Вероника Рот
Подменена орис (16)

Глава 14
Сайра

Лицето на баща ми е искра.

И всичките ми спомени лумват.

Хиляди мигове, в които очите му се плъзват по мен, докато оглежда някое помещение. Възлестите му, жилави ръце с безкрайните редици клейма на смъртта. Вената, която пулсира в средата на челото му, когато някой си навлече яда му. Това беше образът, който бях запечатала в съзнанието си за него, но този не беше най-лошият.

Така и не видях най-свирепия му гняв, защото никога не ме покани в залата — сега знаех, че ми е направил услуга, но по онова време се чувствах отхвърлена. Но канеше Ризек. Когато беше малък, той присъстваше на екзекуциите, разпитите и жестоките тренировки, в които шотетските войници бяха захвърляни като носни кърпички. А когато поотрасна, беше принуден да участва, за да научи изкуството на болката така, както други учеха музика и езици, и да си създаде същата ужасяваща слава, каквато имаше баща ми.

И тъй, най-лошите ми спомени от Лазмет бяха спомените за Ризек и майка ми, която най-сетне беше получила разрешението му да се оттегли. Ръцете й треперят леко, докато сваля огърлицата или разкопчава роклята си. Ризек затиска с две ръце устата си, за да не чуе някой сподавения му плач — само че аз знаех за какво да се ослушвам, — или крещи безпричинно по Вас, докато прегракне.

В момента Лазмет Ноавек се взираше в мен от екрана над главата ми и аз си наложих да изправя гръб. Гледаше в летяща камера, не в мен, но аз се почувствах като онзи първи път, когато ме погледна в очите, и ми се щеше да издържа на критичния му поглед. Той въплъщаваше телом най-лошата страна на Ризек, но аз не спирах да искам одобрението му, бащиното си одобрение.

Ами ако не е бащиното? — обади се едно гласче в главата ми.

— Аз съм Лазмет Ноавек, законният шотетски суверен — произнесе той.

Изглеждаше отслабнал в сравнение с последния път, когато го видях, и по-сбръчкан, но иначе си беше все същият. Когато косата му оредя, беше започнал да си бръсне главата и темето му беше гладко, с изключение на костите, които стърчаха от всяка страна под остър ъгъл. Очертаните мускули, които обгръщаха скелета му, и бронята, която носеше и сега, не можеха да скрият тесните му рамене. Лицето му беше загоряло и обветрено — не беше тъмнокож като мен, приличаше на бял човек, който дълги сезони е бил изложен на палещите лъчи на сурово слънце. По лицето му беше набола груба четина.

Само Ризек и Вас присъстваха на смъртта му по време на странстването. Те бяха изпратени на отделна секретна мисия — да намерят и заловят оракул. Откакто баща ми научи братовата ми орис — първородният син от семейство Ноавек ще загине от семейство Бенесит, — двамата не спираха да търсят изход. Всяко странстване беше нов шанс да заловят оракул. По време на въпросното странстване били нападнати от местна войска, която числено ги превъзхождала. Лазмет паднал и принудил Ризек и Вас да си плюят на петите. Тяло липсваше, но нямаше причина Ризек да е лъгал. Досега.

Стана ми чудно дали изобщо са били нападнати. Къде е бил Лазмет през всичките тези сезони? Не може да се е укривал. Той никога не би се предал доброволно. Сигурно е бил хвърлен някъде в затвора. Но как се е измъкнал оттам? И защо се връща сега?

Лазмет се покашля и сякаш едри камъни се сринаха с грохот по скален скат:

— Всичко чуто досега от устата на жената дете, която взе живота както на съпругата ми, така и на сина ми, трябва да се пренебрегне, тъй като според нашите закони за наследственото право тя не е лидерът на Шотет.

Отвсякъде хората заизвръщаха очи към мен, после пак ги насочиха към екрана. Все ми е едно, казах си. Но си спомних как ръката ми с ивиците сянка се стяга около майчината ми, за да я отблъсне, и потреперих. Аз не съм убила Ризек, но не съм невинна за майчината ми смърт.

Никога вече няма да мога да кажа, че съм невинна.

— Говоря от името на шотетския народ, който в продължение на стотици сезони е бил презиран, обиждан и унижаван от планетите-нации в Съвета. Народ, чието могъщество нарасна въпреки вечното презрение. Ние отговаряме на всички критерии за присъединяване към Съвета. Установихме се на планета, но продължиха да не ни зачитат. Създадохме могъща армия, но продължиха да не ни зачитат. Получихме орисано семейство, което беше пророкувано от всички оракули в слънчевата система, но продължиха да не ни зачитат. На това ще бъде сложен край.

Въпреки че ме беше страх от него, усетих прилив на гордост от народа, културата, езика и да — държавата ми, в която продължавах да вярвам, въпреки че не приемах методите, които семейството ми беше използвало за създаването й. Думите му повдигнаха духа ми, при все че смисълът им ме уплаши, ала когато се озърнах наоколо, изпитах увереност, че не бях единствената. Тези люде бяха изгнаници, врагове на рода Ноавек, но си оставаха шотетци.

