Две-три сутрини поред боядисва външната страна на плетени кошници с нещо, което пазеше храната от разваляне, а после те заминаха при огранските жътвари, за да си носят обяда в тях по пладне. Акос още не можеше да разбере как тук, където слънцето никога не се показваше, определяха, че е станало пладне.

Акос очакваше все някога да почувства липсата на слънцето и от време на време наистина я забелязваше, по същия начин, по който забелязваше температурата на въздуха. Но не страдаше за него повече, отколкото страдаше от жегата. Това беше поредното нещо, което тормозеше мислите му и го караше да си задава нови въпроси.

През повечето време Зенка мълчеше, обаждаше се колкото да му каже какво да прави. Но един ден му зададе въпроса, който той чакаше да му зададе още от първата им среща:

— Как така си попаднал сред шотетци, щом си отраснал в Хеса?

Акос едва не си сряза пръста, а после отвърна с насилено равнодушно изражение:

— Бях враг на Ризек Ноавек. Плениха ме.

Зенка се изсмя кратко.

— И какво от това? Всички тук сме врагове на семейство Ноавек. Пленени, каторжници, осакатени, измъчвани. Колония от опечалени. — Зъбите й щракнаха, сякаш изръмжа. — Щом си си спечелил Ноавек за враг, ти си повече шотетец, отколкото какъвто и да е друг.

— Опитвам се да разбера защо настоявате, че да си шотетец е нещо различно от това, което е. Аз съм роден на Тувхе и съм тувхиец. Какво сложно има тук? — Замълча. — И ако кажеш нещо за езика на откровението, ще осакатя тези урести.

— Не е толкова просто — рече Зенка със странна мекота в гласа, каквато той не беше долавял досега. — Ти смяташ, че да си тувхиец значи да си роден от едната или другата страна на някаква въображаема граница на земята?

— Не, но…

— Ние дълги сезони сме били скитници без своя планета. Потокът ни беше дом повече, отколкото една буца пръст. Или корабът ни. Но сме по-тясно свързани с нашата идентичност от повечето народи, защото от край време ни се е налагало да се борим срещу пълното ни загиване. Ние се борим за вас, за собствеността ви, защото се борим за нашето съществуване. И ще се откажем от едното само когато се откажем от другото.

Акос стоеше неподвижно. За секунда му се стори, че стои насред словата й. Нямаше и две-три седмици, откакто Исае беше казала нещо подобно — докосна го по лицето и му обясни, че той принадлежи на нея, на Тувхе. Ала смъртта на Ори разклати претенциите й върху него. Същото не можеше да се каже за шотетците. Те си го бяха присвоили без неговото знание, без дори да искат съгласието му. Искаха само капките шотетска кръв, която течеше във вените му.

Той рязко си пое дъх.

— Ела да ти покажа нещо — подкани го Зенка.

Въведе го в съседната стая, като остави дюкяна отворен с всичко, което вреше вътре. Вратата беше на пружина и на влизане го фрасна по задника, та го сепна. Стаята явно беше всекидневната на Зенка, защото приличаше досущ на дюкянчето — същият хаос от буркани със семена и наръчи с билки, висящи от ниското таванче. В единия ъгъл беше разположено легло с намачкана покривка, а на отсрещната стена имаше писалище с отворена книга.

Зенка я взе и му я подаде. Беше натъпкана с толкова страници, че не можеше да се затвори добре и сама се разлисти. На страницата пред очите му имаше скица на растение от корените до цветчетата. А до него с дребен, сбит почерк беше написано нещо на шотетски, което не можа да разчете. Не му беше стигнало времето да научи цялата азбука.

— Какво е това? — попита той.

— Това е дневникът ми. Вътре записвам всички растения, които намирам — правя го от младежките си години. Понякога можеш да ги изсушиш и да ги залепиш на листа, но повечето ги скицирам. Правила съм това при всяко наше странстване, затова вътре имам растения от всяка планета. Това е гъвкава върба, която расте нарядко по върховете на Трела. Не става за лекове, но туфите им миришат сладко, затова е хубаво да си ги слагаш в обувките.

