Вероника Рот
Подменена орис (18)

Глава 16
Акос

— Още ли спиш? — попита Джорек.

Лицето му се беше озовало точно до Акосовото, макар че леглото на Акос, или по-точно дупката му в стената, беше доста нависоко. Джорек сигурно беше стъпил на ръба на друг креват.

Акос не спеше, беше го събудила общата глъчка, когато хората се занадигаха от сън и се запътиха към столовата. Но за да стане, той трябваше да си наплиска лицето и врата с вода, да приглади косата си с гребена, да се преоблече, да хапне за закуска — все неща, до които не му беше точно тогава.

— И ако още спя? — потърка той лицето си с длан. — Да не би да съм забравил някоя работа, за която не знам?

— Не, предполагам, че не си. — Джорек се намръщи. — Но Сайра цяла сутрин се кара с изгнаниците и аз си помислих, че ще дойдеш с нея, след като двамата сте неразделни.

Вината загриза Акос. Единственото задължение, което му беше останало, беше да се грижи за Сайра, а напоследък той не я пазеше от болката, както се полагаше, при все че дарбата й тук се засилваше.

— Е, как да стана, докато ми се пречкаш? — рече той.

Джорек пусна една усмивка и скочи на по-ниско легло. Акос преметна крака отстрани на леглото и тежко тупна долу.

— Още ли отказват да погнат Лазмет?

— Ние продължаваме да смятаме, че Тувхе е далеч по-голяма заплаха от Лазмет и трябва да впрегнем силите си натам — отвърна Джорек. — Пък и без това не знаем как да го заловим. Нито къде е. Нито как да преминем през стената от войници, с които несъмнено се е обградил.

— Ами ще го намерим най-лесно, ако тръгнем да търсим стената от войници. Такова нещо не се вижда всеки ден.

Джорек го погледна и трепна.

— Имаш малко лош вид, Кересет.

Акос изсумтя и напъха нозете в обувките си. Измий си лицето, вчеши се, иди на закуска, рече си той. Приближи се до една от мивките, които стърчаха насред помещението, и тикна главата си под крана.

Подпря се на ръба на мивката и въздъхна срещу отражението си. Наистина изглеждаше зле. Беше по-блед от обикновено, с черни кръгове, с избледняващи синини от боя с Вас в ъгъла на очите и на челюстта му. Луничките изпъкваха на носа му като сипаничави белези. Той приглади косата си с пръсти, после опипа синината на челюстта си.

Вас замахваше с юмрук, сцепените кокалчета летяха към него…

Стомахът го сви, повдигна му се.

— Добре ли си? — попита го Джорек.

— Добре съм. Ще приготвя нещо успокоително за болките на Сайра.

— Както кажеш — съгласи се Джорек, но беше свил загрижено вежди.

Акос почука по рамката на вратата на Зенкиното дюкянче. Тя се беше привела над масата и тъкмо забиваше някакъв прибор между нож и лъжица в кашестото месо на един огрански плод. При всяко ново бодване плодът проблясваше като премигващ фенер.

— Недей да драматизираш толкова — успокои плода Зенка. — Поживял си дълго.

— Не го укорявай, че се мъчи да оцелее — рече й Акос.

Тя не се стресна, само вдигна поглед и изви вежди.

— Вече е изгубил тази битка. Това е лиек — докато е на лозата, пари, щом го пипнеш. Ако понечиш да го откъснеш, гори ръцете даже през ръкавици. Та щом е тук сега, значи, че съм си заслужила да го откъсна.

— И всички приемаме ориста, която сме си заслужили?

— Що за въпрос е това? Звучиш като някой огрански мистик.

Зенка извъртя очи, което му подсказа какво мисли за огранските мистици.

— Или като майка ми. Оракула. Може би заприличвам на нея.

— Рано или късно всички заприличваме на родителите си — рече Зенка и пак промуши плода. — За какво си дошъл, Тувхе?

— Трябва ми място да сваря отвара против болки. А също и… билки за нея.

— А луната в буркан не искаш ли?

— Огра има ли луна?

— Да, и честно казано, е толкова малка, че може да се побере в буркан.

Тя остави плода и прибора, с който изгребваше месото му.

— Готов съм да си изработя правото да ползвам дюкянчето ти — додаде той. — В случай че това не стана ясно.

— Така да бъде. Но ако се окажеш лентяй и негоден за нищо, аз си запазвам правото да си взема думата назад по всяко време.

— Съгласен — рече той.

Тя го накара да стрие на прах зъби на едно особено свирепо цвете.

— Стрито на прах, то помага на кръвообращението — обясни жената.

Акос беше разсеян, мъчно се съсредоточаваше върху работата си, но от дългите сезони опит ръцете му сами вършеха всичко.

Към края на деня тя взе в шепите си някакви семена, за да му покаже как светят и в какъв цвят. Надвесен над нея в дюкянчето, докато надничаше между пръстите й, той се почувства отново като дете и от това така го преряза в душата, че трябваше да спре, за да си поеме дъх.

Единствено чезненето на биолуминесценцията, която снабдяваше планетата с естествена светлина, отбелязваше времето на Огра, а също и бурите, които шибаха вечер стените. Акос не разбра колко време мина, докато стриваше зъбите, преди Зенка да му позволи да почне с болкоуспокояващото. Тогава застана над главата му, докато той се зае да мери съставките. Беше донесъл малко от своя тихоцвет, но припасите му бяха на свършване. Зенка изрови един буркан от килера си и го разклати пред лицето му.

— Нали каза, че нямаш тихоцвет — рече й той.

— Не, казах, че не знам как да го използвам. А и кой дрънка пред непознати, че държи подръка смъртоносна отрова.

— Имаш право — съгласи се той и се зае за работа.