— Отхвърляме условията за мир на канцлер Бенесит — обяви той. — Между нас не може да има мир дотогава, докато липсва уважение. По тази причина най-резултатният курс на действие е да се борим против мира. Изпращам това послание, за да обявя война на държавата Тувхе, управлявана от канцлер Исае Бенесит. Ще се видим отново на бойното поле, госпожице Бенесит. Край на съобщението.

Картината на екраните се смени и се показаха кадри от върховете на Трела, където мъглата се виеше толкова нависоко, че се превръщаше в облаци.

В столовата край мен се беше възцарило странно мълчание.

Беше започнала война.

 

 

— Сайра!

Гласът на Акос ми подейства като мехлем. Боботенето му — така близко. Кои бяха първите думи, които ми беше казал? Ах, да, обясняваше ми дарбата си. Аз пресичам потока — беше казал. — Няма значение какво е действието му.

Ако животът ми беше друг вид поток — а той в известен смисъл е кратък и временен енергиен поток в пространството, — то Акос действително го беше пресякъл. И това беше за мое добро. Ала сега въпросът, който не ми даваше мира, откакто ме целуна за първи път — дали ориста му го свързва с мен, или не, — ми се стори по-важен, отколкото преди.

— Това беше баща ми — избълвах аз с нещо средно между хълцане и кикот.

— Приятен мъж, но прекалено учтив, не мислиш ли?

Шегата ме върна в настоящето. Ако допреди малко муха да беше бръмнала, щеше да се чуе, то сега се беше вдигнала шумна глъчка. Тека спореше разгорещено с Етрек — познах по пръста, който беше навряла в носа му, докато жестикулираше. Аза беше в групичка от неколцина души със сериозни лица, а своето беше прикрила наполовина с ръката си.

— Сега какво ще стане? — попита ме тихо Акос.

— Мислиш, че аз знам? — поклатих глава. — Та аз дори не знам дали нас с теб ни смятат за изгнаници. Нито дали Лазмет смята изгнаниците за шотетци.

— Може би с теб сме отделно от другите.

Каза го с искра надежда в очите. Ако не бях изгнаница, ако не бях и шотетка, тогава оставането му с мен не беше знак за неизбежното му предателство. Толкова отдавна семейство Ноавек е било за него синоним на Шотет, че ненадейното ми смаляване му допадна. Ала те не можеха да ме смалят, още повече че аз и не исках.

— Аз съм шотетка.

Отначало той се стресна и се поотдръпна. Но острият му отговор не закъсня:

— Тогава защо не ми вярваш, когато ти казвам, че аз съм тувхиец?

Не беше същото. Как можех да му обясня, че не е същото?

— Сега не е време да спорим!

— Сайра — изрече той и ме докосна както винаги нежно по ръката. — Сега му е времето да спорим. Как можем да обсъждаме накъде сме се запътили и какво ще предприемем, ако не сме поговорили за това кои сме и какви сме?

Имаше право. Той умееше да стига до сърцевината на нещата и в този смисъл приличаше на нож повече от мен, макар че от двама ни аз имах по-остър език. Спокойните му сиви очи се вторачиха в моите, сякаш наоколо ни нямаше тълпа от над сто души.

За лош късмет, аз не притежавах неговата дарба да се съсредоточавам. Мислите ми се пилееха сред целия брътвеж. Махнах с глава към вратата, Акос кимна и ме последва на тихата каменна уличка отвън пред столовата. Над рамото му се виждаше селцето, над което танцуваха бледи точици светлинка в най-различни цветове. Навяваше ми уют, какъвто не си бях представяла, че съществува на място като Огра.

— Питаш кои сме сега — вдигнах поглед към него. — А всъщност май трябва да отидем по-нататък и да си зададем въпроса има ли „ние“.

— Какво искаш да кажеш? — попита той с внезапна сериозност.

— Питам дали сме заедно, или аз съм някакъв… надзирател, само че този път ориста, а не брат ми те е хвърлила в затвора?

— Не опростявай нещата, когато са сложни. Не е честно.

— Честно ли? — разсмях се аз. — Кое в живота ти досега те е накарало да мислиш, че той ще бъде „честен“? — Разкрачих се и се почувствах като прикована за земята, все едно се готвех за спаринг. — Просто ми кажи, кажи ми дали сам ме избираш, или не. Просто ми кажи.

Хайде да приключваме с това, помислих си, защото вече знаех отговора. Бях готова, дори нетърпелива да го чуя, защото от първата ни целувка се подготвях за този отказ. Това беше вторичен продукт на личността ми. Уродлива и готова да смаже всеки изпречил се на пътя ми, особено ако беше добър като Акос.

— Аз съм тувхиец, Сайра. Никога не бих тръгнал против страната и дома си, ако знам, че имам избор.

Затворих очи. Заболя ме повече, много повече, отколкото очаквах.

Той продължи:

— Ала мама някога казваше „Изстрадай ориста си, защото всичко друго е илюзия“. Какъв смисъл има да се бориш срещу нещо, което е неизбежно?