Акос се усмихна и обърна една от дебелите здрави страници. Там имаше огранско растение, което разпозна. Луковичният му плод приличаше на човек с издути бузи, а главният му корен растеше право надолу, стигаше надълбоко и беше по-голям от самото растение.

— Това е вома. Сокът му е най-мощното укрепващо средство, което съм срещала, по-добър е даже от вашите харва и сендес. Трябва и ти да си водиш такъв дневник. Смята се, че на двете планети, на които си бил, растат най-забележителните растения в системата. Трябва да си ги записваш. Ето тук.

Тя взе тетрадката от ръцете му и я остави, сетне зарови в купчина книжа до писалището. Когато не откри каквото търсеше, клекна до леглото и измъкна друга кутия с книжа. Намери един червен бележник с размерите на дланта му до върха на пръстите му и му го подаде.

Беше най-обикновен бележник, но той изтръпна от страх, щом го взе от ръката й и прокара пръсти по корицата му. Дълго време не се беше решавал да има нещо свое, защото можеха да му го вземат. А тук — всяка страница беше място, на което да иде, нещо, което да види. Трябваше да се зарадва на новите шансове, на пълната свобода. Но те го съкрушиха.

— Листовете са празни. Запълни ги. Тъкмо ще си намериш работа и няма само да се влачиш унило наоколо.

— Не се влача унило — навъси се той.

Зенка се разсмя.

— Тогава значи толкова често го правиш, че вече си забравил какво е да не се влачиш. Ала днес си особено потиснат.

Акос отвори уста да й обясни, но тя вдигна ръка.

— Не искам да знам, само отбелязвам.

Той притисна разтворената си длан в корицата на празния дневник. Щеше му се да го запълни, или по-скоро искаше му се да поиска това. Искаше му се да си спомни какво значи да имаш цел в живота, както беше, преди да го отвлекат. Че даже и след това, когато жадуваше да спаси Айджа, да се завърнат у дома, да помогне на Сайра. Само че мястото у него, което някога беше било пълно с плам, мястото, което познаваше копнежите, силата и постоянството, сега пустееше и пламъкът беше угаснал.

 

 

Когато не помагаше в дюкянчето на Зенка, Акос отиваше при Джорек. Виждаха се най-вече в стола, защото Джорек не пропускаше нито закуската, нито обяда, нито вечерята — не ядеше задължително, но изнасяше беседи пред слушателите си. Понякога те се проточваха и часове наред той разказваше случки, подканяше другите да разказват, барабанеше с лъжици, подвикваше обидни шеги на всеки, който влезеше. Но след два-три дни Акос осъзна, че между шегите, барабаненето и разказите се вклиняваха и други разговори — за Огра, Воа и Съвета. Така като вечно беше на разположение на хората, за да поговорят с него, Джорек събираше сведения.

Но в неговата компания му беше спокойно, защото Джорек не искаше нищо, даже и вниманието му. Той явно знаеше, че вечният му брътвеж отпуска душата, и му беше все едно, че Акос не му дава нищо в замяна. А Акос все чакаше Джорековата чаша на търпението да прелее заради „унинието“ му, както го беше нарекла Зенка, но досега това още не се беше случило.

— Ех, Кересет, ти ми даде чудесна идея! — Джорек плъзна подноса на съседното място.

— Не знам как е станало. От много сезони не са ми хрумвали чудесни идеи.

— При друг случай щях да поспоря с теб, но ти си човекът, който поиска да изкачи Сайра Ноавек от претъпкан амфитеатър само с едно въже и собствените си ръце. — Той замълча, за да има време Акос да оцени римата — а Акос изпъшка, — и чак тогава продължи: — Затова ти вярвам, че не си човек на идеите. Но ти запали искрата!