Наложих си да отворя очи.

— Аз не искам да бъда нещо, което ще „изстрадаш“.

— Не исках да кажа това.

Той посегна към мен. Аз се отдръпнах. Поне веднъж болката, която обгръщаше крайниците ми, не беше проклятие за мен, но не беше и дар, само не и дар, а още една броня.

— Ти си единственото нещо, което прави живота ми поносим. — Неочакваното напрежение, заляло цялото му тяло, ми припомни как се беше готвил всеки път за среща с Вас. Имаше онази физиономия, когато се пазеше да не го заболи. — Ти си ярко светило. Ти си… Сайра, преди да те срещна, смятах да…

Повдигнах вежди.

Той въздъхна остро. Сивите му очи се изцъклиха.

— Преди да те срещна — започна той отначало, — не смятах да живея след спасяването на брат ми. Не желаех да служа на семейство Ноавек. Не исках да пожертвам живота си заради тях. Но когато става дума за теб… струва ми се, че все едно каква е, целта ще си струва.

На друг това щеше да се стори мило. Или поне приемливо. Човек не може да избяга от ориста си. В това беше целият въпрос. Ориста беше мястото, на което се събираха всички възможни пътища в живота, а когато оракулите казваха „всички“, това значеше всички. И тъй, действително ли беше толкова лошо, че съм нещо хубаво в ориста, от която Акос изпитваше ужас?

Може би не. Но за друг.

За лош късмет, аз не бях някой друг.

— С една дума, щом и бездруго ще ти отсекат главата, не би било зле поне дръвникът да е мек.

— Това е… — Той изпръхтя разгневено. — Това е възможно най-преиначеното тълкуване на думите ми!

— Ами? Е, аз така ги тълкувам — сопнах се. — Не искам да бъда подаръкът, който получава вече изгубилият. Не искам да бъда щастлива неизбежност. Искам да ме избереш. Искам да ме желаеш.

— Ти мислиш, че не те желая? Не ти ли го показах ясно? Аз те предпочетох пред семейството си, Сайра, и то не заради ориста!

Акос крещеше гневно, от устата му се разхвърчаха пръски. Добре. Аз исках битка. Умеех да се боря, бях тренирана да се боря с трудностите. Това ме беше спасило, а не бягството, защото кога ми е било възможно да избягам от болката? Не преструвката, че няма да падна, ме е спасявала, а съзнанието, че ще се изправя — всеки път, когато се наложи.

— Откъде знаеш? — попитах аз. — Какво потвърждава това, щом имаш чувството, че нямаш избор!

— Не се заблуждавай, това е гласът на собствената ти неувереност. — Той изричаше думите яростно, гневно, право в лицето ми. Бяхме на една педя разстояние, но никой не отстъпи назад. — Ти не вярваш, че някой би могъл да те пожелае, следователно и аз не те желая. Лишаваш себе си от нещо хубаво, защото смяташ, че не го заслужаваш.

— Защото никой никога не ме е искал! — изкрещях ненадейно аз.

Щом ме чуха, мотаещите се наоколо хора спряха, но ми беше все едно. Той отново и отново ме покосяваше, всеки път, когато не ми казваше това, което исках — че е избрал мен, че иска да сме заедно, че е сигурен в това, че не е свързано с ориста.

Исках от него да ме излъже, а от себе си — да му повярвам.

Но не се налагаше да съм оракул, за да разбера, че от всички бъдещи възможности тази беше неизпълнима. Аз нямаше да се хвана на лъжата. А Акос не би ме подвел.

— Влюбена съм в теб. Но поне веднъж в живота ми се иска някой да ме избере. Ти не ме избираш. Не можеш.

Отстъпихме назад и тутакси усетих промяна в настроението. Акос заприлича на ограбен — сякаш допреди малко ръцете му са били пълни, ала минал крадец и му взел всичко, което носел. С мен беше същото. Чувствах се с празни ръце.

— Нищо не мога да променя — оправда се той. — Не можеш да ме виниш за това.

— Знам.

Беше прав и затова нямаше смисъл повече да спорим. Поведох този разговор с настояване за честност, но честността трябваше да дойде от мен, не от него. Ориста му беше реалност и с нея той не можеше да ме обича така, както аз жадувах. А аз жадувах той да ме обича, защото ме беше подтиквал да ценя себе си повече. Бяхме се оплели в обърканата паяжина на причината и следствието, на избора и ориста.

— Значи ще останеш тук, защото ориста ти е да си до мен — рекох глухо. — И аз ще остана да им помогна да заловят баща ми. А аз и ти…

— Ще бъдем, каквито сме — изрече той. Съвсем тихо.

— Ясно. — Очите ми запариха. — Е, аз трябва да поговоря с тях за Лазмет. Ще потърсиш ли Тека, за да видиш дали е добре?

Той кимна. Аз кимнах. Двамата се върнахме в столовата, където всички продължаваха да се тълпят пред екраните, които тъкмо показваха трептящата мараня над пясъците на Тепес.