— Казвай де.

— Нали рече, че трябва да търсим стена от войници, за да открием Лазмет. И тъй, аз пратих известие до майка ми, която забелязала по-голямо от обичайното струпване на войници около имението на Ноавек. И си помислила, че трябва да вкараме вътре свой човек, в случай че ни потрябват сведения. — Той повдигна веждите си веднъж, дваж, три пъти. — Познай кой заминава за Воа?

Акос усети как тежестта в стомаха му става още по-мъчителна, ако това беше възможно.

— Ти?

— Да. — Чертите на Джорек се посмекчиха. — С моето име аз съм единственият изгнаник, който има влияние над Вакрез Ноавек.

— Хубаво. — Акос кимна. — Тъкмо ще постоиш при майка си.

— И това също. — Джорек го сръга с лакът. — Но ще се върна. Тази война няма да трае вечно я.

Акос не му обърна внимание, че войните не траят вечно, защото прекалено много народ загиваше в тях.

— Хубава идея. Кога ще отпътуваш?

Джорек сви рамене.

— След около седмица. Чакам един огрански превозен кораб. Знаеш ли, че огранците изнасят мъртви буболечки за Отир? Това място е странно.

Зенка му беше разказала, че Огра изнася за Отир основно екстракти от различни отрови и секрети. Едни бяха предназначени за целите на фармацията, но повечето се използваха в отирийската козметика — кожни кремове, мазила, етерични масла.

— Оракулът пристига — тихо рече Джорек. — Съжалявам, нямаш време да офейкаш.

Акос въздъхна.

— Отдавна ме отбягваш — изрече Сифа сухо и се намести на стола до него.

Първоначално той понечи да отрече, но от това нямаше да има полза. Щом веднъж си наумеше, че нещо й е ясно, с майка му бе невъзможно да се спори, даже и да грешеше. Да си оракул не значи, че знаеш всичко — му се щеше да й каже понякога. Но такива неща казваха децата.

— Защото с Айджа през цялото време раздавате пророчески мъдрости на изгнаниците. А аз съм чувал вече всичко, което мога да понеса от него. И пророчествата. И мъдростите.

Джорек изсумтя над храната си.

— Изгнаниците ни дадоха малък апартамент да го ползваме за храм, но сърцата им са преизпълнени със страхопочитание и те се допитват до нас по-нарядко, отколкото очаквах, затова ни остава доста свободно време. Колкото до Айджа… е, убедих го да започнем начисто, все едно досега не сме се срещали — рече тя, докато разбъркваше зърнестата каша в чинията си. Ако беше възможно да се бърка замислено с лъжица, тя го постигаше. — Опитай и ти същото.

— Мен не ме бива да се преструвам — отсече ядно Акос.

— И мен не ме бива, но предполагам, че имам преимуществото да съм виждала възможни варианти за бъдеще, където с него не се познаваме, където ми го отнемат по-рано или пък спомените му са напълно заличени, а не само променени.

Тя беше оракул до мозъка на костите си, беше осъзнал Акос. Дарбата й беше подчинила цялото й същество и за нея нямаше избавление. Трудно му беше да не я засипва с вина, макар да нямаше понятие какво значи да имаш такава натрапчива, упорита дарба, че да промени начина, по който гледаш на всяка страна на реалността. При него беше обратното. Понякога Акос дори забравяше за дарбата си.

— Моля те, остани! — Сифа сложи ръка върху неговата.

— Какво? Аз не си тръгвах…

Тогава до Сифа остави паницата си Айджа. В нея имаше само един плод. Акос помнеше как брат му тъпчеше устата си с каквото намереше в кухнята, и след вечеря ставаше да си отреже две порязаници хляб. Много неща се бяха променили.

Сифа го стисна по-силно.

— След малко ще ми трябва помощта ти — каза му тя.

В този момент очите на Сифа и Айджа едновременно се изцъклиха.

Малко след това и двамата запищяха.